Нора Робъртс
Кръв от кръвта (15)

14.

Тя застана на брега — на златния пясък — и видя океана.

Огромен, мощен, зеленото се сливаше със синьо, вълните се надигаха, разбиваха, разстилаха бяла пяна като течна дантела. Слънцето, великолепно на безоблачно небе, спускаше лъчи, които танцуваха по водата.

Тя притаи дъх.

Беше го виждала на снимки, в книги, на дивиди, но реалността измести всичко видяно досега. Обзе я възторг. Звуците, които издаваше, бумтежът, отмереният ритъм на сърцето му, гърленият рев на непрекъснатото движение заехтяха вътре в нея.

Над нея се рееха морски птици, понесли се на въздушно течение над вода и пясък.

Тя пое дълбоко мириса — никога не бе усещала подобно нещо — и остави живителната му сила да я облее като бързия вятър, под който ризата й плющеше.

Неспособна да устои, тя пристъпи напред. Водата плисна върху ботушите й, когато тя приклекна, за да потопи пръсти в Атлантика.

— Хладна е. — След това вдигна пръст към езика. — Солена. Можем да намерим начини да добиваме сол.

Докато мислеше за това, тя вдигна малка мида. След това още две. Помисли си за Колин, с какво удоволствие щеше да ги прибере в кутията със съкровища.

Изправи се и ги пъхна в джоба. В този момент забеляза проблясък, плисък.

— Толкова голяма риба може да нахрани много хора.

— Русалка — поправи я Малик, — не е риба.

— Русалка?

— Или мъж русалка. Не видях цялото тяло.

— Чуваш истории — прошепна Фалън. — Те в океаните ли живеят?

— И в морета, и в заливи, и дори в реки.

— Те имат ли воини?

— Готови да водят ожесточени битки.

Тя кимна, запомни чутото и се обърна.

Видя къщи над плажа, строени върху подпори. Времето, вятърът, бурите бяха отнесли покриви и прозорци. Верандите висяха килнати настрани от сградите.

— Сигурно са евакуирали всички, които са живели тук, или са ги отвели. Отнесли са мъртвите, за да ги изгорят или погребат. Използвали са обаче сградите, поддържали са ги. За да се подслоняват, за складове, за различни операции. Всичко обаче е разрушено.

Тя крачеше към тях, докато говореше. Откри, че по пясъка се върви различно. Той теглеше надолу краката й — усещане, което я забавляваше и дразнеше.

— Избрали това място, така каза Мин, защото можели да контролират единствения път, който водел насам, а от другата страна е водата. Океан от едната страна, пролив от другата — продължи тя и посочи, — и един-единствен път по тясна ивица земя. Могат да контролират, а мястото е изолирано и подходящо за затвор. Ако някой избяга, къде ще отиде? Само че не са могли да контролират времето. Урагани, бури, ерозия. Онези, които са пазели затвора, са били също толкова изолирани по време на бурите, както и охраната.

Той не знаеше за мястото, помисли си Малик. Тя обаче знаеше, защото бе попитала, бе засипала другите с въпроси, беше дълбала в подробностите също като момиче с лопата.

— Мин бил ли е тук?

— Каза, че е бил навремето, когато все още вярвал, че пазят и защитават. Бил убеден, че водят хората тук, за да ги поставят под карантина, докато намерят лек. После обаче разбрал, че всичко е лъжа. Дюни — отбеляза разсеяно тя. — Висока трева? И всички тези цветя, толкова са много. Познаваш ли ги?

— Гайлардия.

Тя повтаряше името, докато се качваха по дюните.

— Ето го — посочи тя. — Затворения център. Затвора.

Постройката от другата страна на покрития с пясък път бе направена от бетон и желязо, без прозорци. Охранителни кули стърчаха по ъглите и стените и тя видя в една от тях някакво оръжие. Сигурно бълваше куршуми с ужасен рев, помисли си тя. Освен това се намираше високо над земята, поставено на стоманени подпори.

На друга стражева кула се намираше широкото гнездо на някаква морска птица. Добро местенце, реши Фалън, чудесна наблюдателница, както за птица, така и за човек.

Два етажа отблъскващо, безрадостно сиво. Едва сега видя, че второто ниво имаше някакви прозорци със стоманени кепенци.

Около сградата се издигаше висока ограда със знаци, които предупреждаваха за фатален електрически удар. Портата, достатъчно широка, за да мине един от широките камиони, бе плътно затворена, подсигурена с верига.

— Изоставили са го. Пясък се е събрал върху коловозите, оставени от камионите, има ръжда от вятъра и солта. Някои места на пътя са непроходими отново заради пясъка, а на север? Рухнало е. Сигурно е имало наводнение. Изоставили са го. Заведи ме вътре.

Щом долови нетърпението в гласа си, тя се обърна.

— Извинявай. Благодаря ти, че ме доведе тук. Моля те, заведи ме вътре в сградата. Искам да разгледам.

— Няма никой, Фалън, както ти каза. Вътре няма живот.

— Трябва да видя.

Той кимна.

— Отвори портата. Имаш сили. Мисли — добави той, когато тя направи стъпка напред. — Как би подходила, ако вътре имаше живот? Ако вътре имаше врагове.

Тя устоя на желанието просто да запрати силова вълна, с която да отвори. Вериги и ключалки, замисли се тя. Съвсем просто. Ако обаче вътре имаше врагове, щеше да й бъде необходим по-внимателен подход, за да подмине наблюдателните постове и охраната, електронните ключалки.

Тя обаче беше научила различни стратегии още по времето, когато седеше на коленете на баща си, и магия — от майка си.

— Първо ще направя заклинание на камерите за наблюдение. Няма смисъл врагът да знае, че идваме. Сега никой не наблюдава, няма ток, въпреки това аз ще… Със силата, която блести в мен, виж единствено онова, което аз искам да видиш. Всичко от плът и кръв остава сляпо, докато не вдигна това заклинание. Ако ги изключа, врагът ще изпрати някой, за да ги провери. Веригите и основната ключалка. — Тя протегна ръце и счупи халките. — Електрониката.

След това пристъпи напред и огледа портата.

— Ако това тук беше истинско, щяхме да дойдем през нощта. На кулите щяха да дежурят стражи. Най-бързото решение са стрелци с лък, които да действат едновременно. Ако е възможно да се намалят жертвите, ще бъдат направени едновременно заклинания за сън, но това е по-опасно. След това идва ред на портата… Не, на алармата на портата.

— Добре — прошепна той.

— Един техник ще успее да я заобиколи или да я пререже, но отново ще използвам най-бързия начин. — Тя протегна юмрук и бързо отвори пръсти. — Вече няма аларма, няма ток, но това ще свърши работа. Следва портата.

Този път тя сви в юмруци и двете ръце, кокалчетата й побеляха. Разтвори ги бавно. Портата потрепери, отвори се малко, след това още малко.

Тя си пое въздух.

— Засипана е с пясък, тежка е, не иска.

Тя се подразни и изтласка ръце напред.

— Отвори се, дяволите да те вземат!

Портата се отвори, металът изтрещя, пясъкът се измести.

— Можеше и по-тихо.

— Много по-тихо. Следващия път първо премахни пясъка.

Тя се досети каква грешка е допуснала, изду бузи и изпусна въздух.

— Това щеше да е добре. Както и да е. — Мина през портата, попадна на още пясък, нещо като сух бряг, където бяха изоставени камиони и екипировка.

Огледа широката метална врата.

— Тук ще нанеса удар. Ще вляза бързо. Надявам се да сме имали вътрешна информация и да познаваме разположението, но ще действаме бързо. Трябва да има още една врата, може би повече. Отзад и отстрани. Същото е и тук. Влизаме бързо, пръсваме се във всички посоки. Те ще бъдат въоръжени, така че трябва да бъдат неутрализирани — това е от думите на татко — колкото е възможно повече, при това бързо, след това се защитават затворниците и бързо се извеждат. Това е мисията. Освобождаваме колкото е възможно повече от задържаните и ги отвеждаме на безопасно място.

Тя погледна Малик.

— Сега може ли да я гръмна?

— Давай.

Тя размърда рамене и потри длани.

— Ето малко забавление за рождения ми ден.

Светкавична вълна, гореща, мощна. И тя се почувства великолепно. Стресът, който носеше, бе освободен с един-единствен брутален удар.

Металната врата се пръсна.

— Бум, бум! — Малко замаяна, тя влезе вътре.

Без електричество сградата беше тъмна, но слънцето нахлу през вратата. Първото тяло — кости в обгоряла и разкъсана униформа — лежеше на няколко крачки от входа.

— О, боже, о, боже.

— Светлина. — Малик стисна ръката й. — С мен. Светлина.

Тя потръпна, съедини силите си с неговите, за да създаде бледозелена светлина.

Видяха друга врата с решетка в дебело стъкло. Отзад имаше охранителен център. И още много мъртви.

Скелетите бяха отпуснати в столове пред угасналите монитори. Други бяха паднали на бетонния под, почернели от някакъв огън.

Малик пусна ръката й и отвори сам вратата с решетката. Щом влезе спря и се обърна към нея, тъй като тя не го последва.

Беше пребледняла на магическата светлина, забеляза той, очите й тъмни, шокирани. Не само от мъртвите, в това беше сигурен. И той усещаше мириса на тъмна магия, останал години наред.

Едва се въздържа да не я хване отново за ръката, да я отведе далече от мъртвите и мрака. Само че това бе слабостта от обичта му към детето, а не задължението на избраника за спасителката.

— С такива неща ще се сблъскваш. Войната, и преди, и сега, и в бъдеще, води със себе си смърт. Смърт, причинена от хора и магия. По време на война ще причиняваш смърт със силите си и със заповедите си. Ако трябва да сме честни, ако трябва да постъпим мъдро, да бъдем достатъчно силни, за да причиним смърт, трябва да я приемем, да видим какво причинява.

Тя потрепери, но влезе.

Още врати, помисли си тя. Десетки метални врати на бетонните стени, открито стълбище, което отвеждаше към второ ниво, и още врати.

Тя се насили да отиде до една от тях, макар да й се струваше, че плува, а не върви. Отвори прозорчето и погледна вътре през подсиленото стъкло. Беше не повече от два метра и половина на ширина и дължина, прозорци нямаше, тоалетната беше занитена към пода, а на тясното легло видя отново кости.

Гняв измести шока и тя изби вратата, след това още една и още една, а металът трещеше и ехтеше. Някои от мъртвите бяха завързани за леглата. Имаше и деца.

Тя изпусна заслепяващия гняв с вик на ярост и протегна напред ръце, запрати сили. Още врати изтрещяха и се отвориха, някои толкова силно, че металът се напука.

— Все още са впримчени тук. Усещам ги. — Гласът й пресекваше от гняв. — Ти усещаш ли ги?

— Да, усещам ги.

Тя скъса военните плочки от едно тяло на пода и ги стисна здраво.

— Покажи ми — прошепна тя и затвори очи. — Покажи ми.

Видя го, такъв, какъвто бе.

— Сержант Роуланд Джеймс Храдгроув, американска армия, включен към операция „Овладяване“. Полковник Дейвид Чапълс Пикет. На трийсет и шест. Женен, с две деца.

Тя стисна плочките и продължи.

— Казвал им е, че ги води на безопасно място. Ако се натъкнели на съпротива, използвали сила, избивали наред. Това били заповедите. А войниците следват заповеди. Неговият екип довел последната група. Двама мъже, три жени, две деца. Момчето, на около осем, му напомняло за сина му, но той имал заповеди. Изпълнил задачата, попълнил документите, после загинал.

— Заповеди. Следвал е заповеди.

Тя пусна плочките и пристъпи към едната овъглена стена, постави ръце върху нея.

— Други ще следват моите. Трябва да се изправя срещу смъртта, за да нареждам на хората си да раздават смърт, за да изпращам хора да я посрещат, да я причиняват. Тогава остави ме да видя. Нека видя кое е превърнало светлината и живота в мрак и смърт.

— Фалън, не си готова за…

Тя завъртя глава. Очите й, станали почти черни от прииждащите сили и ярост, блестяха.

— Сили в мен, сили, които притежавам. Покажете ми сега, покажете ми всичко. Ако задълженията ми докоснат мрака, тогава ще разтворя завесата. Тогава ще чуя, ще почувствам и ще видя. Така да бъде.

Прекалено много, помисли си Малик, прекалено много. Само че жребият беше хвърлен.

Тялото й се изви, главата се отметна назад, очите потъмняха, не виждаха нищо.

Гласове изпищяха в главата й, плачеха, виеха, молеха се.

— Прекалено много. Прекалено много. Не чувам. О, господи, толкова са много.

Нощ, въпреки че в нито една от килиите не се знаеше дали е нощ или ден. Те ги вкараха, вече дрогирани с храната и водата, които им даваха по време на пътуването. Затова те се тътреха покорно, не се съпротивляваха, когато бяха съблечени, разпределени и получиха оранжеви затворнически дрехи. Повечето заспаха, след като ги вкараха в килиите.

Някои сънуваха и крещяха в съня си. Други се опитваха да се преборят с наркотика в тях, ден след ден. А трети, които се бореха, бяха усмирени, докато не им дадат нов наркотик.

В зависимост от категорията според ПНС — Прояви на неестествени способности — и датата на задържане, откарваха пленниците в лабораторията на центъра за провеждане на тестове.

Фалън се насили, даде всичко от себе си, за да слее ума си с духа на момиче, завързано за маса в ослепително светла стая. Джанис била гимназистка, мажоретка, която се стремяла към високи оценки по химия, когато започнала Гибелта.

Той й взе кръв, мъж с безизразно лице в бяла престилка и бяла шапка. Върза я към машина, лепна студени кръгове към голите й гърди.

Бяха й взели дрехите и тя се чувстваше унизена, докато лежеше гола под светлините, а той я опипваше с очи и ръце.

— Моля ви. Искам мама. Къде е мама?

Бяха избягали заедно, след като баща й беше починал. Избягаха, защото на Джанис й поникнаха крила, и майка й се страхуваше. Тръгнаха към къщата на баба й, но нея я нямаше. Продължиха да бягат.

И тогава се появиха войниците.

— Моля ви — прошепна отново тя, но мъжът, който беше забил иглите в нея и беше сложил студените кръгове на гърдите, не каза нищо.

Опита се да извие глава, но не можа да помръдне. Да не би да се беше случило нещо? Парализирана ли беше?

— Моля ви — обади се отново тя. — Помогнете ми.

След това осъзна, че думите й не се чуваха. Думите бяха единствено в главата й, защото тя не можеше да говори.

Не можеше нито да говори, нито да се движи. Затова пък виждаше и чувстваше. Когато по бузата й се стече сълза, мъжът попи сълзата с малко тампонче и го постави в буркан. Надписа го.

— Броуди, стимулант на две.

Пред нея се показа жена, пристъпи към машината и докосна някакви копчета.

Джанис усети силен електрически шок да минава през тялото й.

Жената гледаше монитора и съобщаваше числата. Сърдечен ритъм, кръвно налягане, дишане.

— На четири — нареди мъжът.

Този път шокът я зашемети и тя изкрещя безмълвно. Крилата се разпериха, тласкани от инстинкта да полети, да отиде някъде далече.

— Проява на четвърто ниво. Да захванем.

Нараниха я, нараниха я много, нараниха крилата й.

Нещо в нея, надвило наркотика, си спомни, че са я наранявали и преди. Спомни си, че майка й я няма. Бяха я завели другаде.

Болката нахлу в нея, също както преди, когато той използва скалпел, за да отреже парче от крилото й. Рукнаха нови сълзи и този път жената ги попи.

— Както и преди, крилото губи луминесценцията си, след като се отреже. — Мъжът постави кървавия отрязък от крилото в торбичка. Запечати я и я надписа. — Имаме нужда от коса с корени, Броуди. Десет мостри от главата, десет от срамните косми. И още една проба урина. Всички мостри да се изпратят в Центъра за контрол на Странните по специален куриер.

— Всички ли?

— Този път. Има още, ако ни потрябват.

Той не се усмихна, но по лицето му се появи нещо като задоволство. Джанис го прокле с цялото си сърце. Не заради болката, вече не, а заради това изражение на задоволство.

След това нахлу огънят, черен и грозен.

— Не — прошепна Фалън. — Не, не, не е от нея. Откъде може да е, от какво, от кого? Покажи ми.

Войниците бяха на постовете си. Трима, освободени от дежурство, се хранеха в стола — бобена чорба, пюре от картофи, направено от дехидратирана прах. Други двама пушеха навън. Цигарите бяха по пет долара едната на черно, но армията им ги осигуряваше.

Един чистеше килията на затворничката, която в момента беше в лабораторията. Шефът държеше всеки сантиметър от центъра да бъде чист и подреден двайсет и четири часа в денонощието. Тъй като нямаше други затворници за тестване тази сутрин, редник Кунс беше решил да си почине като гледа филм преди да си легне.

Командващият офицер седеше в кабинета си на второ ниво и внимателно четеше докладите. На бюрото си беше поставил снимка на семейството си — съпруга, дъщеря, син, техните половинки и двете си внучета.

Горчивината, която го беше завладяла след като починаха от вируса, гореше в него. Бе напълно убеден, че отговорността лежи изцяло на плещите на онези в килиите на долното ниво.

Един маг беше полудял в килията си. Ейбрахам Бърнбаум бе известен невролог навремето, богат човек, посветен на работата и семейството си. Той бе човек, който даваше всичко от себе си и използваше уменията си, за да спасява живота на хората. Обичаше да играе голф и да плава. Като командващ офицер, той бе станал свидетел как семейството му измира и нищичко от знанията и уменията му, дори връзките му в лекарската общност, не успя да ги спаси.

Единствено той и внукът, кръстен на него, бяха оцелели. Малкият Ейб с бързия, клокочещ смях, със страстта си към динозаврите и нечуваната си преданост към Айрънмен бе останал жив и също като дядо си бе започнал да проявява способности, които ученият у Бърнбаум би казал, че са пълни небивалици.

В продължение на повече от година успя да опази момчето. Дори когато се наложи да напуснат къщата в Александрия, тъй като боевете приближиха, той пазеше момчето. Превърна всичко в приключение. Обиколки, криене, риболов, лагер в гората или в някоя изоставена къща.

Заведе момчето на юг, там беше топло.

И тогава допусна грешка. Умори се, стана невнимателен или просто наивен. Мислеше, че ще може да създаде живот за момчето в малка разнебитена къща над границата със Северна Каролина. За известно време се получи, тъй като къщата беше сгушена настрани от пътя.

Те обаче дойдоха. Войниците нахлуха толкова бързо, че той разбра, бягството беше невъзможно. Можеше да се бие — имаше пистолет, притежаваше необикновени сили. Само че се страхуваше за момчето.

— Ейб. — Той дръпна малкия в кухнята. — Сега, бързо. Върви в скривалището.

— Ама, дядо…

— Не забравяй какво казахме. — Ейбрахам отвори вратата към мазето. — Не забравяй какво ми обеща.

— Не искам да…

— Ти ми обеща. Върви долу и нито звук. Каквото и да става. Не излизай, каквото ще да стана, докато не дойда да те взема. Или, докато не си сигурен, че са си отишли. Щом разбереш, че ги няма, какво ще правиш?

— Стоя тихо и броя до сто десет пъти.

— Не започвай да броиш, докато не си сигурен, че отвън не долита никакъв звук. — Той побутна детето надолу по стълбата. — Бързо. Нито звук. Обичам те, миличък.

— И аз те обичам, дядо.

Той затвори вратата и както се беше упражнявал, я скри. Дръжката изчезна, не се показваше никаква пролука.

Те нито почукаха, нито изчакаха той да излезе. Нахлуха и през предната, и през задната врата, въоръжени. Дори когато понечи да вдигне ръце, един стреля по него. Не беше куршум, въпреки че го заболя. Той се олюля под въздействието на транквиланта.

Чу как ботушите им чаткат из къщата, чу заповеди да открият детето.

Той се съвзе, но умът му бе замъглен. Беше в малка стаичка, вързан за легло. Опита се да мисли въпреки наркотика.

Малкият Ейб. Бяха ли намерили момченцето?

Можеха да правят с него каквото пожелаят, стига Ейб да бе в безопасност.

Измъчваха го, използваха паралитично средство, докато провеждаха кошмарните си тестове. Понякога чуваше писъци, но те не продължаваха дълго. Никой не разговаряше с него, освен за да го разпита, а след няколко дена дори това престана.

Утешаваше се с мисълта, че е опазил Ейб, че е в безопасност. Позволяваше си да мечтае за прекрасния му смях, за игривите очи.

Но след това дните, седмиците, месеците в самота, наркотици и жестоки тестове заличиха всяка надежда.

Писъкът на Ейб ли чу? Да не би да го викаше на помощ?

Изкрещя и когато те дойдоха, той се опита да се бие, да намери силата на магията отвъд наркотика. Подпали огън, достатъчен, за да изгори един от похитителите, за да си изкара хубав бой. Отново го завързаха за леглото, дадоха му още наркотици, правиха още тестове.

Те го докараха до лудост, лудостта го тласна към мрака.

А мракът беше лукав.

Причини му пристъп, малък, колкото да ги накара да му намалят дозата наркотик. Той им показваше единствено покорство, дори когато го водеха под душовете и го заливаха с маркуча вода. Дори когато го измъчваха.

През всичкото това време събираше мрака около себе си, предложи себе си и чу гъгнещия му смях в главата си.

Те щяха да горят, всички. Черен огън, черни врани кръжат, черен дим се вие, за да скрие слънцето.

Той призова мрака, даде му думи в главата си, които не познаваше. Видя го как му се усмихва, чу обещанията му.

Те щяха да горят, всички щяха да горят, а той щеше да се надигне от пламъците. Триумфално.

И така, когато измъчена фея прокле мъчителя си, Ейбрахам отпусна омразата си, яростта, лудостта и ги изля от себе си в черен огън. И те пламнаха, всички изгоряха.

Само че мракът е лукав, също като лудостта, и помете и него заедно с останалите.

Разтреперана, потна, Фалън се свлече по стената.

— Видях. Видях. Лошо ми е. Ще повърна.

— Сега мълчи. — Малик я пое на ръце. — Поспи.

Приспа я, отведе я.

След като я положи на леглото й, той запали бяла свещ, остави салвията да дими и да докосва лицето й. Когато тя се поразмърда, той й даде отвара, за да облекчи позивите на гадене и шока.

— Видях… — Все още виждаше. Винаги щеше да вижда. — Трябва да ти разкажа.

— Ти ми разказа. Разказваше, докато гледаше, докато чуваше, докато чувстваше. Разказа ми всичко. Трябва да си почиваш. Направи повече, отколкото трябваше. Не беше готова за толкова много.

— Ако не бях готова, нямаше да мога да го направя.

— Ако беше напълно готова, нямаше да ти прилошее. Сега ще се успокоиш, аз ще направя чай, който ще те успокои.

Тя стисна ръката му.

— Той беше добър човек, Малик. Наистина беше добър човек. Лекар, лечител. Жертва се заради внука си. След това дори не му казаха дали са намерили момчето, дали детето е добре. Не му казаха. Също както не казаха на момичето — Джанис — къде е майка й. Защо са били толкова жестоки?

— За да им пречупят духа. Прекършеният дух те осакатява повече от прекършеното тяло.

— Те са прекършили ума му, а това е опасно. Прекършили са ума му, затова той се е обърнал към тъмнината и тъмнината го е напътствала. Нещо тъмно го е чуло и…

— И го е използвало.

— Да, използвало го е. И го е излъгало, защото и той е мъртъв като останалите. Джанис никога не е наранила човек, но мисля, че когато е проклела лаборанта, онзи, който я е наранил, това е дало още повече сили на онова у Ейбрахам. Имаше толкова много гласове, че отначало не чувах, затова трябваше да ги отблъсна. Но си мисля, че толкова много са били пречупени, толкова много са искали да си го върнат, че всичко това се е надигнало и когато Ейбрахам е запалил фитила, всичко е гръмнало.

— Възможно е. Много е възможно. Също както е възможно покрай всички затворници мракът да е нахлул и да е изместил светлината. А това е допринесло още повече.

— Да, права си. — Тя затвори очи за миг. — Имали са сто четиридесет и шест затворници. Разполагали са с място за сто и петдесет. Някои просто са умрели, други са били изпратени в подобни центрове. Но онази нощ са били сто четиридесет и шест. Случило се е преди десет години, на четиринайсети март в седем и двайсет и седем минути вечерта.

— Трябва да се върнем. — Тя стисна юмруци, когато той поклати глава. — Трябва да се погрижим за мъртвите. За всички. Освен това трябва да прочистим земята.

— Да, трябва да се погрижим за мъртвите и да освободим духовете им. Мястото на жестокости може да бъде унищожено, а земята прочистена.

Той изпита гордост, че тя мисли за това, че знае колко е важно.

— Само че няма да е този ден — заяви той. — Утре. Чакали са достатъчно дълго. Ще говоря с Мин, той ще иска да дойде. Също и някои от другите.

— Добре, утре — съгласи се тя. — Само че няма да разрушаваме сградата. Тя е добре построена и мястото й е добро. Някой ден може да ни потрябва.

Той отиде да й направи чай, защото бе по-слаба, отколкото си даваше сметка. Следващия път нямаше да е така, помисли си той. Тя вече бе показала, че има повече самообладание от него. Онова, което видя и чу чрез нея ли? Искаше му се да унищожи всичко на онова място.

Само че воинът, лидерът на воини разбираше, че войната означава смърт. Също така означава затвори.

— Тя никога повече няма да бъде дете — прошепна той, докато добавяше мед към чая, за да замаскира леката горчивина на възстановителната отвара. — Не и след този ден.

В този ден бе родена. Често светлината бе също толкова лукава и жестока като мрака.

Той я чу, че е станала, макар да му се искаше да полежи поне още час. След това чу душа. Тръбите скърцаха малко, но пък вършеха работа. Освен това тя си го беше извоювала сама.

Малик си представи, че тя иска да измие вонята на затвор, мириса на смърт. И той имаше желание да направи същото.

Излезе и се отправи към потока. След като и двамата бяха чисти отново, той щеше да извади джинджифиловата торта, направена специално за нея.

Баланс, мислеше си той, докато се събличаше. Парче торта с чай, тиха вечер, без да й възлага задачи.

Това бе незначителен начин да балансира грозния ден и тъжната задача, която им предстоеше в утрешния ден.