Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (38)

Тридесет и седем

Междувременно дойде пролетта. Дърветата се разлистваха, сочна зеленина покриваше хълмовете, рапицата вече цъфтеше. Виан за пореден път получи поръчение да отведе един английски войник до испанската граница. Беше уговорено да го чака на кръстовище сред гората с два велосипеда и храна за четири дни.

Тя отиде на срещата късно следобед. Чака цели два часа, но никой не мина по пътя. Непознатият закъсняваше и тя започна да се притеснява. Какво се бе случило? Да не са го арестували? Ами ако е издал мястото на срещата и местната милиция е вече на път? „Още десет минути и си тръгвам“, реши тя. След малко забеляза човек да се изкачва по хълма. Скри се зад дърветата и изчака мъжът да даде уговорения знак: да засвири рефрена на „Акордеониста“. Виан присви очи, за да вижда по-добре. Ако не започне да подсвирква, ще се скрие в гората и ще го остави да мине. Приличаше ли на англичанин? Или поне на войник? Влачеше си единия крак. Сигурно се е наранил при скачането с парашут. Дали е той? Защо не подсвирква, вече почти е стигнал до кръстовището! Виан се вгледа по-внимателно. Мъжът се намираше на петдесетина крачки от нея. Спря и се огледа, при това вдигна глава — и Виан се отпусна безсилно на колене. Нужни й бяха няколко удара на сърцето, за да повярва. Това беше Дейвид! Тя изхълца, изправи се и се затича към него.

— Дейвид! Дейвид!

Тичаше все по-бързо.

Мъжът се стъписа. В следващия миг и той я позна.

— Виан? — пошепна невярващо.

По лицето му се изписа дълбоко учудване и огромно щастие. Хвърли чантата и също се затича. След секунди двамата се прегърнаха и се притиснаха толкова силно един към друг, че ги заболя.

Виан хълцаше неудържимо. Прилепи се до него, вдъхна дълбоко добре познатата й, толкова скъпа миризма и потъна цялата в нея. Потърка брадичка в грубата материя на палтото му и опря буза в брадясалата му страна.

— Дейвид, Дейвид… — повтаряше задъхано. Чувстваше го толкова познат. Прекрасно беше да го прегърне. В следващия миг усети нещо ново: твърди мускули под якето и нова сила, непозната досега.

— Виан, това е… Не мога да повярвам. Никога не бих помислил, че точно ти…

Той се засмя, повдигна брадичката й и я целуна дълго и пламенно.

Колко дълго стояха така, насред гората, плътно прегърнати, плачещи, безмълвни? И двамата имаха нужда от време, за да осъзнаят, че съдбата ги е събрала отново.

— Какво правиш тук? — попита най-сетне той и я отдалечи малко от себе си, за да я разгледа. — Аз имам уговорка с човек, който трябва да ме отведе до границата.

Внезапно в очите му светна тревога. Претърси околността с поглед.

Виан побърза да го успокои.

— Аз съм човекът. Скрила съм велосипедите в гората.

Погледна го и отново се изгуби в блестящите му сини очи.

— Ти ли? Казаха ми, че свръзката се казва Сюзан.

— Мярка на предпазливост.

— Значи, работиш срещу германците?

— Както и ти.

Отново се прегърнаха. Този път Виан се отдели от него.

— Ще отидем в хотел в Сен Жени. Собственикът му е наш човек. Дотам има тридесетина километра. Ще се справиш ли?

Той я погледна с усмивка.

— За теб това е дреболия, предполагам? Изглеждаш като професионална спортистка.

— Какво ти е на крака? — попита тя. — Куцаш.

— Нищо страшно. Изкълчих го. Често скачам с парашут. Все някога щеше да се случи.

— По-голямата част от пътя е надолнище. Да вървим.

— Почакай! — посегна той към ръката й. — Имам да те питам за толкова много неща.

— Не сега. По-късно. Да вървим. Вечер тук патрулира милиция.

Виан нямаше време да отговаря на въпроси. Копнееше да го отведе на сигурно място и да остане насаме с него. Думите не й стигаха.

Дейвид отиде да си вземе чантата. Виан докара велосипедите от гората. Преди да потеглят, той я целуна още веднъж.

— Ти ще караш отпред — рече. — Щом не мога да те докосвам, поне да те гледам.

Пътуването не беше особено изморително — през повечето време се спускаха. След около два часа стигнаха до хотела. Без да иска паспорти и да задава въпроси, собственикът им връчи ключ.

Качиха се по тясна стълба и намериха стаята си в края на коридора. Най-сетне останаха сами.

Зад паравана имаше мивка. Дейвид се съблече и започна да се мие. Виан се уплаши. Горната част на тялото му беше цялата в синини.

Застана зад него и плъзна пръсти по гърба му. Той простена, но не от болка. Кожата му настръхна под докосването й.

— Какво се е случило? — попита тя.

— След приземяването се наложи да бягам и понеже не познавах местността, се изтърколих по един склон. Изплъзнах им се, но ме търсят.

— Тук сме на сигурно място и през следващите дни няма да рискуваме да си потърсим друг хотел.

В момента му беше все едно. Обърна се към нея.

— Съблечи се — помоли той с глас, потъмнял от желание.

— И аз съм изпотена като теб — отговори тя и разкопча блузата си. После изхлузи долната си ризка през главата. Междувременно той бе намокрил кърпа и започна да бърше голата й кожа. Изстиска кърпата и няколко капки потекоха между гърдите й. Дейвид ги облиза и Виан простена. Той я обърна и избърса и гърба й. Никога през живота си Виан не беше изпитвала такава нежност и възбуда. Когато Дейвид я целуна в свивката на шията, тя престана да се владее.

— Ела — пошепна и го поведе към леглото.

След часове безкрайни прегръдки, при които преоткриваха някогашните жестове и реакции, започнаха да си говорят.

— Откога се занимаваш с това? — попита Дейвид.

Виан положи глава върху гърдите му и се наслади на пръстите му, които се плъзгаха през косата й. Спеше й се.

— От самото начало — отвърна тихо тя. — Откакто Дьо Гол призова за съпротива. А ти?

— Записах се доброволец, когато обявиха, че търсят хора с добър френски, готови да скачат с парашут във Франция. Нали знаеш, моят френски е почти перфектен.

Спряха да говорят за работата си. Така беше по-сигурно. А и в момента имаше по-важни теми.

— Прибра ли картините ми?

Виан кимна.

— Скрих ги в дома на Клотилд, там е безопасно. Наложи се да напусна Париж. Арестуваха Албер и още двама от групата.

Тя взе чантата си и извади малка кожена папка. Вътре пазеше скицата с въглен, направена й от Дейвид.

— Винаги я нося със себе си.

Подаде му я и от папката изпадна снимката на Беноа.

Дейвид я вдигна.

— Това синът ти ли е?

Виан кимна.

Дейвид въздъхна и се отдели от нея.

— Трябваше да се сетя, че ще си намериш друг мъж. Не биваше да те напускам. Отдавна съм осъзнал грешката си. Хиляди пъти се проклинах, задето не се ожених за теб. Сега щяхме да имаме деца. Аз обаче мислех само за себе си. Сега си плащам за егоизма.

— Погледни го по-внимателно. Прилича на теб.

Дейвид се взря в нея изумен. После впи очи в снимката.

— Значи, той… — преглътна мъчително. — Как се казва?

— Беноа. През юли ще навърши четири години.

Дейвид се удари по челото.

— Затова замина тогава! През онази година, когато бях в Кан. Затова не дойде, когато Дюдеван изложи картините ми. А аз си мислех, че не те интересува. — Взираше се с празен поглед пред себе си и Виан се уплаши, че е гневен. След малко се обърна към нея и я прегърна силно. — Прости ми, Виан. Благодаря ти. Благодаря ти, че си ме дарила със син.

Тя остана смаяна от реакцията му.

— Никога не си искал дете — промълви колебливо.

— Бях глупак. Глупак и егоист. За кого се бием сега, ако не за нашите деца? Къде е той?

— При кърмачката си. Виждал си я. Работеше в дома на Клотилд.

Дейвид се засмя.

— Ти и Клотилд, естествено! Уредили сте всичко зад гърба ми. Боже, какъв идиот съм бил! Може ли да го видя? — попита с неочаквано мек глас.

— По-късно. След войната. Първо трябва да те измъкнем жив и здрав от Франция.

— Виан?

— Да?

— Обещай ми да оцелееш и след войната да започнем отначало. С Беноа. Обещавам да ти се отблагодаря. Аз ще…

Тя сложи ръка върху устата му.

— Няма за какво да ми се отблагодаряваш.

— Обичам те, Виан. Обичам те повече от всичко на света.

Привлече я към себе си и я люби още веднъж с цялата сила, на която беше способен.

Виан разбра, че в този миг двамата са по-близки откогато и да било. Не само като влюбени, а и като родители. Най-близките хора на света. Когато Дейвид се отдели от нея, тя се разплака, надвита от чувствата си.

 

 

През следващите дни двамата се държаха като младоженци през меден месец, особено ако наблизо имаше непознати. Не се затрудняваха да играят ролята на влюбени. Често спираха, за да се целуват. Прекараха втората си нощ в плевня на брега край Сет. Лежаха в сламата и пиеха вино направо от бутилката. Не беше толкова удобно като в хотелското легло, ала това не ги смущаваше. Лятната нощ беше хладна, но по небето светеха милиони звезди. Дейвид стана, вдигна я и двамата танцуваха под звездното небе, докато той тихо напяваше мелодията в ухото му. J’attendrai. Виан си пожела да остане завинаги в обятията му.

През третия ден ги очакваше особено дълъг преход. Пътуваха през хълмовете на Нарбон. Виан спука гума и се наложи няколко километра да вървят и да бутат велосипедите, докато намерят човек да залепи гумата и да я напомпа. Виан влезе във фермата сама. Дейвид я чакаше на скрито място.

На четвъртия ден стигнаха до Сере. Тук друга свръзка щеше да поеме Дейвид. Нужен беше човек, който познава тайните пътища към Испания през планините. Двамата не говориха много. Мислеха за предстоящата раздяла. Виан усещаше болката от сбогуването с цялото си тяло. Дейвид й липсваше още отсега. Беше силно потисната и готова да заплаче, но не желаеше той да забележи какво й е. Не искаше да развали последните мигове с любимия си.

Останаха около час в гората, въпреки че свръзката чакаше. За последен път да бъдат сами, да се сбогуват. Вече нямаше какво да си кажат. Разделиха се. Всяка стъпка, която ги отдалечаваше един от друг, причиняваше на Виан физическа болка. Сякаш на краката й бяха вързани тежести. Дейвид седна на колелото и се отдалечи бавно. Изкачи малкото възвишение и се обърна да я види за последен път. Вдигна тъжно ръка и скоро изчезна зад хълма. Виан също седна на колелото и потегли в обратна посока.

Сърцето й тежеше, същевременно обаче ликуваше от щастие, защото отново бе видяла Дейвид и защото двамата все още се обичаха. „Хитлер няма да е вечен — каза си тя. — Вермахтът отстъпва навсякъде.“ И двамата ще оцелеят, нали си обещаха. Войната ще свърши и ще сложат ново начало.