Нора Робъртс
Кръв от кръвта (19)

18.

Лятото дойде и си отиде с горещи, слънчеви дни, изпълнени с учение и практика. С приближаването на есента, горещите дни преминаваха в хладни нощи, докато въздухът се разбунтува. В далечината се скупчваха облаци, пурпурни като натъртено място, и изсипваха едра градушка над умиращите листа.

Феите шепнеха, че войната на вятъра, ледът и жегата са знак, че обучението на Вестителката е към края си и започва истинската битка на светлината срещу мрака.

Фалън го наричаше наука.

Когато обаче бурите се разразиха над къщата, те донесоха яростен дъжд и гневни светкавици, тътен на гръм, който отекваше из гората.

Фалън сама предизвика една, завихрена от собствената й ярост, когато Малик я накара да води три битки една след друга, а след това започна да я критикува.

Тя застана с ботуши, оплескани в кал, на подгизналата от снощния дъжд земя и избърса от лицето си въображаемата кръв на призраците, които бе сразила.

— Победих ги, всичките. И трите пъти.

— Ранена си — изтъкна Малик, — защото си бавна и немарлива.

Белите й дробове горяха, но това бе нищо в сравнение с избухването, което напираше в нея.

— На крака съм, за разлика от тях.

Беше изтощена, но спокойна, а той омаловажи резултата, подчерта значението на процеса.

— Пет пъти се подхлъзна. На два пъти не използва инерцията си и изгуби предимство.

— Глупости, само глупости.

— Грубият език няма да те опази жива на бойното поле, единствено подчертава слабостите ти.

— Майната му и на това, и на теб.

Вбесена, обидена, тя призова три призрака, измъчени, и ги порази. Сляпа за всичко останало, освен за нуждата да отвърне на удара, тя режеше и кълцаше, насочваше сили, които бълваха пламъци, докато вътрешно кипеше. С това кипене долетя вятърът, а с вятъра гръмотевичен тътен.

След това изтрещя.

Убий, помисли си тя, оставила се на яростта си. Избий ги всички.

И тогава избухна светкавица, кървавочервена, разцепи кипналото сиво небе, спусна се на копия и остриета. Тъкмо обезглавяваше последния призрак, когато светкавицата се стрелна надолу и разполови дървото, на което Тайбше често кацаше.

То се пръсна и разпрати дървени стрели и накъсани листа.

Подгизнала, кална, озадачена, тя хукна към мястото.

— О, боже! Тайбше!

— Той прояви достатъчно мъдрост да се отдалечи от неовладяното ти избухване и проява на глупост.

Тя вдигна поглед към небето, потърси разперените бели крила, докато буреносните облаци се уталожваха.

— Той добре ли е? Добре ли е?

— Щеше да разбереш, ако не беше.

Разтреперана, тя приглади назад кичурите коса, от които капеше вода.

— Можех да… Бях така побесняла, но не исках да…

— Това, че не си искала, не означава нищо. Ти застраши други, унищожи живо същество от чист инат. Използва неразумно дарбата си.

Той не крещеше; тя би предпочела да й се развика. Вместо това, гласът му беше зареден с отвращение, което я смаза.

Очите й плувнаха в сълзи. Усети болка в стомаха, докато се опитваше да ги задържи. Не заслужаваше успокоението на сълзите.

— Извинявам се, въпреки че нямам никакво извинение. Само че…

— Само че си готова да се извиниш.

Тя преглътна, въпреки че усети горчивина.

— Почисти кашата, която сътвори — нареди той, думите му бяха толкова студени, че тя потръпна. Отдалечи се от нея и затвори вратата на къщата.

Ядосана, разбита, тя накара дъжда да спре и отиде при тлеещите останки от дървото. Видя как димът се вдига към синьото небе.

Бавно, мъчително събра онова, което можеше да се използва за горене или за подпалки, и пренесе всичко. Тялото я болеше — призраците й бяха нанесли тежки удари — но чувството на вина бе по-болезнено. Отне й часове, тъй като не искаше да използва магия.

Когато приключи, взе едно клонче, задържа го между ръцете си и то й даде опрощение. Сега вече позволи на сълзите да рукнат, остави и тях, и дъхът й да обгърнат клонката, да пусне корени. Изрече думите смирено, докато я засаждаше. Задържа ръце над нея и призова тих дъждец да измие първите листа.

— От отнетото започва нов живот. Моля за прошка за греховете си.

Вдигна овъглена пръчка, разгледа я и започна да прави предупреждение и напомняне.

Изтощена, с гърло, пресъхнало от жажда, тя влезе вътре. Искаше душ, да пие чаша след чаша хладка вода, но се качи по стълбите на горния етаж.

Малик беше седнал и работеше, с чаша вино край него. Дори не я погледна.

— Няма извинение. Позволих на гордостта да ме превземе и използвах гнева си за разрушение. Нараних живо същество и можеше да стане дори по-лошо, защото аз… не контролирах настроението си. Нямах контрол. Единственото ми желание беше да убивам, да ти докажа, че грешиш. Ти не сбърка.

Тя имаше нужда той да узнае, да разбере, дори да не й прости.

— Мога да използвам гнева на бойното поле. Трябва да чувствам. Малик, ако не чувствам — гняв, радост и всичко останало, аз съм нищожна. Чувствата ме правят по-силна. Сега вече знам, че без да контролирам силите си, мощта си, чувствата ми са слабост.

Той сложи капачка на шише с кехлибарена течност, лепна етикет.

— Значи си научила важен урок. Може би най-ценният.

— Не използвах магия, за да почистя, но създадох живот от част от дървото. За да насадя ново и да помоля за прошка.

Тогава се обърна към нея, готов да й даде своята прошка. В същия миг видя дървения маншет на китката на ръката, с която държеше меча.

Удивен, ужасен, той се врътна към нея.

— Направила си дрънкулка? Използвала си онова, което си унищожила, за украшение?

— Не, не, това не е дрънкулка. То е, за да напомня.

Тя протегна ръка.

Той я стисна, готов да продължи с лекцията. След това огледа гривната.

На нея бяха изписани пет символа и думите Solas Don Saol.

Светлина за живот.

— Ще проливам кръв. Ще отнемам живот. Ще изпращам хора в битка или ще им възлагам задачи, които могат да ги убият. Ако приема това, трябва да вярвам в него. Светлина за живот. Ще водя войната, за да сложа край на войната. И никога, абсолютно никога няма да нанасям удар без кауза, без контрол, както направих днес. Ще нося гривната, за да ми напомня. Извинявай. Не можеш ли да ми простиш?

Той я погледна. Насинено око, лошо издрана буза на толкова младо лице. Младостта не може да бъде извинение за нея, но той си позволи да забрави, че това е причина.

— Ще си простим един на друг.

— Ти не си направил нищо.

— Позволих на гнева си да те остави ранена. Лечителството е дарба, а аз пренебрегнах дарбата си, за да те накажа. Седни сега и ме остави да се погрижа за теб, както трябваше да направя още одеве.

 

 

На сутринта, след нощ, разкъсвана от сънища, Фалън стана, за да отдаде дължимото и да остави дарове. Подуши есента във въздуха, ароматите и пушека. Замисли се за дома.

Докато запарваше чая реши през свободното си време този ден да мине през кристала и отново да посети Ню Йорк. Да види онзи град, който майка й беше обичала.

Толкова много миризми, помисли си тя, толкова много цветове и движение. Ами шумът! Вече бе вървяла по тротоарите под извисяващите се сгради, беше се удивявала на чудесата. Автомобили, толкова много автомобили издаваха непрекъснат рев. Хора, безброй хора бързаха, облечени в прекрасни дрехи. Витрините бяха пълни с дрехи и обувки, с чанти и скъпоценни камъни, злато и сребро блестяха зад витрините.

Храна. Навсякъде. Продаваха я на колички, от витрини, вътре в магазини, дори на тротоара. Ароматът на месо, цветя и бензин бе навсякъде. На хора.

Тя наблюдаваше младата Лана в бяла престилка и шапка, докато готви в огромна кухня, пълна с хора, и още шум, викове, движение, пара, горещина. Беше прекрасно.

Беше наблюдавала Макс, докато пише в стая, пълна с книги и снимки. Пръстите му барабаняха по клавиатура, тя знаеше какво е клавиатура. А пък буквите, думите се появяваха като с магия на екрана.

Щеше да се върне, реши тя, може би в деня, когато ги наблюдава как навлизат в огромното зелено пространство, хванати за ръце, засмени.

Нямаше да гледа, не и днес, не и докато Малик беше с нея. Нямаше да наблюдава през кристала обгорелите сгради, разрушенията, мръсотията и кръвта. Днес не искаше да чува писъците в главата си.

Остави чая да кисне и излезе навън да събере яйцата и да нахрани кокошките.

Малик беше вече навън, зад малката им градинка.

Пред него, на мястото на старото дърво, където бе засадила тъничката фиданка, сега се издигаше друго дърво.

Бе напълно израснало, с клони, разперени широко, извити, вдигнати към небето. Листа със сърцевидна форма бяха избуяли гъсти и разкошни. Докато вървеше към него, тя прецени, че ще бъдат нужни трима мъже, хванати за ръце, за да обхванат масивния ствол.

— Ти си омагьосал фиданката. — Тя я заразглежда усмихната. — Много е красива.

— Нищо не съм направил.

— Тогава как… Аз направих магия единствено на клонката от старото дърво, използвах сълзи и дъх, за да призова корените и дъжд, за да избуят първите листа. Не съм го карала да расте и да се променя. Щях да го храня, да помоля феите да се грижат за него, след като си тръгна. Може би феите…

— Не. Това е от теб и за теб.

— Кълна се, че не съм…

Той пое ръката й, докосна с пръст гривната.

— Solas Don Saol. Твоята светлина е донесла живот и това е едно от дърветата на живота.

— Едно ли? Значи не е само това.

— Не е. Те са редки и специални, но не е само това. С това ти си дала нещо и ти е направен дар. То ще роди плодове за храна, за лечение и утеха.

Малик се обърна към нея и скръсти ръце, докато я наблюдаваше.

— Корените му прегръщат богинята на земята. Клоните се издигат към бога на слънцето. Листата вдъхват живот на въздуха, улавят дъжда. То ще даде дом на птици и техните песни винаги ще носят сладост на това място. То свързва всички елементи, земята, въздуха, огъня, водата и магията. Всичко що върви, лети, пълзи, ще се свърже с негова помощ със светлината.

Тя се обърна към него, пое ръцете му и в очите й той видя повече от видение. Съзря жената вътре в момичето.

— Това не е за мен, магьоснико Малик, а за теб. Ти ще откриеш почивка и спокойствие тук, след като приключиш работа. Това е моят дар, нашият дар за твоята лоялност и служба, за твоята жертва. Виж. — Тя вдигна ръка. Плодове, като пъстра дъга, наниз скъпоценни камъни се полюшваха на клоните. — Плодовете на живота също като плодовете на твоята преданост най-сетне са узрели.

Тя отпусна ръка и въздъхна.

— Сега виждам какво съм поискала. Какво мога да поискам, благодарение на теб.

В първия момент той не можа да проговори, намери с усилие гласа си, заговори бавно.

— За мен е чест. Това е огромен дар. Благославя мястото, което се превърна в мой дом.

— Наистина ли? Дом ли е?

— Доволен съм тук, живея и работя, когато не се нуждаят от мен другаде.

И щеше да остане тук, помисли си той, на тази земя, под дървото, когато времето му в това кралство изтечеше.

— Трябва да се съберат яйцата и да се издои кравата. След като приключим със задачите за днес, можеш да започнеш да се сбогуваш.

— Да се сбогувам ли? — Тя бе толкова изненадана, че вдигна рязко глава. — Тръгваме ли? Остават ми повече от три седмици.

— Тръгването ще отнеме време. Приятелите, които си създаде тук, ще искат да отпразнуват заминаването ти, да ти направят дарове. А и ти трябва да направиш дарове за приятелите, които оставяш тук. Само че времето, отредено за нас тук, изтича. Това дърво не е само дар, но и знак. Готова си.

— Нали вчера ми каза, че съм немарлива, а защитата ми е безобразна.

— Самата истина. Независимо от това си готова. Прибери яйцата. — Той взе кофата, която беше оставил, и отиде да издои кравата.

— Прибирам се у дома — прошепна Фалън. След това се разсмя и се завъртя в кръг. — Прибирам се у дома.

 

 

С Мик се оказа най-трудно. Той се цупеше, търсеше си поводи за караница, зарязваше я.

— Бъди търпелива — посъветва я Малик, когато тя се оплака — за пореден път — от отношението на Мик. — Трудно е да си тръгнеш. Трудно е да бъдеш оставен.

Тя не искаше да проявява търпение; беше ядосана. Вместо това престана да му обръща внимание, тъй като Малик бе прав, че му е нужно време. Имаше тържества и гощавки и подаръци. Плува за последно в езерото на феите, тича за последно с елфите. Имаше и нови разкрития.

Помогна на Малик да върже китки билки да съхнат.

— Ако Мик продължи да ме избягва, така и няма да ме види как се качвам на върха на най-високото дърво в гората. Чак на върха. А и няма да ми се налага да му благодаря, че ме е научил как да се катеря.

— Ще му благодариш и за помощта, и за приятелството, когато го видиш.

— Ако го видя. — Сърцето й се сви при мисълта, че може да не се видят. — Май ще трябва да му благодаря. Нямаше да мога да тичам нагоре по стволовете, да се превъртам и да скачам от клоните, ако не ми беше показал как.

Малик въздъхна.

— Мисли, момиче.

— За какво?

— Мислиш ли, че подобни умения могат да бъдат предадени на човек, който ги няма у себе си?

— Да, но той ми показа как да… и аз мога да се похваля с… Чакай. — Тя пусна китка босилек. — Чакай. Да не би да казваш, че имам елфска кръв? Мама няма. Никога не е споменавала и баща ми да има.

— Да не би да си Вестителката единствено за заклинателки и магове?

— Не, но…

— Носиш всичко това у себе си, в кръвта и духа си, така че притежаваш всичко.

— Искаш да кажеш, че мога да тичам почти толкова бързо като някои от елфите, защото притежавам… Ами феите? Нямам крила.

— Ти намери поляната им, плува в езерото им. Те идват при теб. Чуваш гласовете дори на най-малките сред тях.

— Да, но… аз не се превръщам. Мога ли го? Умея ли го? Ако го мога, защо не ми каза, защо не помогна да ме научиш, защо не ме насочи да го открия?

— Мисли. — Той въздъхна отново. — Ти си го открила.

— Задачите, които ми възложи ли? Но аз не мога… — Тя замълча, разбра. — Мога и ще го направя, ако ми се налага — мога да приема формата им. Мога и да се слея с тях, и с тримата, да виждам през техните очи. Ти си ме обучил на всичко това. Просто не съм знаела. Затова дойдохме тук, за да живея близо до другите, да изуча начина им на живот, да се запозная с хората, със способностите им. А аз го наричах свободно време. — Тя изви очи. — И тогава съм се обучавала.

— Това не намалява удоволствието, което си изпитвала. Върви сега да намериш Мик. Много добре знаеш, че можеш да го намериш. Вземи си довиждане с него. Утре заминаваме.

— Утре ли? Не каза ли…

— Току-що го казах.

— Има почти цяла седмица. Те няма да ме очакват. О! — грейна тя. — Така е дори по-хубаво. Ще ги изненадам. Благодаря ти.

Тя го прегърна. Той си позволи да обхване с длан главата й, докато си мислеше: „Да, наистина е трудно да те оставят“.

 

 

Фалън не намери Мик, по-скоро го подмами. Яздеше Лоях с Тайбше на ръката си, следвана от Фоя Бан, и криволичеше към поляната на феите.

Там, тъй като познаваше слабостите му, тя направи пикник с малки кексчета, плодови тарталети и сладък чай.

Когато бухалът кацна на един клон, а конят бе оставен на свобода, тя подпря глава, а вълкът се сви зад нея. Отвори книга.

Не бе нужно много време.

Когато го усети, тя обърна страница и посегна към едно от кексчетата, захапа го.

— Има и за теб, но не и ако ще се държиш гадно.

— Пет пари не давам за сладкишите ти. Дойдох да поплувам. — Той излезе от дърветата и застана на зелената светлина, изрита ботушите си, свали си ризата и се гмурна в езерото по износени, широки къси панталонки. — Не притежаваш мястото. Плувах си тук и преди да дойдеш и ще плувам и след като си заминеш.

Тя обърна нова страница.

— Плуването тук ще ми липсва. Може и ти да ми липсваш, ако не се държиш гаднярски.

— Нищо и никой няма да ти липсва. Това са глупости.

Той се гмурна дълбоко, а когато се показа на повърхността, тя остави книгата. Изправи се, кръстоса крака и срещна гневния му поглед.

— Знаеш, че не са, също както знаеш, че трябва да вървя. Още от самото начало знаеше, че трябва да си тръгна. Семейството ми ме чака. И останалите, всички останали, но семейството ми е на първо място. Много ми липсват, но беше по-лесно да съм далече от тях, защото ти ми беше приятел. Оставаш си мой приятел, въпреки че ми говориш гадно и разправяш неща, които не са верни. Въпреки че си глупав, защото можехме да ходим на лов и да плуваме през последните две седмици и просто да бъдем приятели. Сега времето изтече. Малик казва, че утре тръгваме.

— Утре. — Той изскочи от езерото. — Защо?

— Той казва, че е време. Казва, че съм готова. Не си тръгвай — избъбри тя, когато забеляза, че той се кани да хукне.

— Ти си тази, която си отива. Пет пари не даваш как се чувствам. Пет пари не даваш какво изпитвам към теб.

— Това са глупости и ти го знаеш. Никога преди не съм имала истински приятел. Братята ми и някои от момичетата от другите ферми, от селото. Но не съм имала истински приятел, така че не ми се е налагало да се сбогувам преди. Искам да се прибера, но ми е трудно да се сбогувам. По-трудно е, когато приятелите ми се сърдят, задето трябва да вървя.

— Само защото имаш някакъв вълшебен меч… — Той замълча, уморен и ядосан на злобата си. — Майната му. — След като измърмори някои от любимите си ругатни, той се тръшна до нея. — Мога да се бия. И ще се бия.

— Знам.

— Татко казва, че още не му е дошло времето. Казах, че ще тръгна с теб, за да се бия, но той казва, че още е рано. Кога тогава?

— Не знам. Но знам, че ще те видя отново. Знам го със сигурност.

Той си взе кексче и се намръщи. Изяде го.

— Никога не съм изпитвал към друг човек онова, което изпитвам към теб.

— Ти си първият ми истински приятел и първото момче, което съм целувала.

— Да, но не искаш да те целуна отново.

Тласкана от инстинкта, тя постави ръце на бузите му и докосна устните му със своите.

— Ще целуваш много момичета, след като си замина.

— Може би.

Тя се разсмя и го сръчка с пръст в ребрата.

— Въпреки това ще си останеш мой приятел.

Поседяха безмълвно известно време, рамо до рамо, обърнати към езерото.

— Когато дойде време да се бием — започна той, — когато те видя отново, ще ме целунеш ли?

— Може би.

Той се разсмя и я побутна с рамо.

— Направила съм ти нещо. — Тя бръкна в торбата и извади подаръка. Беше оплела кожени ленти на гривна и бе сложила камъни за защита.

— Много е красива.

— Първо я замяташ така… — Тя му я сложи. — След това връзваш ето така.

— Много ми харесва. — Той изпусна дъха си и бръкна в джобовете. — Аз пък ти направих това.

Беше гравирал лика й върху камъка, който тя извади от копитото на Лоях.

— Помолих татко да ми помогне малко, но…

— Прекрасен е. От Лоях е, така че е наистина супер. Много прилича на мен. Благодаря. — Тя обърна глава и му се усмихна. — Приятели ли сме?

Той сви рамене и си взе тарталета.

— Май да.

 

 

Тя си събра багажа. Щеше да си тръгне с много повече, отколкото бе донесла, но сега разчиташе на два коня, които да й пренесат нещата.

След по-малко от два дена, мислеше тя, докато опаковаше кристала за пътуването, щеше да си е у дома. Пъхна щита в защитната кожа, която превръщенците й бяха направили, но взе меча в себе си.

Два дена на път означаваха Похитители, или Воини на безупречната добродетел, или просто освирепели хора.

Подсвирна на Лоях, тъй като той щеше да носи повечето й вещи. Сложи и върза първата торба на гърба му, след това влезе за останалото. Когато излезе отново, завари Малик да я чака, стиснал юздите на Грейс.

— Отне ми повече време. Много е. Аз ще я държа, ако искаш да си събереш багажа и да доведеш Гуидиън.

— Няма да ми трябват.

— Става въпрос за два дена, но може би… Какво? — Изненадата я накара да отстъпи крачка назад. — Няма ли да дойдеш с мен?

— Разбира се, че ще дойда с теб. Аз те взех от дома, аз ще те изпратя там. Само че не ми трябва нито кон, нито багаж. Няма да отнеме два дена.

Сърцето й прескочи.

— Сега ли? Просто така? Ще се пренесем ли? Никога не съм се пренасяла толкова далече.

— Затова ще дойда с теб, за да ти помогна за последен път.

Тя искаше да спори. Тъкмо беше усвоила умението да се прехвърля от едно място на друго, след като се върна от Кладенеца на светлината. Беше си мислила да се пренесе до фермата, да види лицето на майка си за няколко минути, вместо да чака дни.

Думите му я изпълниха с радост и безпокойство.

— Взе ли всичко? — попита я Малик.

— Да, това е всичко. Просто… леле. — Тя се огледа — сечището, кокошките, градината, дървото, къщата, гората. — Елфите ще ти помагат да прибираш реколтата от градината. — Стомахът я присвиваше. — Ако ти трябва помощ с пчелите, феите…

— Ти за неспособен ли ме имаш? За болен ли? — прекъсна я той.

— Не, но съм била с теб две години. Вече няма да разчиташ на робския ми труд. — Тя се качи на Грейс и вдигна ръка за Тайбше, изчака Фоя Бан да застане между конете. — Сигурен ли си за пренасянето? Не сме само двамата, както досега.

Той плъзна ръка по юздата на Грейс.

— Свърши си работата, момиче.

— Добре, добре. — Тя пое въздух, събра сили и усети тръпката. Миг преди да освободи мощта, видя Мик в края на гората.

Вдигна ръка за сбогом и той вдигна своята. След това премина.

Застана на хълма над фермата.

Обходи всичко с поглед, усети въздуха, зарадва се на гледката, на звуците. Когато погледна към Малик, очите й блестяха от нахлулите сили и от придошлите чувства.

— Ставам доста добра.

— Трябва ти още практика, но се справи добре.

— Татко е вече в полето с момчетата. Косят сеното. Мама трябва да е вътре. Искаш ли да се качиш на Лоях надолу по хълма?

— Няма да идвам. Върви при семейството си.

— Няма ли? Но…

— Изпратих те до дома и сега се връщам в моя дом. Върви при семейството си.

— Чакай, просто… Малик. — Каза го остро и се наведе, за да хване ръката му преди той да я остави. — Ти също си моето семейство. Част от семейството. — Тя стисна силно, след това го пусна. — Благословен да си.

— И ти, Фалън Суифт. — Докосна леко коляното й, след това отстъпи назад.

И изчезна.

— Прибираме се вкъщи. — Тя поведе Грейс надолу към фермата.

Итън беше на полето, когато вдигна поглед — господи, колко беше пораснал! Той извика нещо, помаха с ръце и затича. Всички затичаха.

Лана беше в кухнята, когато усети, че нещо се промени, измести се, отвори се. Потисна риданието и изскочи навън. Видя детето си, красивото си дете да се спуска в галоп по пътя с огромен бял бухал на ръката, следвана от бял вълк и огромен бял кон.

Тя затича, косата й се измъкна от фибите, сърцето преливаше от радост и блъскаше. Когато Фалън скочи от коня и се хвърли в ръцете й, светът, който не беше на фокус цели две години, най-сетне се избистри отново.

— Детенцето ми, детенцето ми. — Тя прегърна Фалън, сякаш се страхуваше да не изчезне. Олюля се, разплака се.

— Мамо. — Фалън зарови глава в косата на майка си, после Лана я огледа.

— Я се виж! Толкова си висока, толкова красива. Отрязала си си косата! — Тя прокара пръсти през нея, след това погали лицето й. — Много ми харесва. Обичам те. Господи, как ми липсваше. Липсваше ми всеки ден.

— Не плачи.

— Не мога да се спра.

Саймън дотича, вдигна Фалън и я завъртя.

— Ето я и нея. Ето го момичето ми.

Тя се разсмя и го прегърна през врата.

— Татко.

Той миришеше на ферма. Миришеше на дом.

— Господи, прекрасна си. Какво е станало с косата ти? Колко само ми липсваше. — Той привлече Лана и ги прегърна силно. — Моите момичета — прошепна. — Красивите ми момичета.

Момчетата пристигнаха с викове и подсвирквания. Саймън я пусна с нежелание, за да могат братята й да я наобиколят.

Замаяна, останала почти без дъх, Фалън се опита да прегърне всички едновременно. Те я засипаха с въпроси — Колин с глас, който й беше почти непознат. Мъжки глас.

Това й напомни, че са се променили, докато я нямаше. Колин беше наедрял, а Травис бе станал висок и слаб, Итън вече не беше бебе.

Джем и Скаут обикаляха и проточваха вратове.

— Цялата банда е тук — прошепна Фалън. — Почти. Къде са Атикъс и Финч?

Забеляза как Итън отпусна глава преди Лана да заговори.

— Умряха тази зима, съжалявам, миличка. Отидоха си заедно, в съня си.

— Така ли? — Преряза я, когато си помисли, че няма да ги види отново, че не е успяла да се сбогува.

— Погребахме ги под дървото — посочи Травис. — При баба и дядо. Можеш да отидеш да ги видиш.

— Ще отида. — Тя се обърна към хълмовете, гората, градината, видя пчелите, полята. — Всичко изглежда същото. Толкова се радвам, че е същото.

— Ти обаче не си.

Тя отвърна на преценяващия поглед на Колин.

— Нито пък ти.

— Обявявам този ден за празник на семейство Суифт — заяви Саймън. Момчетата се развикаха възторжено. — Деца, да внесем нещата на Фалън вътре, погрижете се за конете. Откъде намери този великолепен жребец? Страхотен кон.

— Той не е точно кон. — Итън пристъпи към Лоях. — Той е повече…

— Повече е — съгласи се Фалън. — Искаш ли да видиш?

Тя срещна погледа на Лоях. Той отметна глава назад. Показа рога си, разпери крила.

— Мама му стара — успя да изрече Саймън и се ухили, когато момчетата пристъпиха напред, за да го докоснат.

— Няма да ги нарани. — Тя предугади какво ще каже майка й, затова я хвана за ръката. — Никога не би наранил нещо мое. Това е Лоях — каза тя на братята си.

— Откъде го взе? — Итън потри буза в коня.

— Дълга история.

— Тя включва ли как си намерила белия вълк и бухала? — полюбопитства Саймън.

— Да.

— Определено искам да я чуя.

— Сигурно си гладна. Ще ни разкажеш, докато ядеш. Палачинки?

Сърце не й даде да каже на майка си, че не е гладна. Освен това палачинките на майка й можеха да разпалят апетита на всеки.

— Мъжете ще се погрижат за всичко това. — Лана прегърна Фалън през кръста. Докато я водеше към къщата Колин понечи да негодува.

Саймън го спря с поглед.

— Майка ти има нужда от малко време с нея. И за теб ще има предостатъчно време. А и не всеки ден имаш възможност да се грижиш за летящ еднорог.

— Аликорн — поправи го Итън. — Това е аликорн.

— Така ли? Да свалим багажа от аликорна на Фалън и да заведем двамата с Грейс на ливадата до конюшнята, въпреки че оградата е напълно ненужна. След това ще похапнем палачинки.

Фалън обиколи кухнята. Подуши маята от хляба, който вече втасваше в голямата бяла купа на майка й, и билките в саксиите на перваза на прозореца.

— Готвех се да направя угощение по случай завръщането ти и искахме да украсим… — Гласът на Лана пресекна. — Той добре ли се държеше с теб? Беше ли Малик добър с теб?

— Да. Строг, взискателен, но се държеше добре. Той ме научи на толкова много. Позволи ми да ви видя всички, в огъня. Не биваше да го прави, но на мен ми беше много мъчно.

— Усетих те и това ме ободри. Мечът.

Фалън отпусна ръка на ефеса и кимна.

— Отворила си Книгата на заклинанията, влязла си в Кладенеца на светлината. — Лана се обърна и започна да събира продуктите за палачинки. — Ще говорим за всичко, за абсолютно всичко, но засега, докато хапваме, ще обсъждаме други неща. За бялата ти тройка и…

Тя замълча отново, когато Фалън я прегърна.

— Не се тревожи. Сега вече съм си вкъщи.

За колко време, питаше се Лана, но стисна ръката на дъщеря си.

— Да, сега вече си вкъщи.