Каролине Бернард
Рандеву в „Кафе дьо Флор“ (15)

Четиринадесет

Новото й работно място не беше много далеч от улица „Дагер“, където живееше Дейвид. Виан често минаваше по тесните улички към болницата „Вал дьо Грас“ и прекосяваше парка около болничните сгради. Излизаше от другата страна и тръгваше по булеварда към площад „Данфер-Рошро“^[1], над който властваше огромен лъв върху постамент. Оттам се слизаше към Парижките катакомби, там започваше и малката улица „Дагер“. При бърз ход Виан успяваше да се прибере за двадесет минути.

Двамата вечеряха заедно и си разказваха как са прекарали деня. Понякога Дейвид успяваше да продаде картина и тогава излизаха. Отиваха в някое кафене на Монпарнас, където Виан вече се чувстваше у дома си. Другото й любимо място беше Монмартър с малкото й жилище. Двете с Клотилд седяха край кухненската маса или на леглата, понякога отиваха на кино и гледаха любовен филм. Клотилд беше щастлива. Чакаше деня, когато ще стане съпруга на Жано. Рисуваше си бъдещето като негова жена. Заедно щяха да се занимават с гаража и да имат три деца. Тези два свята — бохемският на Дейвид, където бъдещето беше без значение, и светът на Клотилд, в който всичко вървеше по план — нямаха нищо общо и понякога Виан се натъжаваше. Приятно й беше да излизат четиримата, но нито Дейвид, нито Клотилд харесваха особено тези вечери.

 

 

Една вечер на път към къщи, в пристъп на щастие, Виан купи печено пиле, хляб и бутилка червено вино. Бе получила първата си заплата и тя се оказа почти два пъти по-висока от надницата при мосю Балкон. Докато изкачваше стълбите към жилището на Дейвид, пилето ухаеше изкусително и устата й се пълнеше със слюнка.

Почука задъхана. Дейвид само открехна вратата.

— Трябва да работя — заяви кратко. Не я целуна за поздрав както обикновено, но тя не се обезкуражи.

— Добре, аз просто ще поседя на леглото. И без това съм уморена. Днес изработих около двеста препарата и очите ме болят. Донесох нещо за ядене. — Показа му пилето и червеното вино.

Дали чувството я мамеше, или той наистина я бе пуснал да влезе с голяма неохота? Побърза да прогони тази мисъл и се отпусна на леглото. Дейвид се скри зад статива си. Тя го наблюдаваше как рисува и едва не заспа. След известно време стана и отиде да види какво рисува, но той я прогони с движение на ръката.

— Това носи нещастие — обясни лаконично.

Виан неволно се засмя.

— Нещастие ли?

— Поне при нас в Англия.

По гласа му пролича, че не е вярно, а той просто не желае да разговаря с нея. „Е, добре, ще си мълча“, помисли си тя, ала обидата заседна дълбоко. Не знаеше какво да направи, затова започна да раздига разни вещи от пода. После сложи мръсните съдове в мивката. Токчетата й тракаха по дървения под. Извади от шкафа чисти чинии и ги сложи на масата. Беше гладна и искаше да вечеря, преди пилето да изстине.

Усети, че той е спрял да рисува и я гледа. Обърна се към него и той се развика:

— Казах ти, че с мен не може да се живее! Трябва да довърша тази картина, а ти ми пречиш. Всеки шум ми пречи. Не искам да говоря, не искам да подреждаш. И не искам да ям, по дяволите!

Втренчи поглед в нея, вдигнал четката като оръжие.

Виан усети как в гърдите й се надига горещ срам. Враждебността му я удари като плесница. После дойде страхът. Нима моментът беше настъпил? Нима той вече не я обичаше? Къде беше сгрешила? Със сигурност бе допуснала грешка. Защо беше дошла, без да го предупреди? Но нали винаги правеше така? Все пак двамата бяха заедно повече от година. И друг път ли се беше държал така студено и равнодушно? Често се случваше да рисува, когато тя почука на вратата, и тогава се откъсваше с неохота от платното, но никога не беше реагирал грубо. Какво означаваше избухването му? Сигурно сега рисува друга жена. Естествено. Затова не й позволява да види картината. Погледна го и прочете в очите му, в позата му, че иска да остане сам. Че му е все едно колко я наранява с враждебността си. Със сковани движения Виан си взе чантата и горната дреха и отиде до вратата. Отвори и затвори възможно най-тихо. Тихата надежда Дейвид да я догони и да я върне изчезна, щом се озова на улицата. Разплака се. Стоеше насред оживената улица „Дагер“ с пазарските й щандове и не я беше грижа за любопитните погледи на минувачите. Тръгна по пресечката към гробището, влезе и се строполи на първата пейка. Тук се чуваше само шумоленето на вятъра в короните на високите дървета. Тишината я успокои.

„Трябва да те предупредя, че не съм обикновен човек. Не съм мъж за женене. Моето изкуство е над всичко.“

Дейвид й бе казал тези думи в деня, когато двамата за първи път спаха заедно.

Виан простена. Той беше прав. Предупредил я беше, но тя не бе обърнала внимание. Дотогава не бе срещала човек, за когото работата да е толкова важна, жизненоважна. По-важна от храната и съня. По-важна от нея. Преди, стигнеше ли се до подобни ситуации и обземеше ли я чувството, че му пречи, тя успяваше да го изкуши с усмивка или с тялото си. Никога досега не се бе държал така враждебно. Днес беше направо жесток. Нима връзката им е изгубила значението си? Нима е започнала да му досажда? Знаеше за съществуването на другата, много важна част от живота му и че той не е готов да я сподели с нея. Досега го приемаше. Само преди минути обаче той буквално я бе прогонил от живота си. В гърдите й се надигнаха гняв и отчаяние. Попипа лицето си и установи, че е мокро от сълзи. Разтърсиха я силни ридания. А после се вцепени и сърцето й се превърна на камък. След време се овладя и си отиде вкъщи. Клотилд се прибра скоро след нея и я завари да плаче в леглото.

— Изгубих го — обясни беззвучно Виан.

 

 

На следващата сутрин се завлече на работа. Лицето й все още беше подпухнало от плач, през нощта не бе успяла да се наспи. За щастие Албер беше на експедиция и не се наложи да отговаря на въпроси. Скри се в стаята си и се опита да намери утеха в работата. Ала мислите й продължаваха да кръжат около Дейвид и изгубената любов. Краят на работния ден я зарадва. Най-добре да се прибере вкъщи и да се скрие в леглото. Отвори тежката врата и не повярва на очите си. Заля я вълна на щастие. Дейвид седеше на стълбището и я чакаше. Точно както някога на улица „Лаба“. Погледна го невярващо. Изглеждаше изтощен, но щастлив. Видя я и очите му светнаха. Не каза нито дума за случилото се.

— Ела с мен — подкани я вместо това. — Искам да ти покажа нещо. Всъщност две неща.

Виан бе твърде объркана, за да откаже или поне да задава въпроси. Какво означаваше това? Нима той съжаляваше? Първо я отведе до северозападния край на парка, на изхода за улица „Кювие“. Взе ръката й и я въведе в лабиринт от жив плет с човешки ръст, който се виеше стръмно нагоре. Завиваха ту наляво, ту надясно. Стигнаха до върха на хълма, живият плет се отвори и разкри романтичен осмоъгълен павилион. Стреснаха няколко прилепа, които отлетяха. Дейвид я прегърна и я завъртя. Точно пред тях се издигаше короната на могъщ ливански кедър, донесен в Париж през 1734 година от ботаника Жюсо като мъничко растение, знаеше Виан. Но досега не бе открила лабиринта.

— Типично за теб — засмя се Дейвид. — Познаваш само каквото е свързано с растенията.

Виан се загледа към тъмната зеленина на Ботаническата градина. Отвъд нея грееха светлините на Париж.

— Това е място за влюбени. Тук Жорж Санд и Алфред дьо Мюсе си устройвали романтични срещи.

— Ти изобщо обичаш ли ме още? — пошепна Виан. Главата й бучеше.

„Обичаш ли ме така, както аз те обичам? — искаше да попита. — С всяка частица от тялото си, завинаги?“ Нима случилото се снощи беше израз на любов? В никакъв случай! Навярно Клотилд е права: любовта е съвместен живот, общо жилище, сватба, деца. Ти не искаш това, аз вече не съм сигурна какво всъщност искаш от мен. Размишляваше как да му зададе всички тези въпроси, търсеше правилните думи, но той я изпревари.

— Какво каза? Искаш да знаеш дали те обичам?

Виан го погледна, изпълнена със съмнения.

Дейвид я обърна към себе си и взе лицето й между двете си ръце.

— Виан, моя Виан, обичам те. Ти си жената, с която искам да споделя живота си. Ти си моята муза. Ти изваждаш на бял свят най-доброто у мен. Ти ме вдъхновяваш както никоя друга. Аз трябва да рисувам, иначе ще бъда нещастен. Но винаги ще се връщам при теб. Имаш думата ми. — Коленичи пред нея и Виан спря да диша. — Готова ли си да споделиш този живот? Моля те, остани при мен! Не ме напускай!

Тя го погледна и зарови пръсти в косата му. Кипарисът шумеше над нея и този вековен шум й вдъхна сила. Искаше ли това? Можеше ли да живее по този начин? Вечна любовница на мъж, който от време на време я изключва от живота си и става недостижим. Живот без общи деца, без брак. Но с мъж, който през часовете, когато бяха заедно, беше идеалният за нея. Той я уважаваше и не искаше да я превърне в покорна съпруга, той вярваше в нея и в обятията му тя се чувстваше жена. Ръцете й спряха. Да, искаше го. В този миг, в този павилион, символ на любовта, тя сключи договор със себе си. Искаше този мъж. Искаше Дейвид, щеше да брои само хубавите часове с него, а през другите, които несъмнено щяха да дойдат, щеше да знае, че той я обича въпреки всичко. Щеше да издържи, защото в ответ получаваше много. Повече, отколкото се беше надявала като младо момиче в Сен Флоран.

— Виан? — Дейвид остана на колене, само вдигна лице към нея. Младата жена видя страха в очите му. Страхуваше се, че тя ще каже „не“. Не само се страхуваше, беше отчаян. В очите му имаше и обещание: ще я обича, колкото може. Ще даде всичко от себе си.

— Да — отговори тя. — Да, искам.

— Господи, Виан! Толкова ме беше страх…

Простена и притисна лице към бедрата й. После стана, прегърна я и покри лицето и шията й с целувки.

— Искам да ти покажа още нещо — каза след малко. От вълнение гласът му звучеше дрезгаво.

Отидоха на улица „Дагер“. Дейвид бързаше и пристигнаха силно задъхани. На прага я помоли да затвори очи и я отведе до статива. Там й позволи да ги отвори и Виан се озова пред портрета си. Беше я нарисувал в същата тази стая, заспала на леглото, само по бельо, краката й, формите на тялото й се очертаваха под завивката. Тя я пазеше от погледите и същевременно я разкриваше.

Виан установи, че изглежда невероятно изкусителна. Обърна се към Дейвид. Той я гледаше с очакване. Опита се да прочете в очите й харесва ли картината. За миг тя повярва, че отново ще падне на колене. „Ако сега му кажа, че не му се е удало да ме нарисува, ще бъде съкрушен“, помисли си Виан. Усети каква власт върху него притежава в този момент. Прозрението беше ново за нея, учуди я и я опияни. „Ние се нуждаем един от друг, невъзможно е да живеем един без друг, нищо че понякога си вгорчаваме живота…“

Дейвид буквално рухна пред очите й.

— Не ти харесва — промълви той.

— О, не! Картината е прекрасна! Ти ме виждаш както никой друг. Придал си ми такова излъчване! И как само си водил четката… Как успя да нарисуваш косата ми алабастрова? Никога не съм виждала такъв цвят…

— Наистина ли? Харесва ти! — В гласа му звучеше безкрайно облекчение.

— Една от най-прекрасните картини, които си рисувал.

— Можеш ли да ми простиш? Тъкмо тази картина ме тласна да те отпратя снощи. Сигурно няма да е за последен път. Съжалявам, задето се държах така безобразно. Не бях в състояние да прекъсна работата си. Много искам да ти обясня как се чувствам, но се боя, че няма да ме разбереш. — Прегърна я и отново помоли: — Прости ми!

— Вече ти простих. Преди малко, в любовния павилион.

— Позволи ми въпреки това да ти обясня. Никога не съм искал съвместен живот. Винаги съм си представял как живея сам, със своето изкуство. А после се появи ти, седна на тази маса. Мръзнеше, а ръцете ти на перачка… Пожелах те. Дълго се борих със себе си — дали да те пусна в живота си. Мислех, че нашата история ще отмине както всички предишни. Ала ти ми стана твърде близка и не бях в състояние да се отбранявам. Отначало ме беше яд на теб. Сега обаче знам: ти си единствената жена, с която искам да живея. Въпреки това и занапред ще има моменти, когато няма да търпя никого около себе си. Дори теб. Можеш ли да ме разбереш?

Погледът му й каза, че говори истината. После този поглед се промени, стана изискващ, страстен. Виан изпита чувството, че той я съблече с поглед.

Плъзна език по устните си и той се разтрепери от възбуда.

— Ела, люби ме и ме направи щастлива — пошепна тя.

 

 

Моментите, когато Дейвид се затваряше напълно в себе си и отказваше да говори, идваха отново и отново, на неравномерни интервали. Виан ги приемаше, макар да й беше трудно. Само понякога се оплакваше и го обвиняваше:

— Какво ще стане, ако аз се почувствам зле? Защо се съобразяваме само с твоите настроения?

Всеки път обаче си спомняше, че заради живописта той е скъсал дори със семейството си, и млъкваше. След края на творческата фаза обикновено й показваше картина, на която бе изобразена тя. Остана верен на учителите си и я представяше в типично женски пози и дейности. Виан стои до масата и чисти зеленчуци, облечена празнично, излиза на разходка, седи с приятелка на терасата на кафене. Нарисува я на пазара, както и да прави утринния си тоалет. Направи й и няколко акта. Обичаше да я рисува в гръб и създаде поне дузина такива портрети.

Обикновено тя стоеше с гол гръб пред огледалото или до прозореца.

— Показваш ли портретите ми на посетителите? — попита го веднъж.

Дейвид се засмя.

— Естествено. Нали трябва да чуя мнението на колегите. Идват и хора, които желаят да купят картина. Нали не ти е неприятно? Попаднала си сред много известни личности. Помисли за мадам Пикасо.

— Пикасо винаги е отказвал да се ожени за Фернанд Оливие — не можа да се сдържи Виан.

Дейвид подмина остротата й.

— Права си, но всички я наричат мадам Пикасо.

Виан въздъхна.

— Родителите ми никога не бива да видят тези картини. Това ще ги убие.

 

 

Родителите й… Понякога й липсваха силно, друг път по-малко. Писа им веднага след като я назначиха на новата работа, изгаряше от нетърпение да сподели с тях гордостта и радостта си. Майка й отговори, че много се радвала за нея, и както обикновено прибави поздрави от баща й. От Арно обаче не дойде нито дума. Клотилд не й съобщаваше новини от Сен Флоран. „А и какво ли може да се случи там — помисли си горчиво Виан. — Нали затова се махнах.“ Във всяко писмо молеше майка си да дойде в Париж, макар да знаеше, че няма смисъл. В отговор майка й никога не повдигна въпроса Виан да посети семейството си в Сен Флоран. Което означаваше, че баща й не й е простил.

Всичко това я натъжаваше, но не бе в състояние да го промени, затова се хвърли в работа.