Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (25)

Двадесет и четири

В началото на 1939 година Дейвид замина за Нормандия. Пишеше й редовно, с въодушевление описваше прекрасните условия за рисуване. В писмата му се прокрадваха и други нотки: обясняваше й се в любов и й признаваше колко му липсва.

Нещо е различно, пишеше той. Рисувам като в треска, по много часове на ден, и въпреки това ти ми липсваш. Съзнавам какъв ужасен егоист съм, но се нуждая и от изкуството си, и от теб близо до мен. Ти си моята муза. Моят модел! Нарисувах всички ябълкови дървета и всички крави в околността. Ако не дойдеш скоро, ще се върна в Париж.

Виан четеше писмата и сърцето й преливаше от щастие и копнеж. С радост би заминала веднага, за да се хвърли в обятията му, но си наложи да бъде разумна. Сега най-важното беше бременността й. Пресметна кога най-късно може да отиде при него, преди да е започнало да й личи съвсем ясно. С всеки ден копнежът й по Дейвид се засилваше до непоносимост. Най-сетне, в края на февруари, тя замина за Кан с надеждата закръглящото се тяло да не я издаде.

Остана една седмица в малката къща в покрайнините на града. Най-важната част на сградата представляваше голямото, изцяло остъклено ателие. От всички страни нахлуваше светлина, през този сезон бледа и често без слънце, но превъзходна за рисуване, защото подчертаваше контурите и акцентираше багрите. До ателието се намираше малка спалня. Още с първото си влизане там Виан обърна внимание на многото опънати покрай стените платна. После отправи поглед към тясното, неоправено легло.

— Кои са всички тези жени?

— От селото. Теб те няма, а аз се нуждая от модели.

Дейвид бе продължил и тук със своята голяма тема: работещи жени. Рисуваше ги да тъкат и край огнището.

— За съжаление не е лято. Много искам да ги нарисувам как прибират реколтата.

Виан откри няколко картини с морски мотиви. Дейвид проследи погледа й.

— Ще те заведа там, непременно трябва да видиш морето. Миналата седмица се разрази буря, прииждаха неколкометрови вълни и аз се опитах да направя няколко скици, обаче вятърът постоянно ми изтръгваше листовете от ръката. А това тук ще стане моята голяма творба.

Улови ръката й и я отведе при едно опънато платно, доста по-голямо от повечето други. В писмата си подробно бе описал каква е идеята му, даже й беше пратил няколко първи скици. Смяташе да нарисува жена от висшето общество в бална рокля. Сега скиците бяха нанесени върху платното. Личеше фигурата на жена, седнала на стол, обърната на три четвърти към зрителя. Виан видя разкошна рокля и ръка.

— Представям си картината съвсем точно, но се нуждая от теб, за да я пренеса върху платното. — Дейвид я прегърна. — Толкова ми липсваше.

— Заради картината ли? Защото иначе не можеш да рисуваш? — пошегува се Виан.

Той се ядоса. Гласът му прозвуча сърдито.

— Остави това! Не е нужно. Можех да си потърся друг модел, разбира се. Жените в Нормандия са красиви и са готови да припечелят няколко франка. Ти знаеш съвсем точно, че не става въпрос за това. Искам в картината да има емоция, да личи връзката между изобразената жена и мен. По дяволите, знаеш, че те обичам. Достатъчно често съм ти го казвал!

— Прав си. Въпреки това любовта съществува само при твоите условия.

Изречението й се изплъзна твърде бързо. Тя прехапа устни. Колко пъти бяха водили този разговор. Не биваше да разваля мига на срещата.

Дейвид обърна глава и тя се уплаши, че ще се разгневи още повече. Но той само я погледна и промълви с нещо като съжаление:

— Да, така е. А ти се съгласи.

Виан се опита да разтълкува израза в очите му. Лъжеше ли се, или наистина четеше в зениците му тихо съжаление, дори разкаяние? Възможно ли беше през седмиците без нея да се е разколебал във възгледите си за брака и децата? Имаше ли надежда да му разкаже за детето им? Не, не сега, но може би по-късно. Освен това колебанието бързо изчезна от лицето му.

— Прав си — рече тя. — Ела при мен, люби ме и ме направи щастлива.

Отиде при него и го целуна. Страстта ги накара да забравят всички несъгласия.

— Картината ще се казва „След бала“, това вече е сигурно. Искам да те нарисувам как се връщаш вкъщи след празненство, изпълнена с възхищението на мъжете, с които си танцувала. Вече имам даже рокля, Дюдеван ми я зае. Ей сега ще изпробваме дали ти стои добре.

Любиха се и дългата раздяла придаде на любовта им болезнена страст. Виан му се отдаде с диво отчаяние, защото знаеше, че след тази седмица щеше да се откаже от близостта му задълго. Едва след няколко часа излязоха от опиянението. После обаче Дейвид отново се съсредоточи изцяло върху живописта. Стана и сякаш взе топлината със себе си. Виан се разтрепери. Уви се в завивката и също стана. Беше гладна, както почти винаги през последните седмици. Дейвид изчезна зад паравана, зад който навярно се преобличаха моделите, и се появи със зашеметяваща рокля. Под светлината на ниското слънце, падаща през прозорците, Виан видя материята да блести с цвят на мед. „Навярно в плата са втъкани метални конци“, помисли си тя.

„Господи, дано ми стане“, помоли се. Все пак беше в четвъртия месец на бременността си и вече не бе в състояние да скрие леката издутина на корема.

— Рокля от Вионе! — възкликна тя и плъзна пръсти по фината материя.

Мадмоазел Вионе беше една от най-добрите модистки в Париж. Виан знаеше кои жени могат да си позволят нейните рокли — известни актриси, съпругата на един собственик на кинотеатри. Понякога тези жени идваха в кафенетата на Монпарнас. Винаги й приличаха на богини. А сега и тя щеше да облече такава рокля!

Горната част, плътно прилепнала към тялото, преминаваше в богата, дълга до пода пола. Отпред деколтето падаше на богати дипли, гърбът беше открит, лека материя загръщаше раменете като фина наметка.

— Откъде я намери? Сигурно струва цяло състояние. Как искри! Само си представи как изглежда под светлината на стотици свещи! Жената, облечена в тази рокля, се превръща в истинска фея!

— Ако съм разбрал правилно, Дюдеван е някакъв роднина на модистката. Често му дава под наем рокли от колекцията си. Смята, че е полезно за фирмата й нейни рокли да се виждат на картини… За мен това няма значение. Естествено, ще трябва да й я върнем, затова бъди много внимателна.

Той седна на леглото, за да я гледа, но Виан отиде зад паравана и едва там се освободи от завивката.

Не смеейки дори да диша, тя вдигна скъпоценната рокля над главата си, пъхна ръце в ръкавите и спусна полата. Опасяваше се да не й е твърде тясна, защото Мадлен Вионе шиеше моделите си за стройни, стегнати женски тела. Но Виан открай време си беше стройна, а и бременността още не бе променила формите й. Роклята й стоеше като излята. Коремът й, започнал леко да се заобля — всъщност тя по-скоро усещаше тази промяна, отколкото да я забелязва — се скри под красиво падащата пола.

С обличането на роклята Виан усети промяна. „Дрехите наистина правят човека“, помисли си тя. Тънката пола се увиваше около краката й, плътната материя на горнището моделираше бюста й. Тя се завъртя пред огледалото и нагласи диплите на деколтето. Тежката работа като перачка бе направила крехките й рамене и ръце стигнати и силни, формата им подхождаше перфектно на тесния силует на роклята. Тънката наметка галеше голия гръб. Докосването беше леко като перце, но по кожата й пробягаха тръпки.

Дейвид я гледаше и Виан установи с радост, че дишането му бързо се ускорява. Направи няколко прелъстителни движения — често-често се обръщаше и го поглеждаше. После се завъртя около себе си, за да усети замаха на роклята.

— Станала си още по-красива. Нещо у теб е различно.

Той стана и плъзна пръсти по линията на гърба й. Виан усети как косъмчетата по кожата й настръхнаха и желанието за любов лумна отново.

— Само си въобразяваш, защото не си ме виждал дълго — отговори тя възможно най-небрежно. Заразхожда се из стаята, за да свикне с роклята. През цялото време усещаше погледа на Дейвид.

— Имам нещо за теб — каза той и се покашля. Виан се обърна и видя в ръцете му кутийка за бижута. — Отдавна трябваше да ти кажа колко си важна за мен и колко много те обичам.

Дейвид отвори кутийката и Виан шумно пое дъх. Върху подложка от тъмнозелено копринено кадифе лежеше голяма, почти черна перла, обрамчена от четири диаманта. Камъните бяха подредени толкова майсторски, че златният обков на пръстена почти не се виждаше.

— Не мога да приема…

— Пръстенът принадлежеше на майка ми. Искам да го носиш. — Дейвид извади пръстена и го сложи на пръста й. — Виждаш ли, става ти съвсем точно. Знаех си.

Виан протегна ръка, за да огледа по-добре пръстена. Подхождаше й по големина, с него дългите й пръсти изглеждаха още по-красиви. Освен това беше сякаш нарочно създаден за роклята на мадам Вионе.

— Никога не съм имала нещо толкова красиво — прошепна тя.

— И аз — отвърна Дейвид и я привлече към себе си. — Веднага свали тази рокля и ела при мен.

През тази седмица физическата любов беше за Виан още по-удовлетворяваща от преди. Почти постоянно изпитваше силно, почти болезнено желание. Отдаваше го на бременността. Бе прочела, че когато очакват дете, много жени силно желаят да се любят. Навярно имаше и друга причина — вече не се страхуваше от нежелана бременност. Двамата с Дейвид се любеха по много пъти на ден и не се насищаха един на друг. Усещаше как погледът му се плъзга по тялото й като четка на художник и ставаше неспокойна. Той го забелязваше, оставяше четката и отиваше при нея.

След три дни, през които почти не напускаха ателието, двамата взеха автобуса и след по-малко от час вече бяха изминали двадесет и петте километра до Ароманш и морския бряг. Денят беше студен, безветрен. Изкачиха едно възвишение, за да видят виещата се линия на брега. Пред тях се простираше бял пясъчен плаж и се издигаше към стръмен скален ръб. В края на залива скалите падаха почти отвесно.

— Какво има там? — пошепна Виан.

Никога не беше виждала такава природа. За нея мястото на скалите и пропастите беше в Севените. Познаваше морето само от равните плажове на Средиземно море край Сет, където беше ходила два-три пъти.

Дейвид се засмя.

— Да идем да видим!

Вървяха известно време по плажа, стигнаха до скалния ръб и установиха, че зад него изгледът е почти същият. Междувременно стана следобед. Слънцето грееше силно. Намериха си защитено кътче между скалите, седнаха и се загледаха към морето. Виан облегна глава на рамото на Дейвид.

— Би било прекрасно просто да останем тук заедно…

— След няколко седмици се връщам в Париж.

— Там няма такова море.

— Пак ще дойдем тук. Обещавам ти. Сега обаче трябва да си вървим. Последният автобус тръгва след час.

Виан очакваше с нетърпение да се настани край голямата печка в ателието. В помещението беше топло, а от чистия въздух й се доспа. Дейвид обаче застана пред статива и настоя тя да облече роклята и да седне пред импровизираната тоалетка.

— Вече е твърде тъмно, за да рисувам кожата ти, но искам още веднъж да преработя гънките на плата. Утре рано сутринта ще се заема с лицето ти в огледалото. Май никога не съм рисувал толкова труден мотив — лицето ти в огледалото и същевременно профилът ти отпред. Искам да завърша картината, преди да си заминеш. Иначе ще се наложи да дойдеш пак, но аз не искам да си прекъсвам работата, вдъхновението ще ме напусне. Затова седни и не мърдай.

— Ами мебелите? Нужни са ти тоалетка и огледало, и още…

— С тях ще се справя и без теб. Ще разпитам в селото, все ще намеря нещо. Надявам се дори тук да има буржоазни мебели. Ако не, Дюдеван ще ми помогне. Той е фантастичен. Набавя ми всичко необходимо.

Когато Дейвид рисуваше и не се нуждаеше от нея, Виан обикаляше околността. През цялото време търсеше неизвестни на науката растения. Намери няколко, които не успя да причисли към никой от познатите й видове, и ги прибра. Прекара един ден в ботаническата градина на Кан, свързана с парижката. И тук имаха зимни градини, но по-малки и по-скромни, отколкото в столицата.

След време Виан твърдеше, че тази седмица в Нормандия е била меденият й месец. Всичко си беше на мястото: пръстенът, несмущаваното от нищо уединение, излетът до морето, общите хранения, нощите.

Какво ще стане после, как ще живеят след раждането на детето — за всичко това щеше да мисли, след като се върне в Париж.