Лайза Клейпас
Дявол през пролетта (10)

Глава 9

През целия следващ и по-следващ ден лорд Сейнт Винсънт — Гейбриъл — не направи никакви опити отново да целуне Пандора. Той беше идеалният джентълмен, почтителен и внимателен, стараеше се всеки път с тях да има придружителка, или да са пред очите на останалите.

Пандора беше изключително доволна.

Доста доволна.

Сравнително доволна.

Факт 33: Целуването е като онези експерименти с електричество, при които някой прави изумително ново откритие, но междувременно е изпържен като пържола.

И въпреки това тя не спираше да се чуди защо Гейбръл не опита да я целуне повторно след онзи първи ден.

Вярно, че тя нямаше да му позволи. Лейди Бъруик й беше казала веднъж, че един джентълмен може понякога да провери дамата, като пробва някои неприлични опити за сближаване, и ако тя не устои, я осъжда строго. Макар че щеше да е ужасно некавалерско от страна на Гейбриъл да постъпи така, Пандора не познаваше достатъчно добре мъжете, за да отхвърли тази възможност.

Но най-вероятната причина да не се опита да я целуне отново беше, че нея изобщо не я бива в целуването. Нямаше представа как да се целува, какво да прави с устните и езика си. Но усещането беше толкова необикновено, че лесно възбудимата й природа беше взела връх и тя буквално го беше нападнала. И след това той бе направил онази забележка за пирата, която я беше озадачила.

Дали го беше казал с презрителен подтекст? Не й беше прозвучало точно като комплимент, но може ли изобщо някой да го приеме като комплимент?

Факт 34: Никой списък с женски качества не е включвал никога фразата „Целуваш се като пират“.

Макар Пандора да се ужасяваше и настръхваше всеки път, когато си спомнеше за тази катастрофална целувка, през последните два дни Гейбриъл се бе държал толкова мило, че тя не можеше да не се наслаждава на компанията му. Двамата прекарваха много време заедно, разговаряха, разхождаха се, яздеха, играеха тенис на трева, крокет и други игри, винаги в компанията на членовете на семейството.

Донякъде Гейбриъл й напомняше за Девън, с когото очевидно бързо се бяха сприятелили. И двамата бяха остроумни и непочтителни мъже, които гледаха на света със смесица от ирония и прагматизъм. Но докато Девън беше спонтанен и понякога лесно избухлив, Гейбриъл беше по-предпазлив и внимателен, отличаваше се със зрялост, която не беше типична за толкова млад мъж.

Като първороден син на херцога, Гейбриъл беше бъдещето на рода Чалън, единственият, който щеше да наследи имението, титлата и семейните компании. Беше добре образован, познаваше в детайли финансите и търговията, и притежаваше обширни познания по управление на имението. При настоящото индустриално и технологично развитие, благородниците не можеха вече да си позволят да разчитат единствено на реколтата от наследствените си земи. Все по-често се чуваше за обеднели аристократи, които не можеха да променят старомодните си разбирания и сега бяха принудени да изоставят именията и да продадат собствеността си.

Пандора не се и съмняваше, че Гейбриъл ще се справи с предизвикателствата на бързо променящия се свят. Той беше проницателен, интелигентен, хладнокръвен и роден водач. И въпреки това, помисли си тя, сигурно за всеки мъж беше трудно да живее с бремето на подобни очаквания и отговорности. Дали се притесняваше да не направи грешка, да изглежда глупаво, или да се провали в нещо?

На третия ден от гостуването те прекараха следобеда на площадката за стрелба с лък заедно с Касандра, Айво и Серафина. Когато осъзнаха, че е време да се прибират, за да се преоблекат за вечеря, групата отиде да събере стрелите от мишените, подпрени на обрасли с трева камъни.

— Не забравяйте — предупреди Серафина, — че тази вечер трябва да се облечем малко по-официално. Поканили сме две местни семейства на вечеря.

— Колко официално? — попита Касандра, внезапно притеснена. — Вие какво ще облечете?

— Ами — рече замислено Айво, сякаш въпросът беше насочен към него — аз си мислех да облека черните кадифени панталони и жилетката с хубавите копчета…

— Айво — възкликна Серафина с подигравателна сериозност, — моментът не е подходящ за шеги. Модата е сериозен въпрос.

— Не знам защо момичетата трябва да сменят модата си на всеки няколко месеца и да правят от това такъв проблем — каза Айво. — Ние, мъжете, сме се събрали някога, преди много време, и сме решили: „Ще бъдат панталони!“ И оттогава носим само това.

— Ами шотландците? — попита лукаво Серафина.

— Те не се отказват от полите си — отвърна напълно логично Айво, — защото са свикнали вятърът да им подухва…

— Коленете — прекъсна го Гейбриъл с усмивка и разроши лъскавата червена коса на Айво. — Аз ще ти взема стрелите, хлапе. Прибирай се вкъщи и си облечи кадифените панталони.

Айво се ухили на по-големия си брат и се отдалечи.

— Елате бързо вътре с мен — каза Серафина на Касандра, — и ще имаме достатъчно време да ви покажа роклята си.

Касандра хвърли притеснен поглед към мишената си, от която все още стърчаха несъбрани стрели.

— Аз ще се погрижа за нея — каза й Пандора. — Трябват ми само няколко минути, за да се преоблека за вечеря.

Касандра се усмихна и й прати въздушна целувка, след което затича към къщата заедно със Серафина.

Пандора се засмя на бързината на сестра си, събра шепи около устата си и извика след тях с най-добрата си имитация на лейди Бъруик:

— Дамите не препускат като впрегатни коне!

Отговорът на Касандра се донесе от далечината:

— Дамите не врещят като лешояди!

Пандора се обърна със смях и срещна напрегнатия поглед на Гейбриъл. Той изглеждаше очарован от… нещо… макар тя да не можеше да си представи какво толкова интересно намира в нея. Смутено изтри бузите си с пръсти, чудейки се дали няма някакво петно на лицето си.

Гейбриъл се усмихна разсеяно и леко поклати глава.

— Май се бях зазяпал. Простете ми. Просто обожавам начина, по който се смеете.

Пандора се изчерви до корените на косата си. Отиде до най-близката мишена и започна да издърпва стрелите.

— Моля ви, не ми правете комплименти.

Гейбриъл отиде до следващата мишена.

— Не харесвате ли комплиментите?

— Не, карат ме да се чувствам неудобно. Като че ли никога не са искрени.

— На вас може и да не ви изглеждат искрени, но това не означава, че не са. — След като прибра стрелите в кожения колчан, Гейбриъл се приближи, за да прибере и нейните.

— В този случай — отбеляза тя, — определено не са. Смехът ми звучи като серенада на дървесна жаба, която седи на полюляваща се ръждясала врата.

Гейбриъл се усмихна.

— Като сребърни звънчета, поклащани от летния бриз.

— Изобщо не звучи така — намръщи се Пандора.

— Но така ме кара да се чувствам. — Интимната нотка в гласа му завибрира заедно с мрежата от фини изопнати нерви в цялото й тяло.

Без да го поглежда, Пандора се зае бавно да вади забитите в мишената стрели. Бяха се забили толкова дълбоко и близо една до друга, че някои от дръжките се бяха заклещили. Мишената беше на Гейбриъл, разбира се. Той пускаше стрелите с хладно безразличие и всеки път улучваше центъра.

Пандора внимателно вадеше стрелите, за да не счупи тополовите дръжки. След като измъкна и последната стрела и я подаде на Гейбриъл, тя започна да сваля ръкавицата, която представляваше кожени калъфчета за пръстите, прикрепени към плоски ремъци, които се събираха в кожена лента, закопчана на китката й.

— Вие сте отличен стрелец — каза тя, докато се мъчеше с малката закопчалка.

— Годините практика си казват думата. — Гейбриъл посегна към закопчалката и я разкопча.

— Идва ви отвътре — рече Пандора, която не му позволи да скромничи. — Всъщност като че ли сте идеален почти във всичко. — Тя застина неподвижно, когато той протегна другата си ръка и започна да развързва връзките на кожения й налакътник. След което продължи колебливо: — Но предполагам, че хората го очакват от вас.

— Не и семейството ми. Но останалите… — Гейбриъл се поколеба. — Хората са склонни да забелязват грешките ми и да ги помнят.

— Поставили са ви по-високи стандарти? — рече замислено Пандора. — Заради статуса и името?

Гейбриъл я погледна уклончиво и тя разбра, че не му се иска да каже нищо, което би прозвучало като оплакване.

— Смятам, че е по-добре да внимавам да не разкривам слабостите си.

— Имате слабости? — попита Пандора с престорена изненада, не съвсем на шега.

— Много — отвърна мрачно Гейбриъл. Той предпазливо издърпа налакътника от ръката й и го пусна в страничното джобче на колчана.

Стояха толкова близо един до друг, че Пандора можеше да види сребристите нишки, които прорязваха прозрачните сини дълбини на очите му.

— Кажете ми кое е най-лошото ви качество — рече импулсивно тя.

По лицето му премина странно изражение… смущение, почти… срам?

— Ще го направя — отвърна тихо той. — Но предпочитам да го обсъдим по-късно, насаме.

Стомахът й се сви на топка от ужас. Нима най-лошите й подозрения щяха да се окажат истина?

— Това има ли нещо общо с… жените? — осмели се да попита тя, а пулсът й препускаше разтревожено.

Той я стрелна с поглед.

— Да.

О, Господи, не, не. Твърде разстроена, за да успее да си държи езика зад зъбите, тя изтърси:

— Знаех си. Имате голяма шарка.

Гейбриъл я погледна изумено. Колчанът със стрели падна с дрънчене на земята.

— Какво?

— Знаех си, че вече сигурно сте я пипнали — каза разсеяно тя, докато той я придърпваше зад най-близката мишена, до един от големите камъни, където нямаше да могат да се виждат от къщата. — Кой знае колко видове. Английска шарка, френска шарка, баварска шарка, турска…

— Пандора, почакайте. — Той я разтърси леко, за да привлече вниманието й, но думите продължаваха да се леят от устата й.

— … испанска шарка, германска шарка, австралийска шарка…

— Никога не съм боледувал от шарка — прекъсна я той.

— От коя?

— От всичките.

Очите й се ококориха.

— Изкарали сте ги всичките?

— Не, по дяволите… — Гейбриъл млъкна и се извърна настрани. Започна да кашля дрезгаво, раменете му се разтресоха. Покри очите си с ръка и за един ужасяващ момент тя си помисли, че плаче. Но в следващия миг осъзна, че всъщност се смее. Всеки път, когато погледнеше разстроеното й лице, отново започваше неудържимо да хълца. Тя бе принудена да чака, раздразнена, че се е превърнала в обект на присмех.

Накрая Гейбриъл успя да си поеме дъх.

— Нито една не съм. Освен това има само един вид.

Вълна от облекчение помете раздразнението на Пандора.

— Защо тогава има толкова много различни имена?

Той си пое дълбоко дъх, за да успокои смеха си, и избърса ъгълчетата на очите си.

— Англичаните започнали да я наричат френска шарка, докато сме били във война, и онези напълно естествено ни върнали услугата, като започнали да я наричат английска шарка. Съмнявам се, че някой някога я е наричал баварска или германска шарка, но и да има такъв, сигурно е бил австриец. Важното е, че не съм я пипнал, защото винаги използвам защита.

— Какво означава това?

— Профилактика. Агнешко черво. — Тонът му придоби лек язвителен оттенък. — Френско писмо, английска шапка, baudruches. Изберете си.

Пандора се замисли върху френската дума, която й звучеше някак познато.

— Baudruches не е ли тъкан, направена от, ъ-ъ-ъ… овчи вътрешности… която използват за напълнени с горещ въздух балони? Какво общо има овчият мехур с предпазването от шарка?

— Не е овчи мехур — каза той. — Ще ви обясня, когато реша, че сте готова за този етап от анатомичните подробности.

— Няма значение — отвърна бързо тя, защото нямаше никакво желание да се посрамва още повече.

Гейбриъл поклати леко глава и попита:

— Как, по дяволите, ви хрумна, че съм болен от шарка?

— Защото сте прословут развратник.

— Не, не съм.

— Лорд Чауърт каза, че сте.

— Баща ми е бил прословут развратник — отвърна Гейбриъл със зле прикрито раздразнение, — в годините преди да се ожени за майка ми. Лепнали са ми същото клеймо, защото просто приличам на него. И защото наследих предишната му титла. Но дори да съм искал да имам безброй завоевания, каквито нямам, времето просто нямаше да ми стигне.

— Но сте „познали“ много жени, нали? В библейския смисъл.

Гейбриъл присви очи.

— Какво имате предвид под много?

— Нямам предвид определено число — възрази Пандора. — Дори не знам…

— Кажете едно.

Пандора завъртя очи и леко изпъшка, за да покаже, че го прави само, за да му угоди.

— Двайсет и три.

— Познал съм по-малко от двайсет и три жени в библейския смисъл — отвърна бързо Гейбриъл, като очевидно смяташе, че това ще сложи край на дискусията. — Сега мисля, че прекарахме достатъчно време в мръсни приказки. Да се връщаме в къщата.

— Били ли сте с двайсет и две жени? — попита Пандора, като отказа да помръдне от мястото си.

По лицето му премина бърза поредица от емоции — раздразнение, веселие, желание, предупреждение.

— Не.

— Двайсет и една?

Той застина за миг, след което нещо в него сякаш се счупи. Нахвърли се върху нея като тигър и впи устни в нейните. Тя изписка изненадано и понечи да се изтръгне от прегръдките му, но ръцете му я стискаха здраво. Целуваше я алчно, почти грубо в началото, но все по-нежно след това. Тялото й се подчини, без да даде възможност на мозъка да възрази, притисна се жадно към неговото. Горещината и твърдостта му задоволиха силния й глад, за чието съществуване досега и не подозираше. Освен това изпита същото онова чувство за недостатъчна близост, което познаваше отпреди. О, колко объркваща беше тази влудяваща нужда да се вмъкне в дрехите му, всъщност дори под кожата му.

Пръстите й опипваха лицето и брадичката му, меката форма на ушите му, стегнатия му, гладък врат. Когато той не възрази, тя зарови пръсти в гъстата му, жива коса и въздъхна със задоволство. Той потърси езика й, започна да го докосва игриво, докато сърцето й не заблъска в гърдите от копнеж и една сладка, непозната болка изпълни тялото й. Усещаше смътно, че е на път да изгуби контрол, да припадне или отново да го нападне, затова се насили да прекъсне целувката и да извърне лице настрани, поемайки си рязко дъх.

— Недейте — рече със слаб глас.

Устните му се плъзнаха по брадичката й, дъхът му опари кожата й.

— Защо? Все още ли се притеснявате от австрийската шарка?

Пандора постепенно осъзна, че вече не стоят прави. Гейбриъл седеше на земята, облегнат на обраслия с трева камък, а тя — Господ да й е на помощ — седеше в скута му. Огледа се изумено. Как се беше случило това?

— Не — отвърна Пандора, смутена и развълнувана, — но току-що си спомних как ми казахте, че се целувам като пират.

Гейбриъл я погледна безизразно за миг.

— О, това ли. Беше комплимент.

Пандора се намръщи.

— Щеше да е комплимент само ако имах брада и дървен крак.

Гейбриъл потисна усмивката си и нежно приглади косата й.

— Простете ми неподходящия избор на думи. Исках просто да ви покажа, че намирам ентусиазма ви за очарователен.

— Така ли? — Пандора пламна. Отпусна глава на рамото му и каза с приглушен глас: — Защото през последните три дни се притеснявах, че не съм го направила както трябва.

— Не, скъпа, нищо подобно. — Гейбриъл се надигна леко и я притисна по-плътно към себе си. Зарови лице в бузата й и прошепна: — Не е ли очевидно, че всичко у вас ми доставя удоволствие?

— Дори когато грабя и плячкосвам като викинг? — попита мрачно тя.

— Пират. Да, особено тогава. — Устните му се плъзнаха към дясното й ухо. — Сладка моя, на света има твърде много порядъчни дами. Предлагането надвишава в пъти търсенето. Но има въпиеща нужда от привлекателни пирати, а вие като че ли имате талант за плячкосване и опустошаване. Мисля, че намерихме истинското ви призвание.

— Подигравате ми се — каза примирено Пандора и леко подскочи, когато той гризна нежно ухото й.

Усмихнат, Гейбриъл улови главата й с двете си ръце и се взря в очите й.

— Целувката ви ме развълнува невъобразимо — прошепна той. — Всяка нощ до края на живота си ще сънувам онзи следобед в просеката, когато бях нападнат от тъмнокоса красавица, която ме опустоши с жарта на хиляди ярки звезди и изпепели душата ми. Дори когато остарея и умът ми започне да изветрява, аз ще си спомням сладкият огън на устните ви върху моите и ще си казвам: „Ето това беше целувка“.

Сладкодумен дявол, помисли си Пандора, неспособна да скрие дяволитата си усмивка. Та нали едва предишния ден беше чула как Гейбриъл, макар и с привързаност, се беше подиграл на баща си, който обичаше да се изразява със сложни, претрупани изречения. Очевидно тази способност се беше предала и на сина му.

Пандора почувства необходимостта от известно разстояние между тях, затова изпълзя от скута му.

— Радвам се, че нямате шарка — каза тя, като се изправи и започна да изтупва омачканите си поли. — И бъдещата ви съпруга — която и да е тя — със сигурност също много ще се радва.

Многозначителността на забележката й не му убягна. Гейбриъл я изгледа язвително и с едно леко движение се изправи на крака.

— Да — отвърна сухо той, изтупа панталоните си и прокара пръсти през косата си. — Слава Богу, че ги има овчите мехури.