Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (4)

Три

Разопаковахме багажа. Вече беше минало осем и двамата бяхме гладни. Решихме да хапнем някъде наблизо. През една улица имаше малък площад със средновековно излъчване, казваше се „Контрескарп“, на един ъгъл се намираше заведението „Делмас“. На терасата бяха наредени обичайните малки маси, столовете представляваха пъстра плетеница от червено и синьо. Във вътрешността подът беше от стари греди, гостите седяха в червени плюшени кресла. С келнерите, които балансираха над главите си пълни табли, сякаш се намират в цирка, „Делмас“ изглеждаше като реклама на парижко бистро.

— Това ще е любимото ми заведение за предстоящия уикенд — казах на Жан-Луи и се запътих към една маса на терасата. Едва седнахме и се появи келнер, завързал красиво дългата си черна престилка.

— Ако решите бързо, ще хванете намалението — съобщи той.

Поръчахме си коктейли и аз започнах да се кискам, защото се чувствах много добре и пиех твърде бързо. Поръчахме леденостуден Crémant от Лоара, към него препечен хляб с разтопено сирене и прясно смлян черен пипер. Наслаждавахме се на храната и наблюдавахме оживлението наоколо. На площад „Контрескарп“ също имаше водоскок, обграден с рожкови. Под едно дърво се бе устроил клошар, кучето му лежеше до него и двамата си деляха вечерята. По балконите цъфтяха герании в големи саксии. Къщите около площада бяха стари, на първия етаж, над малък магазин за хранителни стоки, между два прозореца на фасадата висеше истинска картина. Au Négre joyeux — пишеше отгоре. „При щастливия негър.“

— О, Париж е красив — въздъхнах щастливо.

 

 

На следващата сутрин предложих първо да отидем на брега на Сена. Нали точно там, на двата острова Сите и Сен Луи, е било положено началото на града.

— А после ще завладеем остатъка от Париж, като описваме все по-широки и по-широки кръгове. Ще видиш, Париж не е чак толкова голям. Пътят от „Сакре Кьор“ до Сена е просто една малко по-дълга разходка.

— Искаш да видим Сена? С удоволствие. И аз искам да я видя. Задължително е за всяка влюбена двойка. Имам предвид онзи мост.

— Кой мост? Сигурно мислиш за „Пон Ньоф“? Заради филма?

Жан-Луи ме погледна озадачен през малката маса за закуска. Седяхме на слънце пред хотела. Помолихме жената, която ни обслужваше, да ни сервира закуската навън. Жан-Луи намаза пресния кроасан с ягодов мармалад и обясни:

— Говоря за онзи… „Пон дез Ар“. Където висят катинарчета.

Спомних си, че съм чела за този мост. По железния парапет висят хиляди и хиляди катинарчета, на които любовните двойки са написали имената си. А ключовете хвърлят в реката.

— Там ли искаш да отидеш? И да окачиш катинарче?

Жан-Луи вдигна вежди.

— Нали и ние сме влюбена двойка? Даже сме на сватбено пътешествие.

Това беше вярно, нямаше как да го отрека. Жан-Луи обичаше да прави неща, които правеха всички. С колегите си бе участвал в Ice Bucket Challenge^[1] и щеше да си купи даже стик за селфита, ако не се бях възпротивила — не можех да си представя да се разхождам из Париж като най-обикновен турист със стик за селфи.

— Окей, тогава да тръгваме. Ще вървим пеша, съвсем близо е.

— Мисля си дали да не ида да видя колата. Само за да съм сигурен, че си е на мястото…

Нямах нищо против.

— Добре, върви. Аз ще си седя тук на слънце, докато се върнеш.

— И ще се потопиш в спомените? — попита с усмивка той.

— Добра идея — отговорих.

Изпих си кафето, отметнах глава назад и се загледах в околните къщи. На третия етаж жена поливаше цветята на балкона. На съседния балкон мъж четеше вестник, радио работеше тихо. В короната на кестена цвъркаха врабци. Пуснах няколко трохи близо до стола си и птиците мигом долетяха. Извадих картата на града, за да проверя на какво разстояние е хотелът ни от Сорбоната, и установих, че се намирам само на две пресечки от някогашния си ежедневен път. Преглътнах. Винаги слизах само две метростанции по-нататък. А след лекциите често пиех кафе с Жюлиен в бара на ъгъла… Внезапно се почувствах неловко. Запитах се дали ще имам смелостта да мина по същия път с Жан-Луи, да седна в същото кафене, на същата маса. Дали ще е почтено спрямо него?

— Готов съм. Да тръгваме. — Неочаквано Жан-Луи се бе изправил до мен.

Излязохме от градината през красивата порта и тръгнахме надясно. Улицата се спускаше стръмно към реката — V район се намира на хълма на Сент Жьоневиев, патрон на града. На следващия ъгъл табела на една от къщите съобщаваше, че през 1922 и 1923 година тук е живял Ърнест Хемингуей със съпругата си Хадли. Малко по-нататък видяхме отляво остатъци от някогашната градска стена. Зад тях се издигаше огромният купол на Пантеона. Друга табела ни насочи към арените на Лутеция^[2]. Много от страничните улички все още бяха със стария си паваж.

— Не си представях, че в Париж продължават да съществуват такива селски кътчета — отбеляза Жан-Луи.

— Намираме се в най-старата част на града. Тук са последните запазени останки от римско време. Строителните планове на барон Осман не са стигнали дотук. Дълго време кварталът изобщо не се е числял към Париж.

— Харесва ми.

— Почакай да видиш Сена.

В края на улица „Кардинал Лемоан“ хоризонтът се отвори и двамата се озовахме точно пред остров Сен Луи. Тук най-изисканите, най-елегантните сгради на Париж се гушеха една в друга, издигаха се над плачущи върби и над реката. Стените на кейовете блестяха бели под слънцето, по пейките седяха хора. Отидохме до средата на моста и се облегнахме на перилата, за да се полюбуваме на гледката. Под нас водата на Сена отразяваше слънчевите лъчи, над нея господстваше свежата пролетна зеленина на дърветата, после идваха фасадите от пясъчник с прозорци от пода до тавана и балкони от ковано желязо, над тях грееха в сиво и зелено медните покриви, а над всичко това се бе разпростряло сияещото пролетно небе, осеяно с облачета, предвестници на хубаво време. От красотата, разкрила се пред очите ни, останахме безмълвни.

 

 

Ръка за ръка продължихме към острова. Стигнахме до края му и поехме по малък мост към остров Сите. Отстрани се издигаше задната страна на „Нотр Дам“. По крайбрежната алея артисти и художници показваха изкуството си. Група пъстро облечени млади хора произвеждаха завладяващи звуци с помощта на кофи и тенджери. Около тях се бяха събрали доста хора, някои танцуваха. С мъка се промъкнахме през тълпата. Няколко метра по-нататък възрастен мъж продаваше авокадо — три парчета за три евро.

— Внимавай за чантата си — прошепна ми Жан-Луи. Аз обаче се чувствах толкова добре, че изобщо не се замислих.

Минахме отстрани на „Нотр Дам“ и излязохме на малък площад, засенчен от дървета. Край тях в няколко дълги железни павилиона със зелени покриви цветари предлагаха стоката си. Минахме през един от павилионите и мигом ни завладяха ароматите на хиляди цветя. Лалета, рози, хортензии, момини сълзи, вечнозелени растения и кактуси… Истинско море от багри. Даже канавките бяха пълни с нападали цветни листенца. Пред щандовете висяха старомодни волиери, обитавани от папагали и пойни птички. Пееха и цвърчаха една през друга, сякаш убеждаваха минувачите да ги купят. Познавах този пазар от едно време. Често идвах тук, понякога си позволявах букет цветя. Ето я и пейката, където често седях и наблюдавах пъстрата бъркотия. Посегнах към ръката на Жан-Луи и я стиснах силно — бях много развълнувана.

— Къде е мостът? — попита той.

На сбогуване зарових нос в букет люляк, чийто омаен аромат доминираше над всички други ухания, и поведох Жан-Луи нататък. Отидохме до тесния край на острова, където се намира площад „Дофин“. Посочих с пръст напред.

— Това е „Пон Ньоф“. Следващият мост е „Пон дез Ар“, онзи с катинарчетата.

Декорът, образуван от широките тротоари и могъщите платани, изглеждаше възхитително. Ето го Париж на монументите и архитектурните чудеса. Пред нас се появи френският институт, от другата страна на реката се разпростря фасадата на Лувъра, дълга сто метра. По брега седяха рибари и изобщо не се впечатляваха от гледката. Спомних си многото филмови сцени, които се разиграват тук: влюбени двойки, нежно прегърнати, безумни преследвания, самоубийци, тръгнали да се давят заради отхвърлена любов.

Първите букинисти тъкмо отваряха боядисаните в зелено сандъчета и излагаха книгите си. Докато живеех в Париж, редовно откривах тук стари гравюри, плакати, книги за изкуство и други ценни издания. Купувах ги след продължителни пазарлъци. На петдесет метра пред нас видях щанда на стария мосю Фландел и дъхът ми спря. Често си бях бъбрила с него и той знаеше, че следвам история на изкуството.

— Ah, voila la petite mademoiselle Renard — поздравяваше ме винаги, размахвайки дългите си ръце. — Ето я и малката мадмоазел Ренар. Знаете ли, днес имам за вас нещо много специално.

Ускорих крачка, зарадвана, че ще го видя отново. За мое разочарование зад книгите седеше непознат човек. Заобиколих щанда и видях името, изписано в жълто с дребни букви: Е. Фландел, букинист. Порових из изложените книги, извадих от етажерката няколко, обвити в найлон. Обърнах се към продавача и се запитах дали познава стария мосю Фландел.

— Vous cherchez? — попита ме той. — Какво желаете?

Поклатих глава, после обаче открих старо издание на романа „Безкраен празник“ от Хемингуей и го купих. Заради Хемингуей, който бе живял близо до нашия хотел, и заради мосю Фландел.

 

 

Долу, на реката, бяха вързани лодки за живеене и излетни параходчета. Събрали глави, по водата се плъзгаха два лебеда. От другата страна иззад зелените корони на дърветата се подаваха поцинковани покриви, сияещи под предобедното слънце.

— Спри за малко — помоли Жан-Луи. — Толкова пъти съм гледал тази сцена в старите филми, сега искам да разбера как се чувства човек.

Обърна се към мен и ме целуна. Жан-Луи целуваше добре, устните му бяха меки, понякога нежно засмукваше долната ми устна и моментално ме възбуждаше. Въпреки това в този момент си спомних целувката на Жюлиен под леещия се дъжд. Обзеха ме угризения и когато продължихме, улових ръката на Жан-Луи.

„Пон дез Ар“ се оказа голямо разочарование, поне за мен. Мостът се губеше под хиляди катинарчета. Накичени даже по стълбовете с фенери, те ми заприличаха на ракови образувания. Шперплат покриваше отделни части от моста и това допълнително го загрозяваше.

— Парчета от парапета са паднали във водата, защото са натежали от катинарите — обясни Жан-Луи. Разбираше от тези неща: като инженер работеше в отдела за мостове и шлюзове в градската управа на Сет.

— Да не би всички катинарчета да са във водата? — Наведох се над парапета. Жан-Луи ме прегърна и ме дръпна назад.

— Не искам да паднеш — пошепна в ухото ми. — Сега и ние ще сложим катинарче.

Очевидно чули ключовата дума, уличните търговци ни наобиколиха и започнаха да предлагат катинарчета — всичките еднакви, по пет евро. Жан-Луи ги прогони и извади от джоба си друго.

— Няма да платя пет евро, след като в „Мосю Бриколаж“ струва две — и той размаха катинарчето си пред лицата на търговците.

Навярно по-лесно щях да се примиря с ритуала, ако бях дала малко пари на някой уличен търговец. Незнайно защо се почувствах неловко. Романтиката отлетя.

— Даже съм написал имената ни върху катинарчето, виждаш ли?

Кимнах.

— Според мен това е доста странно схващане за любовта — изказах съмненията си. — Човек заключва любовта си и хвърля ключа. При това загрозява един от най-хубавите мостове на Париж. Да не говорим за околната среда.

— Я стига. Престани винаги да морализаторстваш. Това е просто жест, правят го влюбените.

Кимнах отново. Жан-Луи се протегна, за да достигне празно място от железния парапет и да закрепи катинарчето.

Облегнах гръб на парапета. През цялото време хвърлях погледи насреща, към Училището за изящни изкуства — фасадата му изглеждаше съвсем близо. Ако бях сама, сигурно щях да отида там и да обиколя добре познатите ми зали и коридори. Представих си фоайето с високи тавани, богато украсени с орнаменти. Главното стълбище, обградено от мраморни колони, водеше към три огромни прозореца, през които се виждаше голямата зала. Най-горната част на сводестия таван, изрисуван с фрески, беше стъклена, за да влиза светлина в ателието. По стените висяха портрети на бивши ученици в разкошни златни рамки.

Освен таваните много харесвах и вратите. С необичайна форма, по-широки от нормалните, а дебелите, богато украсени рамки ги правеха да изглеждат още по-големи. Кой знае, може би професор Парафен все още беше в своя кабинет? Радостта ми отстъпи място на отрезвяването.

Какво ще му кажа, ако го срещна? Как ще му обясня, че не отговарях на писмата му? Защо не се връщате в Париж? Вие сте една от най-добрите ми студентки.

Дори не реагирах на приятелските, загрижени въпроси. Какво можех да му кажа?

Че ми липсват сили и смелост да се противопоставя на родителите си? Че след като Жюлиен ме напусна, съм се почувствала жалка и ненужна? Че съм се зарадвала, когато Жан-Луи ми е предложил живот без грижи и в емоционална сигурност? Че съм предпочела по-лекия път, че съм забравила мечтите си и съм се омъжила? Че сега съставям летни програми за туристите в Сет и съм се отказала окончателно от многообещаващата си научна програма?

 

 

— Така, готово. Там виси доказателството за нашата любов. — Жан-Луи посочи с пръст едно от катинарчетата. — Какво ти е? — учуди се той. — Защо се държиш така странно? Не е чак толкова лошо. Всички го правят.

Отново погледнах към училището. Исках поне да мина покрай него, затова предложих да вървим през „Сен Жермен“, квартала зад училището. По тесните улички се редяха скъпи бутици, галерии и магазини за хранителни стоки. Някои входове бяха наистина стари, времето бе обрулило дървените рамки на витрините. Изложените стоки обаче изглеждаха скъпи. Спирах пред почти всеки магазин. В един от многото антиквариати открих филигранни пътнически несесери от осемдесети век в кутийки, обшити с копринено кадифе. Кутиите бяха с форма на пиано. Всяко отделно ножче с дръжка от слонова кост влизаше съвсем точно в своята вдлъбнатина. Нито една част не липсваше.

Няколко сгради по-нататък една цветарка бе окачила стоката си в кошници пред прозореца. Цветята все едно растяха от стената. Вътре в магазинчето от тавана висяха пластове мъх, в които бяха затъкнати бели кали и лилии.

— Откъде ли им идват тези идеи на парижани? — обърнах се към Жан-Луи.

По-късно, щом завихме наляво по невероятно тясната улица „Сен Андре дез Ар“ с многото й книжарници, мънички кина и заведения, спрях да размишлявам. Пред многоетажните Hétels Particuliers^[3] — частните палати на аристократите, построени преди стотици години — седяха студенти и чиновници на късен обяд. От време на време се отваряше по някоя могъща двукрила порта и любопитните надзърваха в зелен вътрешен двор. Открихме свободна маса пред малък руски ресторант и си поръчахме блини със сьомга.

Нахранихме се, станахме и продължихме напред. Случайно минахме покрай Deyrolle на улица „Бак“, музей на… на какво всъщност? „Дейрол“ е парижка институция. Основан през 1831 година като специализиран магазин за таксидермия и ентомология.

— Това означава препариране на животни и наука за насекомите — обясни Жан-Луи. Явно бе прочел листовката, предлагана в магазина. На витрината, по клони от истинска бреза, бяха накацали десетки препарирани птички. Изкачихме витата стълба към първия етаж и застанахме пред огромен слон, размахал хобота си към един жираф. В задната част разгледахме пеперуди и бръмбари под стъкло, сигурно бяха стотици, дори хиляди. Не всички харесват този начин на препариране и аз се запитах кой би си пожелал подобна вещ за дневната, но гледката беше прекрасна. Ала когато Жан-Луи ми показа препариран бик с изрязан на гърдите му квадратен отвор, който служеше за етажерка, ми дойде твърде много.

Съпругът ми също не го хареса.

— Стига толкова. По всяка витрина ли ще зяпаме? И без това няма да купуваме. Тук дори не са обявени цени.

— Изглеждат толкова красиви!

— Права си, но там едно нещо ми харесва повече.

Жан-Луи посочи витрина с френски макарони, подредени в крехки пирамиди; сортирани по цвят, те образуваха красиви шарки.

— Хмм — промърморих. — Laduree^[4]. Можем да си го позволим. Аз те черпя.

Влязохме в магазинчето. Вътре беше много хладно. Красива продавачка ни покани да си изберем между малина, шамфъстък, шоколад и десетина други вкуса. Опакова нежните бисквитки в кутия и я върза с панделка. Жан-Луи не възрази, аз — също, макар да знаехме, че ще отворим кутията още щом излезем. Движенията на жената ни очароваха. Озовахме се на тротоара, свалихме опаковката и се нахвърлихме върху сладките, пълни с нежен, хладен крем; направо се топеше върху езика.

Пред къща, чийто вход образуваше елегантен полукръг далеч от улицата, забавих крачка. Портата със сигурност беше висока поне три метра и изглеждаше твърде тежка, за да я отвориш. Прозорците бяха скрити зад висок зид.

— Тук в началото на миналия век е живяла известна колекционерка на художествени творби. Сюрреалистите около Андре Бретон й били приятели. Познавала също Фрида Кало, говори се, че имала връзка с Гари Купър. По време на войната скрила в дома си еврейска художничка и за благодарност тя й подарила свои картини. В края на живота си имала млад любовник, който задигнал цялата й колекция.

Жан-Луи слушаше разсеяно. Не ме попита нищо. Никога не ми задаваше въпроси, когато му разказвах за живопис или изкуство — това, впрочем, се случваше много рядко; просто не го интересуваше.

— Извинявай, ако ти досаждам. Все пак някога следвах история на изкуството…

— Да, но само няколко семестъра.

Изгледах го остро.

След минути излязохме на булевард „Сен Мишел“. Тук се намира Сорбоната, тук за първи път бях видяла Жюлиен — в кафетерията. Внезапно чух отговора на въпроса, който си бях задала сутринта: никога не бих могла да споделя с Жан-Луи тези места, толкова важни за мен. Страхувах се, че ако мина по тях заедно с него, те ще изгубят значението си и ще се повредят.

— Минава пет. Ако искаш, да вземем метрото и да се приберем в хотела — предложих бързо.

— С удоволствие. Не би било зле да си вдигна краката за малко — отговори Жан-Луи. — А после ще пием по един аперитив в „Делмас“, нали?

Кимнах и се насилих да се усмихна. Жан-Луи нямаше вина за меланхоличните ми спомени.