Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (7)

Шест

Автобусът се наклони на завоя и Виан политна към прозореца. Това я изтръгна от мечтанията. Тя разтърка натъртеното си рамо и отново изправи гръб. Пътуваше към Алес. Дотук всичко беше както обикновено — тя често ходеше в Алес. Днес обаче щеше да отиде на гарата и да се качи във влака за Париж. През нощта тайно си бе събрала багажа в един куфар. Потеглила беше още на разсъмване.

За щастие никой от селото не я бе видял. По време на пътуването попиваше гледката на околността. Сигурно за последен път минаваше покрай гористите хълмове на своя роден край. Нервно си погледна часовника. Слава Богу, автобусът щеше да пристигне навреме в Алес и тя ще успее за обедния влак. Увери се, че куфарът й е на сигурно място в мрежата за багаж. Малката й чанта лежеше в скута й, през цялото време я притискаше към себе си. Вътре се намираха всичките й спестявания. Надяваше се да й стигнат на първо време в Париж, макар да нямаше понятие колко скъп е животът в столицата. Бе взела любимата си ботаническа книга, както и някои лични вещи и семейни спомени.

Нищо повече не й беше нужно.

 

 

Беше септември 1928 година. Виан не бе единственото младо момиче, което идваше от провинцията в Париж да търси работа и място за живот. Париж беше магнит, разпращащ лъчите си по цялата страна. Във всяко село се разказваха истории за синове и дъщери, отишли в столицата и преуспели. Някои попадаха под колелата, но за тях се мълчеше. В Париж всичко беше възможно. Париж привличаше със забавления, с пари и власт. За много жени градът криеше обещания за професионална независимост и лична свобода.

След два часа Виан седеше във влака с изправен гръб, напрегната. Пейзажът се плъзгаше покрай нея, хоризонтът се разширяваше, ставаше все по-равно. Никой от пътниците около нея не би допуснал, че момичето е напуснало своето село тайно, без позволение от родителите си. Не се замисли и кондукторът, пусна я да мине без възражения. Междувременно майка й сигурно беше прочела прощалното писмо, което бе оставила на леглото си. Клотилд щеше да разбере защо снощи Виан е настояла да я прегърне, да вдъхне още веднъж аромата на мента и бегли остатъци от лавандуловото масло, с което снабдяваше клиентките. Сърцето й натежа, като си помисли каква болка й причинява. Но така трябваше да бъде. Взе решение веднага щом пристигне, да пише на майка си, за да не й създава ненужни грижи.

Влакът мина през предградията на Париж на здрачаване. При вида на високите къщи и безкрайните, преплетени улици Виан се уплаши. Как ще се оправи тук? Дали ще се намери място за нея? Поне да имаше адрес или подслон за първата нощ. После обаче забеляза Сена, блещукаща под лунната светлина, и страховете й в миг се стопиха.

 

 

Много скоро излезе на площада пред Лионската гара. В еуфорията й се примесваха съмнения, трепереше от вълнение. Чувстваше се изтощена до смърт и би дала всичко за меко легло и вечеря, но къде да отиде? Приближи се мъж и й предложи и двете с мръсна усмивка. Тогава решителността й се върна.

— Изчезвайте или ще повикам жандармите! — скастри го тя.

Мъжът изчезна и тя продължи да стои изгубена сред навалицата. Трябваше да си намери стая за нощувка. Забеляза как я гледа един полицай, вдигна куфара и забърза напред, сякаш отлично знаеше къде отива. Зави в първата улица и се озова пред западнал хотел. Защо да не отседне тук? Отиде на рецепцията.

— Е, малката? Стая ли търсиш? Няма да питам откъде идваш и от кого си избягала. Тук често идват момичета като теб. Гарата не е далеч. Имам още едно легло. Вземи го или се откажи.

Жената говореше категорично, но не нелюбезно, и Виан кимна.

Влезе в малка стая на първия етаж и дори не запали лампата, а веднага си легна. „Преодолях първото препятствие“, помисли си тя и се зави с одеялото. Изпитваше облекчение, че вече не се налага да мъкне тежкия куфар и може да си протегне краката. В Париж съм! Ще се справя с всички следващи трудности! Още не знам какво ме очаква тук, но знам, че Париж е градът на светлините и любовта, и ще направя всичко, за да започна нов живот и да успея. С тази мисъл заспа.

 

 

Събуди се, защото някой грубичко я разтърсваше за рамото.

— Ей, това е моето легло. Тъкмо бях изпрала чаршафа. Освен това съм уморена като куче. Твоето легло е отсреща.

Виан видя широко лице с червени, чувствени устни. Момиче на нейната възраст я гледаше отвисоко и се опитваше да изглежда сърдито.

— Сигурно тъкмо си пристигнала? — попита непознатата.

Виан кимна.

— Добре. Представям си как се чувстваш. Въпреки това искам да ми освободиш леглото.

Виан стана веднага. Вече не беше толкова уморена, но костите я боляха от продължителното пътуване.

— Как се казваш?

— Виан.

— Аз съм Клотилд.

— Боже, така се казва майка ми!

Засмя се истерично и ледът между двете се разтопи.

Клотилд беше дошла в Париж преди два месеца, също без знанието на родителите си. Произхождаше от село в Бретан.

— Е? Как е в Париж? Установи ли се вече? — поинтересува се Виан. Вече седеше върху другото легло, защото в стаичката нямаше стол. За първи път огледа по-внимателно тясното помещение: две най-обикновени легла едно срещу друго, между тях от едната страна прозорец, под който беше масата за миене, а насреща му вратата с няколко куки за дрехи. Стаята беше по-малка от нейната в Сен Флоран. Когато лежаха на леглата, двете с Клотилд можеха да се хванат за ръце.

Клотилд си придаде важен вид.

— Имаш късмет, че ме срещна. Отлично знам как човек да се оправи в Париж. И така: каква е твоята мечта?

— Моята мечта?

— Ами да. Защо си дошла в Париж? Какво търсиш тук?

— Каквото търсят всички. Просто искам да живея в Париж! Искам да съм свободна и никой да не ми предписва как да живея. Искам да се потопя в множеството и да не се оправдавам за всяка своя постъпка. Искам да излизам, да ходя на кино и да танцувам. Все неща, които ги няма в Сен Флоран или не е разрешено да се правят. И най-важното: искам да отида в Ботаническата градина и да стана ботаничка.

Клотилд избухна в смях.

— Не трябва ли първо да учиш в университета? Кой ще ти плаща таксите? Не ми приличаш на човек с пълни джобове.

Виан хвърли бърз поглед към куфара си — на влизане просто го беше пуснала на пода. Стоеше си точно там, където го бе оставила.

— Не се притеснявай, не съм докоснала нещата ти — рече Клотилд.

— Не съм си и помислила…

— Трябва да се научиш да си пазиш вещите — посъветва я сериозно Клотилд. — Преди да следваш, ще се наложи да поработиш. Утре ще те взема с мен при мосю Балкон.

— Не е задължително непременно да следвам, за да стана ботаничка — възрази Виан. — Но ти си права, първо трябва да си стъпя на краката и да спечеля пари. После обаче… Ще видиш. И така, аз ти казах мечтата си, сега ти ми кажи твоята.

Клотилд опря брадичка върху дланите си и се загледа замечтано в тавана.

— Искам да бъда щастлива тук, също като теб.

— И как ще стане?

— Ще си намеря мъж с малко магазинче или работилничка. Може би занаятчия. Само не рибар! Наситила съм се на риба за цял живот. Моите родители са рибари и вече не понасям миризмата и вечно студените ръце. Държа да изглежда добре и да е мил с мен. Двамата ще работим здравата и ще печелим. Не е нужно да съм богата, но ще имам пари за красиви рокли. Всяка вечер ще ходя на танци или на кино.

— Е, щом няма нищо повече…

Въпреки че… като гледаше Клотилд — красива и наперена, знаеше какво иска. Със сигурност много мъже я харесваха.

— Кой, впрочем, е мосю Балкон?

Междувременно Клотилд си бе легнала. Прозя се широко и обясни:

— Утре сутринта ще идем при него. Собственик на перачница. Работя там. А сега да спим. Лека нощ.

Макар и изтощена, Виан дълго не можа да заспи отново. Лежеше будна, огряна от меката светлина на уличния фенер отпред, и се вслушваше в шумовете на Париж, съвсем различни от онези в Сен Флоран. По това време там цареше мъртвешка тишина, а тук се чуваше бръмчене и съскане. Виан чу да бият камбани, в близката гара пристигаха влакове… а дали пък не е известната подземна железница — метрото? Да не би то минава точно под нея?

Дочуваше разговори между минувачи, тропане на бързи крачки по тротоара, бръмчене на автомобили… Отнякъде долетяха жални звуци на акордеон, но други шумове бързо ги заглушиха. Клотилд простена тихо в съня си. Виан се вгледа в мекото лице с красиво очертана уста. Радваше се, че е попаднала точно на Клотилд. До нея се чувстваше сигурна.

Бе готова да ликува. Бе успяла! Пристигна в Париж, имаше покрив над главата, а от утре, с малко късмет, щеше да има и работа. Въздъхна дълбоко и затвори очи.

 

 

На разсъмване се наложи Клотилд да я раздруса.

— Хайде ставай, мързеливке! В Париж не се спи. Трябва да тръгваме, иначе ще закъснеем.

Виан погледна сънено часовника. Още не беше дори шест.

Клотилд й донесе табла с голяма чаша кафе и препечена филия хляб с масло.

— Хазайката ни ги приготвя. Ние, естествено, си плащаме.

За момента й беше все едно. Виан умираше от глад, а препеченият хляб беше невероятно вкусен.

Закусиха и тръгнаха. Клотилд вървеше напред и на всеки няколко крачки подканваше Виан да върви по-бързо. Ала Виан не можеше да се насити на гледката. Преди да изминат и сто метра, се озоваха на Площада на Бастилията.

— Наистина ли живеем тук? — зарадва се тя. — Толкова близо до Бастилията?

Заобиколиха площада отдясно и последваха табелите към Площада на Републиката. И тук в средата се издигаше огромна скулптура, имаше фонтани и пейки под дърветата. Виан се учудваше на всичко: на високите сгради, на движението и широките булеварди. Много пъти се спъна, захласната да гледа. Накрая Клотилд стана нетърпелива.

— Побързай най-сетне! Ако закъснеем, мосю Балкон няма да те назначи, гарантирам ти. А аз със сигурност ще си изгубя работата.

Тя ускори крачка, за да прекоси площада, после тръгна по следващия широк булевард към следващия голям площад. Виан имаше чувството, че това ще продължава вечно. Нима Париж никога нямаше да свърши? Стигнаха до хълма Монмартър. Улиците станаха тесни и стръмни. А на някои места дори нямаше улици, само стръмни стълби с железен парапет в средата. Под сянката на акации се изкачиха по хълма. Уличките изглеждаха много привлекателни и Виан пожела да види какво има в другия край.

— Ще се изкачим тук и ще слезем от другата страна, така е по-напреко — обясни Клотилд, сякаш прочела мислите й.

Поеха по една от стълбите. Клотилд през цялото време я подканваше да бърза и Виан остана без дъх. Излязоха на малък площад, където художник седеше пред статива си. По периферията на площада се редяха ресторанти и барове. Дори в този ранен час много хора седяха пред чаша червено.

— Какво пият? — попита Виан, сочейки чаши с млечно зеленикава течност. Преди да отпият, мъжете сипваха вътре захар, загрята до втечняване с някакви странни уреди.

— Това е абсент. По-добре не го опитвай. Хайде, нямаме време за губене.

Виан обаче имаше още много въпроси.

— Какво правят всичките тези жени?

— Очакват художниците да ги наемат за модели. Така припечелват по нещо допълнително. Всяка желае да я нарисува известен художник. Хайде, върви или ще започна да съжалявам, че те взех с мен.

Лесно беше да се каже да бързат, но беше трудно да се изпълни. По тесните улички се движеха много повече хора, отколкото по широките булеварди. На Виан направо й се зави свят. Често ги заговаряха улични търговци, предлагаха метли, ябълки, букети цветя и какво ли още не. Една жена излезе пред дюкяна си и плисна на тротоара кофа мръсна вода. Двете момичета бързо вдигнаха поли, за да не се намокрят. Виан вдигна глава и видя над къщите да блести бял купол.

— Какво е това? — извика тя и хвана Клотилд за ръката.

— „Сакре Кьор“. Църква. Някой път ще я разгледаме.

Клотилд стисна ръката на Виан и я повлече напред.

Тръгнаха надолу по стълбата с бързи крачки и Виан се съсредоточи, за да не падне.

Най-сетне спряха пред продълговата сграда, разположена на стръмна улица. През портата се влизаше в двор.

— Ох, пристигнахме! Сега всичко зависи от теб.

На Виан й се искаше първо да се отърси от преживяното. Имаше чувството, че е направила истинско околосветско пътешествие. Изведнъж се запита дали ще намери обратния път. От прекомерно любопитство и вълнение изобщо не се бе постарала да запомни откъде минават.

 

 

От този ден Виан работеше редом с Клотилд в перачницата на Жан-Баптист Балкон. И в Сен Флоран се занимаваше с прането, ала при вида на планините от мръсни чаршафи и бельо, натрупани върху дълги маси, се уплаши. Непрекъснато пристигаха жени с ръчни колички, натоварени с пране. В голямото помещение работеха около осемдесет жени. Вътре беше горещо и задушно. В грамадни котли съскаше пара. По прозорците се стичаше влага. Навсякъде се носеше острата миризма на белина. В задното помещение се намираше гладачницата. Там беше дори още по-горещо и задушно, отколкото в перачницата. Освен че тук идваха да перат жените от квартала (всяка си наемаше маса за пране), мосю Балкон приемаше прането на чужди хора, които можеха да си го позволят. С това се занимаваха Виан, Клотилд и дузина други момичета и жени. Работата беше трудна, жените бяха яки и силни и мосю Балкон се усъмни дали новото момиче ще се справи с прането — изглеждаше толкова крехко. Ала Виан нави ръкавите на блузата си, подпъхна края на полата в колана, както правеха другите, и се хвана на работа. Мокрите чаршафи бяха много тежки, момичетата непрекъснато топяха ръце ту в гореща, ту в студена вода, затова се напукваха и често кървяха. Ала Виан стисна зъби и издържа. Съвсем скоро вече се радваше на благоволението на мосю Балкон, защото пестеше сапуна. Разбереше ли, че някоя перачка хаби сапун, собственикът побесняваше.

— Повече сапун и по-дълго пране в никакъв случай не правят чаршафите по-чисти, мадмоазел! Точно обратното! Чаршафите се изхабяват по-бързо. Един чаршаф трябва да издържи сто и двадесет, сто и тридесет пранета. Ако се скъса преди това, вината е само във вашето пилеене!

Много от жените пиеха вино още от сутринта — мосю Балкон не възразяваше, а те се развеселяваха. Тогава пееха и си разказваха мръсни истории. Друг път обаче започваха караници и нерядко се стигаше до сериозни свивания.

 

 

След първия си работен ден, след десет часа жулене, накисване, плакнене, изстискване, изпъване и мъкнене до сушилните, Виан се изтощи до крайност, всички кости я боляха и имаше чувството, че никога вече няма да може да си вдигне ръцете. А й предстоеше почти едночасово ходене до хотела край Бастилията.

— Как запомни пътя? — попита тя Клотилд, когато си тръгнаха след края на първия работен ден.

Нямаше представа в каква посока да поеме. Ръцете я боляха ужасно, въпреки че Клотилд й бе дала от мазния мехлем, за да се намаже хубаво след работа. Вдъхна жадно свежия въздух — истинска благословия след влажната горещина в перачницата.

Клотилд й обясни, че градът е разделен на райони — arrondissements. Перачницата се намира в осемдесети, хотелът им е в дванадесети. Между тях са десети и единадесети.

— Ориентирай се по площадите и по големите булеварди. Площадът на Бастилията, Площадът на Републиката, после по булевард „Магента“ до метростанцията „Барб“ — в момента сме точно тук, виждаш ли? После малко нагоре по улица „Клинянкур“ и сме си вкъщи. По обратния път е същото.

— Къде е Ботаническата градина?

— Нямам понятие. Питай някой друг.

През първата седмица Виан не видя нищо от Париж, освен пътя до перачницата. След работа бе твърде уморена, за да направи дори една излишна крачка. Беше благодарна на Клотилд, че първата сутрин й показа поне околностите на „Сакре Кьор“. Сега се радваше, когато намираше най-прекия път към къщи и можеше да се наспи. Още първата неделя обаче, след като си изпра дрехите, попита Клотилд как да стигне до Сена и не повярва, когато чу, че реката е само на една пряка от хотела.

— Какво? Веднага ще отида да я видя!

— Дано не се объркаш — извика подире й Клотилд.

Виан лесно намери реката, която лениво влачеше водите си под многото мостове. Вляво от нея по протежение на брега се простираше парк със стари дървета. Учуди се защо мирише така силно на вино, но скоро откри безброй бъчви, наредени по кейовете, а зад тях складове за вино. Седна на една пейка на слънце. За първи път, откакто бе дошла в Париж, разполагаше с малко време само за себе си. Досега всичко вървеше добре, късметът я съпътстваше. Замисли се за Сен Флоран и за семейството си. Майка й сигурно много се тревожеше за нея, но междувременно навярно бе получила писмото й — Виан го написа още първия ден след работата в перачницата. Само няколко реда: добре е, намерила си е стая и работа. Париж е фантастичен. Тайно се надяваше майка й да прояви разбиране. Потънала в мисли, тя наблюдаваше хората, които минаваха покрай нея. Появи се пастир с малко стадо кози и Виан си купи парче сирене. Вечерта щеше да го сподели с Клотилд.

Върна се в хотела и попита хазайката къде е Ботаническата градина. Намираше се от другата страна на реката, недалеч от мястото, където беше седяла. Веднага реши да отиде още следващата неделя.