Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (5)

Четири

На следващата сутрин отворих прозореца. Във въздуха се носеше нервно бръмчене. Наведох се да видя какво става на улицата. Много хора вече бяха излезли, повечето теглеха колички за пазаруване или носеха тежки кошници. Седнахме да закусим пред хотела. Лично собственичката ни донесе табла с маслени кроасани и прясна багета и съобщи:

— Днес на улица „Муфтар“^[1] има пазар. Трябва да го видите.

— Качество като на улица „Муфтар“ — издекламирахме двамата едновременно и се засмяхме.

— Така се рекламира един търговец на зеленчуци при нас в Сет — обясни Жан-Луи.

Дамата поклати глава.

— Е, дано да изпълнява обещанието си. Никъде няма да намерите по-добра стока от изложената на улица „Муфтар“.

 

 

Пазарът ненапразно е най-известният в града. От всички краища на Париж се стичат домакини и любители на хубавото ядене, около сергиите настава истинско стълпотворение. Тук наистина предлагат невероятно разнообразие от плодове и зеленчуци, от средиземноморски маслини и риба.

— Я виж, дори са обърнали всички ягоди с връхчетата нагоре!

Побутнах Жан-Луи и посочих малките щайги с яркочервени плодове, наредени като мозайка. Около тях грееха виолетови патладжани.

Миришеше на зрели ягоди, на чесън и лимони, на сладки печива. Търговците ни заговаряха ту любезно, то грубичко, подканваха ни да пробваме и да се възползваме от сензационните им цени.

— Жалко, че нямаме кухня. Тук бих купувала до припадък. Само помириши това сирене!

Сдъвках парче пикантен saucisson — салам от сурово месо от френскоговорещите области на Швейцария, в другата ръка ме чакаше парче beaufort — сирене от сурово краве мляко, специалитет от Френските Алпи, подадено ми от производител на сирене от съседната сергия. В кафенетата по улицата нямаше нито едно свободно място. Хората си поръчваха по чаша червено вино, оставяха препълнените пазарски торби на земята и обсъждаха какво са купили и къде продават най-доброто Tomme de Chévre — твърдо или полутвърдо сирене от козе мляко от планинските региони на Франция.

Към един сцената рязко се промени. Търговците си събраха стоката и я натовариха в колите, терасите на кафенетата се опразниха, пристигнаха улични метачи и започнаха да събират отпадъците. Навсякъде бяха нападали смачкани плодове и увехнали цветя. Служителите по чистотата миеха обилно с вода и пълнеха контейнерите. Грижа на пешеходците беше да си опазят краката сухи.

— Утре сутрин пак сме тук — подвикна ми дебел търговец на риба, явно забелязал съжалението ми, и се засмя сърдечно.

 

 

— Опитах страшно много неща и изобщо не съм гладна — въздъхнах аз.

— Какво ще правим тогава?

— Какво ще кажеш да пообиколим малко из този квартал? Ботаническата градина и джамията са съвсем близо.

— И да пием по един ментов чай, той прочиства стомаха.

Не познавах Ботаническата градина, винаги ходех само в Люксембургската, защото харесвах съвършено изработените железни столове.

 

 

След няколко минути видяхме короните на високи дървета. Входът се намираше малко по-нататък вдясно.

— Защо всъщност я наричат Ботаническа градина? — попита Жан-Луи, когато наближихме входа. — И защо е разположена в средата на Париж?

— В повечето големи градове има подобни съоръжения. Берлин, Виена, Ню Йорк… — Забелязах информационно табло зад входа и зачетох написаното. — Тази е основана през седемнадесети век по поръка на краля като обществено достъпна градина с лечебни растения. През годините са изграждали нови и нови постройки и са й поставяли все повече задачи.

Градината се ширна пред нас и веднага разбрах, че съм открила новото си любимо зелено място в Париж. Настроих се съзерцателно. Тук не се виждаха обичайните „важни личности“, насядали по пейките с лаптоп и чаша лате макиато, придавайки си вид на хора, които в този момент променят света или се готвят да получат Нобелова награда за литература. Оранжериите и старите дървета създаваха впечатление, че от войната насам тук нищо не се е променило. Причината навярно беше в предназначението на градината — тук събираха и каталогизираха растения и животни, дори най-дребните и най-безличните.

Сред най-прекрасните основания да обичаш Париж е, че винаги откриваш нови любими местенца. Понякога дори стигаш до съвсем неочаквани прозрения или тайни.

Нужно е само да гледаш внимателно. В момента преживявах отново такъв магичен миг.

Стояхме пред една от големите стъклени постройки. Жан-Луи се заинтересува от тях заради статиката. От далечината се чу животински рев.

— Имат даже зоологическа градина — учуди се той.

— Тук събират всичко, свързано с флората и фауната. Включително минерали и тем подобни. Тук е градината на света.

Много исках да постоя още малко сред спокойната атмосфера на това място, ала Жан-Луи бързо загуби търпение.

— Според мен каскадите в Бордо са по-красиви — заяви той. — Да си вървим.

— Един момент — спрях го. Тъкмо се бях зачела. Пристъпих към едно табло, за да се ориентирам. Скоро намерих, каквото търсех. Минахме покрай една зимна градина и попаднахме сред лабиринт от жив плет, виещ се нагоре по хълма. В тесните коридори беше топло, а и пътят се изкачваше стръмно. На върха бе издигнат малък железен павилион. От едната страна се простираше градината, точно пред нас растеше кедър, висок като кула. От другата страна, съвсем близо, се намираха прозорците на втория етаж на къщите отвъд парка.

— Пристигнахме.

— Къде? — Жан-Луи се огледа наоколо.

— Това е любовна беседка. От векове влюбени двойки я използват за тайни срещи. Най-известните влюбени са Жорж Санд и Алфред дьо Мюсе. Със сигурност си чел в училище пиесата на Алфред дьо Мюсе „Лорензачо“, създадена по идея на Жорж Санд.

— Да, по задължение! Честно казано, катинарчетата на моста изглеждат по-романтично. Но щом смяташ…

Приближи се към мен и ме прегърна. После отстъпи крачка назад и плесна с ръце, готов за нови приключения.

— Окей! Крайно време е да отидем на „Шанз-Елизе“ — подкани ме той и затананика едноименната песен.

 

 

Взехме метрото. Жадно поемах въздуха в шахтите. Миризмата там е много особена, типична за парижкото метро, и събужда у мен хиляди спомени. А после онова характерно бръмчене, преди да се затворят вратите. Веднъж бях канена на вечеря при своя състудентка и купих лимонен тарт за десерт. Седях точно до вратата. С прозвучаването на предупредителния сигнал кутията изхвръкна от ръката ми и цопна на перона. Изпищях. Млад мъж отвън я вдигна и ми я подаде в последния миг, преди вратите да се затворят. Когато влакът потегли, аз се обърнах към перона и мъжът направи изящен поклон. Припомних си случката и се усмихнах. Откакто бях в Париж, изникваха нови и нови спомени.

— Тук вони — промърмори Жан-Луи и изкриви лице.

Поклатих глава и престанах да му обръщам внимание.

Започнах да чета плакатите, налепени по стените на станциите. Предстоящи концерти, изложби и театрални премиери, извънредна разпродажба в Printemps^[2] реклама на „Клуб Мед“, нова пералня… Някога обявите в метростанциите често ми даваха идеи за нови открития.

Прекачихме се и скоро слязохме на Триумфалната арка. Тръгнахме бавно по „Шанз-Елизе“. Според мен никъде в Париж няма по-широки тротоари и по-високи дървета по алеите. Най-известната улица на света прави чест на името си.

Внезапно телефонът на Жан-Луи звънна. След разговора настроението му видимо се подобри.

— Кой беше? — поинтересувах се спонтанно.

— О, не го познаваш — отговори той. — Какво ще кажеш да отидем на кино? В Париж всички ходят на кино.

Нареди се на опашката пред павилиона за вестници и купи L’Offwiel des Spectacles — там е поместена информация за всички представления в Париж.

— Е, какво дават? — попитах.

Жан-Луи разлисти списанието.

— Не е зле да гледаме „Уикенд в Париж“^[3]. Застаряваща двойка идва в Париж да съживи брака си. — И ми намигна.

Смушках го.

— Прекрасно знаеш, че исках да гледам този филм още в Сет.

— Точно затова ти го предлагам. Макар да не разбирам защо се интересуваш от темата. При нас всичко е наред. А и още не сме стари.

 

 

Филмът е сниман на най-хубавите места в Париж — Монмартър, Айфеловата кула, улица „Риволи“, в лабиринта от улички около „търбуха на Париж“ — някогашните хали. Главните герои, съпрузи малко преди пенсия, идват отново в града тридесет години след медения си месец, за да съживят брака си. Някогашният им хотел е полуразрушен, затова отсядат в „Лутеция“, един от най-скъпите хотели в града, и харчат повече пари, отколкото имат. Толкова много, че се налага да избягат от ресторанта, без да си платят сметката, а после на улицата си разменят бурни целувки. Най-прекрасна е последната сцена на филма: изхвърлят ги от хотела, кредитната карта е опразнена, вече нямат нито цент. Седят безмълвно в едно кафене, пият чаша след чаша евтино вино и чакат стар приятел на мъжа да ги избави. Съпругът избира от музикалния бокс песен от филм на Годар и започва да танцува. Тя отива при него и двамата продължават танца заедно.

— И как ще се измъкнат от това положение? — попита Жан-Луи, когато излязохме от салона. Светлината на залязващото слънце ни заслепи. — Онези от хотела са по петите им, нямат никакви пари, полицията ги търси, куфарите им са изчезнали…

Не го оставих да довърши.

— Винаги ли трябва да си толкова прозаичен? Понякога е добре човек да му отпусне края, иначе животът става дяволски скучен.

Реагирах по-остро, отколкото възнамерявах.

— Значи ме смяташ за скучен? — попита гневно той. — Все пак от завчера тичам подире ти и слушам лекциите ти за Париж, въпреки че градът не ми харесва чак толкова, колкото на теб.

Преди да осъзнаем какво става, се скарахме сериозно, и то на улицата. Жан-Луи ме нарече фантазьорка. Освен това никога не съм била доволна от онова, което имам, точно затова съм харесала толкова героинята от филма. А истината била, че тя е просто егоистка. И харчи с пълни шепи парите на мъжа си.

— А ти смяташ, че щом човек навърши двадесет години, вече няма право да мечтае — изгледах го ядно. — Понякога си ужасен еснаф!

След тези думи просто го оставих сам. Да се оправя, както може.

В този момент точно пред мен спря автобус и аз се качих, без да мисля. Жан-Луи извика нещо подире ми, но не разбрах какво каза.

Докато автобусът се носеше през площад „Конкорд“, покрай „Тюйлери“ и Лувъра, се успокоих и ме обзеха угризения. Защо се скарахме? Слязох пред църквата „Сен Пол“ и тръгнах по тесните улички на квартал „Льо Маре“. Влязох в първото кафене и си поръчах чаша вино. Гневях се и на Жан-Луи, и на себе си. Чувствах се разочарована, задето се скарахме дори по време на това пътуване, в този град. Хвърлих унищожителен поглед към мъжа на съседната маса, който през цялото време даваше сигнали за сближаване, и си поръчах още една чаша. Келнерът ми донесе чинийка с маслини и аз ги погълнах механично, потънала в мислите си.

Какво ставаше с нас? Откъде дойде усещането, че Париж и Жан-Луи не си подхождат? Честно казано, престоят тук заедно с него ме напрягаше. Постоянно имах чувството, че съм длъжна да го забавлявам, да му обяснявам града, да разкрасявам нещата. Не исках това. Исках да се наслаждавам на Париж, да се потопя в града както някога.

Вдигнах глава и с учудване установих, че съм изяла всички маслини. И че сама в Париж ми е много по-добре отколкото с Жан-Луи до мен.

Измъчвана от гузна съвест, реших както някога да купя нещо вкусно за хапване от един еврейски деликатесен магазин. Разбит тарама хайвер, мариновани сардини, пастет от пилешки дроб. А за десерт парче торта с крем сирене. Ще предложа на Жан-Луи да хапнем в градината на хотела. Нали трябва да се помирим. А за сватбения ден не би било зле да му подаря пътуване с Bateau-Mouche, както тук наричат излетните корабчета, и романтична вечеря на Сена. Още със завръщането си в хотела ще резервирам разходката.

Минах покрай един магазин за вино и решително купих бутилка шампанско Taittinger. Утре сутринта с Жан-Луи щяхме да вдигнем тост и да се помирим.

 

 

Изкачих стълбата към нашия етаж вече в много по-добро настроение. Влязох, но стаята се оказа празна. Жан-Луи не се беше прибрал. „Е, нищо“, казах си. Бе захладняло и не беше подходящо да седим в градината. Взех си парчето торта, разположих се удобно в плюшеното кресло и прочетох няколко глави от романа на Хемингуей. С наслада го следвах по улица „Муфтар“ и четях какво щастие е било да работи в топло парижко кафене, където ромът, стридите и красивите жени го вдъхновяват да търси известното си „най-истинско изречение“.

Сложих пръст между страниците, затворих книгата и въздъхнах. Хемингуей беше напълно прав. Точно това прави Париж с хората: те намират истината.

Прочетох още една глава и усетих колко съм уморена. Легнах си и веднага заспах.