Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (10)

Девет

С облекчение видях Етиен Виардо да ме чака в магазина на музея, както се бяхме уговорили. Разлистваше дебел каталог. Вдигна глава, забеляза ме и цялото му лице засия.

— Вече се боях, че няма да дойдете.

И моето лице грейна. Заедно потърсихме по дългите стелажи пощенка картичка с картината, но за съжаление не намерихме. Докато вървяхме към изхода, го попитах:

— Обичате ли автомобилите?

Той ме погледна объркан.

— Автомобили? Аз нямам кола. В Париж това е самоубийство на порции. Аз съм страстен колоездач.

Усмихнах му се.

— Тогава всичко е наред.

Той спря такси. Прекосихме Сена. Минахме покрай пирамидата на Лувъра с дългите опашки пред входа.

— Май тази сутрин имах истински късмет — влязох в музея, без да чакам дълго. Кой знае, ако се беше наложило да чакам цял час, вероятно щях да се откажа.

— И нямаше да видите картината с роднината си. — Покашля се. — А аз нямаше да ви срещна.

За миг погледнах настрана и улових усмивката му. Бързо се загледах отново към улицата. Ала през цялото време усещах близостта на симпатичния мъж, който седеше плътно до мен.

— Откога живеете тук? — попитах.

— Винаги. Семейството ми живее в града от десет поколения. Един от предците ми даже си е изгубил главата на гилотината по време на революцията.

О! По дяволите! Какво се казва в такъв случай? Замълчах.

— Не го познавам лично — допълни той с лека, дяволита усмивка.

След минути спряхме пред внушителна шестетажна сграда. Огледах фасадата. Каменни лози и бузести кариатиди подпираха балконите и еркерите на белетажа^[1]. Богато украсен каменен парапет скриваше най-горния етаж, откъдето сигурно се разкриваше фантастична гледка към Лувъра. Етиен вкара кода и влязохме във внушително фоайе с широко стълбище.

— Добър ден, мосю Виардо. Мадам… — Портиерът се усмихна любезно.

От горния етаж се чуваха много гласове. Изкачихме стълбището и се озовахме пред голяма зала. Видях редици столове с удобни седалки, тапицирани с червена материя, и висок пулт. Явно тук щеше да се състои търгът.

— Дошли са търговци и посредници на заинтересованите. Скоро ще предадат офертите по телефона. — Етиен ми посочи мъжете в тъмни костюми, застанали близо до вратата с телефони в ръка.

— Нима хората не разглеждат какво искат да купят? — учудих се аз.

— Издаден е каталог с богата информация за произведенията на изкуството, изнесени на търг. Повечето от тези хора не купуват, за да си окачат картина в дневната. Почакайте… — Даде знак на един млад мъж и той му връчи каталог. — Ето, за да знаете за какво става дума. Аз ще обявя само картините, те са най-отпред, първите четиридесет номера. Ще трае около час. Налага се да ви оставя за малко, ще отида да се подготвя. Просто влезте. — Той посочи двукрилата врата. — Влезте и седнете, където ви харесва. А после ще ме изчакате, разбрахме ли се?

Погледна ме отново с усмивка, от която ми стана много топло.

Влязох в залата на аукциона и първо забелязах няколко жени, облечени подчертано елегантно, в пъстри рокли от шифон и високи обувки. Никоя не бе по дънки и тениска като мен. Някои дори си носеха оперни бинокли. Мъжете до един бяха в тъмни костюми. „Наддаването вероятно се смята за обществено събитие“, казах си, седнах на последния ред, съвсем в дъното, и запрелиствах каталога. Същевременно наблюдавах, по възможност незабележимо, какво се случва в залата. Един келнер ми поднесе чаша шампанско на малка табла.

— Изпраща ви го мосю Виардо — обясни той с приветлива усмивка.

Залата утихна. Търгът започна. Етиен — така вече го наричах в мислите си — застана зад пулта, поставен пред прозорците. Носеше бяла риза и тъмно сако. Плъзна поглед по залата, намери ме и се усмихна. После откри търга.

Двама служители с бели ръкавици внесоха от съседната зала първата картина и я представиха пред присъстващите. Етиен каза няколко думи за платното, спомена името на художника и мотива. На картината бе изобразена по-скоро безлична жена в колосана рокля. Етиен назова първоначалната цена и наддаването започна. При някои картини ставаше много бързо: мъжете едва показваха картината и присъстващите наддаваха един през друг. При две картини — ловна сцена в тъмна гора и замък, облян от лунна светлина, които ми напомниха за стила на Каспар Давид Фридрих^[2] — цените се вдигнаха много. Наддаващите предлагаха един през друг, усети се напрежение, залата стана неспокойна. Картините бяха продадени едва след дълго наддаване. Една-единствена картина не намери купувач. Малък натюрморт с ябълки и риба. Харесах рибата — лежеше на масата блестяща и изглеждаше съвсем жива.

— Началната цена е пет хиляди — обяви Етиен. — Пет хиляди. Някой предлага ли пет хиляди?

Никой не помръдна. Изпитах съчувствие към картината и за момент се изкуших небрежно да вдигна ръка. Щеше да е съвсем просто. Имах пет хиляди евро. Представих си лицето на Жан-Луи — той ми разказва за автомобилния салон, а аз му показвам картината и заявявам, че съм я купила след дълго наддаване на търг за предмети на изкуството.

Моментът отмина.

— Номер 315 А остава непродаден — обяви Етиен и записа нещо в бележника си.

 

 

След около час аукционът приключи. Етиен обяви кратка почивка и влезе в задното помещение. Тъкмо започнах да се питам дали не ме е забравил, когато той неочаквано застана до мен.

— Желаете ли да останете още? — осведоми се той. — Сега е ред на рисунки, чертежи и градински планове.

Поклатих глава и станах.

— Тогава ще идем да видим дали няма да намерим нещо за вашия художник. Кабинетът ми е отзад.

Поведе ме по дълъг коридор, застлан с дебел килим. Кабинетът му се оказа съвсем в дъното. Етиен отключи и ме пропусна да вляза.

Помещението беше цялото в лавици с книги, от пода до тавана. За да стигне до книгите на последния ред, човек се качваше на стълба. Винаги съм харесвала стълбите за книги, които се местят пред стелажите.

Върху огромно бюро бяха натрупани документи и папки. Етиен махна няколко книги от креслото за посетители и с жест ме покани да седна. Аз обаче предпочетох да обходя етажерките и да разгледам книгите. Видях безброй томове за изкуство и каталози на френски, английски, немски, испански и руски.

— Позволявате ли? — попита той, свали си сакото и го замени с предишното. — Това е работното ми облекло. Прекалено официално.

— Но ви отива.

— Хареса ли ви наддаването?

— Замалко да купя рибата — признах му, без да се замисля. — Макар че щях да си създам проблеми…

Той се засмя.

— Знаете ли колко често се случва някой да започне да наддава, а щом се стигне до плащане…

— Наистина ли? Защо го правят?

Етиен вдигна рамене.

— Едни разчитат това да им помогне, ако после решат да свалят цената. Други се нуждаят от увереността, че всички ги виждат как наддават докрай. Те са ми най-неприятни. Някои обаче наистина желаят да притежават определена вещ и губят способността си да разсъждават разумно.

— Разбирам какво имате предвид. Те наддават със сърцето си. И аз се почувствах така.

— Подхожда ви. — Усмихна се и ме дари с дълъг поглед. Притесних се и се направих на задълбочена в книгите на горната етажерка. Продължих да усещам погледа му в гърба си. Кожата между плешките ми затрепери.

— Хайде да потърсим — предложи той, застана до мен и със сигурна ръка извади от етажерката няколко тома. Сложи ги върху бюрото и добави: — Понякога е по-добре да провериш в книгите, отколкото да се ровиш в интернет. Особено когато става дума за неособено известен художник.

Запрелиства една книга и едва тогава забелязах венчалната му халка. Очакваше се толкова атрактивен мъж да е женен…

— Дали ще разберем коя е жената на картината? — попитах, зарадвана от възможността да се съсредоточа върху важното.

— Много ми се иска да я открия, но ако е била платен модел, боя се, че…

— Аха. И аз първоначално си помислих същото. Прав сте, естествено. Има обаче вероятност да е била… каква всъщност?

— Вариантите са много. Например, да е била роднина, съпруга на приятел или на поръчителя на портрета. Или съпруга на фабрикант…

Поклатих глава.

— Доколкото знам, в моето семейство няма фабриканти, които биха си поръчали портрет при художник. Възможно ли е да му е била любовница? Или законна жена?

Отново този интензивен поглед, който не бях в състояние да разтълкувам.

— Не му е била жена. Ако си спомням добре, Скот не е бил женен. — Прелисти книгата. — Ето го. Дейвид Марлоу Скот, роден през 1900 година в Лондон. Баща му притежавал фабрика за шевни машини. Семейството било богато. От сина се очаквало да поеме фирмата, ала него го влечало изкуството. В края на двадесетте години заминал да учи живопис в Париж… — Етиен ми подаде книгата през бюрото, за да прочета. — Виждате ли, това е. Последно е казано, че през войната следата му се губи. Вероятно се е върнал в Англия, най-късно при влизането на немците в Париж. Не са отбелязани произведения, създадени след войната.

Под кратката биография следваше списък на картините. Две дузини платна, сред тях „След бала“. Единствената картина, изложена публично. Под всички други пишеше „Съдбата неизвестна“ или „Частна колекция“.

— Жалко, няма негов портрет — отбелязах. — Не пише нищо и за жената на платното.

— Ще се наложи да я потърсим — рече той.

— Аз ли?

— Щом не се знае нищо повече за художника, ще търсим модела му. Изхождаме от предположението, че дамата принадлежи към семейството ви.

— Прав сте. Навярно някой я познава. Може би родителите ми…

— Какво знаете за бабите и дядовците си?

Поклатих глава. Отдавна бяха починали. Най-дълго бе живяла баба Одил, но и тя си отиде преди петнадесет години. После се сетих какво бях чула току-що:

— Защо казахте „ние“?

Той се засмя.

— Историята ме интересува. В крайна сметка съм специалист по история на изкуството. Кой знае, ако разбуля тайната, може да стана известен. Не, говоря сериозно: вие ме интересувате. Ще го направим заедно. Стига да сте съгласна.

Междувременно бях свикнала с втренчения му поглед и дори се чувствах обгрижена… във всеки случай поласкана. Погледът му вече не ме стесняваше, напротив.

— И аз следвах история на изкуството. За съжаление само четири семестъра.

— Наистина ли? Значи, сме колеги? — Това видимо го зарадва.

— Само четири семестъра — повторих. — Два от тях в Сорбоната.

— Защо прекъснахте?

Стиснах устни. Да му кажа ли, че непрекъснато си задавам този въпрос и все повече съжалявам, задето се бях отказала от амбициите си — не на последно място и заради жената на картината? Чувството ми подсказваше, че той ще ме разбере, но нещо в мен се съпротивляваше. В крайна сметка не желаех да си призная, че съм започнала да използвам болестта на мама и връзката с Жан-Луи като претекст, защото ми е липсвал кураж да продължа и да се върна в Париж.

— Някак си не се получи — отвърнах уклончиво. — Сега работя в отдела за култура на градската управа.

— Хареса ли ви аукционът? — попита след малко той, прекъсвайки мълчанието, което заплашваше да стане неприятно.

— Да, много. Харесва ми и идеята да търся тази непозната роднина. Ако ми помогнете, сигурно ще открием нещо.

Той потърка ръце.

— Ще бъде много интересно. Най-добре е първо да говорите с родителите си.

В съзнанието си вече проверявах членовете на семейството и се питах кой би могъл да знае нещо.

— Когато се замислите, още повече приличате на жената на картината — каза внезапно той.

— О, аз никога няма да бъда като нея — възразих по-остро, отколкото възнамерявах.

— Защо не? — учуди се той.

— Защо ли? Защото жената от картината положително щеше да купи натюрморта с рибата. Просто така. Да се поддаде на моментното си настроение. Тя е спонтанна и не се страхува от нищо.

Той се засмя тихо.

— Май сте твърде строга към себе си. — Погледна ме втренчено и очите му изведнъж станаха тъмносиви. — Очаквам да направите необикновени неща. По всяко време.

— Единствен вие имате такива очаквания. Надлъж и нашир — отговорих.

Етиен си погледна часовника.

— Колкото и да не ми се иска, трябва да вървя. Предстои ми оглед за следващото наддаване.

— Достатъчно дълго ви задържах — казах бързо.

— Не, не сте. Напротив, беше вълнуващо да се запозная с вас.

Внезапно устата ми пресъхна. Алкохолът ми се качи в главата.

— Колко е часът всъщност? — попитах тихо.

— Почти пет и половина.

— Мили Боже! Трябва да вървя. Днес имам годишнина от сватбата — съобщих, без да мисля.

Той се стъписа.

— О! Поздравления. Къде е мъжът ви? Дано да е имал добра причина да не ви придружи в музея.

— Отиде на автомобилния салон.

— Затова ли одеве ме попитахте дали обичам коли? — Погледна ме с наклонена глава.

— О, това е глупава история. Тази вечер ще плаваме по Сена с излетно корабче. Боя се, че ще закъснея. — Грабнах чантата и жилетката и се запътих към вратата.

— Почакайте! — Етиен ми подаде красиво оформена визитна картичка. Взех я и я пуснах в чантата си. Той въздъхна. — Ще ви изпратя.

Тръгнахме по дългия коридор. Странно беше да вървя толкова близо до него. Крачехме в абсолютен синхрон. Спряхме на стълбището и се погледнахме колебливо. Той се наведе и ме целуна леко по бузата.

— Довиждане. Казвам ви го съвсем сериозно, Марлен: искам да ви видя отново.

Погледнах го въпросително.

— Искам да узная какво сте научили за жената на картината.

Аха! За това ставало дума. Очите му обаче говореха за нещо повече.

— Искам да ви видя пак.

Засиях.

— Усмивката ви е завладяваща, знаете ли? Би трябвало винаги да се усмихвате.

— Имам картичката ви — отговорих и заслизах по стълбите. Той остана горе и ме проследи с тъжна усмивка.

 

 

В метрото се ядосах. Защо не му казах адреса си? Сигурно ме смята за глупава и задръстена. Сега се очакваше аз да направя първата крачка, а това беше немислимо.