Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rendezvous im Café de Flore, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Ваня Пенева, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Каролине Бернард
Заглавие: Рандеву в „Кафе дьо Флор“
Преводач: Ваня Пенева
Език, от който е преведено: немски
Издание: първо
Издател: ИК „Емас“
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: немска
Излязла от печат: 6.11.2017
Редактор: Цвета Германова
Коректор: Василка Ванчева
ISBN: 978-954-357-361-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7901
История
- — Добавяне
Десет
На път към хотела многократно се улових, че се усмихвам на себе си. Бях в приповдигнато настроение. През този ден се бяха случили много и интересни събития. Открих „моята“ картина, присъствах на аукцион, флиртувах с мъж… Все нови неща в живота ми, или просто дълго време не ги бях правила. Ако добавим и шампанското по средата на деня, това беше повече от достатъчно.
Пристигнах в хотела задъхана. Ключът от стаята ни не беше на рецепцията. Значи, Жан-Луи се бе прибрал преди мен.
Преди да почукам, спрях да си поема дъх. Сърцето ми биеше в гърлото. Все още му се сърдех, задето бе предпочел да прекара сватбения ни ден с Франсин, а не с мен. Освен това ме измъчваха леки угризения заради Етиен.
Почуках и Жан-Луи ми отвори веднага. Значи, ме е очаквал. Гневът ми се уталожи.
— Здравей — промърмори той, но продължи да стои на прага. Нямаше как да вляза в стаята.
— Е, как беше с Франсин? Позволяваш ли да вляза?
Жан-Луи бързо отстъпи крачка встрани.
— О, остави това. Беше приятно.
— Знаел си, че тя ще е там.
Той дори не се опита да отрече.
— Имахме необвързваща уговорка.
— Значи, ако бях дошла, през цялото време щях да стоя настрана и да слушам как си говорите за коли?
— Представи си, тя си купи корвет „Стинг Рей“ от 1966 година, кабриолет! — В гласа му имаше въодушевление.
Едва успях да запазя спокойствие. Моят мъж се възхищаваше на Франсин, защото си е купила кола! Винаги когато беше с нея, се вълнуваше силно.
— Е, значи, тя е по-бърза от теб.
Попаднах в целта — засегнатото му лице го издаде.
— Не съм го направил още само защото нямаме пари. Нали ти поиска по-голямо жилище.
— Аз ли? Ти непрестанно се фукаш, че жилището ти е с изглед към морето!
От дума на дума се скарахме сериозно. На сватбения ни ден. Жан-Луи отиде в банята и затръшна вратата. Чух го да пуска душа. Раздрусах бравата, но той се бе заключил. Обезкуражена, се свлякох на леглото.
На нощното му шкафче лежаха билетите за корабчето. Какво направихме, Боже мой? Днес беше денят на сватбата ни! Да, прекарахме деня разделени, но защо поне вечерта да не отидем да празнуваме? Редно е двама възрастни да се справят с положението. Защо изобщо се скарахме? За какво говорехме? Защо да не позволя на Жан-Луи безобидното удоволствие да разгледа автомобилния салон? След десет минути той се върна в стаята, а аз все още не знаех какво да направя.
— Хайде да отидем на вечеря на корабчето. Трябва да побързаме, иначе ще тръгне без нас.
Говореше сериозно, прочетох го в очите му.
— Окей. Само ще се преоблека набързо.
За всеки случай бях сложила в куфара си малка черна рокля. Свалих я от закачалката и се наметнах с червения копринен шал, който много й подхождаше. Обикновено си слагах и колието от гранати, наследство от баба, но този път не го направих. Исках да нося само пръстена от Жан-Луи. Проверих съдържанието на дамската си чанта и открих визитката на Етиен Виардо. Бързо я скрих в едно странично джобче и бях готова.
Стъпихме на стълбичката към корабчето, хвърлило котва близо до Айфеловата кула, и Жан-Луи галантно ми подаде ръка. На борда ни очакваше келнер, за да ни отведе до масата. Пристигнахме в последния момент. Радвах се, че съм резервирала маса до прозореца, защото всички добри места бяха заети. Вече се здрачаваше и водата на Сена под нас блещукаше златночервена.
— Желаеш ли аперитив? — попита с усмивка Жан-Луи. — Може би „Кир Роял“?
— Не, днес пих достатъчно шампанско.
Изречението излезе от устата ми по-бързо, отколкото съзнавах.
Той вдигна вежди и ме изгледа въпросително. Разказах му половината истина: била съм в музея и съм открила картина, на която съм видяла себе си…
— Видяла си се на картина в музея?
— Е, не съм аз, естествено, но нарисуваната жена прилича досущ на мен. Сигурно ми е роднина. Има дори същата бенка.
— Невъзможно! И какво ще правиш сега?
— Ще разпитам семейството си. Все някой ще си спомни за нея. Не е било чак толкова отдавна. Картината е от 1939 година, тогава тя е била млада жена.
— Теоретично е възможно да е още жива. — Жан-Луи пресметна набързо. — Би трябвало да е почти на сто. По-вероятно е да е починала. Но какво общо има тази жена с шампанското?
Нещо не ми позволи да му разкажа за Етиен. Страхувах се да не прозвучи твърде ентусиазирано. Понякога Жан-Луи ставаше ужасно ревнив.
— Толкова се стреснах, че отидох да пия чаша шампанско. Срещнах известна роднина, нали разбираш?
— Сега няма да станеш надменна, нали?
— Какво искаш да кажеш? — попитах войнствено.
— Какво значи известна роднина? Сигурно е случайност. Не му придавай чак такова значение.
Дълго време го гледах мълчаливо.
— Знаеш ли, промених си решението. Поръчай ми аперитив.
Избрахме от менюто черни миди в шафран, после аз си харесах риба, а Жан-Луи — антрекот. Гледката на нощния Париж, който се плъзгаше покрай нас, позлатен от светлината на уличните фенери, ме настрои помирително. Движехме се към „Нотр Дам“. В дъното на салона пианист тихо изпълняваше френски шансони. Свещите по масите трепкаха, гледах през прозореца и ми се доспа. На кея на остров Сен Луи видях двойка да танцува танго в самозабрава. Чух дори откъслеци от музиката, носени от лекия ветрец. Двамата явно се познаваха добре и отдавна танцуваха заедно. Не, по-скоро бяха влюбени, защото движенията им хармонираха и двамата се допълваха. Любовно обяснение чрез танц — прекрасно! Въздъхнах.
— Какво ти е? — попита Жан-Луи.
— О, нищо — отговорих с последен поглед към танцуващите. Не желаех да споделя този миг с Жан-Луи.
Почакахме за десерта. Отидох в тоалетната. На връщане видях Жан-Луи да чете нещо на смартфона си. Не го разбирах. Възможно ли е да си проверява мейлите, вместо да се наслаждава на панорамата на Париж? Моят мъж явно оставаше безчувствен към красотата. И не беше готов да сподели моето въодушевление от Париж поне за една вечер, за да ми достави удоволствие. А дали не четеше съобщение от Франсин? Внезапно изпитах гняв към него. Ще продължа ли да живея с мъж, на когото му е все едно как се чувствам? И който ми вдъхва усещането, че скучае с мен?
„Който не обича Париж и не е щастлив тук, сигурно няма да е щастлив никъде“, помислих си.
Опитах се да си представя какво би било да седя тук с Етиен. Той положително знае множество интересни истории за града и щеше да ми ги разкаже. Щяхме да си говорим за изкуство, за любимите ни художници, просто щяхме да водим интелигентен разговор, вместо да седим и да мълчим един срещу друг.
Жан-Луи остави смартфона на масата и погледна безпомощно към прозореца.
— Какво е онова там?
Не отговорих.
Междувременно бяхме обиколили двата острова на Сена и се връщахме към Айфеловата кула. Стана единадесет и кулата блесна в хиляди светлини. Около нас прозвучаха многогласни ахкания и охкания, защракаха фотоапарати и смартфони.
Жан-Луи не каза нищо. Зарадвах се, когато корабчето обърна и хвърли котва на кея до моста „Алма“. Върнахме се в хотела в мълчание.
Отидох в банята и пуснах душа, после обаче си промених намеренията. Беше след полунощ, чувствах се много уморена. Чух Жан-Луи да говори в стаята. Явно по телефона. Нещо в гласа му ме накара да се вслушам. Говореше съвсем тихо, явно не искаше да го чуя.
— Стигна ли до вкъщи? С колата всичко наред ли беше?
В гласа му звучеше мекота и загриженост. Така говореше с мен по-рано. Сега обаче разговаряше с Франсин, без съмнение. За момент се заслуша какво му говори тя, после продължи:
— О, тя пак се прави на Лили Марлен. Въобразява си, че се е видяла на някаква картина в някакъв музей… не, откъде да знам, в Лувъра или нещо подобно.
Спрях да дишам. Значи, се правя на Лили Марлен? Какво искаше да каже? Чул ли ме бе изобщо какво му обяснявам?
— Защо не е пряма и искрена като теб? С нея винаги е толкова сложно. Никога не знам какво мисли в момента.
След тези думи очите ми плувнаха в сълзи. Пуснах водата, опрях ръце върху ръба на мивката и се вгледах в лицето си в огледалото. Значи, моят съпруг ме смята за превзета филмова звезда. Пак се прави на Лили Марлен. Думите ехтяха в главата ми. По бузите ми се стичаха сълзи, примесени с размазан грим. Открай време живеех с чувството, че не намирам сили да оправдая името си. Какво са си мислили родителите ми, защо са ме нарекли точно на тази песен — аз бях всичко друго, само не и Лили Марлен. Никой не познаваше Лили Марлен Ренар. Това име ми бе донесло единствено злобни коментари от страна на съучениците ми. В началото на връзката ни бях разказала всичко това на Жан-Луи. Разкрих му най-съкровените си мисли, защото бях убедена, че той трябва да ме познава цялата. А сега той го използваше срещу мен и зад гърба ми се съюзяваше с Франсин! Какво коварно нарушаване на доверието! Никой мъж, който обича жена си, не говори така!
Треперех силно. Беше ми студено, чувствах се слаба и безпомощна. Откога стоях тук? Напръсках си лицето с вода, попих я и отидох в спалнята. Бях твърде развълнувана, за да заспя, но си легнах. Жан-Луи стана и отиде в банята.
Когато се върна в леглото, се направих на заспала.
Имах нужда да размисля: за чувството, че животът, който живея, не е истинският. За брака си. Как да продължа. Дали искам да живея с него. Дали Жан-Луи иска да продължи да живее с мен. Навярно се налагаше да свикна с мисълта, че той ме мами с Франсин. Не бях сигурна дали наистина ми изневерява, но странно защо, тази мисъл ме нарани по-малко, отколкото очаквах. И от това ми стана още по-тъжно.
После на преден план излезе жената от картината. Тя бе живяла истински, или поне така изглеждаше. А може би художникът я бе нарисувал по този начин? Какво по-различно от мен е направила? Защо гледа с такава самоувереност от платното, а аз лежа безпомощно в хотелската стая и не знам какво ще правя утре? Какво би сторила на мое място? Коя е тя? Струваше ли си да търся сведения за нея, да разбера дали и защо е била по-щастлива от мен? Дали ще се вдъхновя да подновя заниманията с моята специалност? Ами ако установя, че все още искам да се занимавам с история на изкуството? Тогава ще се наложи да напусна Сет, да подновя следването си, да се откажа от службата в отдела. А бракът ми?