Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (24)

Двадесет и три

Единствено Клотилд знаеше какво става. Няколко дни след посещението при доктор Берто Виан позвъни на вратата на жилището на улица „Муфтар“. След женитбата си Клотилд се бе променила. Закръгли се и доби вид на енергична домакиня и делова жена. Помагаше на мъжа си в работилницата, която се намираше на няколкостотин метра по-надолу на улица „Монж“, точно до метростанцията „Сансие-Добантон“. Контактуваше с клиентите, уговаряше условията за наем и приемаше парите. Водеше преговорите и не допускаше неточности. Понеже постоянно се занимаваше с автомобили и се налагаше да ги вкарва и изкарва от разположения в един вътрешен двор гараж, тя стана много добра в шофирането. Двамата с Жано имаха своя кола и в неделя често правеха излети в околностите.

Виан позвъни на вратата на третия етаж и отвътре се чу пронизителен кучешки лай. Това беше Лулу. Симпатичното кученце, смес от разни породи, бе попаднало случайно на Клотилд и тя беше решила да го задържи. Типично за нея. Все още имаше голямо сърце. Докато чакаше да й отворят, Виан изпита топла благодарност към приятелката си. Клотилд беше великодушна и винаги готова да помогне.

Клотилд отвори. Виан я целуна по двете бузи и й направи комплимент за новата рокля.

— Работите ни вървят добре, а старите дрехи ми отесняха. Влизай. Опекла съм нещо вкусно от най-хубавото многолистно тесто с манатарки.

Виан изпита глад.

— Поръчала си го в ресторант, признай — рече тя, защото Клотилд не умееше да готви. През съвместния им живот го беше изпитала на свой гръб, а сега това бе най-голямата мъка на Жано.

Клотилд не се срамуваше да признае слабостта си в тази област.

— Според мен всеки трябва да прави, каквото умее най-добре, и другите да се възползват от уменията му. Аз не мога да строя мостове. Няма значение дали яденето е купено или сготвено от мен. Главното е да е вкусно.

— Паят се пече, а не се готви — подхвърли Виан.

— Да ти дам ли едно парче, или не? — попита заплашително Клотилд.

Виан вече крачеше към изкусителния аромат, който се носеше от трапезарията.

— През последната година доста си се закръглила, скъпа — пошегува се тя, когато се настаниха на голямата маса, вече наредена за хранене.

В ъгъла до прозореца бе поставена просторна волиера. Обитаваше я папагал, който от време на време започваше да крещи пронизително. Тогава Лулу се втурваше към волиерата и го залайваше.

Навън бе захладняло и Клотилд беше запалила печката. Шумът от пазара проникваше дори през затворените прозорци.

— Хайде, слушам те. Искаш да ми кажеш нещо, нали? Изглеждаш ми променена — подхвана Клотилд, след като сложи в чинията на Виан голямо парче пай и го заля с хладък горчичен сос. — Някак си… порозовяла… разцъфтяла.

— Нима вече ми личи? — изплъзна се от устата на Виан.

Клотилд отвори широко очи.

— Ще имаш дете… — промълви тя.

Виан кимна. Радваше се, че не тя, а Клотилд бе изрекла думите. Изпитваше известен страх да ги произнесе. Клотилд беше най-добрата й приятелка, но как ли щеше да реагира?

В този момент папагалът се разкрещя, защото на перваза на прозореца кацна гълъб. Лулу се нахвърли да го лае и шумът не им позволи да продължат разговора. Прекъсването им даде възможност да смелят новината.

— Дейвид знае ли? — попита Клотилд, когато отново се възцари тишина.

— Нали не ми се сърдиш?

— Да ти се сърдя ли? Защо?

— Не ме ревнуваш, не ми завиждаш?

Клотилд сложи ръце на хълбоците.

— Стига глупости. Да, аз смятам, че трябваше да забременея първа, и ми е мъчно, че това не се случи, но ти си ми приятелка.

Не се наложи да каже нищо повече. Виан стана. В този момент изпитваше силна потребност да я прегърне.

— Благодаря ти, благодаря ти за всичко! Знаеш ли колко си важна за мен?

Клотилд се усмихна.

— Все някой трябва да се грижи за теб. А сега ми кажи Дейвид знае ли, или не?

Виан седна отново и хапна малко пай, преди да отговори.

— Няма да узнае.

— Не искаш да му кажеш? Ти си луда! Той е бащата на това дете. Или е друг?

Виан сведе поглед. Знаеше колко са основателни аргументите на Клотилд.

— Той не иска деца…

— Но иска да спи с теб! Детето е негово!

— Ще се справя сама.

— Да не би да си решила да се разделиш с него? — Клотилд многократно бе убеждавала Виан да направи тази стъпка, но знаеше колко силно приятелката й обича Дейвид, за да го остави. Затова само кимна, когато Виан каза:

— Прекалено много го обичам. Ще родя детето, без той да разбере.

— Какво си намислила? Само след няколко седмици всички ще разберат какво става. Няма как да скриеш бременността си от мъжа, с когото спиш. А дори и да успееш, няколко месеца не бива да се виждаш с него. Ами какво ще направиш след раждането на детето? Виан! — Клотилд стисна ръцете на приятелката си и я принуди да я погледне в очите. — Знаеш колко се радвам за теб и колко силно желая дете. Но аз съм омъжена, имам си мъж, който ще се грижи за мен и за детето. Ти нямаш нищо.

— И аз мисля непрекъснато за това, ден след ден, дори когато съм в леглото с Дейвид. В моменти на слабост желая съвсем нормален семеен живот с него: да се събуждаме сутрин заедно, да сядаме на масата, да обсъждаме какво да купим. Да отидем някъде заедно, да приемаме покани от приятели… Да му пера дрехите, да слушам истории от детството му… Искам да притежавам целия Дейвид, не само част от него, онази част, която той е готов да ми даде. Искам да споделям живота си с него, с всички последствия. А в следващия миг…

— В следващия миг?

— Тогава си казвам, че съм страхливка. Той винаги ми е заявявал съвсем ясно нежеланието си да създаде семейство.

Защото имаше и друго: щастието да бъде сама, да определя кога ще се храни, кога ще се прибере вкъщи. Да се мотае по цял ден, да се губи в книгите си или в някоя голяма градина, без вкъщи да я чака гладен мъж или да иска обяснения. Така живееше Клотилд. Нейният Жано беше твърде старомоден в някои отношения. Понякога напомняше на Виан за собствения й баща. Грижите, с които обграждаше Клотилд, наемането на жилището, планирането на сватбата — всичко това си имаше и сенчеста страна. Той изискваше жена му да се държи „порядъчно“, всичко вкъщи да е в пълен ред. Многократно беше дал на Виан да разбере, че не одобрява връзката й с Дейвид и това, че тя му позира за картините му. „Крайно време е да се ожени за теб, така постъпват порядъчните мъже“ — повтаряше й той. Младата жена пренебрегваше укорите му, но й беше неприятно, а и Клотилд започваше да мисли като него. Да, приятелката й си бе извоювала някои малки свободи и от време на време се измъкваше от къщи под някакъв предлог, за да се позабавлява с Виан както преди, но иначе играеше ролята на покорна съпруга. Все по-често й се налагаше да измисля убедително алиби за общите им разходки или срещи в някое кафене, защото Жано смяташе, че Виан влияе зле на жена му. Редовно правеше на Клотилд сцени, достойни за филм, но двамата скоро се помиряваха.

Виан се опита да обясни на приятелката си каква бъркотия цари в главата й.

— Разбираш ли какво имам предвид? С радост бих се омъжила, та детето ми да си има баща, същевременно обаче не искам да живея като… — едва не й се изплъзна като теб, но бързо се поправи — … като майка ми. Пожертвах много, за да живея така, както живея сега. Най-важното обаче е друго: не искам да изгубя Дейвид. Затова няма да му кажа, че ще има син.

— Син ли?

Виан се усмихна. Изведнъж всички грижи я напуснаха, сърцето й се изпълни с радостно очакване.

— Ще бъде момче, знам.

— Добре де, но как ще се осъществят нещата на практика?

Виан я дари с благодарна усмивка.

— Надявам се да ми помогнеш. И да му станеш кръстница.

Трогната, Клотилд стана и я прегърна.

 

 

Дейвид беше изцяло погълнат от предстоящата изложба и Виан се възползва. Той се срещаше често с търговеца Дюдеван, за да обсъждат разни проблеми. Междувременно тя опозна по-добре дребния, жилест мъж с издут корем. Дюдеван работеше с размах, а въодушевлението му от живописта я спечели окончателно. Истинското му име беше друго. Той произхождаше от Полша и се бе отказал както от непроизносимото си име, така и от еврейската си религия. През Голямата война беше воювал за Франция подобно на стотици хиляди други чужденци, намерили нова родина в Париж и пожелали да изразят признателността си към страната. През лятото на 1917 година го ранили и го удостоили за смелостта му с Croix de Guerre^[1] и с френско гражданство — най-важното за него. Дюдеван беше един от най-големите бохеми в града. Пиеше без мяра, канеше всички, с напредването на нощта изпълняваше оперни арии. Ако не бе станал търговец на картини, сигурно щеше да направи кариера като певец. Притежаваше тъмен, дълбок глас.

— По-добре да мине към пеенето. С тези художници едва си печели маслото върху хляба — чу Виан една вечер да казва непознат мъж със силен испански акцент.

Мъжът, за когото се отнасяха тези думи, сложи успокоително ръка върху рамото на другия.

— Всеки започва от малкото, Пабло. А той има добро око, трябва да му признаем.

Дюдеван предоставяше на любимците си ателие близо до Кан — така, без да се поддават на изкушенията на Париж, те само рисуваха. Приходяща прислужница всеки ден готвеше и се грижеше за прането. Къщата не беше нищо особено, защото търговецът наистина не разполагаше с много пари. Ала самото ателие беше голямо и светло, а градината с ябълкови дървета и безкрайното небе осигуряваха необходимия простор и вдъхновение. Идеални условия за несмущавана работа.

Дюдеван покани Дейвид да заминат заедно в къщата му в Нормандия и Виан настоя той да се съгласи. Това беше най-доброто, което можеше да й се случи. Дейвид щеше да е далеч от Париж и нямаше да разбере за бременността й. Щеше да си осигури няколко седмици спокойствие. После ще види. Бавно започваше да свиква със състоянието си. Съмненията отстъпиха място на радостно очакване. Знаеше, че ще й е трудно, но с подкрепата на Клотилд щеше да се справи.

— Ще замина само ако дойдеш с мен — заяви Дейвид.

Виан се уплаши. Ами ако планът й се провали? Ала бързо се овладя и се засмя.

— Нали трябва да работя! Освен това Дюдеван иска да си в Кан, за да те пази от изкушения.

Той я прегърна и я привлече към себе си.

— Вярно е. Най-голямото ми изкушение си ти. Тогава идвай поне в края на седмицата.

Целуна я зад ухото и плъзна език към шията й.

— Ще идвам винаги когато мога. Обещавам. Ти и без това нямаш време за мен, когато рисуваш.

Виан се отдаде на ласките му.