Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (31)

Тридесет

На следващата сутрин получих есемес от Жан-Луи.

„Най-сетне — помислих си. — Успокоил се е, размислил е и иска да се извини или поне да поговори още веднъж с мен, преди да замине за Мароко.“ Ала се излъгах.

Къде си дянала проклетата екипировка за гмуркане?

Нито дума за извинение или обяснение. Нямаше дори поздрав. Защо се държеше толкова грубо? Заболя ме. После се запитах за какво му е екипировката. Нали мразеше да се гмурка! Поне така твърдеше всеки път, когато му предлагах да се гмуркаме заедно. Навярно с Франсин ще му е по-приятно. За съжаление нямаше как да смачкам есемеса и да го хвърля в кошчето, макар че страшно ми се искаше да направя точно това.

— Всеки път щом се обадиш, побеснявам — заявих и изтрих съобщението.

Обзе ме безпокойство. Вече не бях в състояние да се съсредоточа върху документите, кафето изведнъж загорча. Поглед към часовника ми показа, че полетът на Жан-Луи е след четири часа. Навярно събираше последния багаж. Дали Франсин ще дойде да го вземе с новата си кола? Дали двамата ще се държат като двойка? Представях си всякакви сцени и сърцето ми се сви. „Няма да си разваля деня заради тях“, реших твърдо. Край с мрачните размишления. Нищо не мога да променя. Ще отида на дълга разходка в „Пер-Лашез“. Там ще се успокоя.

На път към гробището видях плакат за изложба, посветена на сътрудничеството на французи с германците по време на окупацията. Мигом промених плана си за деня. Бях попаднала точно на моята тема! Националният архив се намира в средата на „Маре“, един от най-старите градски квартали, със средновековни улици и много внушителни жилищни домове с колонади и вътрешни градини на десния бряг на Сена. Построени от благородници, някога ги наричали „отел“. По време на следването си често ходех да работя в Националния архив и сега минах с добро чувство през портите на голямата сграда.

Изложбата ме потисна. Стана ми тягостно, докато гледах уличните табели на немски и развяващите се знамена с пречупен кръст пред най-красивите парижки сгради. На заден план бяха поставени високоговорители, от които звучаха гласовете на френски политици, възхваляващи германците и нова Франция, където най-важни били не демократичните ценности, а „националната революция“, отечеството, работата и семейството. Имаше много снимки на държавния глава Петен^[1] и Пиер Лавал^[2] заедно с германския посланик Ото Абец или с Хитлер. Видях Рене Боске^[3] Рихард Хайдрих, отговорни за преследването и убийствата на еврейското население във Франция и Германия. Снимката е била направена два месеца преди печално известната акция на велодрома^[4] „Д’Ивер“. На 16 и 17 юли 1942 година само в Париж били арестувани тринадесет хиляди френски евреи. Събрали ги на велодрома, за да ги депортират. Други снимки показваха манифестации на млади французи пред Операта — маршируваха с вдигнати за Хитлеровия поздрав ръце. Най-страшни за мен бяха безбройните писма, в които парижани предаваха своите съседи. Останах ужасена от изпълнените с омраза редове. Някои доносници гордо се бяха подписали с имената си. С отвращение разгледах плакатите, от които мъже с остро изсечени лица обявяваха, че от този ден нататък ще печелят пари в Германия. Вече бях чувала за STO — Service du Travail Obligatoire, Служба за задължителна работа за французите. Ала не знаех, че от август 1942 година всички мъже от 18 до 50 години, както и неомъжените жени до 35 години, са били задължени да заминат на работа в Германия, след като призивите за набиране на доброволци не са дали добри резултати. Дядо ми Жак, мъжът на Одил, е бил един от тях. Дали са го принудили да замине, или се е записал доброволно? Във всеки случай към края на войната е умрял в Германия. Баба Одил никога не говореше за него. Малкото, което знаех, беше от разказите на баща ми, а той е познавал баща си само като невръстно дете. Всъщност изобщо не го е познавал. В този момент безкрайно съжалявах, че не съм разпитала Одил за миналото и семейството й. Ала когато човек е млад, не се интересува от старите истории, освен това Одил винаги беше живяла според мотото: „Миналото — минало. Приключилото няма да се върне.“

Открих и друга интересна подробност за принудителната работа в Германия: когато натискът се засилил и след февруари 1943 година започнали да изпращат цели набори във фабриките на „БМВ“, „Даймлер Бенц“, „Сименс“ или „БАСФ“, много млади мъже и жени решили да минат в нелегалност и да се борят с окупаторите. На чия страна е застанала Виан, близначката на Жак? Дали ще разбера някога? Потънала в мисли, излязох от изложбата. Напуснах затъмнените помещения, където се разкриваше един от най-мрачните периоди във френската история. Стъпих отново на слънчевата, оживена улица и въздъхнах облекчено.

Следващите дни прекарах почти изцяло в различни парижки музеи и архиви. Вечер ходех на кино, гледах филми от тридесетте и четиридесетте години. Потопих се възможно най-дълбоко в онова време, за да добия чувството какъв е бил Париж на моята пралеля Виан. Надявах се по този начин да се доближа до нея. Същевременно се ровех в мрежата. Вече не помня как стигнах дотам, но на страницата на регионалния архив в Монпелие открих изказвания на някогашни борци от Съпротивата. Вслушвах се в гласовете на възрастни мъже и жени от родния ми град Сет, които разказваха своята история. Повечето били куриери, носели храна на ранени англичани, броели вражеските камиони. Някои обаче се сражавали с оръжие в ръка срещу омразните окупатори, взривявали мостове и освобождавали от затворите арестувани другари. Смели хора, готови да умрат за каузата, ежедневно заплашени от арест, разстрел или депортиране.

— Каква добра находка! — зарадва се Етиен, когато му разказах за Монпелие. — Идвате в Париж и откривате точно този архив!

Отново, както почти всеки ден, се срещнахме в синия час в „Кафе дьо Флор“. То стана нашето любимо заведение. Вече знаех името на келнера — Марсел, а той научи, че любимата ми маса е в ъгъла на вътрешната тераса.

Живеех с усещането, че разплитам пуловер: бях уловила края на нишката и я навивах на кълбо. Разплитането продължаваше.

Работата ме погълна. Трескаво четях всичко, до което успявах да се добера. Барплотът в жилището ми вече не побираше всичките ми находки, затова започнах да окачвам бележките си с кабърки по стените. Стаята заприлича на помещение от криминален сериал, където разследващите подреждат уликите по стените. Често заставах пред моята стена с резултати и дълго разглеждах находките си. Картината, снимките, картичката от Дейвид, хронология на войната и на съпротивата, план на Париж… Събирах все повече подробности от живота на Виан. Болезнено ми липсваше снимка, която да я показва горе-долу на моята възраст. Много исках да знам дали и тогава е приличала на мен. Прелистих подлистниците на вестници от онова време с надежда да я видя на снимка при откриване на някоя изложба, но напразно.

За съжаление следата на Агнес Молине също не даде резултат. Оказа се, че е починала още в началото на шестдесетте години. Затова пък в Париж открих няколко старчески дома за участници в Съпротивата. Смятах през следващите дни да се обадя навсякъде.

Все още не знаех къде е било мястото на Виан. Съпротива или колаборация? Бях твърдо убедена, че е участвала в Съпротивата — иначе нямаше да попадне в списъка за арести. Липсваше ми обаче доказателство. Това ме изнервяше и често обсъждах въпроса с Етиен.

Понякога се отдавах на разследванията цял ден. Ако не напредвах и когато ми се схващаше тилът, излизах да се поразходя из Париж.

Открих нещо и за самата мен: изпитвах невъобразимо удоволствие да съм сама със себе си. През последните десет години почти бях забравила това състояние. Наслаждавах му се в пълна мяра, беше ми приятно да прекарвам дните си, както аз смятам за правилно. Навярно Париж с безбройните му атракции и малки красоти е създаден специално за хора, които се оставят течението да ги носи. Никога не се чувствах самотна, бях си напълно достатъчна. Стигнах дори дотам да мисля, че сама съм по-щастлива, отколкото с Жан-Луи. Това прозрение ми причини болка, но в него имаше и нещо целебно.

Често попадах случайно на непознато място в Париж. Харесвах идеята да опозная града по този начин. И разполагах с достатъчно време да го правя. Просто слизах някъде от метрото и изследвах околността. Един ден се озовах в Девети район близо до Операта. Пред мен се виеше „Улицата на мъчениците“, изкачваше възвишението към „Сакре Кьор“ и аз реших просто да тръгна нагоре. Това е хубавото в Париж: все едно къде се намираш, на всяка улица те очакват открития и градът те омагьосва.

„Улицата на мъчениците“ се оказа очарователно място. Запитах се дали дължи името си на факта, че води право към базиликата „Сакре Кьор“. Или каещите се са минавали по стръмния път към върха на хълма, или са нарекли улицата на разстреляните след Парижката комуна през 1871 година — мнозина са били от този квартал. И двете версии ми изглеждаха убедителни.

На много места улицата се отваряше и разкриваше озеленени пространства, напомнящи за италианска пиаца: пейки под дървета, в средата павилион, наоколо кафенета. Едно от площадчетата носеше името на филмовия актьор Лино Вентура. Засадените от двете страни дървета потапяха алеите в мека сянка. Вляво и вдясно се отделяха тесни странични улички, видях и зелени пасажи, преградени с решетка. Грижливо поддържаните входни врати ми напомниха за площади и градини в провинцията. По цялата фасада на къщите имаше широки балкони с богато украсени парапети от ковано желязо. А на самата улица се намираха няколко красиви бутици с изискани дрехи и обувки. Мястото беше и истински рай за гастрономите: малки ресторанти и бистра, кафе-барове и магазинчета за деликатеси, за чай и шоколад. Клиентите, изглежда, бяха от типа „б-б“ — буржоазия и бохема — добре облечени, интелигентни, с екологично съзнание и леви настроения, самоуверени.

Седнах в едно бистро и си поръчах парче чийзкейк с малини. Погледнах надолу по улицата и установих, че съм се изкачила доста високо. След половин час станах и продължих да се изкачвам. Близо до булевард „Клиши“ кварталът се преобрази. Наоколо се издигаха празни къщи — дали щяха да ги ремонтират, или да ги съборят. Трябваше да внимавам къде стъпвам.

Минах покрай един brocante — истински вехтошарски магазин, тук не продаваха фалшификати за туристи. Табелата гласеше L’objet qui parle — „Нещото, което ти говори“. Името ми хареса и реших да вляза. Озовах се в помещение от около двадесет квадратни метра, натъпкано до тавана. Очевидно собственикът се беше специализирал в продажбата на насекоми под стъкло. Видях пеперуди и бръмбари във всякакви форми и големини. На една етажерка бяха подредени аптекарски инструменти и шишета с разни течности. На съседната, под красиви стъклени капаци с форма на камбана, се съхраняваха крехки растения. В днешно време с такива „камбани“ покриват тортите в кафенетата. Най-горе, почти под тавана, висяха картини — това беше единственото свободно място. На повечето бяха изобразени мъже в черни дрехи. Срещнах погледа на свещеник с гладко, зачервено детско лице. Гледаше ме обвинително, в очите му се четеше коварство. Неволно си спомних „Измамникът картоиграч“ на Жан дьо ла Тур. Бях абсолютно убедена, че онзи мъж гледа мен.

— Намерихте ли си нещо?

Потърсих откъде идва гласът. Вече се питах къде е собственикът. С усмивка познах брадатия млад мъж, който седеше на столче пред магазина, печеше се на слънцето и пушеше.

— Какви са онези картини горе? — попитах. — Особено ме интересува онзи дяволски свещеник в средата.

— Искате ли да го видите отблизо? — попита собственикът.

Кимнах, макар да нямах представа как картината ще слезе при мен. С голямо учудване проследих как младежът излезе и скоро се върна със стълба. Откъде я бе намерил толкова бързо? Пренесе я предпазливо през магазина и я постави пред картината.

— Заповядайте — покани ме с широк жест. — Ще я държа здраво, за да не паднете.

Почувствах се малко смешна, докато се изкачвах по стълбата. Най-сетне застанах очи в очи със свещеника. Отблизо се виждаше лакът. По бузите беше невредим, затова блестяха така силно. По-надолу се бе напукал — навярно платното е било навито на руло. Очите на свещеника ме пронизваха. Стана ми неприятно. В същото време погледът ме предизвикваше.

— Ако си спомням добре, отзад е подписана — съобщи младият мъж отдолу.

— Известен ли е художникът?

— Не — отговори през смях собственикът. — Не бързайте, разгледайте я спокойно. Чуйте какво има да ви каже.

— Точно това се опитвам да изясня. Той… подиграва ли ми се?

— Купете платното и ще разберете. Давам ви го за четиристотин.

— Хм — промърморих и продължих да оглеждам свещеника. После предпазливо слязох по стълбата. — Триста и петдесет.

— Съгласен.

Сега беше негов ред да се качи до тавана, за да откачи картината. Засмях се.

— Бихте ли ми я опаковали?

— Тук не е „Монопри“^[5] — отвърна той с доста нахална усмивка.

Взех картината, както си беше в рамката, и си тръгнах към къщи.

Поставих я на пода в дневната. Така щях да я виждам добре, докато седях зад барплота. Лека-полека жилището се пълнеше с мои находки и това ми харесваше.

Днес си бях купила картина. Просто така. Това също ми харесваше.

Утре щях да я покажа на Етиен и да го попитам какво мисли.