Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (30)

Двадесет и девет

Отключих вратата на жилището на улица „Баньоле“ в приповдигнато, дори дръзко настроение. Настаних се на дивана и се засмях на себе си. Какво опияняващо чувство: да дойда в Париж, сякаш се връщам у дома! Легнах си, но след малко станах да отворя прозореца. Мекият нощен въздух ме приласка. Обърнах се настрана и с радост помислих за следващия ден. После заспах като пън. Или като ангел. Във всеки случай спах така добре, както отдавна не ми се беше случвало.

Събудих се и първата ми мисъл беше почти същата като предишната вечер на заспиване: „Ти си в Париж! Можеш да правиш каквото искаш! Дано откриеш нещо ново за онази пралеля.“ А после си помислих: „Ще се срещнеш с Етиен!“.

Станах и включих машината за кафе. Мобилният ми телефон лежеше на барплота. Проверих дали има съобщение от Жан-Луи. Нямаше, но не се учудих. Жан-Луи много трудно правеше първата крачка, когато се налагаше да изясни проблем или да реши спор. Седеше и чакаше нещата да се оправят. Реших да му се обадя довечера. Утре щеше да отлети за Агадир, редно беше поне да му пожелая добър полет. Все пак бяхме женени.

Взех си душ, облякох се със светкавична бързина. Вечерта си бях купила „Льо Монд“. Прелистих разсеяно няколко страници и стана време да тръгвам.

* * *

Етиен вече ме чакаше.

— Добро утро. — Пристъпи към мен с усмивка и ме поздрави с целувка по бузата.

— Чакахте ли ме? Закъснях ли?

— Не, ни най-малко. Аз пристигнах рано. Харесва ми да ви чакам.

Думите му ме смутиха. Не знаех накъде да гледам и се зарадвах, когато дойде време да минем през проверка.

Поради преустройството в градината на Националната библиотека бе поставен контейнер. Оставихме си чантите, за да минат през скенера, провериха и нас и ни позволиха да влезем. Етиен отиде право при отговорника на залата и му даде сигнатурите на документите. Попълни поръчката и двамата се настанихме на една от дългите маси.

Дотук общувахме непринудено, защото предстоеше да свършим нещо заедно. Сега обаче седяхме безмълвно един до друг и чакахме да ни донесат папките. От време на време се поглеждахме, но бързо отмествахме поглед. Колко ли време ще чакаме?

— Тук не позволяват да се говори — прошепна ми Етиен. — Който се осмели… — И той направи жест, сякаш му прерязват гърлото.

Неволно се засмях. Мъжът насреща ни, седнал зад огромна купчина книги, ми хвърли унищожителен поглед.

Отговорникът на залата донесе документите. Оказа се само една папка и аз много се разочаровах. Тънка картонена папка с ластици през двата външни ъгъла, за да не изпадат документи. Даже беше прихваната с допълнителен ластик. Свалих го внимателно, но той се скъса. Явно с годините беше прогнил.

— Нищо повече ли няма?

Погледнах въпросително Етиен. Той ми кимна окуражително и ми подсказа да погледна вътре. Отворих папката.

Най-отгоре видях списък, напечатан на пишеща машина.

Инвентар и произход на наследството на Виан Ренар.

Дъхът ми спря. Всъщност досега не вярвах, че наистина ще намерим нещо. Ето ги документите, пред нас. Нищо че бяха толкова малко. Прелистих и открих върху втория лист надпис на ръка:

Конфискувано от полицейския комисариат на 19 юли 1943 година.

Внимателно извадих няколко листа. Не бяха много, около двадесет-тридесет. Между листовете изпаднаха снимки.

Веднага познах Виан. Съвсем малко момиче, сигурно на пет-шест години, с карирана рокличка. Снимката е била направена във фотографско студио, личеше си по изрисувания фон. Виан не се усмихваше, гледаше в обектива по-скоро предизвикателно, ако не тържествуващо.

— Приликата между нас е наистина смайваща — пошепнах. — Като дете изглеждах точно така. И често бях в лошо настроение.

Вдигнах снимката и я притиснах до сърцето си. Улових укорителния поглед на библиотекаря и побързах да я сложа отново върху масата. Не се насищах да я гледам. Тя беше живата връзка между мен и пралеля ми.

— Ще попитаме дали позволяват да направим копия. Хайде, първо да прегледаме документите — предложи шепнешком Етиен.

Кимнах.

— Първо снимките.

Следващата снимка беше на бебе. Намерихме и две снимки на малко момче, току-що проходило. Все още несигурно на крачетата си, то посягаше към нечия ръка, но не се виждаше на кого принадлежи тя.

— Кое е това дете? — попитах.

Етиен вдигна рамене.

На последната снимка бе фотографиран добре изглеждащ мъж с тъмна коса пред Айфеловата кула. Мъжът се усмихваше. Сигурно беше Дейвид. Обърнах снимката, но отзад имаше само дата. 1938 година.

Намерих пощенска картичка с английска марка, с клеймо от октомври 1939 година. Не успях да разчета точната дата.

Пристигнах благополучно. Мама е добре, фабриката работи. От три седмици съм мобилизиран, нямам право да кажа къде се намирам. Не рисувам, времето не е подходящо за изкуство. Рисуването не ми липсва толкова силно, колкото ти. Ще направя всичко, за да се върна при теб. Сигурно знаеш какво имам предвид. Иди при Дюдеван и вземи картините. Вземи парите. „След бала“ ти принадлежи. Не я продавай.

Обичам те, Дейвид

Преглътнах. Дейвид Марлоу Скот. Това беше той. Художникът, нарисувал моята пралеля. Не е било поръчкова картина. Той я е обичал. Прочетеното се запечата в ума ми. Пралеля ми Виан е обичала английския художник и той я е обичал.

— Дюдеван? Май съм чувал това име — пошепна Етиен.

— Да не е някой приятел? — предположих.

— Или галерист. По-късно ще проверим. Нека първо да прочетем документите.

За съжаление не намерихме други писма. Само няколко статии от вестници от четиридесетте години, които оставихме настрана, и картата на Виан за хранителни продукти — почти всички купони бяха употребени. Появиха се и новини от някоя си Агнес — пощенски картички, където тя разказваше за някой си Беноа. Картичките бяха с линии и подателят можеше да напише накратко дали някой е мъртъв или ранен, дали е попаднал в плен или няма вести от него. На всяка картичка пишеше, че Беноа е добре и не се нуждае от нищо. Тези картички не казваха нищо и аз посърнах. За щастие в папката намерихме и три „истински“ пощенски картички. Там пишеше, че момчето се храни добре и е много кротко, от няколко дни казва мама, играе си с Клер и двамата са като братче и сестриче.

— Беноа със сигурност е момчето от снимките, но какво общо има с Виан? — попитах.

Етиен ми подаде лист хартия. Оказа се документ.

— Виж това. Намерих го между вестникарските статии.

Прочетох акта за раждане на Беноа Ренар, роден на 5 юли 1939 година в Маноск. В графата „майка“ бе вписана Виан Ренар, помощник асистентка в Ботаническата градина, живееща в Париж, в графата „баща“ — Дейвид Марлоу Скот, местожителство неизвестно.

— Беноа е синът й! Двамата са имали дете!

Опитах се да внеса яснота в мислите си, ала главата ми бучеше. Виан е имала син. Защо никой от семейството ми не знаеше за него? Или пък са знаели? Непременно трябва да съобщя новината на баща ми. В крайна сметка Беноа му е братовчед. Мой чичо! Покашлях се и се отпуснах на стола. Трудно ми беше да осмисля информацията.

— Знаете ли, най-добре да направим копия на документите, а после да си потърсим място, където да обсъдим положението — предложи Етиен.

Кимнах и станах бавно. Отидох да попитам библиотекаря дали е позволено да направим копия. За мое голямо облекчение той нямаше нищо против. Докато аз се занимавах с ксерокса, Етиен провери дали сме прегледали всички документи, отнасящи се до Виан и Дейвид.

 

 

Излязохме от библиотеката и тръгнахме по улица „Ришельо“. Напълно объркана, притисках копията до гърдите си.

— Ето че си намерих чичо! — промълвих. — Какво ли още ме очаква?

— Елате, наблизо има много добро кафене. Да влезем в галерия „Колбер“. Само на няколко крачки е. Имате нужда да се подкрепите.

Етиен ме хвана под ръка и не ме пусна, докато не се настанихме на малка маса в кафенето.

Келнерът го поздрави като стар познат.

Поръчахме кафе.

Седях, опряла брадичка върху дланите си. Все още бях развълнувана и объркана.

Етиен се усмихна ободрително.

— А сега да разгледаме на спокойствие какво имаме, съгласна ли сте? После ще обсъдим положението. В библиотеката нямаше как да говорим.

— Така е. Мъжът отсреща беше готов да ни убие.

— Правеше се на важен. Е, добре, с какво разполагаме? Да започнем с пощенската картичка от Дейвид.

Извадих копието и му го връчих.

— Защо последните редове се четат толкова трудно?

Изглеждаха зачертани, но не съвсем.

— Явно се е намесила цензурата. Вижте, тук личат остатъци от печат. „Цензурирано“. Не разбирам обаче защо са зачертали последната забележка за картините. Кой знае какво си е помислила английската цензура.

— Или френската — допълних.

— Най-вероятно моливът, с който са зачертали редовете, с годините е избледнял и днес е възможно да прочетем написаното. Доколкото знам, тогава са използвали вид восъчни моливи. Боята просто се е разтворила.

— Значи, ние с вас знаем повече от Виан — проговорих замислено. — Тя не е узнала, че той й е подарил картината. Обяснението в любов също е било задраскано.

Преглътнах и с ужас установих как очите ми се пълнят със сълзи. Май започваше да ми става навик. Какво се случваше с мен? Извърнах глава, защото не исках Етиен да забележи. Смешно беше да се разрева заради едно пропуснато обяснение в любов преди повече от седемдесет години! Господи, наистина ли ще започна да проливам сълзи на публично място? Безпомощно стиснах очи.

Етиен усети в какво положение съм и направи единствено правилното. Ако се бе опитал да ме утеши или бе изразил съчувствие, щях да се почувствам неловко, щях да стана и да си изляза. И да не го видя никога вече.

Той обаче се направи, че всичко е наред.

— Почакайте! Допуснахме грешка. Нали идеята да вървим хронологично беше ваша. Преди това писмо, изпратено от Дейвид от Англия, стои актът за раждане на техния син. Дайте ми го!

Поех дълбоко дъх и се заех да преглеждам копията. Постепенно се овладях.

— Вижте, Беноа е роден през юли, а писмото на Дейвид е от октомври — установи той и сложи двата документа един до друг.

— Дали е видял сина си? — пошепнах. — Защото Беноа е роден в Маноск, не в Париж. Защо ли е отишла да роди детето си там?

— Няма как да разберем — поклати глава Етиен. — С какво още разполагаме? Картичките от онази Агнес, при която е живеел Беноа. Тя съобщава на Виан как е детето й. Писала е върху така наречените семейни картички, единствените, които са били разрешени за изпращане между свободната зона и територията под немска окупация. Така цензурата е държала всичко под контрол. Вижте! Предварително са печатали по няколко израза, засягащи здравето, училището и работата. Не е възможно да се добави важен текст.

Прегледах няколкото картички от Агнес.

— Тази обаче е различна. В нея се говори за лични неща. Сигурно е била прекарана контрабандно през демаркационната линия. Какво знаем още?

Гласът ми вече звучеше по-уверено.

Етиен прелисти няколко страници.

— Тук имаме още едно фамилно име: Мулен. Картичката е изпратена от Маноск.

— Там се е родил Беноа — напомних.

Етиен кимна.

— Напредваме. Агнес Мулен от Маноск. Сигурно ще я намерим. Вероятно е била кърмачка на Беноа, защото Виан не е имала възможност да отгледа детето си сама. Предлагам първо да потърсим Агнес Мулен. Ще тръгнем и по другата следа, която свързва Виан със Съпротивата.

— Навярно точно заради това не е живяла с детето си. Защото е било опасно — промълвих с въздишка. — Историята, опасявам се, никак не е весела — добавих. — Какво ли още ще открием?

— Искате ли да спрем? — попита Етиен.

Поклатих глава.

— Не. Чувствам се длъжна да разбера какво е станало с Виан.

Отново разгледахме снимките, прелистихме и статиите. Повечето бяха рецензии за художествени изложби. Само в една се споменаваше за творби на Дейвид в галерия „Дюдеван“.

— Ето го и него. Точно както си мислех. Дюдеван му е бил галерист. Затова й е писал да отиде при него и да вземе картините.

— Още един човек, за когото трябва да съберем сведения — заключих.

Етиен кимна.

— Разполагаме с много материал. Какво ще кажете да приключим за днес и да ви покажа пасажите? Би било жалко да не се насладите на красотата им. Хвърлихте ли им поне един поглед?

Не, не го направих, бях твърде развълнувана. Едва сега се огледах и останах поразена от разкошната архитектура. Навсякъде гипсови тавани с орнаменти, извити стълбища с красиви ковани парапети, пъстри плочки по пода и стените, витрини и прозорци от блестящо дърво, носталгични кълбовидни лампи. И много специални магазини. Пасажите били построени преди повече от сто и петдесет години от търговци. Редяха се магазин след магазин и парижани с гордост твърдяха, че човек може да измине пътя от Сена до Операта, без да се намокри. Всеки пасаж беше различен, всеки беше изпълнен с архитектурни чудеса. Открихме мънички магазинчета, запазили вида си от времето на откриването им; още пазеха праха на историята. Съвсем наблизо се издигаше огромният салон на Жан-Пол Готие.

Останах възхитена. Влязохме да се поровим в антикварно магазинче, където натрупаните покрай стените книги стигаха до тавана, а пътеките между етажерките бяха съвсем тесни. Постояхме пред витрината на магазин за бродерии и копринени цветя.

С анекдотите и очарованието си Етиен успя да ме разведри. Никога не бях срещала мъж, с когото се върви толкова леко и чието бъбрене прави следобеда невероятно приятен.

По някое време излязохме на открито.

— А сега? — попита той и ме погледна както при първото ни сбогуване, когато остана на стълбището. — Гладна ли сте? Искате ли да хапнем нещо?

— Друг път, може ли?

Със сигурност щяхме да прекараме чудесна вечер, но изпитвах потребност да се усамотя. Исках отново да прегледам копията, а и бях взела решение да се обадя на Жан-Луи.

— Благодаря ви за деня, за двете му лица. Насладих му се в пълна мяра.

Наведох се да го целуна за довиждане по двете страни. После се обърнах да си вървя, но той улови ръката ми.

— Лили Марлен, веднъж ви позволих да си отидете, без да ми дадете телефонния си номер. Няма да повторя тази грешка. Вече съм твърде стар за това. Не желая да общувам с вас само по електронната поща.

Усмихнах се и му издиктувах номера на мобилния си телефон.

— До утре — сбогувах се.

 

 

Прибрах се вкъщи с автобуса.

Когато хлебарката на улица „Баньоле“ ми пожела добра вечер и попита дали искам багета както винаги, осъзнах, че съм отново в Париж.

Изпълнена със задоволство, седнах зад малкия барплот и запрелиствах копията от библиотеката. Не знаех какво да мисля. Обадих се на татко и му разказах новините, най-вече за непознатия му братовчед.

— Затова ли не замина на почивка с Жан-Луи? — попита той. — Снощи дойде у нас и ни каза. — В гласа му звучеше загриженост.

— О, татко — промълвих. — И аз не знам какво става. Ще се обадя пак. Целуни мама от мен.

Затворих и набрах номера на Жан-Луи. Съпругът ми отговори едва на четвъртото позвъняване.

— Ало?

— Здравей, Жан-Луи, аз съм.

— Здравей.

— Как си?

— Събирам си багажа. Утре рано заминавам на почивка.

Гласът му издаваше непримиримост.

— Жан-Луи…

— Какво искаш?

Чух някой да шепне.

— Кой е при теб?

Той пое дълбоко дъх и изтърси:

— Е, добре, щом толкова искаш да знаеш! Франсин!

В този момент разбрах всичко.

— Предполагам, тя ще пътува с теб?

— И защо не? Няма да оставя билетът да пропадне. Ти замина. Но не се бой, Франсин ще има самостоятелна стая.

— Жан-Луи… — подхванах отново.

— Жан-Луи! Жан-Луи! — изимитира ме ядно той. — Какво всъщност искаш от мен? Като не ти е приятно, да не беше заминала за Париж, да не беше последвала глупавата си приумица! Като че ли има някакво значение какво е правила непознатата ти пралеля преди сто години!

— Ти просто не желаеш да разбереш, нали? Не се чувствам добре. Животът ми е…

— Хайде, пак старите номера! Искаш да намериш себе си. Вече не понасям да слушам тези глупости! Желая ти приятно търсене!

Жан-Луи издиша шумно и затвори. Взрях се изумено в тъмния екран, после запокитих телефона на пода.