Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (36)

Тридесет и пет

Виан успя да си намери място за сядане в претъпкания влак и се зарадва. След поражението влаковете бяха нередовни, спираха насред полето, оставаха с часове на някоя гара или най-неочаквано тръгваха по обиколен път. В тези времена пътуването наистина не беше удоволствие. Особено сега, през зимата. Вагоните не бяха отоплени, само топлината на многото тела правеше положението що-годе поносимо. Виан обаче бе готова да преодолее всяко препятствие, за да отиде при сина си. Беноа беше на година и половина, не го бе виждала от месеци и копнежът я разкъсваше.

Маноск попадаше в неокупираната зона на Франция. След сключеното през юни 1940 година примирие страната беше разделена. Северът беше под германско военно управление, на юг управляваше маршал Петен. Консервативното му правителство пропагандираше национална революция. Седалището му се намираше във Виши. Като най-голям град в неокупираната зона Лион се бе предложил за столица, но правителството се съмняваше в лоялността на лионското население. Много хора обявяваха неокупираната зона за „свободна“ — все пак там не управляваше чужда сила. Петен обаче бе установил строг режим и работеше в тясно сътрудничество с германците.

Преди влакът да премине демаркационната линия между окупираната и неокупираната зона, подлагаха пътниците на строга проверка. Всички се уплашиха сериозно, когато немски войници, придружени от френски полицаи, тръгнаха да обикалят влака. Проверяваха внимателно, изискваха документи и пропуски, сметнеха ли някого за подозрителен, претърсваха и багажа му. Пътуването между окупираната и неокупираната зона беше възможно само в изключителни случаи. За да получи пропуск, Виан прекара часове и дни в разни служби. Навсякъде представяше акта за раждането на Беноа и снимки. Позволиха й да замине едва след като доказа, че Беноа й е роден син.

Някъде назад настана бъркотия. Виан стана свидетел как с удари и ритници изхвърлиха от влака възрастен мъж. Той изобщо не направи опит да се съпротивлява. Нямаше никакъв шанс срещу полицаите, насочили към него оръжие. След малко Виан видя мъжа да минава под прозореца с вързани на гърба ръце. Стисна устни толкова силно, че вкуси кръв. Как мразеше тази гледка! Французи да тормозят и арестуват други французи. Огледа се внимателно, за да разбере как реагират спътниците й, но всички бяха свели поглед. Никой не искаше да бъде следващият.

Виан също седеше външно неподвижна. Не биваше да бие на очи, защото носеше под роклята си два екземпляра от забранен вестник. Уводната статия бе написана от Албер с псевдоним Франсоа. Той призоваваше всички французи да се включат в съпротивата и даваше точни указания какво да предприемат. Противниците на Хитлер да се срещат в жилищата си със съмишленици и да изберат най-добрия за водач. Отделни групи да се обединяват, да събират информация и да чакат заповед за въстание.

Виан знаеше статията наизуст, все пак тя я бе преписала на машина. Знаеше наизуст и адреса в Ексан-Прованс, където щеше да предаде вестниците. Беше опасно да ги пратят по пощата. И без това до септември изпращането на поща между двете зони бе изцяло забранено, а сега се разрешаваха само предварително напечатани формуляри. Виан усети как под мишниците й се събира студена пот. Надяваше се полицаите да са заети с подозрителните и влакът да продължи. После обаче ги видя да се връщат и отново да се качват във вагона. Внезапно я обзе страх. Зашитата под роклята й хартия правеше плата твърд и опънат. Тя бе облякла отгоре дълъг жакет, ала не беше сигурна как изглежда. Прозорлив наблюдател би могъл да забележи, че нещо не е наред.

— Документите ви?

Виан извади от чантата си паспорта и пропуска и ги подаде на полицая — съвсем млад мъж, най-много двадесет и пет годишен. Дори успя да му се усмихне кокетно.

— Кой е вашият багаж?

Тя посочи пътната чанта, сложена в мрежата за багаж над главата й.

— Отворете чантата.

Виан се надигна сковано и свали чантата. „Моля те, дано не види нищо“, помисли си тя. Хартията драскаше голата й кожа, чу шумолене. Покашля се, за да прикрие шума, и отвори чантата.

— Цел на пътуването?

Най-отгоре лежеше плюшено мече. Не за прикритие — просто го бе купила за Беноа. Мъжът го извади от чантата.

— Отивам да видя сина си.

— Син ли имате? — Полицаят разрови дрехите й, издърпа презрамка на сутиен, почервеня и натъпка всичко обратно. — Как така отивате да го видите?

— Той живее в провинцията.

Младият полицай прегледа внимателно документите й.

— Тук не пише, че сте омъжена.

— Защото не съм омъжена — отговори с твърд глас Виан.

— Ах, ето какво било! Защо синът ви не живее при вас?

— Трябва да работя. Той е още съвсем малък.

— Ако бяхте омъжена, щяхте да се грижите за сина си. Жените не бива да работят.

Виан го прониза с поглед.

— А кой ще работи в заводите, кой ще обслужва машините? Мъжете са на бойното поле или в плен.

Каза го съвсем учтиво, макар да трепереше от гняв.

Очевидно бе налучкала правилната стратегия. Младият полицай извърна поглед и й върна паспорта и пропуска. После се обърна към мъжа насреща й.

— Документите! — заповяда рязко.

Виан въздъхна облекчено и побърза да си прибере багажа. Усети миризма на пот от роклята си. Бе отишла твърде далеч. Беше позволила гневът да я води. Този полицай беше млад и неопитен, тя използва правилната стратегия, но нещата можеха и да се объркат. Следващия път са налагаше да прояви повече сдържаност.

Най-сетне всички пътници минаха през проверка. Влакът продължи, но много скоро спря в открито поле. Виан гореше от нетърпение. Стана и се протегна. Тялото й бе сковано от дългото седене и от студа, раменете я боляха. Би дала всичко за една гореща баня.

За да отклони вниманието си, тя разтвори книгата, която си носеше, и се натъкна на снимка на Беноа, скрита между страниците. Познаваше всяка подробност, въпреки това я гледа дълго. Защо правеше всичко това? Защо отиваше при сина си и носеше нелегални вестници? Ако я арестуват, няма да го види никога вече. Това не беше ли безотговорно?

„Много от нас ще бъдат застреляни и най-вероятно всички ще отидем в затвора“ — каза й наскоро Албер.

Тя осъзнаваше опасността. Да хвърлиш позив в пощенска кутия или да броиш немски войници и камиони, спрели пред „Мулен Руж“ бяха по-скоро безобидни провинения. Макар че и за такива пращаха в затвора. След като преди три месеца, на 21 август 1941 година, французин застреля немски морски офицер на метростанция, немците се заканиха да си отмъстят. Започнаха да подбират произволно заложници от затворите и да ги разстрелват. Оттогава всички бяха наясно, че и най-дребната простъпка може да бъде наказана със смърт. А през последния месец Виан бе укрила в дома си свален английски парашутист, докато му издадат нови документи и го изпратят да се върне в Англия през Нормандия.

Както обикновено се срещнаха в дома на Клотилд и насядаха около голямата маса за хранене. Картите бяха раздадени, над камината за прикритие висеше портретът на маршала.

Клотилд бе обучила Лулу да го лае по команда и се радваше като хлапачка на хрумването си.

— Не съм виновна, че кучето ми не го харесва, нали, миличък Лулу?

Албер изглеждаше много загрижен.

— Налага се да скрием един човек, още утре. Немците са по петите му. Трябва да изчезне за няколко дни, докато му изготвят нови документи.

Никой от групата не знаеше с какви хора се среща Албер и откъде черпи информация. Не му задаваха излишни въпроси, защото бяха наясно, че той е отговорен за безопасността им и няма да каже нищо.

— Касае се за англичанин, свален близо до Руан.

— Аз ще го направя — заяви Виан, без да се замисли. „Възможно е и Дейвид да се нуждае от помощ“, каза си тя.

На следващата сутрин, веднага след края на забраната за излизане, на вратата й се почука. Албер доведе непознат мъж и веднага си отиде. Предишната вечер й бе обяснил какви мерки за безопасност е длъжна да спазва.

Англичанинът се представи като Уолтър. Без фамилия. Сигурно използваше фалшиво име. Изглеждаше безкрайно уморен. Свали си якето и Виан видя превръзката на рамото и ключицата му. Мъжът се опита да издърпа ръкава и простена.

Виан го настани в леглото си и той моментално заспа от изтощение.

Едва на следващия ден си възстанови силите и двамата си поговориха. Разказа й как скочил с парашут и при падането си наранил рамото. Затова пропуснал срещата с френската си връзка. Бил радист, изпратили го да предаде нови кодове. Виан потрепери. Радистите попадаха в лапите на Гестапо най-много след три месеца и никой не оцеляваше. Прихващаха радиостанциите, арестуваха радистите и помощниците им. Тяхната работа беше най-опасната в цялата съпротива.

Виан даде на англичанина бръснача на Дейвид и една от ризите му и сподели с него малкото, което бе купила с купони. Забрани му да ходи напред-назад, да вдига шум и да излиза от къщата. Уолтър й беше благодарен, още повече че тя говореше английски.

— Мъжът ми е англичанин — каза му тя на втората вечер, когато се опита да я целуне.

Сутринта го отведе до мястото за срещата на гробището „Монмартър“. Оттам щяха да го поемат други хора, добре запознати с нелегалните пътища към свободната зона. Виан си тръгна към къщи с треперещи колене, толкова силно беше облекчението й след преживяната опасност. Въпреки това знаеше, че пак ще го направи. Заради Дейвид.

Влакът потегли с тласък. Книгата в скута й падна на пода. Виан я вдигна и се увери, че снимката на Беноа си е на мястото. После отново потъна в мисли.

Какво я очаква занапред? Дали е готова да извърши атентат? Има ли сили да приеме, че нейните действия и акциите на групата й ще струват живота на други хора? Невинни хора, случайно попаднали на неподходящо място. Може би и те ще са срещу Хитлер? Какво ще кажат хората във влака, ако разберат с какво се занимава тя? В групите от Съпротивата се надигаха все повече гласове, които твърдяха, че вече не е достатъчно само да печатат позиви и вестници и да крият нелегални. Искаха да се бият с оръжие в ръка. Искаха да убиват немци, да взривяват мостове, да спират влакове, да извършват атентати.

Ако един ден Беноа я попита защо прави всички тези неща и откъде взема сили, какво ще му отговори? Не бе в състояние да обясни откъде черпи смелост да участва в смъртно опасни акции. Права ли беше да се излага на опасност и да лиши Беноа от майка? Още с влизането си в нелегалната група бе убедена, че постъпва правилно. Не би могла да спре. Ако в самото начало Албер я бе попитал дали ще пренася тайно фалшиви документи в свободната зона, сигурно щеше да откаже с ужас. Тя растеше заедно със задачите си. Постепенно свикваше с опасността. Нали някой трябваше да се опълчи срещу окупаторите! Защо да не е тя?

Преди няколко месеца Клотилд се бе оттеглила от групата, защото беше възникнала опасност да я разкрият. Успя да започне работа в „Лутеция“ като перачка. Доставяше имена, веднъж даже им съобщи мястото и часа на наказателна акция. После се появиха признаци, че я следят, и тя замина при семейството си в Бретан, докато нещата се позабравят. Оттогава другите членове на групата се срещаха при комуниста Мишел, който живееше при майка си. Възрастната жена беше наясно с какво се занимава синът й и не възразяваше. Немците бяха застреляли мъжа й.

Най-сетне влакът спря на гарата в Маноск. Виан с мъка си проби път до вратата. Бързаше да прегърне Беноа.

В Маноск, в компанията на сина си, тя успя да забрави за малко войната. Момчето се бе закръглило и пораснало. Вече ходеше. Виан не се насищаше да го гледа как тича на силните си крачета и се хвърля в разтворените й ръце. За съжаление беше твърде студено, за да остават по-дълго навън, и се налагаше да прекарват дните в тясната къща. Често играеха заедно с Агнес и Клер. Агнес бе спряла да кърми и Виан можеше отново да храни Беноа. Тази седмица със сина й беше най-прекрасната в живота й.

Беноа все повече заприличваше на Дейвид. Толкова му приличаше, че Виан изпитваше болка да го гледа. Повече от година нямаше вест от любимия си. Не знаеше какво означава това. Добре ли беше Дейвид? Къде се намираше? Възможно ли бе да е във Франция, подобно на много други англичани? Той познаваше страната и говореше френски. А може би вече не беше между живите?

През следващите месеци Виан често пътуваше като куриер на Съпротивата. Отиваше на юг и при всяка възможност посещаваше сина си. Скоро започна да използва нелегални пътеки за преминаване на границата — така беше по-сигурно.

При всяка нова среща с Беноа неизбежно си мислеше, че може да е за последен път. Естествено, не каза на Агнес, че работи за Съпротивата, но една вечер Агнес й съобщи колко много млади мъже се криели по горите, защото отказвали да заминат на работа в Германия. Непроходимите, обрасли с бодливи храсталаци местности в южните части на страната, известни като Маки, дадоха името си на голямото партизанско движение.

— Разбирам ги. По-добре да се скрият в планината, отколкото да се трепят до смърт в Германия — заключи Виан.

Повече не обсъждаха темата. Разбираха се и без думи.