Нора Робъртс
Кръв от кръвта (1)

Пролог

Всички говореха, че вирус е причината за края на света. Истината бе, че е магията, черна като безлунна нощ. Вирусът беше нейното оръжие, преградна стена от устремени напред стрели, безшумни куршуми, които поразяват целта, назъбено острие, което се забива в плътта. Но ето че невинните — докосване с ръка, майчина целувка за лека нощ — разпространиха Гибелта, която покоси милиарди — неочаквано, болезнено, грозно.

Мнозина от онези, които преживяха първата, шокираща вълна, загинаха от собствените си ръце или от ръката на друг, когато бодлите на лудостта, мъката и страхът притиснаха света. Имаше и такива, които не успяха да намерят подслон, храна, чиста вода, лекарства, просто гаснеха и издъхваха в очакване на помощ, която така и не идваше. Светът на технологиите се пропука, приветства мрака и мълчанието. Правителства падаха от пиедестала на властта.

Гибелта не се интересуваше нито от демокрация, нито от диктатори, нито от парламенти или кралства. Тя се хранеше еднакво лакомо и с президенти, и с най-обикновени хора.

В мрака затрепкаха светлини, непознати от хилядолетия. В този хаос се пробуди и надигна магията — и бялата, и черната. Събудени сили предлагаха избор между добро и зло, между светлина и мрак.

Някои винаги щяха да предпочитат мрака.

Странни споделяха онова, което бе останало от този свят, с обикновените хора, а онези — и обикновени хора, и другите, с магически сили — които прегърнаха мрака, нанесоха тежки удари, превърнаха велики градове в развалини, преследваха онези, които се криеха от тях, или бяха готови да унищожават, да поробват, да се къпят в кръв, докато земята не се покриеше с мъртви тела. Обзети от паника правителства нареждаха на военните да приберат оцелелите, да „задържат“ Странните, така че дори дете можеше да се окаже приковано на масата в лаборатория в името на науката.

Луди призоваваха Господ в разкривена от злоба праведност, подхранваха страх и омраза, за да могат по-лесно да създадат армии, които да унищожат всичко „различно“. Магьосниците, редяха те, са творение на дявола, демони, които трябва да бъдат изпратени обратно в ада.

Похитители обикаляха съсипаните градове, магистралите и черните пътища, за да горят и убиват. Винаги ще има хора, които да намерят начин да стоварят жестокостта си върху другите.

А в този разсипан свят кой можеше да ги спре?

Откъм светлината се понесе шепот, разнесе се и сред мрака. Ще се появи воин. Тя, дъщеря на Туата де Данан, щеше да остане скрита, докато не вземе меча и щита. Тогава тя, Единствената, ще поведе светлината срещу мрака.

Месеците се превърнаха в години, светът агонизираше. Гоненията и нападенията не свършваха, опустошенията продължаваха. Някои се криеха, излизаха нощем, за да търсят прехрана, да откраднат, колкото да преживеят още ден. Други предпочетоха да поемат по пътищата, без да знаят накъде. Трети се изпокриха в горите, за да ловуват, или в полята, за да обработват земята. Имаше и такива, които създадоха общности, които ту се увеличаваха, ту намаляваха, докато се стараеха да живеят в свят, където шепа сол бе по-ценна от злато.

А пък онези, като хората, открили и създали Нова надежда, бяха съзидателната сила.

Когато светът свърши, Арлис Рийд предаваше репортажи от Ню Йорк и казваше истината на всички, които все още можеха да я чуят и да избягат.

Тя бе гледала смъртта в очите, беше убивала, за да оцелее.

Беше се нагледала и на кошмари, и на чудеса.

Тя, заедно с шепа хора, между които и три деца, откриха един изоставен провинциален град, който кръстиха Нова надежда. И се установиха тук.

Сега, през година четвърта, Нова надежда беше дом на повече от триста човека, имаше си кмет и градски съвет, полиция, две училища — едното за обучение по магия, общинска градина и кухня, две ферми, едната с мелница за брашно, клиника — с малък зъболекарски кабинет, и още библиотека, оръжейна и полиция.

Имаха си лекари, лечители, тъкачи, шивачки, водопроводчици, механици, дърводелци, готвачи. Някои от тях бяха изкарвали прехраната си със същите умения и в стария свят. Повечето продължаваха да учат и да се усъвършенстват.

Охраната на града работеше на смени и въпреки че разчитаха на доброволци, повечето жители участваха в бойното обучение и тренировките с оръжия.

Клането в Нова надежда през първата година тук остави болезнен белег в сърцата и умовете им. Създадоха полиция и спасителни екипи, които рискуваха живота си, за да помагат на другите.

Арлис стоеше на тротоара и оглеждаше всичко наоколо. Техният нов свят, създаден от самите тях. Ставаше въпрос за нещо повече от оцеляване, както беше през първите ужасни месеци, повече от строителството през последвалите месеци.

Ставаше въпрос за живот и надежда.

Имаше значение, мислеше си тя, че Лоръл — елф — беше излязла в тази хладна пролетна утрин, за да помете верандата на къщата, в която живееше. Нагоре по улицата Бил Андърсън лъскаше прозореца на магазина си, в който по полиците бяха наредени десетки полезни неща, предназначени за размяна. Фред, младата стажантка, която бе изпитала ужасите на метрото, докато се опитваха да се измъкнат от Ню Йорк, сигурно вече работеше в градината на общността. Фред, с нейните вълшебни крила и безкраен оптимизъм, изпълваше всеки ден с надежда.

Рейчъл — тяхната лекарка и нейна много добра приятелка — излезе, за да отвори вратата на клиниката, и й помаха.

— Къде е бебето? — провикна се Арлис.

— Спи, освен ако Джона не го е вдигнал отново на ръце, щом съм си обърнала гърба. Този човек е направо като омагьосан.

— Като истински татко. Днес не е ли прегледът на шестата седмица, докторе? Голям ден за теб.

— Докторът вече даде зелена светлина на всички пациенти, но Рей ще се прави на строг. И за теб е голям ден. Как се чувстваш?

— Супер. Развълнувана. Малко нервна.

— Сега влизам, но искам да те видя, когато приключиш.

— Ще дойда. — Докато говореше, Арлис отпусна ръка върху огромния си корем. — Това бебе трябва вече да излиза. Още малко и няма дори да мога да се клатушкам.

— Ще го проверим. Добро утро, Кларис — каза Рейчъл, когато първата пациентка за деня приближи по пътеката. — Влизай направо. Успех, Арлис. Ще те слушаме.

Тя се заклатушка — друга дума нямаше — но спря, когато някой я повика по име.

Изчака Уил Андърсън — съседът й от детството, сега заместник-шериф в града и както се оказа, голямата й любов.

Той отпусна ръка върху корема й и я целуна.

— Да те изпратя ли до работата?

— Добре.

Преплетоха пръсти, докато вървяха към къщата, в която той беше прекарал първите си месеци в общността.

— Нали нямаш нищо против да поостана, за да гледам?

— Стига да искаш, но не знам колко време ще отнеме, докато нагласим всичко. Чък е оптимист, но…

— Щом Чък казва, че може да се справи, значи ще стане.

Коремът й се стегна от нерви и тя изпусна сдържания дъх.

Чък беше най-сигурният й източник по време на Гибелта, хакер и компютърен гений, който сега се занимаваше с техниката, с която разполагаха. Работеше, разбира се, в мазето. Любимото му място.

— Искам да те видя как работиш — добави Уил.

— А какво наричаш онова, което правя вкъщи с „Хрониката на Нова надежда“?

— Работа и благодат за цялата общност. Но сега става въпрос за предаване на живо, миличка. Това ти е писано.

— Знам, че някои хора се тревожат заради рисковете, че ще привлечем вниманието насам. Нежелано внимание.

— Струва си. А и Чък не само че знае какво прави, но ще разчитаме и на магически щитове. Ако стигнем поне до един човек там някъде, значи излъчването ще стигне и до стотици. Ако може да стигнем до стотици, тогава кой знае. Много хора нямат представа какво става, къде да намерят помощ, провизии, лекарства. Това има значение, Арлис.

Тя се страхуваше всеки път, когато той рискуваше живота си по време на спасителните мисии.

— Тъкмо си мислех за важните неща. — Тя спря пред къщата и се обърна към него. — Ти си на първо място.

Заобиколиха къщата отзад към вратата на мазето.

Вътре някогашният просторен хол сега бе превърнат в мечтата на компютърен маниак. Стига тази мечта да включваше сглобяването на компоненти, кабели, хард драйв, дънни платки, изкормване на стари компютри, свързване на различни устройства.

Това бе мечтата на Чък.

Той седеше пред една клавиатура по суитшърт и широки панталони с много джобове, обърнал наопаки бейзболната шапка върху наскоро изрусената си коса. Беше избрал яркочервено за малката си остра брада.

Показаха се рижавите къдрици на Фред от мястото, където се беше настанила с три четиригодишни хлапета и куп играчки.

— Ето я и звездата! Аз съм мениджър на продукцията, момиче за всичко и асистент оператор.

— Мислех, че аз съм момичето за всичко. — Кейти, майката на децата, ги наблюдаваше от изкорубеното канапе, на което, както Арлис знаеше, Чък често спеше.

— Асистент, момиче за всичко и супервайзър на пауър бустерите.

Кейти погледна близнаците си, Дънкан и Антония.

— Много са развълнувани. Надявам се те — и всички останали — да знаят какво правим.

— Ще движнем нещата за Арлис и Чък — заяви Дънкан и се усмихна на майка си. — Ние с Тоня.

— Движ! — изкиска се Тоня и вдигна ръка.

Дънкан притисна длан в нейната. Заблестя светлина.

— Още не.

Хана, руса и румена на фона на тъмната коса на близнаците, се изправи. Тя погали майка си по крака, сякаш да я успокои, след това отиде при Арлис.

— Бебето кога ще излезе?

— Скоро, надявам се.

— Може ли да гледам?

— Ами…

Кейти се разсмя, грабна Хана и я завъртя, после я целуна.

— Сигурно ще гледа с интерес.

— Не знам, малчо. — Чък обърна стола си към тях. — Но сега ще наблюдаваш как се прави история и ще видиш дебюта на „Нова надежда предава“.

— Готови ли сме?

Той се усмихна широко на Арлис и вдигна палци.

— Напълно готови, след като разчитаме на помощта на бустерите.

Близнаците скочиха с блеснали очи.

— Още не, още не. — Този път Арлис го задържа. — Трябва да си прегледам бележките и… разни други неща. Трябват ми няколко минутки.

— Не бързаме — успокои я Чък.

— Добре, чакайте малко, съвсем малко.

Притеснена, тя излезе с папката с бележките си. Фред тръгна след нея.

— Няма защо да се притесняваш.

— О, боже, Фред.

— Сериозно говоря. Ти си толкова добра. Винаги си била супер.

— В Ню Йорк получих мястото на водеща, защото всички останали измряха.

— Да, затова го получи — потвърди Фред, — но така или иначе щеше да си го извоюваш.

Фред пристъпи към нея и отпусна ръце върху раменете й.

— Помниш ли какво направи онзи последен ден?

— Все още имам кошмари.

— Какво направи — продължи Фред, — когато Боб насочи пистолет към теб, на живо по телевизията? Ти се стегна. Какво направи, когато той се самоуби, докато седеше точно до теб? Ти издържа, дори повече. Погледна право в камерата и каза истината. Направи го без всякакви бележки, без аутокю. Защото си добра. Ти казваш на хората истината. Сега ще направиш абсолютно същото.

— Не знам защо съм толкова нервна.

— Може да е от хормоните.

Арлис погали корема си и се разсмя.

— Може би. Хемороиди, киселини и хормони. Да родиш бебе е цяло приключение.

— Нямам търпение да преживея моите приключения. — Фред въздъхна и погледна към градината. — Искам сто бебета.

Арлис се надяваше да преживее раждането на първото, по възможност скоро.

Сега обаче я чакаше работа.

— Добре, добре, как изглеждам?

— Невероятно. Само че днес ще бъда и твой гримьор. Ще ти напудря носа за пред камерата, малко червило, ще изглеждаш божествено.

— Обичам те, Фред. Много те обичам.

— О, и аз те обичам, повече.

Тя остави Фред да я гримира, повтори няколко трудни думи, пи вода и вдиша дълбоко.

Когато се върна от банята, тя видя свекър си на канапето, заобиколен от децата. Действаше им като магнит.

— Бил, кой е в магазина?

— Затворих за час. Искам да видя моето момиче на живо, лично. Вашите щяха да се гордеят с теб. И майка ти, и баща ти, и Тио, всички щяха да са горди.

— Това ще ти бъде бюрото за предаването. — Чък посочи стол пред една от многобройните маси. — Ще застанеш с лице към камерата. Нагласил съм ъгъла. Онова, което правим тук, момичета и момчета, е шиб… страхотинско предаване. Радиото е готово, кабелната работи. Ще те записвам и ще свърша останалото. Не обръщай внимание на човека зад завесата. Шоуто си е твое, Арлис.

— Добре. — Тя седна, отвори папката, извади снимката от последната Коледа със семейството си и я подпря на клавиатурата. — Готова съм, когато кажеш.

— Фред ще започне обратното броене. Добре, деца, задействайте се.

— Не казвай задействайте се! — вдигна ръце Кейти. — Нямаш представа какви ще ги сътворят.

— Ще го задействаме. — Тоня се размърда възторжено. — Ще го задействаме, Дънкан.

— Точно така! — Чък се стрелкаше от монитор към монитор, гласеше нещо, после отново извика доволно. — Точно така. Действаме, готови сме.

— Арлис… — Фред застана зад камерата. — След пет, четири…

Тя използва пръсти, за да довърши обратното броене и с възторжена усмивка показа последната цифра.

— Добро утро, с вас е Арлис Рийд. Не знам колко от вас ме чуват или виждат, но ако получавате тази емисия, кажете и на други. Ще продължим да излъчваме колкото често е възможно, за да ви даваме информация, да ви казваме истината, да ви уведомяваме. Искаме да ви кажем, независимо къде се намирате, че не сте сами.

Тя си пое отново дъх и притисна ръце към корема.

— Четири години след Гибелта, източниците ни потвърждават, че в окръг Колумбия положението остава нестабилно. В целия район на столицата има военно положение, банди, известни като Похитители и Черни Странни, продължават да атакуват. Силите на съпротивата са пробили охраната в център за задържане в Арлингтън, Вирджиния. Според разкази на очевидци, повече от трийсет човека са били освободени.

Тя говори в продължение на четиридесет и две минути. Разказа за бомбардировките в Хюстън, за нападението на Воините на безупречната добродетел над общност в Грийнбелт, Мериленд, където са палили и нахлували в домове.

Завърши с думи за човечност, кураж и доброта. Разказа за мобилната медицинска клиника, която използва каруци и коне, за да се добере до далечни лагери, убежища за бездомни, спасителни операции и банки за храна.

— Бъдете в безопасност — каза тя, — но помнете, че не е достатъчно да останете живи и здрави. Живейте, работете, събирайте се заедно. Ако имате история, ако разполагате с новини, ако търсите любими хора и можете да се свържете с мен, аз ще предам съобщението ви. Не сте сами. С вас беше Арлис Рийд от „Нова надежда Бродкастинг“.

— Успяхме. — Чък скочи и вдигна юмрук. — Направо страхотно, мамка му.

— Направо страхотно, мамка му — повтори Дънкан.

— О-па. — Чък се заля от смях, а Кейти затвори очи, когато той скочи към близнаците и протегна юмрук. — Направо върховно, деца. Да чукнем юмруци. Хайде! Юмруци!

Те доближиха глави, вдигнаха малките си юмручета и ги удариха в неговия.

Той грееше.

— Леле! — Затанцува и духна на кокалчетата си. — Страхотен прилив на сили. Върхът.

Фред замига, за да прогони сълзите.

— Беше върхът и така нататък, страхотно.

Уил се наведе и целуна Арлис по косата.

— Направо ме шашна — подхвърли той.

— Почувствах се… на мястото си. Щом започнах, всичко си дойде на мястото. Колко време излъчвахме?

— Четиридесет и две върховни минути.

— Четиридесет и две. — Тя се завъртя на стола. — Не трябваше да държа близнаците толкова дълго. Извинявай, Кейти. Просто изгубих представа за времето.

— Те са добре. Аз ги наблюдавах — увери я Кейти. — Сега ще им трябва един дълъг сън. — Тя погледна Хана, сгушила се заспала в скута на Бил. — Също като сестра им. И на теб ще ти се отрази добре. Сигурно си изцедена. Струваш ми се малко бледа.

— Всъщност, пет минути след началото започнаха контракции. Може да са били отпреди това, но си мислех, че просто съм нервна.

— Какво? А сега?

Тя стисна ръката на Уил.

— Почти съм сигурна, че трябва да отидем да видим Рейчъл. И мисля, че е… Добре!

Тя стисна с една ръка масата, а с другата се вкопчи в Уил.

— Дишай! — нареди Кейти, приближи бързо, постави ръка върху твърдия като камък корем на Арлис и започна да го масажира с кръгчета. — Не спирай да дишаш — нали ходи на курса?

— Курс друг път. Там не болеше така.

— Не спирай да дишаш — подкани я отново Кейти. — Току-що направи първото излъчване от Нова надежда, докато раждаше. Дишай при контракциите.

— Отпуска ме.

— Благодаря ти, Господи — измърмори Уил и размърда пръстите си. — Ох.

— Можеш да ми вярваш, че това изобщо не заслужава никакво охкане. — Арлис изпусна сдържания дъх. — Искам Рейчъл.

— И аз. — Уил й помогна да стане. — Бавно обаче. Татко…

— Ще си имам внуче.

Кейти вдигна Хана от скута му.

— Върви с тях.

— Ще си имам внуче — повтори той.

— Фред! — Арлис погледна назад. — Няма ли да дойдеш?

— Наистина ли? Може ли? О, боже! Ще изтичам да кажа на Рейчъл. О, боже! Чък.

— А, не, благодаря. Аз съм пас. Не ми се сърди, Арлис, но не става.

— Не се сърдя.

— Ще си имаме бебе! — Фред разпери крила и излетя през вратата на мазето.

Дънкан пристъпи към вратата.

— Той иска да излезе.

Кейти намести Хана.

— Той ли каза?

— А-ха. — Тоня застана до брат си. — Той какво прави там?

— Това е дълга история — отвърна Кейти. — Хайде, деца, време е да се прибираме. Браво, Чък.

— Най-добре свършената ми работа.

През следващите осем часа Арлис научи няколко неща. Първото и най-важно бе, че контракциите стават по-болезнени и траят дяволски по-дълго с напредването на родилните мъки. Научи, макар да не беше изненадана, че Фред е весела и неуморна помощница, а Уил — и това не я изненада никак — беше като скала.

Научи — добре че й казаха, за да я разсеят — че излъчването е стигнало на поне трийсет и пет километра до мястото, на което Ким и По бяха пътували с лаптоп на батерия.

Най-сетне разбра защо наричат тази работа родилни мъки.

По едно време се разплака и Уил я прегърна.

— Почти свърши, миличко. Почти свърши.

— Не е това, не става въпрос за това. Лана. Сетих се за Лана. О, господи, Уил, о, господи, трябвало е да мине през всичко това сама. Без Макс, без Рейчъл, без нас. Била е сама в онзи момент.

— Не вярвам да е била сама. — Фред погали ръката на Арлис. — Наистина не вярвам. Онази нощ я усетих. Много от нас усетиха. Раждането на Вестителката. Не е била сама, Арлис. Сигурна съм.

— Наистина ли?

— Честна дума.

— Добре. Добре. — Когато Уил избърса сълзите й, тя се насили да се усмихне. — Почти свърши, така ли?

— Хайде, Арлис, трябва да напъваш — нареди Рейчъл. — Уил, поддържай гърба й. При следващата контракция напъвай с всички сили. Да посрещнем бебето.

Тя напъваше, дишаше, напъваше и дишаше и осем часа след предаването, Арлис роди сина си в новия свят.

Научи и още нещо. Любовта идваше като светкавица.

— Погледнете го! Погледнете го! — Изтощението се стопи и отстъпи място на поразяваща любов, а бебето плачеше и се гърчеше в ръцете й. — О, Уил, виж колко е красив.

— Много е красив, и ти също. Господи, обичам те.

Рейчъл отстъпи назад и раздвижи схванатите си рамене.

— Уил, искаш ли да прережеш пъпната връв?

— Ами… — Той пое ножицата от Рейчъл, след това погледна баща си и видя сълзите в очите му. По време на Гибелта бе изгубил дъщеря, съпруга, бебета.

— Мисля, че дядо трябва да го направи. Какво ще кажеш?

Бил пъхна пръсти под очилата.

— За мен ще бъде чест. Станах дядо.

Докато прерязваше пъпната връв, Фред украси стаята с дъги.

— А аз съм леля, нали? Почетна леля.

— Разбира се. — Арлис не можеше да откъсне очи от бебето. — И ти, и Рейчъл, и Кейти. Оригиналът на Нова надежда.

— Изглежда чудесно. — Рейчъл го оглеждаше внимателно. — След малко трябва да взема племенника си. Да го измия, премеря и претегля.

— След малко. Здравей, Тио. — Арлис притисна устни към челото на бебето. — Тио Уилям Андърсън. Ще превърнем света в по-хубаво място за теб. Ще направим всичко по силите си, за да направим света по-добър. Кълна се.

Проследи очертанията на личицето на Тио с пръст — толкова мъничко, толкова сладко, нейно.

Това е животът, помисли си тя. Това е надежда.

Това бе причината и за двете.

Щеше да работи и да се бори всеки ден, за да удържи обещанието, което даде на сина си.

Притисна го до себе си и отново се сети за Лана и за детето, което тя носеше.

Замисли се и за Вестителката.