Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (27)

Двадесет и шест

В началото на март Виан уреди всичко и взе влака за Тулуза. Една от последните й задачи преди заминаването беше да разшири всичките си поли с помощта на съседката, защото коремът й растеше бързо. Съседката не й задаваше въпроси. Доста жени заминаваха преди края на бременността си и един ден се завръщаха без дете.

Докато влакът се движеше през предградията на Париж, сърцето й се пълнеше с болка. Не й се искаше да напусне града. Предстоеше й нов етап от живота, отново щеше да е сама, но това не я плашеше. Един ден щеше да се върне.

Започващото лято на юг беше завръщане към детството. Веднага се почувства у дома си. Вечер лежеше в леглото си, слушаше песните на щурците и си спомняше нощите в Сен Флоран. Работата й спореше, даже садеше растения, докато вече не можеше да се навежда. Бременността не я затрудняваше, само при силна горещина се чувстваше замаяна. Водеше тих, самотен живот, вършеше си работата и се подготвяше за раждането. В ботаническата градина на Тулуза научи много неща, защото й позволяваха да се занимава почти с всичко.

През свободните дни правеше излети в околността. Веднъж взе автобуса на изток и стигна до горите на Севените. Вълнението й при вида на добре познатите табели на селищата се пренесе върху детето и то се раздвижи. Автобусът спря в Андюз. Виан развълнувано се запита дали да слезе и да вземе следващия автобус, но в крайна сметка си остана на мястото и продължи. Заминала бе оттук преди почти десет години. Един ден щеше да намери смелост да се върне в Сен Флоран и да види родителите си. Не обаче като бременна. Автобусът продължи към Алес, главния град на Севените. Виан слезе и седна в едно кафене на пазарния площад, познато й от някога. Не й се вярваше да срещне някого от семейството си, но въпреки това беше неспокойна. Поръча си лимонада, после се върна на спирката и зачака автобуса за Тулуза.

В началото на юни раждането вече предстоеше. Виан се сбогува с новите си колеги и се отправи към малкото село близо до Маноск в планинския масив Люберон, където живееше Агнес. Младата жена дойде да я посрещне на автобусната спирка и Виан все едно погледна в огледало: издут корем, тромави движения… Стана й приятно да види друга жена, запозната с чувствата на бъдещата майка. Бащата на детето на Агнес работеше в гаража на Жано. Лъскаше автомобилите и правеше дребни ремонти. Много държеше да се ожени за Агнес, но тя не искаше.

— Той няма осемдесет години — обясни тя на Виан. Затова бе предпочела да се върне във фермата на родителите си. Там щеше да израсне и детето на Виан.

Като видя с каква обич родителите на Агнес се грижат за дъщеря си, Виан изпита болка. В началото я укорявали, но сега се радваха, че ще си имат внуче. Значи и така може да бъде. Защо нейните родители не я искат? А може би щяха да я приемат, но тя просто не го знаеше? Побърза да отхвърли тази мисъл. Твърде много се страхуваше да не я отблъснат — знаеше, че това ще е окончателната раздяла.

Отново си спомни една вечер с Клотилд. До късна нощ двете обсъждаха всички възможности и Виан за пореден път разбра колко важна е за нея приятелката й. Тя седеше на улица „Муфтар“ и плачеше, а Клотилд я прегръщаше утешително.

— Преди години, когато си напуснала семейството си, за да дойдеш в Париж, също ти е било трудно, но знаеш, че си взела правилното решение — нареждаше тихо приятелката й. — Същото е и сега, когато се налага да оставиш детето при дойка. Познавам добре Агнес. Докато работеше у нас като домашна помощница, много се привързах към нея. Тя не посяга дори на муха. Ще бъде добра майка на детето ти.

Осъзна какво е казала и млъкна смутено.

— Аз съм майката, но не мога да остана с детето си — възрази възбудено Виан.

— Съжалявам, не биваше да се изразя така — въздъхна Клотилд. — Имах предвид, че родителите й са селяни и живеят в провинцията. Детето ти ще расте в добра среда, ще го обграждат с обич, а ти ще го виждаш винаги когато можеш. А щом порасне, ще го вземеш в Париж.

Виан се вкопчи в тази надежда. Първо обаче щеше да се върне сама в Париж, за да спечели достатъчно пари за себе си и за детето. Тук беше работата й, тук беше Дейвид. Тя щеше да пести и да си вземе детето възможно най-скоро. Непременно щеше да намери решение.

Малкият Беноа се роди на 5 юли 1939 година. Виан прегърна за първи път сина си, помилва нежната му косичка и вдъхна сладката му миризма. Изпълни я щастие. Намираше бебето прекрасно и не бе в състояние да откъсне очи от него. Часове наред седеше до люлката му, сложена под ухаещата праскова в градината, и го гледаше как спи. След като го бе държала в прегръдките си и бе вдишала аромата му, щеше да й бъде още по-трудно да се раздели с него. „О, Дейвид, само ако знаеше какво изпускаш — мислеше си тя. — Как искам да си до мен, да видиш това чудо!“

— Време е да спреш да го кърмиш. Тялото ти трябва да престане да произвежда мляко, душата ти също — каза й Агнес четири седмици след раждането. Бе застанала незабелязано зад Виан и сложи ръка на рамото й.

— Знам — прошепна Виан.

Клер, дъщерята на Агнес, се роди два дни след Беноа. Бузеста, със силно зачервено лице. Раждането беше трудно. Беноа приличаше изцяло на Виан — крехък, със светла кожа. Двете деца щяха да израснат като брат и сестра. Някои жители на Маноск вече ги смятаха за близнаци. Спяха заедно в люлката, понякога се хващаха за ръце.

Виан бързо обикна Агнес. Младата жена беше отдадена майка, издръжлива, жизнена и червенокоса. Даряваше Беноа със същата обич като своята дъщеря. Двете деца бързо съгласуваха ритъма си на кърмене и когато Виан окончателно спря да кърми, Агнес кърмеше първо едното бебе, после другото, като внимаваше да ги редува. Тогава Виан окончателно се убеди, че Агнес е най-добрата дойка за сина й. Това я утеши и внесе малко ред в хаоса на чувствата й. Непрестанните размишления дали е взела правилното решение я изтощиха до крайност. Не беше ли по-добре още сега да отведе Беноа в Париж? Не можеше да спи, мислеше по цяла нощ. Отслабна и лицето й хлътна.

— Стига толкова — скара й се един ден Агнес. — Престани да се обвиняваш. Укорите не помагат на никого, най-малко на Беноа. Ще се разболееш. Използвай времето, докато си тук, бъди нежна, щастлива майка. Той забелязва, когато си тъжна. Стегни се! Ти не си единствената майка, принудена да остави детето си. Просто не е трябвало да се влюбваш!

Виан я изгледа възмутено, после обаче думите на Агнес стигнаха до съзнанието й. Те бяха доброжелателни.

Да, Агнес имаше право. Виан се овладя и от този ден нататък малко й олекна.

През седмиците, които прекара с Беноа сред близките на Агнес, Виан се чувстваше част от семейството. Те я дариха с вътрешен мир и спокойствие. Наслаждаваше се на живота на село, почти забравен след бягството й от Сен Флоран. Правеше дълги разходки, наблюдаваше селяните по време на работа и помагаше в домакинството. Прекарваше с Беноа всяка минута, когато той беше буден. Не се насищаше да гледа съвършеното му лице. Пееше му песните, които знаеше от майка си, говореше му, люлееше го, държеше го в скута си. Искаше да запомни всяка частица от сина си, за да е подготвена за времето, когато той няма да е с нея.

Спирането на кърмата се оказа трудно. Тялото й се съпротивляваше. Появиха се болезнени възпаления на гърдите. Гледаше как Агнес кърми Беноа и толкова я болеше, че бързо излизаше от помещението.

Дойде денят да замине за Париж. Още едно сбогуване. Прекара цялата нощ до креватчето на Беноа, говореше му тихичко. Опита се да му обясни защо го напуска. Защо се налага да си отиде. Обеща му да се върне. Изпя му всички стари песни, разказа му за баща му. Когато часът настъпи, допря устни до челцето му. После стана и взе пътната чанта.

— Не се тревожи за него. Той е толкова мило момченце. Ще се грижа добре за него и ще го обичам, обещавам ти — каза й Агнес.

— Знам — пошепна Виан и я прегърна.

— След няколко седмици ще дойдеш да ни видиш. Сигурно ще е пораснал много.

— Точно от това ме е страх — промълви тъжно Виан.

Отиде на гарата и зачака влака. През целия път не си позволи нито една сълза. Знаеше, че започне ли, никога няма да спре. Притискаше снимката на Беноа до гърдите си и час по час я разглеждаше внимателно. Снимката бе дело на селския фотограф. Синът й беше отворил очи и гледаше с любопитство света. На черно-бялата фотография не си личеше, но Беноа бе наследил яркосините очи на баща си. Виан се уплаши топлината на ръката й да не повреди снимката и я скри в чантата си. Много скоро отново я извади и започна да я разглежда. Носеше пръстена на Дейвид и осъзна, че това са символите на живота й.

Пристигна в Париж с разбито сърце.