Лайза Клейпас
Дявол през пролетта (18)

Глава 17

— Лакеят ми е нетърпим! — възкликна Пандора седмица след завръщането им в Лондон. — Веднага трябва да си намеря друг. — Тъкмо се беше прибрала от първото си излизане с новата карета и то като че ли не беше минало особено добре. Тя затвори вратата на спалнята зад себе си и тръгна намръщено към Гейбриъл, който разкопчаваше жилетката си.

— Проблем ли има? — попита загрижено той. Хвърли настрани жилетката и започна да развързва вратовръзката си.

— Проблем? Не. Много проблеми. Цял куп от проблеми. Отидох да посетя Хелън и новото бебе, а после спрях в „Уинтърборн“, и… мили Боже, каква е тази миризма? — Пандора спря пред него и подуши отблизо гърдите и шията му. — Целият си пропит с нея. Някаква метална миризма, сякаш в склада за храна има нещо развалено.

— Тъкмо се прибирам от клуба за плуване — каза Гейбриъл, като се усмихна на изражението й. — Добавят хлор и други химикали съм водата, за да не се замърси.

Пандора сбърчи нос.

— В този случай решението може би е по-лошо от проблема. — Тя отиде до леглото и седна на дюшека, за да го наблюдава как се съблича.

— Разказваше ми за лакея — подкани я Гейбриъл, докато разкопчаваше ръкавелите си.

Беше подготвен за възраженията й срещу Драго, бивш работник в „Дженър“, който наистина беше доста необичаен избор на лакей. Той беше започнал да работи в клуба на дванайсетгодишна възраст и се беше издигнал от куриер до нощен портиер, а накрая и до главен управител на зала. Нямаше семейство, защото е бил изоставен пред приюта единствено с бележка, на която е било написано името му.

Гейбриъл го познаваше от години. В Лондон нямаше друг човек, на когото би поверил съпругата си по време на обиколките й из града, ето защо плати малко състояние на човека, за да го наеме за неин лакей.

Ролята му не беше толкова невъзможна, колкото би предположил човек. Едно от изискванията за лакей беше да е добре запознат с Лондон, а Драго познаваше всички скрити местенца и кътчета в града. Беше доста внушителен физически, едър и мускулест, с аура на тиха опасност, която щеше да сплаши всеки, осмелил се да доближи Пандора. Беше общителен, макар и лишен от чувство за хумор, и не се оставяше да го провокират лесно. Винаги забелязваше детайлите в хорските облекла, пози и изражения, и откриваше рисковете и проблемите още преди да се появят.

Макар че Драго беше приел с неохота предложението, липсата му на ентусиазъм беше очевидна.

— Лейди Сейнт Винсънт не обръща внимание на времето — му беше казал Гейбриъл, — затова ще трябва да следиш програмата й. Има навика лесно да губи разни неща. Оглеждай се за изпуснати ръкавици, кърпички, книги, всичко, което може случайно да забрави. Тя е мила и импулсивна, така че, за Бога, дръж по-далеч от нея всички измамници, улични продавачи, джебчии и просяци. Освен това лесно се разсейва, така че внимавай да не се спъне на тротоара или да тръгне случайно по улицата. — Гейбриъл се поколеба, преди да добави: — Трудно чува с дясното ухо и това понякога й причинява световъртеж, особено при слабо осветление, когато не може да се ориентира. Ще ми откъсне главата, ако разбере, че съм ти казал. Така, имаш ли някакви други въпроси?

— Да. Лакей ли трябва да съм или проклета бавачка?

Гейбриъл го бе погледнал твърдо.

— Разбирам, че това може да ти се струва като стъпка назад от работата в клуба. Но за мен няма нищо по-важно от нейната безопасност. Лейди Сейнт Винсънт е млада, любопитна, много привлекателна жена, която не мисли по обичайния начин. Има много да учи за света — и светът има да научи много за нея. Пази жена ми, Драго. Няма да е толкова лесно, колкото си мислиш.

Драго бе кимнал отсечено и раздразнението му се бе стопило.

Мислите на Гейбриъл се върнаха към настоящето, когато Пандора продължи да се оплаква.

— Исках лакей с проблясващи очи, като на Дядо Коледа, а не с очи на викингски наемник. Лакеите трябва да са гладко избръснати и с приятен вид, да имат хубави имена като Питър или Джордж. А моят е навъсен и ръмжащ, казва се Драго и има черна брада. Трябваше да видиш, когато спрях в отдела за играчки в „Уинтърборн“. Той застана до вратата със скръстени ръце и навъсен поглед, и всички деца се уплашиха и започнаха да се оглеждат за майките си. — Тя погледна подозрително Гейбриъл. — Той знае ли изобщо какъв трябва да е един лакей?

— Не много — призна си той. — Драго е работил различни неща в клуба. Но икономът го обучава, а той схваща бързо.

— Защо не мога да имам нормален лакей като всички останали дами?

— Защото няма да ходиш винаги по местата, където ходят другите дами. — Гейбриъл седна на стола, за да си свали обувките и чорапите. — Ще търсиш терен за фабрика и ще се срещаш с доставчици, продавачи, търговци на едро и така нататък. Ако вземаш Драго със себе си, така ще съм по-спокоен за твоята безопасност. — Когато видя как Пандора стиска зъби, Гейбриъл реши да опита по друг начин. — Можем да го сменим, разбира се, ако искаш — каза той като сви рамене. Започна да разкопчава копчетата на тирантите си. — Но ще бъде жалко. Драго е израснал в сиропиталище и няма семейство. Винаги е живял в малка стая в клуба. Очакваше с нетърпение за пръв път в живота си да заживее в истинско домакинство, да види какво представлява семейният живот. — Последното изречение беше чиста догадка, но свърши работа.

Пандора го изгледа многострадално и въздъхна.

— Ох, добре. Предполагам, че ще го задържа. И ще го науча да не плаши хората. — Тя драматично се просна на леглото, разперила ръце и крака. Тихият й, печален глас се понесе към тавана. — Мое лично лакейочудовище.

Гейбриъл погледна дребничката фигура на леглото с веселие и похот, от които му спря дъхът. Преди да е минала още една секунда, вече беше върху нея и я смазваше с целувки.

— Какво правиш? — попита Пандора през смях, като се извиваше под тялото му.

— Приемам поканата ти.

— Каква покана?

— Онази, която ми даде, когато се излегна в тази съблазнителна поза.

— Пльоснах се по гръб като умираща пъстърва — възрази тя и продължи да се върти неспокойно, докато той започна да повдига полите й.

— Знаеш, че не бих могъл да устоя.

— Първо се изкъпи — помоли го тя. — Не си в подходящо състояние. Би трябвало да те завлека в конюшнята и да те изтъркам като някой кон с карболов сапун и снопче брезови пръчки.

— Ти, лошо момиче… да, направи го. — Ръката му шареше похотливо под полите й.

Пандора извика през смях и започна да се бори с него.

— Престани, заразен си! Ела в банята да те изкъпя.

Той я прикова към леглото.

— Ще ми бъдеш прислужница? — попита провокативно той.

— Ще ти хареса, нали?

— Да — прошепна той и докосна с езика си долната й устна.

Тъмносините й очи проблясваха дяволито.

— Ще ви изкъпя милорд, но само ако се съгласите да държите ръцете си далеч от мен и да стоите мирно и неподвижно като статуя — каза тя.

— Вече съм неподвижен като статуя. — Той се притисна към нея, за да й го докаже.

Пандора се изтърколи изпод него с усмивка и тръгна към банята, а той я последва с готовност.

Гейбриъл с изумление размишляваше как само допреди съвсем кратко време бе вярвал, че никоя жена не би му доставила удоволствие така, както го правеше Нола Блек с нейните „гибелни таланти“, както се беше изразил баща му. Но дори в най-страстните им моменти срещите с Нола винаги го бяха оставяли жадуващ за нещо неясно и неуловимо. За интимност, която отиваше отвъд съединяването на телесни части. Винаги, когато двамата с Нола се опитваха да свалят гарда дори за кратко, нейните ръбове — и неговите — оставяха белези. Никой от тях не можеше да поеме риска да сподели с другия недостатъците и слабостите, които криеха толкова ревниво.

Но с Пандора всичко беше различно. Тя беше природна сила, не можеше да бъде нещо друго, освен себе си, и някак си му беше невъзможно да желае каквато и да е промяна в нея. Винаги, когато признаваше, че има някакви слабости или че прави грешки, тя като че ли започваше да го харесва още повече заради тях. Беше отключила сърцето му с ужасяваща лекота и беше захвърлила ключа.

Обичаше я повече, отколкото беше добре и за двамата. Тя го изпълваше с радост, каквато никога досега не беше свързвал със сексуалния акт. Нищо чудно, че непрекъснато я желаеше. Нищо чудно, че изпитваше толкова силно чувство за притежание, че се притесняваше всеки миг, когато бе далеч от погледа му. Пандора нямаше представа какъв късмет е извадила, че не беше настоял да я изпраща навън придружавана от отбрани снайперисти, кавалерия, шотландски стрелци и японски самураи.

Лудост бе да остави едно същество, толкова красиво, невинно и уязвимо като съпругата му, да броди из света, който би могъл да я смаже с нехайната си безгрижност, а нямаше друг избор, освен да го позволи. Но не таеше никакви илюзии, че някога ще го приеме. До края на живота си ли щеше да бъде пронизван от ужас всеки път, когато тя излезеше през вратата и го оставеше сам с широко разтворено сърце.

 

 

Преди да излезе на следващата сутрин за бизнес срещата си с архитект и строител — нещо, свързано със строителството на сгради върху притежавана от него земя в Кенсингтън — Гейбриъл сложи снопче писма пред Пандора.

Тя вдигна поглед от писалището във всекидневната, където усърдно съчиняваше писмо до лейди Бъруик.

— Какво е това? — попита леко намръщено момичето.

— Покани. — Изражението й го накара да се усмихне. — Сезонът не е приключил. Предполагам, че ще поискаш да ги отклониш, но има една-две интересни.

Пандора погледна купчината пликове, сякаш бяха кълбо от змии.

— Предполагам, че не мога цял живот да се крия — рече тя.

— На това му викам дух. — Гейбриъл се ухили на унилия й тон. — След като се върна от обиколката си в Индия, Уелският принц скоро ще организира прием в Лондонската община.

— Бих се замислила над нещо такова — каза тя. — Ще е много по-добре от присъствието на някоя вечеря в тесен кръг, където ще изпъквам като брадата жена на селски панаир. Като стана дума за бради — има ли причина Драго да не е махнал неговата? Наистина трябва да я обръсне, щом ще бъде лакей.

— Боя се, че това не подлежи на преговори — отвърна мрачно Гейбриъл. — Винаги е носил брада. Всъщност, когато дава ненарушима клетва, се кълне в брадата си.

— Ама това е глупаво. Никой не се кълне в брадата си. Ами ако се подпали?

Гейбриъл се усмихна и се наведе над нея.

— Ако искаш, поговори с него. Но те предупреждавам, че е много привързан към нея.

— Естествено, че ще е привързан, това си е неговата брада.

Устните му се притиснаха леко към нейните, докато не ги разтвориха, за да пропусне вътре топлината и сладостта му. Пръстите му нежно погалиха шията й и кожата й леко се обагри в розово. Докосванията на езика му пробудиха еротични усещания в корема й. Главата й се замая и тя се вкопчи в облегалките на стола. Гейбриъл не бързаше да прекъсва целувката, изпълни се с вкуса й за последно, преди с неохота да отлепи устните си от нейните.

— Бъди добро момиче днес — промърмори той.

Пандора се усмихна с пламнали бузи и след като той излезе от стаята, се опита да се съсредоточи. Взе едно стъклено преспапие с гравирани малки цветчета, завъртя го разсеяно между пръстите си и се заслуша в шумовете на къщата. Отваряха се прозоречни капаци и се тупаше, разни неща се търкаха, лъскаха и четкаха, стаите се проветряваха и почистваха.

Макар да бе съгласна с мнението на Гейбриъл, че скоро щеше да се наложи да потърсят по-голяма къща, тя харесваше градския му дом, който изобщо не беше толкова малък и ергенски, както бе очаквала. Къщата се издигаше на ъгъла на две пресечки, последна от поредица подобни къщи, с широки панорамни прозорци, високи сводести тавани и тераси с балюстради от ковано желязо. Притежаваше всички модерни удобства, включително приемна с теракотен под, която се отопляваше от тръби с топла вода, и беше оборудвана с асансьор за изпращане на храна от сутерена. Докато Пандора беше на сватбено пътешествие, Катлийн и Касандра бяха донесли някои неща от Рейвънел Хаус, за да направят средата по-позната и уютна. Сред тях бяха възглавничка с избродирани цветя, меко одеяло с пискюли в четирите края, няколко любими книги и колекция от малки цветни стъклени чаши за свещи. От Хелън и Уинтърборн получи красиво ново писалище с множество чекмеджета и отделения, и вграден златен часовник.

Къщата се поддържаше добре от група любезни прислужници, които бяха доста по-млади от прислугата в приората Евърсби, а и в Херънс Пойнт. Всичките работеха усърдно, за да задоволят изискванията на икономката госпожа Бристоу, която ръководеше ефективно ежедневните им задължения. Тя се отнасяше към Пандора със смесица от приятелско отношение и уважение, макар че напълно разбираемо се озадачи от пълната липса на интерес у новата графиня към домашните дела.

Всъщност имаше няколко дребни неща, която Пандора се изкуши да спомене. Следобедният чай, например. Времето за чай беше тачен ритуал за Рейвънелови дори в дните, когато не можеха да си го позволят. Всеки следобед се гощаваха с обилна селекция от тарталетки и кексчета, подноси с бисквити и рола, кифлички и миниатюрни сладки пудинги, а димящите кани с току-що сварен чай се поднасяха на равни интервали.

Чаят в това домакинство обаче се състоеше от обикновен мъфин или една кифличка с боровинков пълнеж, поднесени с масло и буркан мармалад. Което бе напълно достатъчно, всъщност, но когато Пандора се сетеше за продължителните, обилни следобедни закуски на Рейвънелови, това й се струваше доста скучно и скромно. Проблемът се криеше в това, че ако се намесеше дори съвсем малко в управлението на домакинството, това щеше да доведе до нови намеси и отговорности. Затова по-разумно беше да си мълчи и да си яде мъфина. Освен това сега, когато имаше собствена карета, можеше да посещава Катлийн за чай, когато пожелаеше.

Мисълта за каретата й напомни за лакея.

Тя вдигна месинговото звънче от бюрото и го разклати колебливо, чудейки се дали Драго ще се отзове. Малко по-късно той стоеше на прага.

— Милейди.

— Влез, Драго.

Той беше едър, мускулест мъж с широки рамене, които бяха идеални за ливреята на лакей, но незнайно защо дългополото палто, бричовете до коленете и копринените чорапи изобщо не му отиваха. Той, изглежда, се чувстваше неловко, сякаш тъмносиньото кадифе и златните ширити нараняваха достойнството му. Докато я гледаше с напрегнатите си черни очи, тя забеляза малък белег във формата на полумесец, който започваше от края на лявата му вежда и продължаваше почти до крайчето на окото, неизменно напомняне за някакво опасно преживяване преди много време. Черната му брада, къса и спретнато подстригана, изглеждаше непробиваема като козина на видра.

Пандора го погледна замислено. Това беше човек, който се опитваше да даде най-доброто от себе си в една неудобна за него ситуация. Тя разбираше това чувство. И брадата… тя беше символ, независимо дали той го осъзнаваше или не. Знак, че в компромиса със себе си е готов да стигне само дотук. Тя разбираше и това.

— Как искаш да произнасям името ти? — попита тя. — Лорд Сейнт Винсънт твърди, че се произнася с „ах“ по средата, но съм чувала икономът да го произнася с удължено „а“.

— И двата начина не са правилни.

Както бе успяла да научи от краткото им излизане предишния ден, той предпочиташе да използва минимално количество думи.

Тя го погледна озадачено.

— А защо не каза нищо?

— Никой не попита.

— Добре, аз те питам.

— Произнася се като дракон, но без „н“.

— О! — Устните на Пандора се разтеглиха в усмивка. — Така ми харесва много повече. Ще ти викам Драко.

Той свъси вежди.

— Казвам се Драго.

— Да, но ако сменим само една буква, хората винаги ще знаят как да го произнасят, а най-важното е, че всички харесват дракони.

— Не искам да ме харесват.

С въгленочерната си коса и тъмни очи — и начина, по който изглеждаше точно в този момент, сякаш наистина бе способен да издиша огън — прякорът му подхождаше идеално.

— Няма ли поне да размислиш… — започна Пандора.

— Не.

Тя го погледна замислено.

— Ако си обръснеш брадата, ще се окаже ли, че си невероятно красив?

Бързата смяна на темата като че ли леко го извади от равновесие.

— Не.

— Ами във всеки случай лакеите не могат да имат бради. Мисля, че законът е такъв.

— Няма такъв закон.

— Но е традиция — рече проникновено тя, — а пренебрегването на традициите е почти като нарушаването на закон.

— Кочияшът има брада — отбеляза той.

— Да, на кочияшите им е позволено, но на лакеите не. Боя се, че трябва да се отървеш от нея. Освен ако…

Той присви очи, осъзнавайки, че тя се кани да нанесе последен удар.

— Освен ако?

— Склонна съм да пренебрегна неподходящото ти лицево окосмяване, ако ми позволиш да те наричам Драко. Ако откажеш, и брадата си заминава.

— Брадата остава — отсече той.

— Много добре. — Пандора се усмихна удовлетворено. — Каретата ми трябва да е готова за два часа, Драко. Това е всичко засега.

Той кимна навъсено и се накани да си върви, но се спря на прага, когато отново чу гласа на Пандора:

— Искам да попитам само още нещо. Харесва ли ти да носиш ливрея? — Драго се обърна с лице към нея. Колебанието му накара Пандора да поясни: — Имам си причина да питам.

— Не, не ми харесва. Твърде много плат хвърчи наоколо… — Той с презрение подметна разкроените пешове на ливреята. — А отгоре е твърде тясна, за да позволи на човек да движи както трябва ръцете си. — Драго огледа униформата си и добави с отвращение: — Ярки цветове. Златни ширити. Приличам на голям паун.

Пандора го погледна със съчувствие.

— Всъщност — рече откровено тя, — ти не си точно лакей, а телохранител, който изпълнява задълженията на лакей. Вътре в къщата, когато помагаш на иконома с поднасянето на вечерята и други такива неща, предполагам, че ще настояват да носиш ливрея. Но когато ме придружаваш навън, мисля, че е най-добре да носиш своите дрехи, както подхожда на частен телохранител. — Тя се поколеба, преди да добави: — Виждала съм как уличните хлапета и хулигани дразнят униформените лакеи, особено в по-отдалечените части на града. Не е нужно да ставаш обект на подобни подигравки.

Раменете му леко се отпуснаха.

— Да, милейди. — Преди да се обърне, тя можеше да се закълне, че видя лека усмивка, която проблесна в дълбините на брадата му.

 

 

Мъжът, който придружи Пандора до каретата, представляваше една много по-различна версия на Драко от притеснения лакей, стегнат в ливрея. Той се движеше със спокойна увереност, облечен в костюм, състоящ се от добре ушити черно палто и панталони, и тъмносива жилетка. Брадата, която бе изглеждала ужасно не на място на лицето на лакей, сега си беше съвсем в реда на нещата. Човек дори можеше да каже, че изглежда елегантно, ако не беше толкова лишен от чар. Но пък от драконите не се очакваше да бъдат очарователни.

— Къде искате да отидете, милейди? — попита Драко, след като спусна стъпалцата на каретата.

— В печатница „О’Кеър“ на улица Фарингдън.

Той я стрелна с поглед.

— В Кларкънуел?

— Да. Намира се в производствената сграда „Фарингдън“, зад…

— Където са трите затвора в Кларкънуел.

— Освен това има продавачи на цветя, производители на свещи и други уважавани бизнеси. Районът отново се разработва.

— От крадци и ирландци — рече мрачно Драко, докато Пандора се качваше в каретата. Той й подаде кожената чанта, пълна с документи, скици и прототипове на играта и тя я постави на седалката до себе си. След като затвори вратата на каретата, той отиде да седне отпред до кочияша.

Пандора си беше съставила списък с печатари, преди да стесни избора си до трима. Печатница „О’Кеър“ представляваше особен интерес, защото собственик беше вдовица, поела бизнеса след смъртта на съпруга си. На Пандора й харесваше мисълта да подкрепя и други жени, които се занимаваха с бизнес.

Кларкънуел трудно можеше да се нарече най-опасното място в Лондон, макар че репутацията му беше помрачена от взривовете в затвора преди девет години. Финианското братство, тайно общество, което се бореше за самоуправление на Ирландия, неуспешно се бе опитало да освободи един от членовете си, като взриви дупка в стената на затвора, което доведе до смъртта на дванайсет души и раняването на десетки други. В резултат на това обществото реагира с вражда и омраза към ирландците, която трудно избледняваше. Което, според Пандора, беше жалко, защото стотици хиляди мирни ирландски граждани на Лондон щяха да страдат заради действията на малцина.

Някогашният уважаван район, населен с представители на средната класа, беше навлязъл в трудни времена. Кларкънуел изобилстваше от високи, построени нагъсто сгради, притиснати между запуснати имоти. Строителството на нови пътища някой ден сигурно щеше да облекчи задръстванията, но засега беше създало поредица от отбивки, които бяха направили някои части от улица Фарингдън трудни за достъп. Флийт Дич, реката, превърната в канал, беше покрита с пътна настилка, но зловещото й бълбукане понякога се чуваше — и вонята й се долавяше, за нещастие — през решетките в паважа. Когато доближиха временния терминал на гарата на Фарингдън Стрийт и голямото товарно депо, което беше построено от железопътната компания, въздухът бе прорязан от громоленето и свирките на влакове.

Каретата спря пред една тухлена сграда, боядисана в червено и жълто. Сърцето на Пандора подскочи от въодушевление, когато съзря магазина с врата посред фасадата и фронтон над входа. Върху фронтона със златни букви бе изписано „Печатница О’Кеър“.

Драко побърза да отвори вратата и посегна към чантата на Пандора, преди още да е спуснал стълбичката. Докато Пандора слизаше от каретата, той внимаваше полата й да не докосва колелото. Но вместо да изчака отвън, както би постъпил един лакей, той влезе вътре и застана до вратата.

— Не е необходимо да ме чакаш в магазина, Драко — промърмори Пандора, когато мъжът й подаде чантата. — Срещата ми ще продължи поне един час. Можеш да отидеш някъде и да пийнеш бира или нещо друго.

Той пренебрегна предложението й и остана на мястото си.

— Посещавам печатар — не се въздържа да посочи Пандора. — Най-лошото, което може да ми се случи, е да се порежа на хартия.

Никаква реакция.

Пандора въздъхна, обърна се и отиде до първия от поредицата щандове в просторната зала, които я разделяха на няколко отдела. Печатницата беше най-прекрасното хаотичното и пъстроцветно място, което бе виждала, с изключение може би на универсалния магазин „Уинтърборн“, който беше като пещерата на Аладин със своите искрящи стъкла, бижута и луксозни предмети. Но това беше един очарователно нов свят. Стените бяха безразборно обсипани с карикатури, картички, театрални афиши, щампи, вестничета и екрани за куклен театър. Въздухът бе наситен с опияняваща смесица от мирис на хартия, мастило, лепило и химикали, аромат, който подтикваше Пандора да грабне една писалка и трескаво да започне да рисува нещо. В дъното на печатницата потракваха машини, чираците работеха в непрекъснат ритъм с ръчните преси.

Над главите им, на стотици опънати въжета, бяха окачени да съхнат десетки издания. Навсякъде се виждаха купчини дебел картон за подвързии и картички, и високи колони от хартия в огромни количества и разновидности, каквито Пандора не беше виждала през живота си. Щандовете бяха отрупани с подноси с печатарски форми, върху които бяха гравирани букви, животни, птици, хора, звезди, луни, коледни символи, превозни средства, цветя и хиляди други прекрасни образи.

Тя обожаваше това място.

Към нея се приближи млада жена. Беше спретната, слаба и гърдеста, с къдрава кестенява коса и лешникови очи с дълги мигли.

— Лейди Сейнт Винсънт? — попита тя и направи дълбок реверанс. — Аз съм госпожа О’Кеър.

— Приятно ми е — отвърна грейналата Пандора.

— Никога не съм била толкова заинтригувана, колкото от вашето писмо — каза госпожа О’Кеър. — Настолната ви игра ми се струва много интересна, милейди. — Говореше изискано, с напевен ирландски акцент. В нея имаше някаква жизненост, която веднага допадна на Пандора. — Искате ли да седнем и да обсъдим плановете ви?

Двете отидоха да седнат на масата в едно оградено местенце до стената. През следващия един час разговаряха за играта на Пандора и компонентите, които ще са нужни за нея, а тя вадеше скици, бележки и прототипове от кожената чанта. Играта беше магазинен тип, с пулове, които се местеха по пътечка из различните отдели на хитроумно разработения магазин. Щеше да включва търговски картички, игрални пари и карти на късмета, които щяха или да помагат, или ще задържат прогреса на играчите.

Госпожа О’Кеър прие ентусиазирано проекта и започна да прави предложения за различни материали, които да се използват за компонентите на играта.

— Най-важният въпрос е сгъваемата игрална дъска. Можем да направим литографския печат директно върху нея с плоскопечатна машина. Ако искате многоцветна дъска, можем да създадем метални пластини за всеки цвят — пет-десет ще бъдат достатъчни — и да напластяваме мастилото върху дъската, докато не бъде завършен образът. — Госпожа О’Кеър разгледа замислено нарисуваната на ръка от Пандора дъска. — Много по-евтино ще бъде, ако направим черно-бели образи, а вие наемете жени, които да оцветят на ръка картините. Но така, разбира се, ще стане доста по-бавно. Ако настолната ви игра се търси много, което ще стане, сигурна съм, ще печелите много повече, ако я произвеждате изцяло на машина.

— Предпочитам оцветяването на ръка — каза Пандора. — Така ще осигуря работя на жени, които се опитват да издържат себе си и семействата си. Не трябва да се мисли само за печалбата.

Госпожа О’Кеър я изгледа продължително с топли очи.

— Възхищавам се на мисленето ви, милейди. Много. Повечето дами с вашето положение, ако изобщо мислят за бедните, едва ли правят нещо друго, освен да плетат чорапи и шапки за благотворителните групи. Бизнесът ви ще помогне на бедните много повече от плетивата.

— Надявам се — каза Пандора. — Повярвайте ми, моето плетене няма да помогне на никого.

Жената се засмя.

— Наистина ви харесвам, милейди. — Тя се изправи и чевръсто потърка ръце. — Елате в задната стая, ако обичате, за да ви дам няколко мостри, които да разгледате вкъщи.

Пандора събра документите и материалите си и ги прибра в чантата. Погледна през рамо към Драко, който я наблюдаваше от вратата. Щом видя, че тя тръгва към задната част на магазина, той пристъпи напред, но тя поклати глава и му даде знак да остане на мястото си. Мъжът се намръщи леко, но скръсти ръце и остана до вратата.

Пандора последва госпожа О’Кеър покрай високия до кръста щанд, където две момчета се занимаваха със сверяване на страници. Вляво един чирак работеше на голяма печатна преса с огромни зъбни колела и ръчки, а друг мъж се занимаваше с машина с големи медни цилиндри, които без прекъсване отпечатваха образи върху дълги хартиени рула.

Госпожа О’Кеър я въведе в семпла стая, претъпкана с материали. Тръгна покрай стената, покрита с рафтове и чекмеджета, и започна да събира парчета хартия, картони, дъски, платове за подвързии и разнообразни печатни мостри. Пандора я следваше плътно, като вземаше всичко и го прибираше в чантата.

Дискретно почукване на вратата ги накара да спрат.

— Най-вероятно е момчето от склада — каза госпожа О’Кеър и тръгна към другия край на стаята. Пандора продължи да се разхожда между рафтовете, а печатарката отвори вратата дотолкова, колкото да се види малко момче, нахлупило такето си ниско над очите. След като размениха тихо няколко думи, госпожа О’Кеър затвори вратата.

— Милейди — каза тя, — моля да ме извините, но трябва да дам инструкции на доставчика. Ще ви притеснява ли, ако ви оставя тук сама за малко?

— В никакъв случай — отвърна Пандора. — Щастлива съм като мида в дълбока вода. — Тя млъкна и се взря в жената, която продължаваше да се усмихва… но лицето й се бе напрегнало неуловимо. — Нещо не е наред ли? — попита загрижено Пандора.

Лицето на жената веднага се проясни.

— Не, милейди, просто не обичам да ме прекъсват, когато съм с клиент.

— Не се притеснявайте заради мен.

Госпожа О’Кеър отиде до един шкаф с чекмеджета и извади отвътре разтворен плик.

— Ще се върна, преди да сте успели да приклекнете, да се засилите и да скочите.

Когато печатарката излезе от склада и затвори плътно вратата зад себе си, нещо падна на пода след нея. Лист хартия.

Намръщена, Пандора остави чантата си на пода и отиде да вдигне листчето. От едната страна беше празно, а от другата като че ли имаше отпечатани различни мостри типографски печат, но не бяха подредени като напечатани на машина. Дали беше паднало от плика, който госпожа О’Кеър бе извадила от чекмеджето? Дали не беше нещо важно?

— По дяволите — промърмори тя. Отвори вратата и тръгна след печатарката, като извика името й. Когато не получи отговор, Пандора продължи предпазливо пред слабо осветената галерия, която стигаше до работната площ в склада. Малките прозорчета под покрива пропускаха мътна светлина, която падаше върху литографски пулове и метални плаки, цилиндри, машинни части и купчини от филтърни улеи и съдини. Тежката миризма на масло и метал беше примесена с познатия остър мирис на дървени стърготини.

Когато Пандора излезе от галерията, тя вида госпожа О’Кеър да стои заедно с един мъж до масивната парна печатарска машина. Той беше висок и здрав на вид, с квадратно лице и широка, изпъкнала брадичка. Светлокос и с бледа кожа, той имаше толкова светли вежди и мигли, че почти не се забелязваха. Макар да бе облечен в обикновени тъмни дрехи, стилният му цилиндър можеше да бъде носен единствено от богат човек. Който и да беше той, със сигурност не бе доставчик.

— Простете ми — каза Пандора, като се приближи до тях, — исках да попитам… — Тя млъкна внезапно, щом госпожа О’Кеър се обърна към нея. Ужасът в очите на жената беше толкова стряскащ, че съзнанието на Пандора се изпразни от съдържание. Погледът й се върна към непознатия, чиито очи, наподобяващи тези на кобра, я гледаха така, че кожата й настръхна.

— Здравейте — рече Пандора с тих глас.

Той пристъпи към нея. Нещо в движенията му породи у нея същото чувство, което изпитваше при вида на приближаващ се тичешком паяк или вълнообразните движения на змия.

— Милейди — извика госпожа О’Кеър, като застана бързо на пътя му и улови Пандора за ръката, — складът не е място за вас… хубавите ви дрехи… тук навсякъде има масло и мръсотия. Нека ви заведа отново отзад.

— Съжалявам — рече объркано Пандора и се остави в ръцете на жената, която я преведе бързо през галерията до офисите на магазина. — Не исках да прекъсвам срещата ви, но…

— Не сте. — Жената се засмя пресилено. — Доставчикът тъкмо ми казваше, че има проблем с една от поръчките. Боя се, че веднага трябва да се погрижа за нея. Надявам се, че съм ви дала достатъчно информация и мостри.

— Да. Проблеми ли ви създадох? Съжалявам…

— Не, но ще е най-добре веднага да си тръгнете. Имам твърде много работа. — Тя изведе бързо Пандора от офиса и грабна чантата й за дръжките без да спира. — Ето ви чантата, милейди.

Объркана и огорчена, Пандора вървеше след нея през магазина към входната врата, където я очакваше Драко.

— Боя се, че не знам колко време ще отнеме — каза госпожа О’Кеър. — Проблемът с поръчката, имам предвид. Ако се окаже, че ще сме твърде заети, за да отпечатаме играта ви, има една печатница, която лично препоръчвам. „Пикърсгил“, в Марлиборн. Много са добри.

— Благодаря ви — каза Пандора и я погледна загрижено. — Отново съжалявам, ако съм направила нещо погрешно.

Печатарката се усмихна леко, макар напрежението да не я напускаше.

— Благословена да сте, милейди. Желая ви всичко най-добро. — Погледът й прескочи върху неразгадаемото лице на Драко. — Най-добре си вървете бързо — заради строежите уличното движение става ужасно привечер.

Драко кимна отсечено. Той взе чантата от Пандора, отвори вратата и безцеремонно я изведе навън. Двамата преминаха по дървената алея до очакващата ги карета.

— Какво се случи? — попита бързо той, докато я насочваше покрай една изгнила дупка в дъските.

— О, Драко, всичко беше толкова странно. — Пандора му описа бързо случилото се, думите й се застъпваха, но той като че ли успя да разбере с лекота всичко. — Не трябваше да ходя в склада — завърши тя с разкаяние в гласа. — Но аз…

— Да, не е трябвало. — Това не беше смъмряне, а просто тихо потвърждение.

— Мисля, че не е хубаво, че видях този мъж. Може би между него и госпожа О’Кеър има някаква романтична връзка, която не искат да разкриват. Но не ми изглеждаше така.

— Видяхте ли нещо друго? Нещо в склада, което не е изглеждало на място?

Пандора поклати глава, а междувременно вече бяха стигнали каретата.

— Не се сещам за нищо.

Драко отвори вратата и свали стълбичката.

— Искам с кочияша да ме почакате тук пет минути. Трябва да свърша нещо.

— Какво? — попита Пандора, докато се качваше в каретата. Седна и пое чантата от ръцете му.

— Зовът на природата.

— Лакеите всъщност не изпитват зова на природата. Или поне от тях не се очаква да го споменават.

— Спуснете щорите — каза й той. — Заключете вратата и не я отваряйте за никого.

— Ами ако си ти?

— За никого — повтори търпеливо Драко.

— Трябва да си измислим таен сигнал. Специално почукване…

Той затвори плътно вратата, преди да е успяла да завърши изречението си.

Раздразнена, Пандора се отпусна на седалката. Ако имаше нещо по-лошо от скуката или тревогата, то беше да чувстваш и двете неща едновременно. Тя затисна ухото си с длан и потупа леко с пръст по черепа си в опит да заглуши пищенето. Необходими й бяха няколко минути сериозно потупване. Накрая чу гласа на Драко до каретата и почувства лекото поклащане, когато той се качи на капрата до кочияша. Каретата потегли и продължи по Фарингдън извън Кларкънуел.

Когато се върнаха в къщата на Куинс Гейт, Пандора почти умираше от любопитство. Насили се да вложи цялото си търпение, за да не изхвърчи през вратата, когато Драко я отвори и спусна стълбичката.

— Върна ли се в печатницата? — попита тя, без да става от мястото си. Нямаше да е прилично да стои отвън и да разговаря с него на улицата, но когато се приберяха в къщата, нямаше да разполагат с уединение. — Говори ли с госпожа О’Кеър? Видя ли мъжа, за когото ти казах?

— Промъкнах се вътре, за да огледам — призна Драко. — Тя изобщо не беше доволна, но никой там не можа да ме спре. Не видях мъжа.

Той отстъпи назад в очакване Пандора да слезе от каретата, но тя не помръдна. Беше сигурна, че има нещо, което не й казва. Щеше да разговаря за него с Гейбриъл, а тя щеше да го научи от втора ръка.

Когато той се приближи до вратата и я погледна въпросително, Пандора направо му каза:

— Ако искаш да ти се доверя, Драко, не трябва да криеш нищо от мен, иначе никога няма да съм сигурна в теб. Освен това като укриваш важна информация, не ме защитаваш. Дори обратното. Колкото повече знам, толкова по-малка е вероятността да направя нещо глупаво.

Драко се замисли и омекна.

— Минах през офисите и отидох в склада. Видях… разни неща тук и там. Стъкло и гумени тръби, метални цилиндри, следи от химикали на прах.

— Но тези неща са нещо обичайно в печатниците, нали?

Между черните му вежди се появи бръчка и той кимна.

— Тогава какво те притеснява? — попита тя.

— Освен това се използват и за направата на бомби.