Лайза Клейпас
Дявол през пролетта (2)

Глава 1

Лондон, 1876

Два дни по-рано…

Лейди Пандора Рейвънел беше отегчена.

До смърт.

Отегчена от отегчението си.

А лондонският Сезон едва започваше. Трябваше да изтърпи четири месеца балове, соарета, концерти и вечери, преди Парламентът да бъде разпуснат и семействата на перовете да могат да се върнат в именията си. Следваха поне шейсет вечери, петдесет бала и бог знае още колко соарета.

Нямаше да ги преживее.

Отпуснала рамене, Пандора се облегна назад в креслото и се загледа в претъпканата бална зала. Имаше джентълмени в официални черно-бели костюми, офицери в мундири и парадни ботуши и дами, увити в коприна и тюл. Защо всички тези хора бяха тук? Какво толкова имаха да си кажат, което да не бяха споделили по време на предишния бал?

Най-ужасният тип самота, помисли си Пандора, е да бъдеш единственият човек в тълпата, който не си прекарва добре.

Някъде сред вихрещата се маса от танцуващи двойки нейната близначка се носеше грациозно в ръцете на поредния многообещаващ ухажор. Касандра също намираше Сезона за ужасно скучен и разочароващ, но проявяваше по-голяма склонност да играе играта.

— Няма ли да ти е по-добре да се разхождаш из залата и да разговаряш с хората, вместо да седиш в ъгъла? — бе я попитала Касандра малко по-рано същата вечер.

— Не. Поне, докато седя тук, мога да си мисля за нещо интересно. Не мога да разбера как в продължение на часове успяваш да изтърпиш компанията на тези досадни хора.

— Не всички са досадни — възрази Касандра.

Пандора я стрелна със скептичен поглед.

— Сред всички господа, с които се запозна досега, има ли поне един, който да искаш да видиш повторно?

— Още не — призна си Касандра. — Но няма да се откажа, докато не се запозная с всичките.

— Запознаеш ли се с един — рече мрачно Пандора, — все едно си опознала всички.

Касандра сви рамене.

— Вечерите минават по-бързо в разговори. Трябва да опиташ.

За нещастие Пандора беше неспособна да води светски разговори. Беше й невъзможно да имитира интерес, когато някой предвзет грубиян започнеше да се хвали с постиженията си и колко го харесват приятелите му, и колко много му се възхищават всички. Не можеше да изтърпи поредния благородник на зряла възраст, желаещ млада съпруга, която да му служи като компаньонка и болногледачка, или вдовец, очевидно излязъл на лов за потенциална самка за разплод. Мисълта да я докосва някакъв такъв, дори с ръкавици, я караше да настръхва. А предложението да разговаря с тях й напомняше колко всъщност е отегчена.

Загледана в лъскавия паркет на пода, тя се опита да състави колкото се може повече думи от буквите в думата отегчен. Чене… тече… точен…

— Пандора — долетя гласът на придружителката й. — Защо пак си седнала в ъгъла? Дай да видя тефтерчето ти за танци.

Пандора погледна към Елинор, лейди Бъруик, и неохотно й подаде малкото си бално тефтерче.

Графинята, висока жена с царствено присъствие и гръб като дръжка на метла, разтвори перлените му корици и огледа тънките страници със стоманен поглед.

Всичките бяха празни.

Устните й се свиха, сякаш някой бе дръпнал връвчицата, на която бяха нанизани.

— Досега трябваше да е запълнено.

— Изкълчих си глезена — каза Пандора, като избягваше погледа й. Единствено преструвката й позволяваше да седи в безопасност в ъгъла и да избегне сериозен обществен провал. Според правилата на етикета, ако една дама откаже танц заради умора или нараняване, тя не може да приеме нито една покана до края на вечерта.

Лицето на по-възрастната жена беше замръзнало в неодобрение.

— Така ли се отплащаш за щедростта на лорд Триниър? За всичките скъпи нови рокли и аксесоари… защо му позволи да ти ги купи, след като вече си планирала да провалиш Сезона си?

Всъщност Пандора наистина изпитваше вина. Братовчед й Девън, лорд Триниър, който беше наследил графската титла предишната година, след смъртта на брат й, проявяваше изумителна щедрост към нея и Касандра. Не само плати прекрасните им тоалети за Сезона, но им осигури и щедра зестра, която да гарантира интереса на всички добри партии за женитба. Родителите им, които бяха починали преди няколко години, със сигурност нямаше да са толкова щедри.

— Не съм планирала да проваля Сезона си — промърмори тя. — Просто не осъзнавах колко ще е трудно.

Особено танцуването.

С някои танци, като тържественото откриване на двойките в началото на бала и кадрила, можеше да се справи. Щеше да изтанцува дори галоп, стига партньорът й да не я въртеше твърде бързо. Но валсът криеше опасности на всяка крачка… в буквалния смисъл. Пандора губеше равновесие при всяко по-рязко завъртане. Това всъщност й се случваше и в тъмното, когато не можеше да разчита на зрението си, за да се ориентира. Лейди Бъруик не подозираше за този проблем, а Пандора никога не би си признала, от гордост и срам. Единствено Касандра знаеше тайната й и причината за това й състояние, и години наред й бе помагала да го прикрива.

— Трудно е само защото сама го правиш такова — рече упорито лейди Бъруик.

— Не виждам защо трябва да полагам толкова много усилия, за да си хвана съпруг, който никога няма да ме харесва.

— Няма никакво значение дали съпругът ти ще те харесва. Бракът няма нищо общо с личните чувства. Той е обединение на интереси.

Пандора премълча, макар да не беше съгласна с това. Преди около година по-голямата й сестра Хелън се беше омъжила за господин Рис Уинтърборн, уелсец с обикновен произход, и двамата бяха невероятно щастливи. Същото се отнасяше за братовчеда Девън и съпругата му Катлийн. Браковете по любов може и да бяха рядко срещани, но определено не бяха невъзможни.

И въпреки това Пандора просто не можеше да си представи такова бъдеще за себе си. За разлика от Касандра, която беше романтична душа, тя никога не беше мечтала да се омъжи и да има деца. Не искаше да принадлежи на никого, а най-вече не искаше никой да й принадлежи. Колкото и да се опитваше да се насили да желае онова, което би трябвало да желае, тя знаеше, че никога нямаше да намери щастие в традиционния живот.

Лейди Бъруик въздъхна и седна до нея, изпънала гръб.

— Месец май едва сега започна. Помниш ли какво ти казах за това?

— Че е най-важният месец от Сезона, когато се провеждат всички важни събития.

— Точно така. — Лейди Бъруик й върна балното тефтерче. — След тази вечер очаквам да положиш повече усилия. Дължиш го както на лорд и лейди Триниър, така и на себе си. Смея да заявя, че го дължиш и на мен, след всички усилия, които положих, за да те усъвършенствам.

— Права сте — отвърна тихо Пандора. — И съжалявам — искрено — за всички проблеми, които ви причинявам. Но вече ми е пределно ясно, че не съм създадена за това. Не искам да се омъжвам за никого. Възнамерявам да се издържам сама и да живея независимо. С малко повече късмет ще успея и вече няма да е необходимо никой да се притеснява за мен.

— Говориш за онази глупост с настолната игра? — попита графинята с натежал от презрение тон.

— Не е глупост. Реалност е. Току-що получих патент. Питайте господин Уинтърборн.

Предишната година Пандора, която винаги бе харесвала играчките и забавленията във всекидневната, беше измислила настолна игра. С подкрепата на господин Уинтърборн тя бе подала молба за патент и възнамеряваше да произвежда и разпространява играта. Господин Уинтърборн притежаваше най-големия универсален магазин в света и вече се беше съгласил да поръча петстотин копия. Играта със сигурност щеше да има успех, ако не за друго, то просто защото почти нямаше конкуренция: макар настолните игри да жънеха огромен успех в Америка благодарение на усилията на компанията „Милтън Брадли“, те бяха почти непознати тук, в Британия. Пандора вече беше разработила още две игри и бе почти готова да подаде молба за патентоването им. Някой ден щеше да печели достатъчно пари, за да може сама да се оправя в този свят.

— Колкото и да ми допада господин Уинтърборн — рече намусено лейди Бъруик, — не мога да не го обвинявам за това, че те окуражава в това безразсъдно начинание.

— Той смята, че от мен ще излезе отлична бизнес дама.

Графинята потрепери, сякаш бе ужилена от оса.

— Пандора, ти си родена графска дъщеря. Достатъчно ужасно ще е, ако се омъжиш за търговец или фабрикант, но самата ти да се превърнеш в такъв е немислимо. Никъде няма да те приемат. Ще бъдеш отлъчена от обществото.

— Защо изобщо тези хора — Пандора бързо огледа тълпата в балната зала — ще се интересуват с какво се занимавам?

— Защото си една от тях. Факт, който, несъмнено, ги радва не повече, отколкото самата теб. — Графинята поклати глава. — Не мога да се преструвам, че те разбирам, момичето ми. Умът ти винаги ми се е струвал като онези фойерверки… онези, дето се въртят като обезумели?

— Огнените колела.

— Да. Въртят се и искрят, създават само светлина и шум. Ти си правиш изводи, без да се замисляш върху подробностите. Хубаво е да си умна, но прекалено многото ум обикновено води до същите резултати като невежеството. Наистина ли смяташ, че можеш да отхвърляш мнението на обществото? Наистина ли очакваш хората да ти се възхищават за това, че си различна?

— Разбира се, че не. — Пандора въртеше в ръце балното тефтерче, непрекъснато го отваряше и затваряше. — Но могат поне да се опитат да ме приемат.

— Глупаво, инатливо момиче, защо да го правят? Несъобразяването с правилата е просто прикрит егоизъм. — Въпреки че графинята очевидно е удоволствие би изнесла цяла лекция, тя млъкна и се изправи. — Ще продължим разговора по-късно. — Лейди Бъруик се обърна и се запъти към групичката вдовици с остри погледи и оцет вместо кръв във вените, които се бяха отделили настрани.

В лявото ухо на Пандора прозвънва металически звук, като вибрираща медена жица, както обикновено се случваше, когато нещо я терзаеше. За неин ужас очите й се напълниха с парещи сълзи. О, Боже, това щеше да е абсолютно унижение: ексцентричната, тромава Пандора-самотница, плаче в ъгъла на балната зала. Не, това няма да се случи. Тя се изправи толкова бързо, че столът й едва не се катурна назад.

— Пандора — разнесе се някъде отблизо напрегнат глас. — Трябва да ми помогнеш.

Тя се извърна озадачена точно когато Доли, лейди Колуик, се приближи до нея.

Доли, жизнерадостно тъмнокосо момиче, бе по-малката от двете дъщери на лейди Бъруик. Семействата се бяха сближили, след като лейди Бъруик се зае да обучава Пандора и Касандра на етикет и поведение в обществото. Доли беше красива и любимка на мнозина, и се бе държала добре с Пандора, когато останалите жени проявяваха безразличие или презрение. Миналата година, по време на първия Сезон на Доли, тя беше станала обект на всеобщо възхищение, по време на всяко събитие около нея се струпваше тълпа от ергени. Наскоро се беше омъжила за Артър, лорд Колуик, който, макар и с поне двайсетина години по-възрастен от нея, имаше значително състояние и титлата маркиз в бъдещето си.

— Какво има? — попита загрижено Пандора.

— Първо ми обещай, че няма да кажеш на мама.

Пандора се усмихна накриво.

— Знаеш, че никога не й казвам нищо. Какъв е проблемът?

— Изгубих си обецата.

— О, по дяволите — рече съчувствено Пандора. — Е, на всеки може да се случи. Аз непрекъснато губя разни неща.

— Не, ти не разбираш. Лорд Колуик извади сапфирените обеци на майка си от сейфа, за да ги нося тази вечер. — Доли извърна главата си, за да покаже тежката висулка със сапфири и диаманти, която висеше на ухото й. — Проблемът е не само, че загубих едната — продължи нещастно тя. — А къде я загубих. Разбираш ли, измъкнах се навън за няколко минутки с един от някогашните ми ухажори, господин Хейхърст. Лорд Колуик ще ми се ядоса ужасно, ако разбере.

Пандора се ококори.

— И защо го направи?

— Ами господин Хейхърст винаги е бил любимият ми ухажор. Сърцето на горкото момче все още е разбито от брака ми с лорд Колуик и то не спира да ме преследва. Трябваше да го успокоя, като се съглася на едно рандеву. Отидохме в лятната къща зад верандите. Сигурно съм изгубила обецата, докато седяхме на дивана. — В очите й проблеснаха сълзи. — Не мога да се върна там да я потърся. И без това отсъствах твърде дълго. Ако съпругът ми забележи, че обецата я няма… Направо не ми се мисли какво може да се случи.

Последва миг очаквателно мълчание.

Пандора погледна към прозорците на балната зала, чиито стъкла проблясваха под отразените светлини. Навън беше тъмно.

Неспокойни тръпки пробягаха по гърба й. Тя не обичаше да ходи никъде нощем, особено сама. Но Доли изглеждаше отчаяна и заради добротата й Пандора просто нямаше как да й откаже.

— Искаш ли да отида да я взема? — предложи неохотно тя.

— Ще го направиш ли? Можеш да изтичаш до лятната къща, да грабнеш обецата и веднага да се върнеш. Лесно ще я намериш. Просто върви по чакълестата пътека, която прекосява поляната. Моля те, моля те, скъпа Пандора, до живот ще съм ти задължена.

— Няма нужда да ме молиш — отвърна Пандора, развълнувана и развеселена. — Ще се погрижа да я открия. Но, Доли, след като вече си омъжена, не мисля, че трябва да се срещаш с господин Хейхърст. Не си струва риска.

Доли я погледна със съжаление.

— Обичам лорд Колуик, но никога няма да го обичам така, както господин Хейхърст.

— Тогава защо не се омъжи за него?

— Той е трети син и никога няма да има титла.

— Но щом го обичаш…

— Не бъди глупава, Пандора. Любовта е за момичетата от средната класа. — Доли огледа разтревожено залата. — Никой не ни наблюдава — рече тя. — Ако побързаш, можеш да се измъкнеш незабелязано.

О, щеше да бяга бързо като мартенски заек. Нямаше да прекара навън, в нощта, повече време от абсолютно необходимото. Само ако можеше да накара Касандра, нейната вярна заговорничка, да я придружи. Но сега беше по-добре тя да продължи да танцува; така щеше да ангажира вниманието на лейди Бъруик.

Пандора небрежно се отдалечи покрай стената, дочувайки откъслечни разговори за операта, Парка и последните „новости“. Когато се промъкна зад гърба на лейди Бъруик, тя почти очакваше придружителката й да се обърне и да се хвърли към нея като орел рибар, който е зърнал кефал. За щастие лейди Бъруик продължи да гледа танцуващите двойки, които кръжаха из залата в забързан поток от пъстроцветни поли и обути в панталони крака.

Доколкото можеше да определи, напускането й остана незабелязано. Тя забърза надолу по голямото стълбище, прекоси голямото фоайе с балкони и стигна до ярко осветената галерия, която преминаваше през цялата дължина на къщата. Стените бяха покрити с редици от портрети, поколения важни аристократи я гледаха с презрение, докато тя подтичваше по паркета.

Намери вратата, през която се стигаше до задната тераса, застана на прага и се взря навън като пътник, който наднича от парапета на кораб към морето. Нощта беше дълбока, хладна и тъмна. Изобщо не й се искаше да напуска безопасността на къщата. Но се почувства успокоена от редицата маслени градински фенери, представляващи медни купи, поставени върху високи железни пръти, които бяха подредени покрай пътеката през поляната.

Съсредоточена върху мисията си, Пандора се затича по задната тераса към поляната. Гъстата горичка от шотландски ели изпълваше въздуха с остра миризма. Тя успяваше да потисне вонята на Темза, която се носеше покрай имението.

Откъм реката се чуваха груби мъжки гласове и силни удари; работници подсилваха скелето в подготовка за фойерверките. В края на вечерта гостите щяха да се съберат на задната тераса и по балконите на горния етаж, за да гледат пиротехническите ефекти.

Чакълестата пътечка заобиколи гигантската статуя на древното лондонско речно божество, Бащицата Темза. Дългобрада и набита, масивната фигура се извисяваше над огромен каменен плинт, стиснала небрежно в ръката си тризъбец. Фигурата беше съвсем гола, с изключение на късата пелерина, което, според Пандора, я правеше да изглежда изключително глупаво.

— An naturel^[1] на обществено място? — произнесе насмешливо тя на глас, докато минаваше покрай него. — Човек може да очаква подобно нещо от класическа гръцка статуя, но вие, сър, нямате извинение.

Тя продължи към лятната къща, която се гушеше зад един тисов храсталак и изобилие от рози сентифолия. Откритата от едната страна сграда, чиито дъсчени стени стигаха до средата на колоните, беше изградена върху тухлени основи. Беше украсена с панели от цветно стъкло и осветявана единствено от малка мароканска лампа, която висеше от тавана.

Пандора изкачи колебливо двете дървени стъпала и влезе в сградата. Единствената мебел вътре беше плетена пейка, която като че ли беше монтирана към близките колони.

Докато търсеше изгубената обеца, Пандора се опитваше да придържа полите си нагоре, за да не се влачат по мръсния под. Носеше най-хубавата си одежда, бална рокля, ушита от цветна коприна, която под един ъгъл изглеждаше сребриста, а под друг — лавандулова. Предницата й беше семпла, с гладък, прилепнал корсаж и изрязано деколте. Сложните дипли на гърба се спускаха във водопад от коприна, който проблясваше и се вълнуваше при всяко нейно движение.

След като надникна под възглавничките, Пандора се качи върху пейката. Огледа пространството между нея и извитата стена. Устните й се разтеглиха в доволна усмивка, когато съзря проблясък в чупката между стената и пода.

Сега единственият проблем беше как да вземе обецата. Ако коленичеше на пода, щеше да се върне в балната зала мръсна като коминочистач.

Задната част на пейката представляваше сложна плетеница от заврънкулки, между които имаше достатъчно място, за да се провре ръка. Пандора свали ръкавиците си и ги пъхна в специалното джобче на роклята. Повдигна сръчно полите си, коленичи върху пейката и пъхна ръка до лакътя в един от отворите. Пръстите й не успяха да стигнат до пода.

Наведе се още повече, провря главата си и почувства леко дръпване на косата, последвано от лекия звън на паднал фуркет.

— По дяволите — промърмори тя. Извъртя тялото си така, че да пъхне и рамене в отвора, и започна да опипва долу, докато най-накрая пръстите й не докопаха обецата.

Но когато се опита да се измъкне, възникна неочаквана трудност. Извитата дърворезба на облегалката се беше забила в нея като зъби на акула. Пандора се дръпна по-рязко назад, роклята й се закачи за нещо и се чу пропукването на няколко шева. Тя застина. Определено не искаше да се върне в балната зала с разпрана рокля.

Изпъна се и се опита да достигне гърба на роклята си, но отново се спря, когато чу как нежният плат започва да се къса. Може би ако се плъзнеше леко напред и се опиташе да се измъкне под друг ъгъл… но маневрата само я заклещи още по-здраво, острите ръбове на резбованото дърво се забиха дълбоко в кожата й. След като продължи да се гърчи още минутка, Пандора застина неподвижно; единствено гърдите й се повдигаха учестено.

— Не съм се заклещила — говореше си тя. — Не е възможно. — Последва нов безуспешен опит. — О, Боже, заклещена съм. По дяволите. По дяволите.

Ако я откриеха така, това щеше да означава доживотни подигравки. Може би щеше да намери начин да живее с тях. Но това щеше да се отрази на семейството й, да накара и тях да изглеждат нелепо; което на свой ред щеше да съсипе Сезона на Касандра, а това беше недопустимо.

Отчаяна и раздразнена, Пандора се опита да се сети за най-ужасната дума, която знаеше.

— Мамка му!

В следващия момент замръзна от ужас, когато чу как някакъв мъж се прокашля зад гърба й.

Дали е слуга? Или градинар? О, Боже, дано не е някой от гостите.

Тя чу стъпки, когато той влезе в лятната къща.

— Май имате проблеми с тази пейка — отбеляза непознатият. — По правило не препоръчвам достъпа с главата напред, тъй като обикновено води до усложняване на процеса на сядане. — В гласа му се долавяше някакво мрачно хладнокръвие, което неизвестно защо успокои нервите й. Голата й кожа настръхна.

— Сигурна съм, че ви е много забавно — каза предпазливо Пандора, като се опитваше да го види през резбованата облегалка. Той беше облечен в официално вечерно облекло. Определено беше гост.

— Съвсем не. Защо да ме забавлява гледката на млада жена, заела поза с главата надолу върху някаква мебел?

— Не съм заела поза. Роклята ми се заклещи в пейката. И ще ви бъда ужасно задължена, ако ми помогнете да се измъкна от нея.

— От роклята, или от пейката? — попита непознатият с интерес в гласа.

— От пейката! — отвърна раздразнено Пандора. — Заклещила съм се в проклетите… — тя се поколеба, чудейки се как да нарече резбованите дървени извивки — … заврънкулки — довърши тя.

— Акантови орнаменти — произнесе едновременно с нея мъжът. След секунда попита с равен глас: — Как ги нарекохте?

— Няма значение — отвърна с досада Пандора. — Имам лошия навик да си измислям думи и не би трябвало да ги казвам пред други хора.

— Защо?

— Хората могат да ме помислят за ексцентричка.

Тихият му смях породи гъделичкащо усещане в стомаха й.

— В този момент, скъпа, измислянето на думи е най-малкият ви проблем.

Пандора примигна, изненадана от ласкавата дума, и се напрегна, когато той седна до нея. Намираше се достатъчно близо, за да усети мириса му, аромат на кедър, примесен със свежа землиста миризма. Ухаеше на скъпа гора.

— Ще ми помогнете ли? — попита тя.

— Бих могъл. Ако ми кажете какво изобщо търсехте на тази пейка.

— Трябва ли да знаете?

— Трябва — увери я той.

Пандора се намръщи.

— Търсех нещо.

Една дълга ръка се плъзна върху облегалката на пейката.

— Боя се, че трябва да бъдете малко по-конкретна.

Не се държи особено кавалерски, помисли си раздразнено тя.

— Една обеца.

— И как я загубихте?

— Не е моя. На една приятелка е и трябва да й я върна колкото се може по-бързо.

— Приятелка — повтори той със скептичен тон. — Как се казва?

— Не мога да ви кажа.

— Жалко. Ами късмет тогава. — Той се надигна, сякаш за да си тръгне.

— Чакайте. — Пандора се опита да се извие и чу отново звука от пропукване на шевове. — Обецата е на лейди Колуик.

— Аха. Предполагам, че е била тук с Хейхърст?

— Откъде знаете?

— Всички знаят, включително лорд Колуик. Предполагам, че стига да му осигури законен наследник, той няма да има нищо против любовните истории на Доли.

Досега никой джентълмен не беше говорил толкова откровено с Пандора и думите му бяха доста шокиращи. Но пък и това бе първият наистина интересен разговор, който някога бе водила на бал.

— Това не е любовна история — каза тя. — Било е просто рандеву.

— Знаете ли какво означава рандеву?

— Разбира се, че знам! — отвърна Пандора с огромно възмущение. — Вземала съм уроци по френски. Означава среща.

— В определен контекст — рече сухо той — означава много повече.

Пандора се загърчи отчаяно.

— Въобще не ме интересува какво са правили Доли и господин Хейхърст на тази пейка! Просто искам да се откача от нея. Ще ми помогнете ли?

— Предполагам, че трябва да го направя. Интересът от разговора с непознати задни части започва да избледнява.

Пандора се вцепени и сърцето й заби лудо, когато го усети да се навежда над нея.

— Не се притеснявайте — каза той. — Няма да ви задявам. Интересите ми не включват млади момичета.

— На двайсет и една съм — сопна му се тя.

— Нима?

— Да, защо звучите толкова скептично?

— Не бих очаквал да открия жена на вашата възраст в такова положение.

— Почти винаги съм в някакво положение. — Пандора рязко се дръпна, когато усети лек натиск върху гърба си.

— Не мърдайте. Закачили сте роклята си на три различни спираловидни орнамента. — Той дърпаше сръчно копринените плисета и дипли. — Как успяхте да се наврете в толкова тясно пространство?

— Напред беше лесно. Но не осъзнах, че проклетите заврън… — тоест, орнаменти — се закачат като бодлива тел.

— Освободих роклята ви. Опитайте се да се измъкнете.

Пандора започна да се измъква назад и извика, когато дървото се заби в тялото й.

— Все още не мога. Ох, по дяволите…

— Не се паникьосвайте. Извийте раменете си на… не, не натам, на другата страна. Чакайте. — В гласа на непознатия се долавяше неохотен смях. — Все едно се опитвам да отворя японска кутия главоблъсканица.

— Какво е това?

— Дървена кутия, направена от свързани части. Може да се отвори само ако някой знае последователността от движения, които я отключват. — Една топла длан се отпусна върху голото й рамо и леко го извъртя.

Докосването му странно я разтърси. Тя рязко си пое дъх и хладният въздух се завихри в пламналите й дробове.

— Отпуснете се — каза той, — и за миг ще ви освободя.

— Не мога да се отпусна, когато ръката ви е там. — Гласът й прозвуча по-пискливо от обичайното.

— Ако ми съдействате, ще стане по-бързо.

— Опитвам, но позата е доста неудобна.

— Вие сте виновни за тази поза, не аз — напомни й той.

— Да, но — ох! — Върхът на един орнамент я одраска по ръката. Ситуацията ставаше непоносима. Тласкана от засилващата се паника, тя се въртеше неспокойно между извивките на дърворезбата. — О, това е ужасно!

— Спокойно. Позволете ми да насоча главата ви.

И двамата застинаха на място, когато някъде отвън се разнесе рязък вик:

— Какво, по дяволите, става тук?

Наведеният над Пандора мъж изруга тихо под носа си. Пандора не беше сигурна какво означава думата, но звучеше по-ужасно и от „мамка му“.

Разгневеният новодошъл продължи:

— Негодник! Дори от теб не го бях очаквал. Да насилваш безпомощна жена и да злоупотребяваш с гостоприемството ми по време на благотворителен бал!

— Милорд — извика бързо помощникът на Пандора, — неправилно тълкувате ситуацията.

— Сигурен съм, че я тълкувам достатъчно добре. Веднага я пусни!

— Но аз все още съм заклещена — рече умолително Пандора.

— Какъв срам. — Заядливият възрастен отбеляза, като очевидно се обръщаше към трети човек: — Хванат на местопрестъплението!

Озадачената Пандора почувства как непознатият я измъкна от пейката, като закри с едната си ръка лицето й, за да го предпази от одраскване. Докосването му беше нежно, но силно смущаващо, и по тялото й пробягаха топли тръпки. Веднага щом се освободи от капана, Пандора побърза да се изправи. След като бе седяла с наведена надолу глава твърде дълго, сега й се зави свят и тя залитна. Непознатият инстинктивно я подхвана и я облегна на тялото си. Преди да я пусне, Пандора усети за миг твърдите гърди и стегнатите мускули. Когато наведе глава, за да огледа роклята си, разрошената й фризура клюмна върху челото. Полите й бяха мръсни и омачкани. По раменете и горната част на ръцете й се виждаха червени белези.

— По дяволите — промърмори мъжът, след като я погледна, — коя сте вие?

— Лейди Пандора Рейвънел. Ще им кажа… — Гласът й заглъхна, щом осъзна, че се взира в арогантен млад бог, висок и широкоплещест, движещ се с котешка грация. Малката лампа на тавана хвърляше златисти отблясъци върху гъстата му, красиво подстригана кехлибарена коса. Очите му имаха цвета на зимна синева, скулите му бяха високи и добре изразени, линията на челюстта му изглеждаше като изсечена с длето. Пълните, чувствени извивки на устните му внасяха лек еротичен дисонанс в иначе класическите му черти. Един поглед към него бе достатъчен, за да я накара да се почувства така, сякаш се опитва да диша на изключително голяма височина. Как ли се отразява такава нечовешка красота върху характера на човек? Едва ли позитивно.

Разтърсената Пандора бръкна с ръка в джоба на роклята си и пусна обецата вътре.

— Ще им кажа, че не се е случило нищо. Все пак наистина е така.

— Истината няма да има никакво значение — беше краткият му отговор.

Той се отмести, за да я пропусне пред себе си, и когато излязоха навън, се оказаха очи в очи с лорд Чауърт, домакинът на бала и собственик на имението. Като приятел на семейство Бъруик, той беше един от последните хора, които Пандора би искала да я открият в компрометираща ситуация. Придружаваше го тъмнокос мъж, когото не беше виждала преди.

Чауърт бе нисък и набит, с фигура, напомняща ябълка, поставена върху разкрачена лешникотрошачка. Белият ореол от бакенбарди и брада потреперваше нервно, докато говореше.

— Двамата с графа се бяхме запътили към реката да видим как върви подготовката за фойерверките, когато чухме писъците за помощ на младата дама.

— Не съм пищяла — възрази Пандора.

— Самият аз отивах там, за да говоря със строителя — каза младият мъж до нея. — Връщах се към голямата къща, когато забелязах, че лейди Пандора се е озовала в затруднено положение, част от роклята й се беше заклещила в пейката. Просто се опитвах да й помогна.

Снежните преспи на веждите на Чауърт се повдигнаха до нивото на косата му и той се обърна към Пандора.

— Вярно ли е това?

— Да, милорд.

— Но какво изобщо, кажете ми, търсехте тук?

Пандора се поколеба, защото не искаше да разкрива никакви улики срещу Доли.

— Измъкнах се навън, за да подишам малко чист въздух. Просто бях… отегчена.

— Отегчена? — повтори гневно Чауърт. — При онзи оркестър от двайсет човека и бална зала, пълна с добри партии за женитба, с които да танцувате?

— Никой не ме покани на танц — промърмори Пандора.

— Щяха да го направят, ако не бяхте дошли тук, за да общувате с един прословут женкар!

— Чауърт — намеси се тихо тъмнокосият мъж, — ако позволите.

Говорещият имаше грубовата красота, със смели, изсечени черти на обветреното си лице, което разкриваше любител на откритите пространства. Макар да не беше млад — черните му коси бяха щедро изпъстрени със сребро и времето беше издълбало бръчици покрай очите и между носа и устата му — той определено не можеше да се нарече и стар. Не и когато тялото му излъчваше здраве и около него витаеше аура на властност.

— Познавам младежа откакто се е родил — продължи той с дълбок и леко дрезгав глас. — Както знаеш, с баща му сме близки приятели. Гарантирам за думата му. За доброто на момичето предлагам да премълчим за случилото се и да подходим с дискретност към ситуацията.

— Аз също познавам баща му — сопна се лорд Чауърт, — който на младини опозори доста нежни цветя. Очевидно синът върви по стъпките му. Не, Уестклиф, няма да премълча — човек трябва да отговаря за действията си.

Уестклиф? Пандора погледна към мъжа с напрегнат интерес. Беше чувала за граф Уестклиф, който, след херцог Норфолк, притежаваше най-старата и най-уважавана титла в Англия. Обширното му имение в Хемпшър, Стоуни Крос Парк, беше прочуто с лова и риболова си.

Уестклиф срещна погледа й. Той не изглеждаше нито шокиран, нито осъдителен.

— Баща ви е лорд Триниър, нали? — попита той.

— Да, милорд.

— Познавах се с него. Ловуваше в моето имение. — Графът помълча. — Канех го да доведе и семейството си, но той винаги предпочиташе да идва сам.

Това не беше изненада. Бащата на Пандора гледаше на трите си дъщери като на паразити. Майка й също не се интересуваше от тях. В резултат на това Пандора, Касандра и Хелън понякога изкарваха месеци наред без родителите си. Изненадващо бе само, че споменът за това все още притежаваше силата да я наранява.

— Баща ми предпочиташе да има колкото се може по-малко контакти с нас — произнесе безизразно тя. — Смяташе ни за неудобство. — Тя наведе глава и промърмори: — Очевидно съм доказала правотата му.

— Не бих казал. — Гласът на графа се стопли от развеселена симпатия. — Собствените ми дъщери са ме уверявали — неведнъж — че и добродетелното момиче може да попадне в буйни води.

— Точно тази буйна вода трябва незабавно да бъде укротена — намеси се лорд Чауърт. — Ще отведа лейди Пандора при придружителката й. — Той се обърна към мъжа, който стоеше до нея. — Предлагам ви незабавно да отидете в Рейвънел Хаус, да се срещнете със семейството й и да уговорите нужните приготовления.

— Какви приготовления? — попита Пандора.

— Той има предвид сватбените приготовления — отвърна с равен глас мъжът със студения поглед.

Тревожни тръпки пробягаха по тялото й.

— Какво? Не. Не, в никакъв случай няма да се омъжа за вас. — Пандора осъзна, че той може да приеме това твърде лично, и додаде с по-отстъпчив тон: — Това няма нищо общо с личността ви; просто нямам намерение да се омъжвам.

Лорд Чауърт я прекъсна със самодоволен глас:

— Предполагам, че възраженията ви ще се стопят, ако разберете, че мъжът, който стои пред вас, е Гейбриъл, лорд Сейнт Винсънт — наследник на херцогство.

Пандора поклати глава.

— Предпочитам да съм чистачка, вместо съпруга на аристократ.

Студеният поглед на лорд Сейнт Винсънт се плъзна по изподраните й рамене и разкъсаната рокля, и бавно се върна на напрегнатото й лице.

— Всъщност — рече тихо той, — отсъствали сте от балната зала достатъчно дълго, за да го забележат останалите.

Пандора започна да осъзнава, че си е навлякла големи неприятности, които не биха могли да се разрешат с обикновено обяснение, пари или дори влиянието на семейството й. Пулсът й барабанеше в ушите.

— Не и ако ми позволите веднага да се върна там. Никой никога не забелязва дали съм била там, или не.

— Според мен това е трудно за вярване.

Начинът, по който го произнесе, не прозвуча като комплимент.

— Така е — рече Пандора отчаяно и бързо, като мислеше още по-бързо. — Нямам кавалер за бала. Съгласих се да участвам в Сезона само за да правя компания на сестра ми Касандра. Тя ми е близначка, по-милата, по-красивата, а вие сте точно типът съпруг, който би й допаднал. Ако ми позволите да я доведа, можете да я компрометирате, а аз ще се откача. — При вида на безизразния му поглед, тя обясни: — Хората определено няма да очакват от вас да се ожените и за двете ни.

— Боя се, че никога не съсипвам репутацията на повече от една жена на нощ. — В гласа му звънтеше подигравателна учтивост. — Човек трябва все някъде да постави граница.

Пандора реши да опита друго.

— Вие не искате да се омъжите за мен, милорд. Ще бъда най-ужасната възможна съпруга. Забравям често и съм упорита, а и не мога да седя спокойно повече от пет минути. Винаги правя неща, които не трябва. И съм увредила характера си с твърде много четене на вредна литература. — Тя спря, за да си поеме дъх и забеляза, че лорд Сейнт Винсънт не е особено впечатлен от списъка й с недостатъци. — Освен това краката ми са кльощави. Като на щъркел.

При неприличното споменаване на телесните й части лорд Чауърт ахна, а лорд Уестклиф внезапно прояви интерес към близките розови храсти.

Устните на лорд Сейнт Винсънт леко потрепнаха, сякаш се опитваше да потисне нежеланата усмивка.

— Оценявам искреността ви — каза след миг той и стрелна с леден поглед лорд Чауърт. — Но в светлината на героичните опити на лорд Чауърт да постигне справедливост, аз нямам друг избор, освен да обсъдя ситуацията със семейството ви.

— Кога? — попита разтревожено Пандора.

— Тази вечер. — Лорд Сейнт Винсънт пристъпи напред, скъсявайки разстоянието между тях. Главата му се наведе над нейната. — Вървете с Чауърт — рече той. — Кажете на придружителката ви, че веднага потеглям към Рейвънел Хаус. И, за Бога, гледайте да не ви видят. Никак не ми се иска хората да си помислят, че съм се справил толкова неумело с едно задиряне. — След кратка пауза добави с нисък глас: — Но трябва да върнете обецата на Доли. Накарайте някой слуга да я занесе.

Пандора направи грешката да погледне нагоре. Никоя жена не би могла да устои на гледката на това ангелско лице. Досега всички привилегировани млади мъже, с които се бе срещала по време на Сезона, като че ли се придържаха към някаква идея, към някаква хладнокръвна аристократична увереност. Но никой от тях не можеше да се сравнява с този ослепителен непознат, който несъмнено през целия си живот беше ухажван и му се бяха възхищавали.

— Не мога да се омъжа за вас — каза тя вцепенено. — Ще загубя всичко. — Пандора се извърна настрани, хвана Чауърт под ръка и тръгна с него към къщата, а другите двама останаха назад, за да поговорят насаме.

Чауърт се изкиска с вбесяващо задоволство.

— За Бога, умирам да видя реакцията на лейди Бъруик, когато й съобщя новината.

— Тя ще ме убие на място — успя да каже Пандора, като едва не се задави от отчаяние.

— За какво? — попита изумено възрастният мъж.

— За това, че съм компрометирана.

Чауърт се изсмя силно.

— Мило момиче, ще се изненадам, ако не изтанцува една бърза джига. Току-що ти уредих брака на годината!