Нора Робъртс
Кръв от кръвта (7)

6.

Всеки ден, в продължение на три дни, Фалън посещаваше мястото, което наричаше земята на феите. Опита да въздейства на бухала с какви ли не магически прийоми, но така и не постигна нищо. Опита с подкуп, със заплахи, с онова, което майка й наричаше обратна психология.

И без това не искаше тъпата ябълка.

Той просто си стоеше на мястото и пазеше ябълката, която висеше примамливо от високия клон.

Тя плуваше в езерото, обичаше да го прави. Малките феи свикнаха с нея и излизаха да танцуват или да подскачат по водата.

Не успя да убеди нито една от тях да й помогне да вземе ябълката.

В края на първата седмица седеше на тревата и си сушеше косата, оглеждаше инатливия бухал с непреклонни очи.

Не можеше да се изкачи по дървото, но какво щеше да стане, ако се издигнеше, без да се катери? Беше се упражнявала — далече от зорките очи на Малик — и въпреки че формата й не беше устойчива, тя успяваше да левитира около шейсет сантиметра над земята.

Ябълката, поне доколкото можеше да прецени, изискваше изкачване от поне три метра. Не биваше да забравя едрия, остър клюн и извитите нокти. Затова трябваше да се упражнява, докато успее да се понесе високо и бързо.

Искаше да надхитри бухала не само заради банята, а и за да постигне своето.

— Една седмица мина, остават сто и три — каза тя на глас, докато си сплиташе косата.

Все още не си беше разопаковала багажа, повтаряше си, че на сутринта ще си тръгне и след по-малко от два дена езда ще се прибере.

Нямаше нищо против уроците, беседите и упражненията, макар отначало да бе на друго мнение. Някои неща бяха интересни, въпреки че свободното й време намаляваше, тъй като Малик започна с физическите тренировки.

Все още не бе започнал да я учи как се върти меч.

И макар тя да не разбираше как умението да балансира на една ръка или да жонглира с топки от светлина ще й помогне да спаси целия проклет свят, беше й приятно да се учи. Нямаше нищо против да научи за хора, които Малик твърдеше, че били нейни прадеди. Харесваше и правенето на заклинания.

Само че всичко отнемаше толкова време. Не можеше да си представи още една от стоте и три седмици, в която да повтаря все същото. Или да няма с кого да си говори, освен с Малик.

Може би щеше да пробва да балансира на една ръка над водата. Това щеше да се получи интересно. Ако успееше да работи с два елемента — вода и въздух — щеше да балансира на повърхността на водата.

Дори Малик щеше да бъде впечатлен.

Пробваше да левитира в стаята си, тъй като ябълката все още беше нейната цел, а балансът оставяше за земята на феите. След като овладееше тези умения, щеше да ги използва като основа, за да започне обучението с меч.

Искаше й се да се беше сетила по-рано за балансирането над водата, защото сега по-голямата част от времето й през деня беше заето.

— Утре — прошепна тя.

Тя усети и чу, когато бе прекалено късно. Завъртя се бързо, тъкмо навреме, за да види как момчето се измъква от дървото, поставило стрела на лъка си.

Дори когато вдигна ръка, за да се защити, тя забеляза, че стрелата не е насочена към нея, а към бухала.

Тя не помисли, само почувства. Беше възмущение, страх за някой друг. Чувството се изстреля три метра във въздуха и тя протегна ръка, за да отклони стрелата. Острият връх раздра дланта й преди стрелата да се отклони и да се забие в друго дърво. Шокът от болката, шокът от издигането притъпи чувството. Тя се търкулна долу с такава сила, че остана без дъх.

— Ти луда ли си? — Момчето, с рошава бронзова коса и очи с цвета на пролетни листа, побесняло скочи към нея. — Можех да те убия.

— Защо ти е да убиваш бухал! Никой не яде бухали.

— Кървиш. Дай да видя колко е зле.

— Няма нищо. — Гореше като огън, но тя отблъсна ръката му. — Нямаш работа тук, да стреляш с лък на това място, нито пък по бухала.

— Живея тук. — Той тръсна гъстата си коса с една-единствена плитка, паднала над дясното ухо. — Може и така да се каже. И не стрелях по бухала.

— Напротив!

— Не е вярно. Тайбше е богът на тази полянка. Никога не бих го наранил. Целех се в ябълката. Ти искаш ябълката, нали?

— Теб какво те интересува?

— Интересува ме. Сега щеше да имаш ябълката, ако не беше провалила изстрела ми, а аз щях да съм надхитрил Тайбше. Дълбоко съм те порязал. Малик сигурно има някой балсам. Той е велик магьосник. Ти си му ученичка.

— И мога сама да се грижа за себе си.

— Все тая. — Той извади парцал и го подхвърли към нея. — Поне го превържи.

Ядосана, тя уви парцала върху раната на дланта и притисна силно ръце, след това дръпна окървавения парцал и му го подхвърли.

Раната се беше затворила, беше започнала да се лекува.

— Дори да се целеше в ябълката, можеше да пропуснеш и да уцелиш бухала.

Той вирна брадичка.

— Аз не пропускам.

— Този път обаче пропусна.

— Ти ми се пречкаше — сви рамене той. — Разправят, че ти си Вестителката, нещо като велик воин, магьосница, спасителка. На мен ми приличаш на най-обикновено момиче.

Той не беше много по-голям от нея, най-много с година или две. Беше по-висок, но не и по-голям. Тя настръхна, че някой на нейната възраст се отнася толкова презрително към нея, като към момиче.

— Ако бях най-обикновено момиче, стрелата ти нямаше да бъде забита в онова дърво.

Гордостта, както и силите й я накараха да замахне с ръка, да я протегне, да я прибере така, че стрелата падна в основата на дървото с бухала.

Искаше да я пусне в краката на момчето, но и така ставаше.

— Доста добре. — Той пристъпи напред и я вдигна, докато бухалът го наблюдаваше със студено презрение.

— Виж, просто се опитвах да ти направя услуга. Дни наред се опитваш да се добереш до ябълката. — С парцала избърса кръвта й от стрелата преди да я прибере.

— Не ти влиза в… Ти откъде знаеш? — Ужас, мигновен, дълбок, пламна в нея. — Ти си ме шпионирал.

Добре поне че той й се стори смутен и ушите му пламнаха в розово.

— Не бих казал, че съм те шпионирал. Просто те видях, когато дойде. Никой от външния свят не знае за това място, никой, който не е един от нас, не може да влиза тук. Така че исках да видя какво си намислила.

— Ти си, ти си… — Тя се опитваше да се сети за думата. Беше я чула в един филм. — Ти си Питко-Любопитко.

— Казвам се Мик. Баща ми е Томас, не познавам никакъв Питко-Любопитко.

— Това е израз.

— Какво означава?

— Човек, който си вре носа.

— Да не би да е моя вината, че си свали дрехите, да не говорим, че си кльощава. Освен това се опитвах да ти направя услуга. Остави сладкиши.

Тя присви очи.

— Ти ли оставяш нещата пред къщата?

— Един от нас ги оставя. Това е от уважение, не очакваме да ни се плати. Беше мило, че остави сладкишите. Много бяха хубави. Татко казва, че на вниманието трябва да се отговаря с внимание, за да има още и още.

— Обзалагам се, че баща ти не е знаел, че си ме шпионирал. — Тя пристъпи към коня. — Не го прави отново. Ще разбера. — Метна се на гърба на Грейс. — И не стреляй по бухала и ябълката. Това не е правилният начин. Не е честно.

Тя го погледна отвисоко, надменно и царствено, доколкото можеше, след като вече знаеше, че той я е виждал гола.

— Много благодарим за дара, предай благодарностите ни и на баща си и на който друг е участвал. Сега върви да се промъкваш някъде другаде.

Тя сръчка Грейс и конят пое в тръс.

— Утре ще се върнеш ли? — провикна се той.

Тя въздъхна, помисли си: „Момчета“ и дори не отговори.

Когато приближи края на сечището, тя чу плясък на крила. Дръпна юздите на Грейс и вдигна поглед. Ококори се, когато Тайбше се спусна отгоре, стиснал дръжката на ябълката в човката си.

Някакъв инстинкт — Малик щеше да го нарече зов към кръвта й — я накара да вдигне ръка. Въпреки това остана изумена, когато бухалът се спусна надолу и кацна на китката й, сякаш бе клон.

Тя усети тежестта му, но не и болка от ноктите. Златните му очи се вглеждаха в нейните и тя усети как двамата изковават връзка.

Малик излезе от къщата, остана на прага да я наблюдава как приближава, стиснала с една ръка юздите и с великолепния бухал на ръката й.

Не беше ли сънувал този момент? Не го ли беше видял? Бухалът, призракът бог, ловецът, щеше да бъде неин. Също като него.

— Намерих ябълката. Не съм наранила бухала. Той е Тайбше.

— Да, знам.

— Не съм се качвала на дървото. Не искам да взема ябълката от него. Все едно да я открадна. Но ти виждаш, че я намерих, така че той може да я отнесе обратно. Искам баня, Малик, но нямам намерение да крада, за да я получа.

— Ти изпълни първата задача. Ябълката е друг символ, Фалън. Мнозина щяха да са заслепени от златото и нямаше да видят истинската награда. Ти спечели лоялността на Тайбше, ловец, пазител, мъдър дух. Сега той е твой, както ти си негова.

— Може ли да го задържа?

— Момиче, той не може да бъде нито задържан, нито притежаван. Вие двамата си принадлежите. Вдигни ръка, за да го освободиш. Той няма да отиде далече.

Фалън вдигна ръка, Тайбше се извиси и кацна на висок клон. Когато остави ябълката, дръжката се прикрепи към дървото, сякаш златният плод беше расъл там.

— Той е красив и смел. Каква е втората задача?

— Щя я обсъдим по време на вечеря. Погрижи се за коня си.

— Не искаш ли да разбереш как получих ябълката?

— Искам, разбира се. По време на вечеря.

 

 

Същата вечер тя си извади нещата и закачи чана на Колин на прозореца. На перваза постави малко бурканче и в него сложи цветето на Итън, заедно с книгата на първия си баща и снимката на цялото семейство.

Когато погледна в мрака, през танца на светлините на феите, видя едрия бял бухал да ловува.

Утре, помисли си, ще ловува и тя. След като приключи с работата, след уроците и упражненията, двете с Грейс щяха да излязат да пояздят в гората за втората задача, която Малик й възложи. Трябваше да намери златния нашийник и вълка, който го носеше.

 

 

Докато тя сънуваше, други ловуваха и опипващи пръсти в мрака драскаха повърхността на сънищата й. Тя беше жертвата, още откакто се беше родила.

Мяташе се в съня си, страхът я караше да се обърне настрани от образите, гласовете бяха почти недосегаеми. Бягай от тях, скрий се, трябва да оцелееш.

Онова, което сънят я тласкаше да види и чуе, бе замъглено и неясно. А искаше да знае с какво ще се бори.

Кръжащи врани, убийство, извършено с радост възвестяваше смърт. Проблясъци на светкавици, черни за смърт, червени за пожар. Кръг от камъни плуваше в мъглата, някакъв мъж вървеше през нея, за да застане и да се вгледа в обгорялата напукана земя вътре в стария танц.

Ефесът на меча, който той носеше, заблестя с една-единствена искра на лунната светлина. Неочаквано погледът му се откъсна от камъка и тъмно, наситенозелено прониза границите на съня.

Това е първият от седем щита, унищожен от предателство и черна магия. Тук е пролята кръвта на син на боговете, тук кръвта на нашата кръв беше отровена. Така плъзна чумата.

Сега, Фалън Суифт, аз чакам. То чака.

Той вдигна меча си. Светкавица удари смъртоносния връх, избухна и той вдигна острие от бял, искрящ пламък.

Ще вземеш ли меча и щита на Вестителката? Ще отговориш ли на зова? Ще дойдеш ли? Ще бъдеш ли обновена?

Когато заби върха на меча в земята, мъглата се разгоря. В каменния кръг нещо бълбукаше и кипеше.

Избирай.

Докато тя сънуваше, докато други ловуваха, имаше и такива, които се подготвяха за кърваво жертвоприношение.

В някогашно богато предградие във Вирджиния, прекрасно преди Гибелта, банда Воини на безупречната добродетел строяха базов лагер. Почти сто мъже, жени и деца, заловени или с промити мозъци, живееха в огромни къщи и провеждаха ежеседмични публични екзекуции.

Някои, истински вярващи, следваха поддръжниците на Джеремая Уайт, създател на култа, самоназначил се командир. Всички Странни, абсолютно всички, които притежаваха магически сили — или им симпатизираха, или бяха изчадия на ада. Демони и такива, които се движеха с тях, трябваше да бъдат унищожавани.

Присъединяваха се и други, носеха символа на култа, защото обичаха да изнасилват, да измъчват, да убиват, а религиозният плам в кръвта им и религиозната слепота им даваха тази възможност.

Самият Уайт беше посетил базата. Беше прекарал два дена в една от огромните къщи, беше изнесъл въодушевяващи служби за отмъщението на ненормалния си бог и наблюдавал обесването на трима затворници.

Един елф, едва на двайсет, ранен по време на битка в покрайнините на окръг Колумбия, жена, лечителка, над седемдесет, която се грижела за раните на елфа и на други — дори на онези, които я проклинаха като демон. Имаше и един мъж, най-обикновен, обвинен в магьосничество, задето се бе опитал да защити дете на десет от побой.

Обесването бе предшествано от мъчения. Уайт нарече писъците на прокълнатите зов към праведните. Онези, които го следваха, крещяха, обгърнати от черната вълна на омраза, която помиташе като бушуващо море.

Уайт пътуваше с бодигардове, стратези, подлизурковци и войници. Някои — ако проявяха достатъчно безразсъдство, че да се напият — шушукаха, че част от антуража се състои от Тъмни Странни.

Уайт обаче награждаваше верните си люде с храна, роби, с проповеди и обещания за вечен живот, след като демоничната заплаха бъдеше заличена. Затова повечето си мълчаха.

Неделите, сабат, започваха с богослужение. Преподобният Чарлс Букър, преди шарлатанин, който специализираше със смесен успех в завличане на възрастни хора за домашни ремонти и охрана, водеше паството в молитвите и песнопенията от Стария завет към един бог, жаден за кръв. Съобщения следваха службата, направени от Кърт Роув, назначен за съветник от Уайт като награда за участието му в клането в Нова надежда. Той ръководеше базата с железен юмрук и се радваше на поста си, а в неделите Роуз гуляеше.

Случваше се да съобщава за промени в законите, често пъти противоречиви. Четеше официални съобщения от Уайт, доклади от други бази за битки, описваше броя на убитите и заловените под акомпанимента на възторжени викове, които приветстваха пролятата кръв.

Накрая прочиташе имената на затворниците и на избраните — от комитет — за неделната екзекуция.

Присъствието на богослужения, съобщения и неделните екзекуции беше задължително. Единствено онези, назначени да охраняват, можеха да не присъстват. Болестите служеха като извинение за отсъствие, ако лекар от базата, чието медицинско разрешително бе отнето преди края на света, дадеше позволение.

Онези, които не присъстваха, рискуваха, ако някой докладва за тях, да прекарат двайсет и четири часа в заграждението пред гаража за три автомобила, което служеше като затвор.

Откакто Роув беше назначен, екзекуциите се провеждаха точно в полунощ. Нито минута по-рано, нито минута по-късно. „Ескортите“, избрани на лотариен принцип, водеха затворниците от гаража към поляната в центъра, където бе вдигнат ешафодът. Всеки затворник беше жигосан с пентаграм на челото — решение на Роув, след като Уайт нареди същото да се въведе в полицията на Воините на безупречната добродетел. Косата им, грубо подстригана, често разкриваше окървавен скалп. Беше забранено да носят обувки, единствено груби препаски, ушити от роби.

Ако затворникът имаше крила, те биваха отрязвани. Вещиците не ги закачаха след пленяването, запушваха им устата и слагаха превръзки на очите им, да не би да се опитат да урочасат някого или пък да изрекат заклинание.

В тази неделна вечер, когато образи на сенки и форми се натрапваха в сънищата на Фалън, докато врани кръжаха над ешафода и насъбралия се народ, двама от шестимата затворници бяха изведени навън.

Вещицата, изнасилена, пребита, всичките й пръсти счупени, се стараеше да не куца, да не се препъне. Ако паднеше, щяха да я ритат, а вече бяха пречупили духа й с болка. Тя беше готова да умре.

До нея се бореше да намери смелост превръщенец, момче едва на дванайсет. Държеше високо глава. Беше избягал, за да отдалечи ловците от малкото си семейство. Беше спасил брат си и останалите, затова непрекъснато си напомняше, че няма да умре като страхливец.

Не обърна внимание на подигравките и подвикванията на ескорта, на хората, които се бяха събрали на улицата. Не трябваше да обръща внимание на тъжните, безнадеждни очи на робите или щеше да се остави на писъците, които звучаха в главата му.

Не беше готов да умре, само че нямаше намерение да се моли.

Камък го перна по бузата. Бързата болка, мирисът на кръв накара животното в него да опита да се изтръгне, за да намери свободата. Тези мръсници нямаше да видят душата му.

Един от ескорта се провикна.

— Хвърлянето на камъни е забранено! Престанете веднага, освен ако не искате да прекарате час зад решетките. — След това блъсна момчето. — Мърдай, мръсен демоне.

Пумата вътре в момчето изръмжа тихо. Мощните й предни лапи теглеха въжето, с което бяха стегнати ръцете на момчето зад гърба му.

Тогава видя ешафода, двете примки, тълпата хора, осветени на поляната. Щяха да го убият, помисли си той със студена преценка, която младостта му беше помагала да отрече. В полунощ щяха да го обесят, той щеше да се задуши, докато те крещяха възторжено.

Щяха да го убият, защо тогава да не умре в битка? Защо да не се бие с всички сили, които притежава? Може би щеше да успее да завлече поне двама със себе си.

Пое дълбоко нощния въздух и позволи на котката да се протегне в костите му, мускулите, кожата. Те щяха да го убият, помисли си той, но нямаше да го пречупят.

Когато се отвори за промяната, приветства я, вероятно за последен път, една стрела изсвистя от мрака.

Ескортът, който го беше блъснал, издаде нещо като ръмжене, след това падна на земята. Възторжените викове се превърнаха в писъци, когато полетяха нови стрели и хората се пръснаха.

Стрелите свистяха, а пумата се измъкна от въжетата и стъпи на четири лапи. Очите й блестяха, когато скочи сред обхванатата от паника тълпа. Видя мъж, може би момче, който смъкваше превръзката от очите на Джан — вещицата — а след това я пое на ръце и се олюля.

Той затича с една цел, една посока. Втурна се към мястото, което беше неговият затвор. Чу стрелба, нови писъци, топуркащи крака. Подуши кръв, усети страх.

Искаше кръв. Искаше страх.

Когато стигна до затвора, жертвата му лежеше на земята окървавена, в безсъзнание. Едно момиче беше застанало над него, след това се обърна и го погледна в очите. Премести се така, че застана между него и онова, което искаше най-много. Той усети вкуса на кръв в гърлото си.

— Паднал е и е невъоръжен. Можеш да се промъкнеш покрай мен, за да му разкъсаш гърлото. Никога обаче няма да си същият, ако го направиш. Брат ти е при нас, Гарет, в безопасност. Маршъл и останалите са в безопасност.

Той потръпна. Превърна се в момче.

— Маршъл ли? Всички ли?

— И Маршъл, и всички. И осмината. Общо девет заедно с теб. Ти също си в безопасност. Трябва да измъкнем оттук всички, които можем. Джона! — Провикна се тя към гаража. — Хлапето е при мен. Превръщенецът.

— Води го към мястото на срещата. Тук са още четирима и трябва да ги превозим.

— Разбрано. Ти трябва да… — Тя млъкна, когато Гарет замахна — на мястото на ръката на момчето видя ноктите на пумата — и раздра дясната ръка на пазача.

— Те ни биха и гориха, чупеха каквото свареха. Белязаха ни. И друго… той ме изнасили. — Гарет си пое накъсано дъх. — Сега аз белязах него.

— Добре. — Тя отпусна ръка на рамото му и го изтегли настрани. — Трябва да се придвижим бързо, да вземем колкото може повече от затворниците. Можеш ли да тичаш? Има по-малко от четиристотин метра.

— Мога да тичам.

Тя затича, накара го да докаже, че и той може.

Тя имаше тъмна коса, цялата на къдрици, които изскачаха изпод лента. Тичаше бързо, оглеждаше всичко, докато се движеше. Той реши, че очите й са сини, но не бе сигурен, тъй като луната ту изплуваше, ту се скриваше.

Тя носеше къс меч и стрелница, лък.

— Ти ли изстреля стрелата?

— Коя?

— Първата.

— Не. Брат ми я изстреля. Той спечели, когато теглихме чоп. Аз съм Тоня. — Тя се ухили, изпружи ръка във въздуха и с пръст описа три кръга от светлина. Точно пред тях Гарет видя отговора. След това забеляза двама мъже с пушки до един камион.

— Водя брата на Маршъл. Гарет е с мен.

— Тази вечер Маршъл ще бъде едно щастливо момче. Ранен ли си, синко?

Човекът изглеждаше много, ама много стар, но стискаше пушката така, сякаш знаеше как да я използва.

— Добре съм.

— Аз съм Бил, а това е Еди.

— Как е, мой човек? Не искаш ли да се качиш в камиона, за да правиш компания на Джо?

— На кого?

— На кучето ми Джо. — Еди свали задния капак на автомобила. Огромно куче се изправи, малко бавно, малко неумело, и размаха опашка.

— Трябва да се върна.

Еди кимна към момичето.

— Върви. Той вече е с нас. Да се върнеш жива и здрава, иначе майка ти ще ме нарита.

— Не можем да го допуснем. — Тя хукна и мракът я погълна.

— Да те качим в камиона, пич.

— Мога и сам. — Гарет се качи отзад и когато кучето се облегна на него, той прегърна кучето, притисна лице към козината му, за да не види никой сълзите.

Трепна, когато чу експлозии, потръпна, когато видя първия огън в небето.

— Какво е това? Какво е?

— Просто се грижим за всичко — отвърна Еди, а Бил се наведе и метна одеяло на раменете на Гарет. — Нали не искаш гадовете да те последват? Открадваш някои от превозните им средства, останалите ги гръмваш. Поне всички, които можеш. Вие двамата с Джо ще направите ли малко място? Очакваме още пътници.

 

 

Някои дотичаха като него. Други ги пренесоха. Спря още един камион и мъжът зад волана посочи напред.

И други се качиха с помощта на Еди и Бил. Повечето бяха деца, имаше и жени. Той позна някои от тях. Когато си направеха труда да хранят затворниците, робите им донасяха помията, която наричаха храна.

Момчето до него потръпна от студ.

— Ела, ще споделим одеялото. Това е Джо.

Той чу рева на двигателя, видя момичето, с което беше тичал зад момче на мотор. Той имаше същата тъмна коса като момичето, само че не беше толкова къдрава.

Той, досети се Гарет, беше помогнал на Джан.

Момчето описа полукръг с мотора и спря.

— Взехме всички, които можахме — някои избягаха, така че не можахме да ги вземем. Те ще са заети да гасят пожари, избягалите може и да успеят.

— Джона каза да потегляме — провикна се Еди и се качи зад волана.

— Разбрано. Флин и Стар ни пазят.

Той избръмча и тъмната му коса се разстла зад него.

Еди отвори прозореца към каросерията и повиши глас, докато се подреждаше в конвоя.

— Здравейте. Аз съм Еди и тази вечер съм вашият шофьор. Просто се настанете удобно, защото ни чака дълъг път. Отзад има вода и одеяла. Бъдете добри и споделяйте с другите.

Гарет се премести по-близо до прозореца.

— Кой беше на мотора?

— Дънкан. Братът близнак на Тоня. Местната ни луда глава. Вземи си вода, пич, поспи, ако искаш. Чака ни цял час път, храна и медицински грижи, когато стигнем.

— Маршъл там ли е? Ами останалите?

— Абсолютно, Джак. — Еди вдигна ръка от волана, протегна я през малкия прозорец и стисна ръката на Гарет. — Всички ви чакат, така че споко.

Напираха нови сълзи и Гарет замига.

— Къде отиваме? Накъде караш?

— Човече, тръгнали сме към Нова надежда.