Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (35)

Тридесет и четири

След поражението избягалите започнаха да се връщат в града, част от тях с камиони на Вермахта. Настаниха се отново в жилищата си, пътуваха с метрото, стараеха се да не виждат заглавията на немските вестници, изложени в павилионите редом с Le Matin, Paris-Soir или Le Petit Parisien. Париж вече не им принадлежеше. А немците се грижеха никой да не забрави този факт.

Според Виан най-противното коварство на германците беше да настанят Абвера — военните тайни служби — точно в хотел „Лутеция“, където преди войната се срещаха изгнаници от Германия и Австрия и обсъждаха общи действия срещу Хитлер. Из целия град, пред всяка гара, пред всяка служба на окупаторите, сега бяха поставени бариери и черно-бяло-червени будки за дежурните. Немците се бяха осведомили подробно къде се намират най-красивите, най-богатите на традиции постройки в Париж и си ги присвояваха. Тормозеха парижани с постоянни проверки, със забрани и празни магазини, с уволнения и арести.

Пусна се слух, че Адолф Хитлер пристигнал в Париж много рано сутринта и се фотографирал пред Айфеловата кула. Когато парижани се събудиха, фюрерът вече беше напуснал града.

В края на юни се върна и съседката на Виан. Скри се в дома си и почти не излизаше. Едва лекарката, също завърнала се в града, разказа на Виан какво се е случило: Софи, петгодишната дъщеря на съседката, била убита при въздушна атака. „Бедничката, няма си даже гроб, където да тъгува.“

 

 

При следващата среща след края на работното време в кабинета на Албер се появиха още две жени. Виан доведе приятелката си Клотилд.

Междувременно Клотилд бе получила още едно писмо от Жано, изпратено тайно. Той се намираше във временен военнопленнически лагер близо до Мец и все още чакаше да го откарат в Германия. Чувствал се зле, пишеше, не им давали достатъчно храна. Нямал представа къде ще го изпратят. Днес Клотилд донесе още по-лоши новини: немците реквизирали гаража им и го напълнили с автомобили с пречупени кръстове.

В Париж и без това вече не се движеха автомобили — бензинът се продаваше с купони и беше много скъп, никой нямаше право да излиза от града без пропуск. Неделните излети в околностите останаха в миналото, както и много други приятни навици. Клотилд не знаеше как ще живее оттук нататък. Вече бе уволнила и последния си работник — младия баща на малката Клер, млечната сестра на Беноа.

— Боже, как мразя бошовете! — възкликна гневно тя.

Виан й довери, че в Ботаническия институт е създадена съпротивителна група, и Клотилд веднага пожела да се включи.

Другата жена, съвсем млада, най-много двадесетгодишна, работеше в книжарница на улица „Шерше-Миди“. Казваше се Мари Делувин. Мразеше немците, защото не й позволяваха да продава любимите си книги.

— Само си представете: пристигнаха с голям камион и иззеха всичко — Стефан Цвайг и Айнщайн, даже Хайне! Ромен Ролан и Луи Арагон. Връчиха ми списък с хиляда произведения и на всичкото отгоре ми заявиха, че това било само началото! В списъка са всички еврейски автори, но и осмелилите се да кажат дори една дума срещу Хитлер, да не говорим за книгите на изгнаниците. — Възмутена, Мари размаха ръце, дългата, тъмна коса напада по лицето й. — Забраняват ни да четем, каквото харесваме. Чакам деня, когато ще претърсят домовете ни и ще конфискуват личните ни библиотеки.

Тази мисъл не звучеше чак толкова невероятно, защото немците бяха започнали да щурмуват жилища и да проверяват дали обитателите им не слушат радио „Лондон“.

Виан веднага хареса малката, слабичка жена.

— Никой не може да ни забрани да мислим — намеси се успокоително Албер.

В този миг вратата се отвори с трясък и на прага застана домакинът.

— О, извинявайте, не знаех, че тук още се работи.

Албер се овладя веднага.

— Добре че дойдохте, Жан-Мари! Тъкмо обсъждахме как да скрием останалите книги от библиотеката, ако се стигне до бойни действия. Питахме се дали да не ги наредим в сандъци и да ги свалим в мазето. Какво ще кажете? Имате ли по-добра идея?

Домакинът се огледа недоверчиво.

— Според мен в мазето е добре — заяви след малко. — Ще ви помогна да ги пренесете. И без това наличните в библиотеката книги трябва да бъдат щателно прегледани и всичко, което не подхожда на новото време, да бъде премахнато.

Кимна им и си излезе.

— И тук, значи… — промълви Мари едва когато беше сигурна, че Жан-Мари няма да я чуе.

Албер кимна.

— Днес получих списък с автори и заглавия. Но ако си мислят, че ще им предоставя нашите безценни съкровища, за да ги изгорят, много се лъжат. По-скоро ще отнеса всички книги вкъщи.

— И аз ще взема книги — обади се Клотилд. — И без това жилището ми е твърде голямо без Жано.

— Длъжни сме да кажем истината — изрече Мишел през здраво стиснати зъби. — Първо ще попитаме сънародниците ни къде са френските мъже. Къде са милионите, отвлечени от немците!

Виан се учуди откъде този дребен мъж със започнала да оредява коса черпи сила да се изправи срещу окупаторите.

Клотилд кимна мрачно.

— Необходимо е някой да им каже, че има алтернатива на Петен. Че борбата продължава.

— Първо ще си намерим друго място за срещи. С добро прикритие. Тук става твърде опасно. И още нещо! Сега сме група: аз, Мишел и Максим, Виан и Делфин, от днес Клотилд и Мари. Общо седем души. Няма да увеличаваме състава.

— Защо? — учуди се Клотилд.

— В случай че арестуват някого от нас, най-добре е да не знае много имена, които би могъл да издаде.

— Никога няма да ви предам! — извика Клотилд.

Останалите кимнаха в знак на съгласие. Албер замислено поклати глава.

— Клотилд, ти нямаш представа какви методи използват немците, за да изтръгнат признания по време на разпит. Последен аз ще обвиня жертвите, проговорили при мъчения. — Кимна мрачно и продължи: — Сега е моментът да вземем решение. Ако някой пожелае да спре, да го направи сега. Ще проявя разбиране.

Никой не се изправи.

Клотилд се огледа тържествуващо.

— Както вече ви казах, имам голямо жилище наблизо. Всички наоколо знаят, че често ни идват гости — моят Жано обичаше да играе на карти с приятели. Съседите са свикнали. Ще направим карета за карти. Аз играя отлично. — Усмихна се и заключи: — При сгоден случай носете у нас по някоя книга, която не бива да остане тук.

Албер кимна в знак на съгласие.

— Нито дума на съседите. На никого. Нека да сме наясно: ние сме малцинство. Моля никой да не храни фалшиви надежди, французите нямат желание да се бият, напротив, радват се, че мъжете и синовете им са оцелели… досега.

В гласа му звучеше сериозна загриженост.

— Да, но мъжете, които се предадоха, отиват военнопленници в Германия! — възрази разгорещено Клотилд. — Във всеки случай моят мъж още не се е върнал!

— Хората искат спокойствие, сигурност…

— Страхливци!

— Ами ако има и други, които мислят като нас? Които не желаят да се примирят с позора? — намеси се Виан. — Как ще ги намерим?

— Нужни са ни сведения какво възнамеряват германците. Къде планират претърсвания и преследвания. Ако ни се удаде възможност, ще предупреждаваме застрашените — обади се Мишел. Той най-добре от всички знаеше какво е да те преследват. И беше запознат с конспиративните техники. Всички се радваха, че се е присъединил към тях. Рядко говореше, но всяка негова дума имаше тежест.

— Точно така. Но най-важното е да слушаме радио „Лондон“. Трябва да разберем какво ще прави Дьо Гол.

— С радост бих хвърлила някоя бомба — процеди през зъби Клотилд.

— Имам по-добра идея — усмихна се Албер. — Но е рискована.

Всички го погледнаха въпросително.

— Засяга теб, Клотилд. В „Лутеция“ търсят персонал за перачницата. Би могла да започнеш работа там. В момента нямаш никакви доходи. Ще работиш близо до врага и със сигурност по-лесно ще се добираш до интересна информация.

— Ще ида още утре сутринта.

 

 

Докато се прибираха, Виан стисна приятелката си за лакътя.

— Чуй ме, това не е шега! В „Лутеция“ е настанен германският Абвер. Задачата им е да търсят и обезвреждат врагове. Обещай ми да бъдеш предпазлива.

Очакваше Клотилд да й се надсмее, но приятелката й остана съвсем сериозна.

— Не ме ли познаваш? Обещала съм си да съм жива, когато Жано се завърне.

Виан се разбърза, защото трябваше да стигне до дома си преди вечерния час. Бе почти стигнала, когато насреща й излязоха двама немски офицери. Понечи да мине от другата страна на улицата, но вече беше късно.

— Пардон, мадмоазел, бихте ли ни казали къде е най-близката метростанция? — попита единият на ужасен френски. Беше съвсем млад, с руса коса и красиво лице, и явно търсеше приключения.

Без да го погледне, Виан отговори:

— Вървете направо, на втората пресечка свийте наляво.

И решително продължи пътя си. Само да знаеха какво носи под картофите в чантата си — прясно отпечатани екземпляри на „Съвети за окупирани“. Никой не познаваше автора на брошурата с тридесет и три правила за поведение, но четяха жадно съветите му как да общуват с немските окупатори, как поведението им да е външно безупречно, но същевременно да им показват колко ги презират. Изрядна учтивост, ала нито една излишна дума, никаква усмивка, никаква отзивчивост. Ако ви заговорят на немски, отвърнете се с невинно вдигане на раменете. Не спирайте пред плакатите им, не посещавайте публичните им концерти, не се заглеждайте, когато маршируват, пеят или фотографират забележителностите. Защото те не са туристи, те са врагът. Харчат си заплатите в нашите магазини и ги опразват, изпращат копринено бельо на жените си в Германия, седят по терасите на големите кафенета, ядат и пият, докато в нашите пекарни отрано окачват табела „Хлябът свърши“.

Малката брошура стана причина да организират една от първите си акции. Албер я бе намерил в джоба на палтото си, без да знае как се е озовала там. Авторът призоваваше читателите да размножават правилата и да ги разпространяват. Точно това направиха и те.

Виан отпечата няколко дузини екземпляра с индиго, Мари също. Дойде време да ги разпространят из Париж и мъжете настояха да се заемат сами — било твърде опасно за жени. Ала Виан, Мари и Клотилд категорично им заявиха, че и те ще носят същия риск. И така, всеки взе по няколко екземпляра, отпечатани на три страници, за да ги разпространи по пътя към къщи. Оставяха ги в автобуса или на пейка в парка, пъхаха ги в пощенски кутии или просто ги изпускаха в препълненото метро. Дори във вагона да имаше немец, беше относително безопасно, защото можеха лесно да изчезнат в навалицата.

 

 

Парижани бяха длъжни периодично да се явяват в кметството на своя район, за да получат купони за храна. Понеже всеки се записваше с името и адреса си, окупаторите имаха възможност да упражняват непрекъснат надзор върху населението. Нелегалните не получаваха купони за храна и зависеха от помощта на други хора. Но и който си вземаше купоните редовно, трудно намираше какво да купи. Парижани се редяха на дълги опашки, за да задоволят основните си потребности — това им стана нелюбим навик. Понякога Виан отиваше на пазара в шест сутринта и установяваше, че са останали само няколко смачкани картофа или ябълки.

— Не би било зле да имаме свой човек в кметството. Той ще ни издаде купони на измислени имена — сподели идеята си тя. — Такъв служител би могъл и да издава фалшиви документи.

— Така ще снабдим с нова идентичност лица, търсени от полицията.

— В момента това е непосилна задача за нас — предупреди Албер. — Да бъдем предпазливи. Рискът е твърде голям.