Нора Робъртс
Кръв от кръвта (16)

15.

Зимата последва есента и донесе жестоки студове, бръснещи ветрища и обилен сняг. Независимо от това, Малик напредваше упорито с физическото й обучение. Битките, повтаряше той на Фалън, не чакат меката пролет.

Тя се научи да се бие с меч в едната ръка и нож в другата. Когато Малик се утрои с помощта на илюзия, тя се научи да се сражава с многоброен противник.

Често й се случваше да умира, но пък се учеше.

Яздеше Грейс за удоволствие, а Лоях заради тръпката и за да свиква с него, тъй като ездач и кон трябваше да бъдат като едно по време на битка.

Въоръжена с меч и малък щит, тя се биеше с Малик, яхнала кон. Снегът навяваше, докато виещият вятър го завихряше и отново и отново острие от омагьосана стомана звънтеше в острие от омагьосана стомана.

Свикналият с промяната на сезоните Гуидиън се спускаше напред, вдигаше се на задните си крака, въртеше се безстрашно и Фалън се научи да му се възхищава и да го уважава. Лоях беше дори по-умел, Фалън го знаеше със сигурност, също както знаеше, че недостатъкът на нейния кон е ездачката.

Тя щеше да стане по-добра.

Мечовете се сблъскаха, звънтенето им беше приглушено, заради пелената от сняг. Всички часове, в които тя беше въртяла меча, всички кофи с вода, които бе вдигала и пренасяла, й бяха придали гъвкавост и сили. Независимо от студа, усилието затопли мускулите й. Като наблюдаваше и впрягаше умения, които не бе притежавала допреди няколко месеца, тя се изплъзна на Малик и го уцели в сърцето.

Той само кимна.

— Отново — отвърна той и този път създаде илюзия за битка, която се водеше около тях. Воини на коне, пешаци, свистяха стрели, профучаваха огнени кълба.

Те се сблъскваха, оръжията звънтяха. С мисъл и колене тя стисна Лоях, когато той изрита със задните си крака нападател отзад. Тя взе меча на Малик от щита, наведе се наляво и запрати оръжието му към врага.

И този път той просто кимна, преди да протегне ръка, за да се върне мечът му у нея.

— Отново.

Нападна я с мощ, достатъчно неочаквано, за да я изненада. Тя едва успя да блокира удар, който щеше да й пререже гърлото, и за малко да падне от седлото, ако Лоях не бе предвидил и не бе изметнал тяло, не бе отстъпил назад, за да й даде секунда да се овладее.

Гуидиън нападаше, мечът на Малик блестеше. Сега обаче тя беше готова. Блокира го с щита, замахна с него, докато Лоях караше Гуидиън да отстъпва назад.

Въпреки виковете, които се носеха по време на боя, писъците на умиращите, тя чуваше затрудненото дишане на Малик. Тя насочваше младите си сили и нанасяше удар след удар. След това замахна с щита, нанесе удар и той падна от коня.

Тупна тежко върху отъпкания сняг.

Широко ухилена, тя се облегна напред на Лоях.

— Признаваш ли се за победен този път? За трети път в рамките на един час…

Усмивката й се стопи, тъй като той лежеше неподвижно със затворени очи.

— Мамка му!

Тя скочи от коня и се втурна към Малик. Докато движеше длани над него, той отвори очи и отблъсна ръцете й.

— Просто останах без дъх.

— Извинявай, много се извинявам. Сигурен ли си, че не си ранен? Дай да погледна.

— Знам дали съм ранен или не, а сега не съм. — Той седна. — Ти ме свали от коня, но както се беше съсредоточила в един-единствен противник, поне шестима можеха да те нападнат отстрани.

— Няма начин. Лоях щеше да ми каже.

Малик премести поглед към коня, който се беше отпуснал.

— Наистина ли?

— Да. И аз усещам — не всеки и невинаги — но усещам, когато някой от призраците ти се приближава към мен. Когато сме двамата, се допълваме и знаем. Ти си този, който не може винаги да е сигурен. Освен това трябва първо да елиминираш главния враг. Ти си ме учил така. Елиминирай главния, мини на следващия.

Той само изсумтя, но тя долови одобрение. И умора.

— Трябва да изчеткаме конете. Навън са повече от час.

— Те са силни, здрави животни. Аз също. Започваме отново.

— Ако те поваля още веднъж, прекъсваме.

Той я погледна с присвити очи.

— Прекалено сигурна си в себе си, а, момиченце?

Тя сви рамене и протегна ръка, за да му помогне да стане.

— Ако ти ме повалиш, продължаваме. Аз мога да се бия цял ден, старче. — Когато той изви вежди, тя само се усмихна. — Няколко века минават за старост в представите на всеки.

— Да видим докъде ще те отведе арогантността ти.

Тъкмо се канеше да се метне на коня, когато чуха виковете.

Мик тичаше към тях, профучаваше над снега с такава скорост, че почти не оставяше следи. Косата му, побеляла, се разстилаше зад него.

— Трябва да дойдете! — извика той. — Трябва да дойдете.

Фалън веднага стисна ефеса на меча.

— Какво? Нападение ли?

— Не, не. Болни са. Хората са болни. Татко… трябва да дойдете.

— По-бавно. — Малик пристъпи напред и отпусна ръка на рамото на Мик. — Каква е болестта? Колко са болните?

— Много. Температура, тресе ги, а татко не може да диша. Кашля. Чайовете и отварите не дават никакъв резултат. Трябва да дойдете.

— И ти не изглеждаш добре — изтъкна Фалън.

— Добре съм. Аз съм… — Сякаш, за да докаже обратното, той се преви от кашлица. — Баща ми…

— Влез вътре.

— Не, трябва да…

— Вътре — повтори Малик. — Трябват ни лекарства. Ти си с температура. Фалън, направи чай. Бял равнец…

— Бял равнец, плод от бъз, мента. Знам. Не губи време — обърна се тя към Мик и го дръпна към къщата, даде знак на конете да ги последват.

— Седни пред огъня — нареди тя на Мик и по нейна команда пламъците лумнаха. Джинджифил, помисли си тя, мащерка и мед. Това е за кашлицата. Лакрица, ехинацея, добави тя, докато събираше билките, подходящи за температура.

Кипна чаша с вода и добави билките, за да се запарят.

— Имате ли достатъчно одеяла?

— Май да. — Леко разтреперан, я погледна, без да крие отчаянието си. — Трябва да побързаме.

— Ами превръщенците, феите?

— Феите се опитваха да помогнат, но някои от тях също са болни.

— Изпий това. Трябва да взема още запаси. В работилницата имаме лекарства. Малик ще вземе каквото ни е нужно, а аз ще приготвя билки, още мед, лекарства и от тук, и от парника. Тръгваме веднага щом вземем нужното.

— Някои от старейшините се страхуват, че и тази работа е като Гибелта. Те помнят Гибелта. Страхуват се.

— Не е Гибел. — Тя положи ръка на челото му, погледна го. — Вирус е, пневмония. При теб се е загнездила в единия бял дроб.

— Какво е това? Какво е пневмония?

— Не е Гибелта — повтори тя остро. — Изпий това. Ще се върна.

Тя се втурна към работилницата.

— Пневмония — съобщи тя, докато Малик пълнеше две торби. — Вирусна.

Той кимна.

— Върви в оранжерията и набери…

— Знам какво да набера.

Тя хукна. Майка й беше помогнала да се излекуват трима от селото у дома и тя бе гледала. А Малик й бе разказал за тази болест, докато я обучаваше в лечителство.

Тя напълни още една торба и затича към къщата. Малик тъкмо слизаше по стълбите.

— Ще направим още от нужното в лагера на елфите. Вземи Мик на Лоях при теб.

Щом се качи, тя подаде ръка на Мик. Неговата, влажна, лепкава, без ръкавица, трепереше в нейната.

— Дръж се за мен. Ще бързаме.

— Мога да се държа. Давай. Давай.

Снегът летеше изпод копитата на Лоях. Когато тя усети, че ръцете му са се стегнали на кръста й, накара Лоях да полети над снега, остави го да набере скорост, докато препускаха сред дърветата. Знаеше, че Малик ще изостане, но тя щеше да започне да вари чай.

В мига, в който навлязоха в лагера, Мик скочи от гърба на коня. Въпреки че се препъваше и олюляваше, той се втурна към жилището, което делеше с баща си.

— Има ли някой, който да се чувства добре? — провикна се Фалън. — Трябва да сварим чай.

Орелана, пребледняла от изтощение, добави дърва към огъня.

— Чаят не помогна. Мислехме, че ще свърши работа, ще бъде от полза, иначе щяхме да те повикаме по-скоро. Сполетя ни толкова бързо.

— Този чай ще подейства по-добре, ще има ефект от него. Трябва да направим лапи и да загреем гърнета.

Тя даде инструкции на Орелана и три други как точно да запарят билките и дори не вдигна поглед, когато Малик пристигна.

— Кой е най-тежко болен? — попита Малик.

— Най-малкото ми дете. Най-малкото и старият Нед — провикна се Орелана и посочи към една от колибите. — Внучката на Нед се грижи за него. Тя не е болна. Мин е с бебето.

Той подаде на Фалън един от пакетите.

— Знаеш какво да правиш. Аз ще започна с Нед.

Тя взе едно от гърнетата, нарами торбата, а след това и втора.

— Остани и помогни да направят още, Орелана. Знам къде живееш.

— Той е още мъничък. Изглеждаше по-добре, а тази сутрин… Той е съвсем мъничък.

— Помогни да направят още.

Фалън тръгна бързо. Тя усещаше болестта, усещаше колко висока е температурата на заразените и се питаше как още не е разтопила снега.

Влезе в колибата, където Мин седеше на крайчеца на едно легло и бършеше лицето на бебето с кърпа.

— Отказва да яде. Още няма годинка. На десет месеца е.

Тя коленичи и прокара длан над бебето. И двата бели дроба бяха пълни с течност, а температурата му беше висока. Очите, стъклени от температурата, не виждаха нищо. Бяха също като на кукла.

— Трябва да изпие този чай и тази отвара.

— Той още не е отбит. Той…

— Ти ще ми помогнеш — прекъсна го спокойно тя и взе пипета от торбата. — Малък е, не му трябва много, но му давай колкото е възможно повече чай. Първо това, Мин.

Докато Мин даваше чая на бебето, капка по капка, Фалън взе малка тенджера от кухнята, напълни я с вода, добави билки, стрити кристали и капки от друга отвара.

— Сега отварата, която ти дадох. За начало, четири капки.

Мин се бореше с бебето, което започна да се мята и нервничи.

— Горчи, но трябва да изпие четирите капки.

Мин пое сина си в ръце и въпреки че очите му се наляха със сълзи, притисна ръцете на бебето и насила капна капките.

— Добре, добре. Загрей водата в тенджерата. Трябва да кипне и да се вдига пара. — Докато водата бълбукаше, тя взе кърпа. — Чиста ли е?

— Да.

— Никак няма да му бъде приятно, но ще покрия главата му с кърпата. Ще придържаш главата му над парата. Дори да плаче. Така ще поеме лечебната пара в дробовете си. Ще кашля. Най-вероятно силно. Въпреки това ще го държиш.

— Ще го боли ли?

— От кашлицата. Болезнена е. — Тя взе друга кърпа. — Така обаче ще изкашля течността, болестта.

Той кашляше, плачеше, а сълзите се стичаха по лицето на войника, докато Фалън улавяше болестта в кърпата.

— Сега го сложи да легне.

— Диша по-леко. По-добре ли е?

— А-ха. — Тя отново отпусна ръце над бебето. — По-малко течност. Само че… — Тя пое част от течността в себе си. Обърна глава и я изкашля в кърпата. — Той все още има температура, но вече не е толкова висока. Продължавай да му даваш чай и дръж лапата на гърдите. Ще отида да помогна и на другите, но ще се върна. Налага се да повторим.

— Да повторим — прошепна Мин и затвори очи.

— Няма да е толкова трудно, но трябва да го направим. Може би дори трети път. За най-малките и възрастните е най-трудно. Той ще си почине, след това ти сложи кърпата в казана с гореща вода, която ще оставя. Трябва да се дезинфекцира.

— Добре. Добре. Бог да те благослови, Фалън. Кажи на Орелана, кажи на майка му, че е по-добре.

— Ще й кажа. Още чай, Мин.

Също като Малик, тя започна да влиза от колиба в колиба, за да лекува първо най-възрастните и най-малките. Онези, които бяха по-добре, продължаваха да варят чай и да приготвят отвари.

Когато влезе в колибата на Мик, Томас трепереше в леглото. Той се опита да стане, когато момичето влезе, но падна отново в леглото, повален от силната кашлица.

— Трябва да помогнеш — обърна се към нея Мик. — Той изпи чая. Донесох му.

— Добре. Нося още. Достатъчно е и за двамата. Изпий сега твоя. — След това тя пристъпи към Томас, прихвана го, помогна му да седне. — Пий.

След като той успя да преглътне малко, тя го остави да легне и постави ръце над него. Също като бебето, както и неколцина други, той имаше течност в белите дробове.

— Две чаши, Мик, две тенджери с вода, четири кърпи.

— Добре.

Докато той ги събираше, тя направи лапата.

— Ще я държиш на гърдите. Ще ти оставя лекарство, за да повториш. По два пъти на ден, докато белите дробове не се изчистят.

Тя наля отвара в чашите и подаде една на Мик.

— Пий. — Помогна на Томас да отпие. — Изпий всичко. До последната капка.

Тя остана до тенджерата с вода, кипна я.

— Покрий си главата, наведи се над тенджерата и парата. Вдишвай парата. Използвай втората кърпа, за онова, което изкашляш.

— Това е отвратително.

— Да, не е приятно.

Заедно с Малик тя обиколи колибите, погрижи се за пациентите. Откри го преди да мръкне, седнал пред огъня да пие халба бира.

— Мислех, че ще изгубим стария Нед — призна той. — Той обаче е корав и не е готов да умре.

— Бебето — на Мин и Орелана — вече започна да се храни.

— Ще им оставим още чай, отвара и смес за инхалации. Мисля обаче, че най-лошото отмина. Утре ще дойдем пак, за да сме сигурни.

— Трябва да отидем при феите.

Той кимна и отпи още бира.

— След като си изпия бирата. Там положението не е толкова сериозно, нито пък болестта е толкова разпространена. Превръщенците са здрави. Там няма и следа от заразата, но трябва да вземем превантивни мерки.

Той остана загледан в огъня за кратко.

— Днес се справи добре. Осигури комфорт и лекота, по всяка вероятност спаси живота на някои от тях. Постъпваше внимателно, разсъдливо. Нито веднъж не се наложи да ти казвам какво да правиш и как.

— Вече ми беше казал за болестта. А и мама ме е научила.

— Не всичко, което знаеше и направи, дойде от моите уроци и тези на майка ти. Прецени какво ще им бъде нужно до утре, след това ще посетим феите и ще се отбием при превръщенците. После искам още една бира, вечеря и да си легна.

— Болестта е заразна. Трябва да пиеш отвара превантивно. И аз ще пия, ако кажеш, че трябва, но аз не се разболявам.

— Ти не си нито безсмъртна, нито неуязвима, но поне имаш резистентност към болестите. — Той въздъхна. — Аз, за съжаление нямам, затова ще пия от отварата. Така и не измислих начин да променя вкуса, за да не е толкова гаден.

— Тогава се вкарай в транс, за да решиш, че пиеш бира или вино или нещо друго. Ще ти се струва, че е нещо приятно, а това е достатъчно.

Той свали халбата и я погледна.

— Това е страхотна идея и място не мога да си намеря, че досега не съм се сетил да го направя.

Той пи отварата в продължение на два дена по настояване на Фалън. Цяла седмица обикаляха лагерите.

Мик дойде на зазоряване. Беше се възстановил напълно. Донесе й нови панталони — по-дълги — и нови ботуши — един размер по-големи.

— Ти откъде знаеше, че имам нужда?

— Видях. Панталоните ти са окъсели, а и непрекъснато наместваш краката си в ботушите.

— Много са хубави. Меки и здрави. Благодаря.

— Аз ги направих.

— Ти ли? — Тя ги огледа отново, меката кафява кожа и яките подметки. — Не знаех, че можеш да правиш ботуши.

— Аз съм елф — отвърна сухо той. — Както и да е. Може по-късно да се видим на езерото. Водата е топла.

— Може би.

Той погледна настрани, към бялата пелена от сняг.

— Много се страхувах за татко. Никога не е бил толкова болен. Не бях виждал толкова от нас болни. Ти и Малик ни спасихте. Аз съм — всички сме — много благодарни. Старият Нед прави ботуши за Малик. Почти е готов и ще ги донесе лично. Така. До скоро.

Заедно с болестта, приятелството й с Мик бе излекувано.

 

 

През зимата, над снега, в небето, по-често сиво, отколкото синьо, Фалън на два пъти видя как враните кръжат. Не бяха близо, доколкото можа да прецени. Намираха се поне на осем километра, може би дори повече.

Това обаче й подсказа, че докато тя се обучаваше, докато беше на безопасно място, други се биеха и загиваха.

На два пъти помоли Малик да й позволи да вземе Лоях и да погледне отблизо. Искаше само да наблюдава. Щеше да види какво става и да се учи. Той обаче отказа и двата пъти.

През март, когато вятърът задуха и пролетните пъпки все още не се бяха разтворили, тя ги видя отново и отново помоли Малик. И този път той й отказа.

Третият път я накара да избухне.

— Как ще се науча, след като се бия единствено с теб, с мечове, които са омагьосани да не нараняват? Не можеш да ме победиш, когато съм на гърба на коня, и едва се справяш, когато не съм. Мога да изстрелям стрела по-далече от теб и по-точно. Ами това?

Тя замахна с ръце и огънят лумна, свещите заблестяха, изплиска отварата в казана, над която той работеше, а след това я върна обратно.

— Добра съм колкото си и ти.

— Аз си оставам твой учител, а ти си ми ученичка.

— Тогава нека науча какво става по света. Цял живот съм била защитавана. Първо във фермата, сега тук.

— Защото не си готова.

— Ти откъде знаеш? Да не би най-неочаквано да стана готова, когато навърша петнайсет? И без това съм почти на толкова.

— Възрастта не е границата.

— А кое е границата? Кое?

— Отвори тази врата. — Той посочи заключения шкаф.

Тя изтрополи до него и дръпна. Задържа ръка и едва овладя избухването си.

— Заключил си го, така че не мога.

— Не съм. Когато успееш да го отвориш, тогава ме попитай отново. Сега искам да работя на спокойствие. Върви, направи нещо, свърши нещо.

— Добре. И аз не искам да съм около теб.

Тя изфуча към стаята си. Не искаше да излиза навън. И без това времето беше противно. Нямаше желание нито да язди, нито да плува в езерото на феите. Не искаше повече да стои тук.

Тръшна се на леглото.

— Просто искам да видя. Искам да видя нещо различно. Нови хора. Искам да видя — измърмори отново тя. — Искам да видя, искам да ме остави на мира. Свободна съм да започна онова, което се иска от мен. Трябва да започна да си играя ролята, да оставя следа и отблъсна мрака.

Нямаше намерение да прави заклинание. То се надигна само в нея. Тя не разбра, че нещо се е променило, и започна да крачи, докато мисли.

Едва тогава видя кристала на масата. Видя, че се е избистрил.

— Искам да видя — прошепна тя. — Сега в тази сфера погледа ми изчисти. Ще видя онова, което трябва да видя.

Видя всичко, ясно, непроменено, вътре в топката. Не беше бъдещето, а миналото.

Тя остана да гледа, докато сърцето й блъскаше, докато не усети как страхът докосна гърба със студени пръсти, но изгледа всичко до самия край.

Тъй като знаеше какво следва, какво трябва да направи, тя метна на рамо лъка. Положи ръце върху кристала и му позволи да я поеме вътре.

 

 

Малик работеше, за да прогони раздразнението и огромната обида. Поне се опитваше. Когато Фалън се върна в работилницата, почти два часа по-късно след избухването, както той го нарече, му стана ясно, че не е свършил никаква работа.

— Не се извинявам — започна тя.

— Тогава няма причина да прекъсваш работата ми.

— Кристалът се избистри.

Тогава той вдигна глава и я погледна. Беше малко пребледняла, забеляза той, очите й все още бяха пълни с видения.

— Какво видя?

— Видях Нова надежда. Видях нападението. Видях как чичо ми и онази жена убиват баща ми. Сега вече знам как изглеждат. Мога да ги позная. Видях как баща ми закрива нас с мама с тялото си, дава живота си за нас. Видях нейната мъка и ярост. И убийствената й вълна. Бях там.

— Там ли?

— Влязох в кристала.

Бяха му нужни много усилия, за да потисне първата си реакция и да не избухне.

— Как?

— Той беше отворен за мен. Аз се отворих за него. Мама бягаше, за да спаси и мен, и приятелите си. Тя избяга, както беше в напреднала бременност, сама, разкъсвана от мъка, окървавена. Бягаше, криеше се, пак бягаше, избягваше всякакви срещи, веднъж се отпусна изтощена, бе готова да се предаде. Тя ми беше казвала, че в онзи момент съм се появила пред нея, казвала ми е какво съм й казала, въпреки че тогава не ме е познавала. Не е знаела, че съм й дъщеря. Онова, което съм й казала, й е помогнало да събере сили и да продължи. Затова влязох вътре и казах онова, което трябваше.

Той пристъпи към масата, наля си вино, след това сипа малко и във втора чаша. Добави вода и й подаде чашата.

— Сега вече си видяла повече, отколкото съм ти показал. Кристалът е твой. В него, с негова помощ, ще видиш още повече.

— Следвах я известно време, за да се уверя, че всичко е наред. Тя беше толкова уморена, сърцето й беше разбито и същевременно силно. По-силно, отколкото съм предполагала. Видях това и видях лицата на онези, които убиха баща ми. Не видях обаче дали онова, с което тя ги помете, ги уби. Знам само, че ако са живи, аз ще бъда тяхната смърт. Кълна се.

Тя се обърна към заключения шкаф и пробва отново. Вратичката не помръдна.

— Ще го отворя.

— Сигурен съм, че ще стане, когато му дойде времето.

Тя изпи виното и се намръщи.

— Всичко е наред. Когато влизам в кристала, защитена ли съм?

— Ти си едновременно и тук, и там и си уязвима и на двете места.

— Добре. Излизам да пояздя. Трябва да си прочистя мислите.

Тя излезе, а той седна и се замисли. Раздразнението и обидата се бяха стопили, но бе по-уплашен, отколкото очакваше. Тя щеше да влезе в кристала отново, а сега вече не бе по силите му да я спре. Тази крачка бе нейна, както винаги.

 

 

На петнайсет Дънкан търпеше някак часовете в академията. По-често обучаваше и даваше инструкции, отколкото да се учи, но посещенията му радваха майка му и така се спасяваше от забележки и недоволство.

Работеше на смени при мисиите за търсене на запаси и материали, когато ходеха на разузнаване и лов. Ако го притиснеха, работеше в общинската градина, в комитета по извозване на боклука и отпадъците, в поддръжката на тока.

Знаеше, че обучението по оказване на първа помощ му дава знания като медик.

Обичаше тренировките с оръжия, по баскетбол и да се вози по пътя към фермата на мотора си. Обичаше да се мотае с приятелите си, да се закача с Дензъл, да слуша как приятелят му свири на китара или се изявява на спортната площадка.

Беше направил значително повече от това да се добере до интересни гърди и това също му харесваше. При това много.

Тази пролет започна да помага в планирането и организирането на спасителни мисии, както и да се присъединява към тях.

Помогна при планирането и на мисията тази вечер. Тъй като двамата с Флин бяха заловили ранения Воин на безупречната добродетел и го бяха довели за разпит, той си бе извоювал мястото.

— Повече от сто и трийсет километра. — Еди погледна отново картата. — По-далече, отколкото някога сме пробвали. Много път е от нас до там.

— Според госта ни, там държат повече от трийсет човека, измъчвани, докато чакат екзекуцията. — Уил разглеждаше друга карта, която Арлис му беше помогнала да начертае. — Той казва, че имали около сто човека, но само половината били войници. Построили били стени, огради от бодлива тел тук, а тук имало стражи. — Той посочи с пръст на картата. — Комуникационният им център е тук, това е градската библиотека, а затворът е тук, в някогашната полиция.

— Това са първичните мишени — добави Дънкан, — след като неутрализираме стражите, влезем през портата или през оградата. Ако не взривим портата или не премахнем част от стената, оградата, могат да ни приклещят.

— Точно така. Преди да стигнем там, трябва да минем през или да заобиколим лагерите на Воините, които според разузнаването са тук, тук и тук. Така че хайде да премислим всяка стъпка отново. Ако някой види пробойна, да я запушим.

Когато Дънкан излезе навън при групата си, Дензъл, косата му сплетена на десетки плитки и вързана с връвчица, скочи към него.

— Не може ли да убедиш Уил да ме вземе? Хайде, човече.

— Не става, брат. Ти отново си се провалил на обучението с оръжия. Също и по химия.

Дензъл, висок над метър и осемдесет, само мускули, изрита един камък.

— Химията е гадна работа.

Дънкан се облегна на мотора си.

— Трябва да учиш. — Тази няма да я бъде, помисли си той, въпреки че му стана неприятно, когато видя разочарованието на Дензъл. — Ти си бърз, ловък, но трябва да учиш, да вземеш оръжие и да се упражняваш.

— Имам моето оръжие. — Широко усмихнат, Дензъл замахна с лапата на пантера.

— Ясно. Виж сега, хич те няма по химия, а пък аз не мога да свиря на китара. Аз ще ти помогна и ти на мен. Може пък да се получи.

Бяха пробвали и преди с незадоволителни резултати и от двете страни, но нищо не пречеше да пробват отново, реши Дънкан.

— Дадено. — Въпреки това погледна тъжно камионите и оръжията.

— Трябва да тръгвам.

— Избийте ги.

Двамата удариха юмруци и Дензъл се дръпна на тротоара, за да наблюдава как воините заминават.

Дънкан се метна на мотора, Антония се настани зад него. Първите дни и нощи на април си оставаха много студени, но той искаше бързина. Не че караха бързо през стоте и трийсет километра, още повече че части от най-хубавия път бяха все още задръстени от стари автомобили.

Еди шофираше старото хъмви на Чък — бавно, според Дънкан, но беше безценно, когато трябваше да си пробиват път през ръждясалите брички. Освен това го бяха снабдили с екстри и автомобилът се беше превърнал в страхотно оръжие.

Заминаха през нощта, пресмятаха скоростта, километрите, възможното забавяне и отклонения. Възнамеряваха да пристигнат и да започнат нападението около час преди разсъмване.

Той видя майка си с Арлис, помаха й. И други излязоха навън, за да изпратят спасителния отряд. Видя братята, които бе помогнал да бъдат спасени, и Петра.

Отправи на Петра бърза усмивка. Знаеше, че тя си пада по него, но колкото и да беше красива, все още му се струваше много малка.

Щеше да й даде още година, а после, един господ знаеше какво ще стане.

— Лепкаво е — прошепна на ухото му Тоня.

— Кое?

— Обожанието към героите. Толкова е лепкаво, че ще ти запуши порите.

— Я стига. — Той даде газ и Нова надежда остана зад него.

След петдесет километра попаднаха на първото място с натрупани автомобили и спряха, докато Еди проправи път. Макси, една от елфите от първоначалния отряд на Флин, спря мотора си до Дънкан и посочи на изток.

В мрака се виждаха отблясъци от огньове, вдигаше се тъмен дим.

— Похитители — подхвърли Макси. — Горят просто за кеф. Трябва да изпратим екип, за да ги разпръсне.

Във всеки друг случай щеше да се съгласи с нея и да изяви желание да се присъедини към екипа, само че ги чакаха още осемдесет километра.

— Сигурно ще се разкарат, преди да стигнем там. Похитителите обикновено палят, след като са опоскали мястото.

— Да. — Тя погледна напред и даде газ. — Но пък щеше да ми е кеф да ги смажем.

Макси имаше пурпурна коса, отстрани забождаше пера. Беше около три години по-голяма от него и имаше много интересни гърди.

През следващите петнайсет километра той мислеше дали няма да успее да я убеди да остане гола с него. След това попаднаха на ново задръстване.

Спираме и потегляме, мислеше си той, спираме и потегляме. Искаше да пристигнат, да не се мотаят. На осем километра преди мястото двамата с Антония щяха да се отправят на северозапад, заедно с Макси и Соло, превръщенеца. Друг екип щеше да мине на североизток. Щяха да ликвидират стражите и тогава задачата му беше портата. Трябваше да я отвори, да разпрати светкавици — беше станал много добър в това — към сградите, които виждаше на картата в главата си. Оръжейната.

Бум, бам, бум.

Влизане. Тоня се насочва към затвора заедно с екипа си, той се отправя към комуникационния център с неговия. Почти всички ще бъдат все още в леглата, ще си търсят оръжията, няма дори да са облечени.

Стражи, порта, оръжейна, комуникации, повтаряше си той. Щяха да попаднат в свят на болка.

Бяха на двайсет и пет километра от мястото, когато фаровете осветиха момиче на бял кон, застанало по средата на пътя.

Беше като статуя, очертана на синкавата светлина на полумесеца.

Той я познаваше, помисли си Дънкан, когато спряха. Познаваше я от сънищата. Със сигурност я познаваше от сънищата и тази мисъл го ядоса и същевременно очарова.

— Това е капан — провикна се тя. — Те знаят, че идвате.

Той слезе от мотора, целият разтреперан. Удоволствие, гняв, изненада се заблъскаха в него.

Тя знаеше ли, че десет пушки са насочени към нея? Дори да знаеше, не я интересуваше.

Уил изскочи от камиона.

— Ако посегнеш към оръжие, ще допуснеш огромна грешка.

— Аз не съм ти враг.

Еди пристъпи до Уил.

— Коя, по дяволите, си ти, тогава? И откъде намери този кон?

— Намерихме се един друг. — Тя скочи от коня, просто преметна крак и скочи с вдигнати ръце. — Готвят ви капан — повтори тя.

— Еди, върви назад и кажи на останалите да чакат.

— Еди ли? — повтори момичето, докато Дънкан не откъсваше поглед от лицето й, досега сериозно, по което плъзна усмивка. — Еди Клосън. Къде е Джо?

— Той е в… Ти пък откъде знаеш за Джо?

— Знам много неща за теб. Знам как Лана и Макс са те открили, как си ги научил да използват вериги. Свириш на хармоника и си от Кентъки. Видях къде се намира на картата.

— Слушай, хлапе, ще трябва да… — Еди пристъпваше напред, докато говореше, след това видя очите й. — Мили боже. О, боже господи. Имаш неговите очи.

— Знам.

— Имаш очите на баща си. — Той се затича и я прегърна. — Това е хлапето на Макс. Хлапето на Макс и Лана.

— Ти си му бил приятел. Аз съм ти приятелка. Казвам се Фалън.