Лайза Клейпас
Дявол през пролетта (22)

Глава 21

Следващите два часа Гейбриъл прекара в ъгъла на чакалнята, обвил колене с палтото си. Мълчеше, затворен в себе си, и почти не обърна внимание, че Девън, Катлийн и Касандра също са дошли да чакат заедно с него и Уинтърборнови. За щастие те като че ли разбираха, че той не иска да бъде закачан. Звукът от тихите им гласове, както подсмърчането на Касандра го дразнеха. Той не искаше да става свидетел на емоциите им, защото щеше да се срине. Намери огърлицата на Пандора в единия джоб на палтото си и стисна изцапаните с червено перли в ръката си. Тя беше изгубила толкова много кръв. Колко време бе необходимо на човешкото тяло да произведе повече?

Той се загледа в теракотения под, който бе същият като в стаята за прегледи, само че там имаше канализация. В операционната сигурно също имаше. В съзнанието му непрекъснато се появяваше образът на съпругата му, която лежи в безсъзнание на операционната маса. Един нож бе разрязал гладката й, бяла кожа, а сега други ножове се използваха, за да поправят стореното.

Спомни си миговете преди промушването, безумната ярост, която бе изпитал, когато видя Нола с Пандора. Познаваше Нола достатъчно добре, за да е сигурен, че е казала нещо жлъчно на съпругата му. Това ли щеше да е последният спомен, който Пандора щеше да има за него? Ръката му стисна толкова силно огърлицата, че нанизът се скъса и перлите се пръснаха по пода.

Гейбриъл седеше, без да помръдва, докато Катлийн и Хелън се наведоха да събират топчетата, а Касандра тръгна из чакалнята, за да търси изгубените.

— Милорд — чу той гласа й. Тя стоеше пред него, протегнала шепите си. — Ако ми ги дадете, ще се погрижа да ги почистят и да ги нанижат отново.

Той неохотно ги изсипа в ръцете й. Направи грешката да погледне към лицето й и се сепна при вида на насълзените й очи, сини, обрамчени с черно. Мили Боже, ако Пандора умреше, той никога повече нямаше да види тези хора. Нямаше да издържи гледката на тези проклети Рейвънелови очи.

Гейбриъл се изправи, излезе от чакалнята в коридора и се облегна на стената.

След няколко минути се появи Девън и се приближи до него. Гейбриъл продължи да държи главата си наведена. Този мъж му беше поверил безопасността на Пандора, а той се беше провалил напълно. Вината и срамът го смазваха.

Пред погледа му се появи една сребърна манерка.

— Икономът ми, в неговата безкрайна мъдрост, ми даде това, преди да изляза от къщата.

Гейбриъл пое манерката, отвори я и отпи глътка от брендито. Огнената напитка си проправи път надолу и стопли смразените му вътрешности.

— Аз съм виновен — каза най-накрая той. — Не я пазих достатъчно добре.

— Стига глупости — рече Девън. — Никой не може да наглежда непрекъснато Пандора. Не можеш да я държиш под ключ.

— Ако оцелее, проклет да съм, ако не го направя. — Гейбриъл млъкна със свито гърло и трябваше да отпие още една глътка, за да заговори отново: — Не сме женени дори от месец, а тя вече е на операционната маса.

— Сейнт Винсънт… — В гласа на Девън се долавяше мрачно веселие. — Когато наследих титлата, изобщо не бях подготвен за отговорността да се грижа за три невинни момичета и една своенравна вдовица. Те се движеха в различни посоки, действаха импулсивно и непрекъснато се забъркваха в неприятности. Мислех си, че никога няма да мога да ги контролирам. Но един ден осъзнах нещо.

— Какво?

— Че няма да мога да ги контролирам. Те са такива, каквито са. Мога само да ги обичам и да правя всичко възможно, за да ги пазя, макар да знам, че невинаги ще е възможно. — В гласа му се промъкна иронична нотка. — Семейството ме направи щастлив човек. Освен това ме лиши от спокойствие, вероятно завинаги. Но като цяло… сделката не е лоша.

Гейбриъл затвори манерката и му я подаде.

— Задръж я засега — каза Девън. — Аз отивам да чакам с останалите.

Точно преди края на третия час от чакалнята се чу тихо мърморене.

— Къде е лорд Сейнт Винсънт? — чу той гласа на д-р Гибсън.

Главата му се вдигна рязко. Той чакаше като някаква прокълната душа, вперил поглед в слабата фигура на жената, която се появи иззад ъгъла.

Д-р Гибсън беше съблякла престилката и бе свалила шапката си. Кестенявата й коса беше сплетена на плитки, които бяха изпънати назад и навити на тила, спретнат стил, който смътно напомняше този на ученичка. Зелените й очи бяха изморени, но напрегнати. Когато се изправи пред него, лека усмивка разчупи пластовете страховито самообладание.

— Преминахме първото препятствие — каза тя. — Съпругата ви излезе от операцията в добро състояние.

— Господи — прошепна той. Покри очите си с длан, прокашля се и стисна зъби да сдържи потреперването си.

— Успях да стигна до засегнатата част на артерията, без да се налага да правя ресекция на ключицата — продължи д-р Гибсън. Той не реагира и тя продължи да говори, сякаш се опитваше да му даде време да се съвземе. — Вместо да я завържа с копринен конец или конски косъм, използвах специално обработени хирургически конци, които накрая се абсорбират в тъканта. Все още са в последен стадий на разработка, но в специални случаи като този предпочитам да използвам тях. По-късно няма да е необходимо да се премахва нищо, което минимализира риска от инфекции и кръвотечения.

Успял най-после да овладее прилива на емоции, Гейбриъл вдигна глава и я погледна замаяно.

— И сега какво? — попита навъсено той.

— Основната ни грижа е да я задържим напълно неподвижна и спокойна, за да не се разкъса лигатурата и да причини кръвоизлив. Ако се появи проблем, то ще е през следващите четирийсет и осем часа.

— Затова ли не е оцелял никой от тях? Заради кръвоизливите?

Тя го погледна въпросително.

— Д-р Хейвлок ми каза за предишните случаи като този на Пандора — рече той.

Погледът й омекна.

— Не е трябвало да го прави. Или поне трябваше да го представи в правилната перспектива. Случаите не бяха третирани успешно поради две причини: лекарите разчитаха на старите хирургически техники и операциите бяха правени в нечиста среда. Ситуацията на Пандора е съвсем различна. Всичките ни инструменти са стерилизирани, всеки квадратен сантиметър от операционната е дезинфекциран и аз напръсках с карболов разтвор всичко живо пред погледа ми, включително самата себе си. Почистихме напълно раната и я покрихме с антисептична превръзка. Оптимист съм относно възстановяването й.

Гейбриъл въздъхна треперливо.

— Искам да ви вярвам.

— Милорд, никога не се опитвам да карам хората да се почувстват по-добре като прикривам истината по един или друг начин. Просто излагам фактите. Как ще реагирате на тях зависи от вас, не от мен.

Решителните й, прагматични думи почти го накараха да се усмихне.

— Благодаря ви — рече искрено той.

— Няма защо, милорд.

— Мога ли да я видя сега?

— Скоро. Все още се възстановява от упойката. С ваше разрешение ще я задържа тук, в отделна стая, поне още два или три дни. Ще бъда непрекъснато до нея, разбира се. В случай че се появи кръвоизлив, ще мога веднага да оперирам. А сега трябва да асистирам на д-р Хейвлок при някои постоперативни… — Гласът й заглъхна, когато видя двама мъже да влизат през вратата и да прекосяват фоайето. — Кои са те?

— Единият е лакеят ми — каза Гейбриъл, като разпозна високата фигура на Драко. Другият мъж му беше непознат.

Когато се приближиха, погледът на Драко се спря върху лицето на Гейбриъл в опит да разчете изражението му.

— Операцията беше успешна — каза му Гейбриъл.

В очите на лакея проблесна облекчение и раменете му се отпуснаха.

— Намери ли госпожа О’Кеър? — попита Гейбриъл.

— Да, милорд. Задържана е от Скотланд Ярд.

Гейбриъл осъзна, че все още не е представил присъстващите.

— Д-р Гибсън, това е лакеят ми, Драко. Тоест… Драго.

— Сега вече Драко — отбеляза мъжът с равен тон. — Както предпочита нейна светлост. — Той посочи мъжа, който стоеше до него. — Това е моят познат, за когото ви говорих, милорд. Господин Итън Рансъм от Скотланд Ярд.

Рансъм беше невероятно млад за човек с неговата професия. Обикновено когато го повишаваха в детектив, човек вече беше служил в полицията доста години и беше доста изтощен от трудната физическа работа. Мъжът беше жилав и едрококалест, доста над изискваните от градската полиция метър и осемдесет. Имаше вид на ирландец, с тъмна коса и тъмни очи, и светла кожа с лек меден оттенък.

Гейбриъл се взря в детектива, като си мислеше, че в него има нещо познато.

— Срещали ли сме се? — попита д-р Гибсън детектива, като очевидно си беше помислила същото.

— Да, докторе — отвърна Рансъм. — Преди година и половина господин Уинтърборн ме помоли да наглеждам вас и лейди Хелън, когато отидохте в онази опасна част на града.

— О, да. — Д-р Гибсън присви очи. — Вие сте мъжът, който ни следеше, скрит в сенките, и се намеси безпричинно, когато се опитвахме да си наемем файтон.

— Нападнаха ви двама черноработници от доковете — отбеляза тихо Рансъм.

— Държах ситуацията под контрол — беше бързият й отговор. — Вече бях неутрализирала единия мъж и се канех да се заема с другия, когато вие му скочихте без дори да попитате.

— Моля да ме извините — рече сериозно Рансъм. — Мислех, че имате нужда от помощ. Очевидно преценката ми е била погрешна.

Умилостивена, д-р Гибсън продължи неохотно:

— Предполагам, че не бих могла да очаквам от вас просто да стоите и да чакате жена да се бие сама. Все пак мъжкото чувство за гордост е доста крехко.

В очите на Рансъм проблесна смях, но бързо се стопи.

— Докторе, можете ли да опишете набързо раната на лейди Сейнт Винсънт?

След като Гейбриъл й даде разрешение с кимване, тя отвърна:

— Беше единично мушване с остър предмет вдясно от шията, което е влязло на три сантиметра под ключицата на дълбочина пет сантиметра. Пронизал е предния стълбест мускул и е прерязал подключичната артерия. Ако я беше прерязал напълно, тя щеше да е изгубила съзнание до десет секунди и след две минути вече щеше да е мъртва.

При тази мисъл вътрешностите на Гейбриъл се преобърнаха.

— Единствената причина това да не се случи — каза той, — е, че Драко блокира ножа с ръката си. — Той погледна въпросително лакея. — Откъде знаеше какво ще направи тя?

Драко отговори, като си играеше с увисналите краища на импровизираната си превръзка:

— Щом видях, че госпожа О’Кеър се цели в горната част на рамото, разбрах, че ще забие ножа надолу, като ръчка на помпа. Веднъж като момче видях да убиват мъж по този начин в една алея близо до клуба. Никога не го забравих. Доста странен начин да намушкаш някого. Той падна на земята и нямаше никаква кръв.

— Всичката кръв щеше да нахлуе в гръдната кухина и да смачка дроба — каза д-р Гибсън. — Доста ефективен начин да убиеш някого.

— Това не е метод на уличен бандит — отбеляза Рансъм. — Доста е… професионално. Техниката изисква някои познания по физиология. — Той въздъхна отсечено. — Бих искал да разбера кой е научил госпожа О’Кеър как да го прави.

— Не можете ли да я разпитате? — попита д-р Гибсън.

— За съжаление разпитът се водеше от старши детективите, а те са объркали всичко толкова много, че почти изглежда да е направено умишлено. Единствената реална информация, с която разполагам, е онова, което госпожа О’Кеър е казала на Драко, когато я е хванал.

— И тя е? — попита Гейбриъл.

— Госпожа О’Кеър и покойният й съпруг били част от група ирландски анархисти, които се опитват да свалят правителството. Наричат се Caipéné an Bhéis. Фракция на Финианското братство.

— Мъжът, когото лейди Сейнт Винсънт видя в печатницата, е техен сътрудник — додаде Драко. — Госпожа О’Кеър каза, че е влиятелен човек. Уплашил се, че анонимността му е застрашена и казал на госпожа О’Кеър да намушка лейди Сейнт Винсънт. Госпожата каза, че съжалява за това, но не можела да откаже.

В последвалата тишина д-р Гибсън погледна към превързаната ръка на Драко и каза:

— Погрижихте ли се за тази рана? — И продължи, без да дочака отговор: — Елате с мен да я погледна.

— Благодаря ви, но няма нужда…

— Ще я дезинфекцирам и превържа както трябва. Може да се наложат шевове.

Драко я последва неохотно.

Погледът на Рансъм се задържа върху лекарката още няколко секунди, докато тя се отдалечаваше с развяваща се около краката й пола панталон. После отново насочи вниманието си към Гейбриъл.

— Милорд, колебая се дали е редно да поискам нещо от вас точно сега. Но в най-близкия удобен момент бих искал да разгледам материалите, които лейди Сейнт Винсънт е донесла у дома от печатницата.

— Разбира се. Драко ще ви помогне с всичко, от което имате нужда. — Гейбриъл го погледна мрачно. — Искам някой да плати за това, което се случи със съпругата ми.