Нора Робъртс
Кръв от кръвта (11)

10.

Всеотдаен маг, донякъде фанатик, бе създал комуната, наречена с простичкото име Мир, уверен, че мирът е отговорът за всичко.

Хавиер Мартинес, някога имигрант без документи, който работел в памуковите поля в Тексас, влачел торби цимент в Ню Мексико, берял и пакетирал карфиол в Аризона, посветил живота си, за който бил уверен, че Господ го е пощадил, на мира.

Той се събудил с нови умения в деня, в който любимата му починала от ужасната болест, която дяволът посял на света. Бил на двайсет и шест. Страхът и мъката изстрелвали светкавици от върховете на пръстите му и тези светкавици подпалили малката къщичка, в която живеел заедно с Роза и още трима — до един умиращи.

Единствено той избягал, с пламнали пръсти, докато душата му надавала писъци. В лудостта си той подпалил поля, сгради, дори хора.

Всичко горяло и не гаснело.

Той обаче оцелял.

Скитал през пустинята, кожата му пламтяла, покрила се с мехури под жаркото слънце. Следвал свой път, докато ломотел нещо на демоните, които единствено той виждал, на виещия се пушек, на кръжащите врани. Известно време гладувал, ребрата му прозирали под изгорялата от слънцето кожа. За кратко залъгвал глада си с изгорелите тела на плъховете и зайците, които поразявал със светкавици.

Месеци наред крадял каквото може, давел мъката и яростта си в алкохол. И изгарял какво ли още не в пиянството си.

Беснеел срещу мъртвите, когато попадал на тях.

Оцелял. По-късно щял да повярва с цялото си същество, че божественото го е закриляло, че го е съжалило, подложило на изпитание. Как иначе е знаел къде да се скрие, когато банди Похитители профучавали на моторите си? Как иначе е знаел кога да се скрие, за да наблюдава, докато военни конвои превозвали хора в камиони? Колко пъти само чувал писъците на прокълнатите като него, заловени от Воините на безупречната добродетел?

Него обаче така и не го намерили. Нито през първата година, нито през втората, нито през третата. Не и докато изминавал много километри през пустиня и гора, по магистрали, осеяни с автомобили и мъртви тела.

И тогава получил видение.

Треперел, докато къртеща кашлица разтърсвала тялото му една нощ през лютата зима в останките от малък магазин край шосе 70 извън Топика. Тогава му се явила Роза.

Красивата Роза с меките коси и нежни очи отпуснала ръце върху него в мрака, в студа и го стоплила.

Насълзил се, когато усетил облекчението, сладкото облекчение след щипещия, смазващ студ.

През тези сълзи той я видял каквато била наистина, каквато била винаги. Ангел, вестоносец на божественото с бели, лъскави криле.

— Вдигни се, вдигни се! — казала тя. — Пречисти тялото и душата си. Отърви се от демона вътре в теб, защото едва тогава ще изпълниш великата цел, за която си сътворен. Вдигни се, тъй като ти си Избрания.

Той посегнал към нея и тя поела ръцете му в своите. Както бил в делириум, Мартинес се надигнал с усилие на крака.

— Демонът е упорит — предупредила го Роза. — Трябва да затвориш очи и уши за него. Пречисти се. Отхвърли и него, и силите му, защото позволиш ли му да се освободи, той ще те погълне и тогава всичко е изгубено. Върви напред, все напред и учи света. Върви напред и събери паството на прокълнатите. Пречисти ги, миропомажи ги, дари ги с мир. Отведи ги в долината, покажи им планинския връх, затвори се за злините на хора и демони и в последния ден за разплата ще бъдеш чист.

Сълзи опарили зачервените му очи.

— Остани при мен, Роза. — Гласът му пресекнал, станал дрезгав, думи като остриета пронизали гърлото му. — Покажи ми пътя.

— Ще намериш пътя, когато се пречистиш, когато си чист. Аз ще те защитавам, както досега, по време на ужасните ти изпитания. Покай се и бъди спасен. Бъди спасен и спаси всички.

С болно тяло, болен мозък, Хавиер Мартинес се заклатушкал, за да се пречисти със сняг в студа, под бялото око на луната.

И така започнал новият му път.

Той постел, намерил ръкавици, с които да скрие пръстите си, проклети от демона. Беснеел и се молел, куцукайки, с премръзнали крака. Трескав, не на себе си, той се добрал до малко селище. Заслепили го светлини, около него се раздвижили сенки. Изпаднал в безсъзнание и чул отново гласа на Роза: „Покай се и ще бъдеш спасен. Бъди спасен и спаси всички“.

Дни наред се лутал между живота и смъртта, въпреки че за него се грижела лечителка. Косата му, посивяла, падала над лицето, изпито от болестта и глада.

Той обаче оцелял.

През следващите седмици възвърнал силите си, умът му се прояснил. Той обяснил мило, внимателно на лечителката, която го спасила благодарение на таланта си, че е безбожница, че силите й са проклятие, настоявал да се покае. Завладяла го тъга, когато тя отказала да се отърве от демона си.

Проповядвал по същия внимателен начин пред всички, които нямали нищо против да го слушат, и пред мнозина, които не желаели. Когато укрепнал, той тръгнал сред хората, слаб мъж с мили, завладяващи очи, който говорел за свят без оръжия, без смърт, за свят на мир и молитви.

Разказвал за благословена долина и свят планински връх, където последователите му щели да живеят вечно.

Когато си тръгнал от селището, двама го последвали. Докато стигне в Тенеси, вече имал дванайсет апостоли и създал божи заповеди, спуснати му от ангелите в сънищата му.

Единствено заразените от демони, които се покаят, ще бъдат допуснати да влязат на свещена земя.

Нито един от вярващите няма да притежава или използва каквото и да било оръжие. Нож, използван за прибиране на реколтата или за приготвяне на храна, ще бъде осветен.

Вярващите няма да консумират животинска плът, нито която и да било част от живо същество.

Онова, което принадлежи на един, ще принадлежи на всички.

Жени, навършили дванайсет, ще изпълняват определеното им божествено задължение да търсят и заченат и така да населят земята с вярващи.

Никой не ще вдига ръка, когато е обладан от гняв, нито ще нанася удари.

Всеки, който използва силите на демона, ще бъде пропъждан от святата земя.

Докато вървял на изток (ангелите му забранили да използва моторизирани превозни средства), паството му се разраствало. От трийсетимата вярващи, които останали две седмици близо до Шелбивил заради раждане, единствено единайсет успели да избягат от атаката на група Похитители разузнавачи.

Онези, които останали, живи или мъртви, се били преселили на онзи свят, обяснил Хавиер. Това била жертва, която божественото искало, за да могат останалите да продължат.

Някои измрели от болести или по време на раждане. Други избягали през нощта. Трети се присъединили единствено заради безопасността на многобройната група, но повечето от тях ги изоставили.

В един зелен пролетен ден, три години след изкуплението, той довел паството си от двайсет и трима до един планински връх.

Там, сивата му коса се веела, слънцето огрявало светналото му лице, очите му били мили, налудничави, той отворил ръце към долината под тях.

— Ще живеем в тази свята долина — заявил той. — В тази свята долина ще боготворим. С нашите молитви и с нашата вяра светът ще бъде пречистен, както ние бяхме пречистени и станахме достойни за идването на божественото.

Трябвали им дни, докато стигнат в долината, където бълбукала река, пълноводна след пролетния дъжд. Те наклали огньовете си, вдигнали палатките.

Жени, тъй като ръцете и сърцата им били по-чисти, подготвили ястие от диви плодове и овес. Мъже, тъй като гърбовете им били по-здрави и умовете по-остри, събрали камъни, клони и кал, за да построят по-здрав подслон.

Тук, в тази закътана долина, един луд, отдаден на сляпата вяра, създал своята представа за мир.

Осем години по-късно Дънкан коленичи на покритата със сняг земя. Спускаше се мрак, тънък, сив. В този мрак той разглеждаше комуната.

— Никаква отбрана. Абсолютно никаква — прошепна той на Уил. — Няма стражи, нито пропускателни пунктове. Господи, Сузан се е опитала да ги предупреди, но те не са й обърнали никакво внимание, прогонили са я с безумните си проповеди. Дори не са пожелали да я изслушат, така че сега врагът може да се настани по склоновете и да ги целне като мухи.

Уил кимна, намести се леко, докато тъмносините му очи оглеждаха хребета.

— Със сигурност ще сложат хора там, за да изловят бегълците. А те със сигурност ще искат да заловят колкото е възможно повече. Екзекуциите са голямото им шоу.

Настанилият се до тях Еди изсумтя. Сламенорусата му коса се подаваше изпод черната скиорска шапка, която Фред му беше оплела.

— Леле, човече, тук са съвсем голи. Не само че нямат никаква отбрана, но я ми кажете, кой си строи лагер на място, от което няма измъкване? Стигаш до реката и какво, мама му стара, правиш? Няма начин да я преплуваш по това време на годината. Студът ще те убие като куршум. Планината натам блокира пътя. Тръгваш към гората, хубаво, ама докъде ще стигнеш? Нито един от тях не е с прилични ботуши. И още нещо, пич, какъв им е случаят с тези откачалски роби?

Флин наполовина се показа от едно дърво.

— Можем да ги разпитаме за гардероба им след като спасим благочестивите им задници. Двамата със Стар можем да се приближим от това място.

Стар, тиха като дух, се измъкна от друго дърво и кимна. Ако можеше да каже нещо с две думи, нямаше да използва три.

— Стив и Конър ще тръгнат оттук. — Той замахна към няколко дървета, където чакаха други, включително двама от елфите.

— Добре тогава — намести се Уил. — Кажи им.

Лесно беше, тъй като елфите умееха да общуват без думи.

— Нека Маги отведе групата си на онзи хребет. Всички Воини на безупречната добродетел, които се появят там, да бъдат елиминирани безшумно, нали, Еди?

— Дадено, мой човек.

— Отведи екипа си до южния край при Джона. Воините ще започнат да пристигат много скоро.

— Вече пристигат. — Флин, висок, слаб като хрътка, наклони глава. Очите му, остри, зелени, се присвиха. — Чувам бумтене на двигатели.

— Елфски слух — измърмори Еди.

— Посока?

— Югоизток. Може би са на четиристотин метра. — Погледна към Стар за потвърждение, след това вдигна ръка. — Спряха.

— Ще дойдат пеша. На това му се казва изненада. Заемете местата си — нареди Уил. — Да устроим засада на онези, които се канят да устроят засада.

Заеха позиции, докато Дънкан наблюдаваше как мишените се събират. Те излязоха — в откачалските си роби и странни обувки — от палатки, които приличаха на землянки от кал и клони, и застанаха в кръг около огън в средата.

И децата бяха с тях, забеляза той.

Никой не говореше. Когато едно от бебетата изплака, жената, която го носеше, оголи гърда и му даде да суче.

След това настъпи тишина, единствено вятърът се промъкваше между дърветата, докато всички, дори децата, спуснаха качулки над лицата си и наведоха глави.

Като агнета на заколение, помисли си той. От първия до последния. Вятърът се заигра за кратко с робите и разкри боси крака, които сигурно бяха измръзнали.

От една от землянките излезе мъж с дълга, свободно пусната посивяла коса, която се вееше при всеки полъх. Застана в средата на кръга. Вдигна високо ръце.

— Ние сме Избраните.

— Нека бъдем достойни — откликнаха от кръга.

— Всички сме били грешници.

— Покайваме се.

— Отхвърляте ли демона у вас?

— Отхвърляме и него, и всичките му злини.

— Приемате ли божественото?

— Приемаме го. Молим се за неговата ласка.

По време на подаването на реплики и отговорите, Дънкан се местеше напред, докато не застана до Тоня.

— Ако феите не успеят да вземат всички деца — прошепна той, — трябва да им препречим пътя или да ги насочим към гората, откъдето ще ги приберем след това.

— Има три жени с бебета. Ако не можем да спасим жените, грабваме децата. Две новородени и едно детенце, може би на година, година и нещо.

— Разбрахме се.

— Дънк? Те са пълни откачалки.

— Абсолютно, но това не означава, че трябва да бъдат избити.

— Не, но тази вечер ще им отървем кожите, дори ще ги отведем на сигурно място. После те просто ще се върнат. Защото са откачалки.

Макар да не беше съгласен, той сви рамене. Тази вечер си беше за тази вечер. Утре пък си беше за утре. Освен това не биваше да надценяват възможността да нападнат и победят бойна група Воини.

Той искаше битката да започне.

Уил вдигна седем пръста преди да посочи хребета.

Съобщение от елфите, помисли си Дънкан. Седем Воини се изнасяха към хребета. След това посочи към позицията на Еди и показа на два пъти по десет пръста. Двайсетима се движеха южно от лагера. Петнайсет, Дънкан потвърди информацията от следващия сигнал на запад — тяхната позиция. Още осем се движеха на изток.

Екип от шестима се разгръщаше в гората — екипът по почистването, реши Дънкан.

Елфите бяха страхотни, много по-бързи от уокитата.

Чу движение, изпука съчка, докато групата около огъня продължаваше да се провиква и отговаря за ангели и демони. Той докосна коляното на сестра си.

— Готова ли си?

— О, да. — Тя се стрелна, бърза и тиха като змия, надигна се и се шмугна зад едно дърво. Постави стрела на лъка си. Дънкан стисна ефеса на меча си и се изнесе напред.

— Хребетът обезопасен — прошепна Уил. — Светлини.

Дънкан вдигна свободната си ръка, свита на юмрук, във въздуха и нощта се превърна в ден. Всички с очила за нощно виждане бяха заслепени на мига. И тогава започнаха писъците.

Някои от кръга просто паднаха на колене, може би, помисли си за миг Дънкан, решили, че светлината е знак от всевишния. Останалите се пръснаха.

Проехтя стрелба и Воините на безупречната добродетел нахлуха.

Дънкан беше чувал поговорката за това да влезеш с нож в битка с огнестрелни оръжия, но мечът бе нещо друго. Освен това огнестрелното оръжие нямаше да ти свърши работа, когато отсечеш ръката, която го държи.

Мъжът, когото рани, изпищя остро и кръвта му рукна. Тоня успешно прониза друг със стрела и Уил отвърна на огъня.

Размахал меч, Дънкан запрати напред силова вълна и двама мъже и една жена отлетяха назад. Усети движение от лявата си страна и се завъртя рязко, за да отбие удара. Добре че го направи, помисли си по-късно той, когато чу свистенето на куршум покрай главата си.

Имаха пушки, заредени с метал. Шрапнелите се посипваха по дървета, землянки, по земята. Усети жилване в бедрото, не му обърна внимание и насочи силова вълна към пистолета. Когато той се разтопи, стрелецът изрева и го изпусна.

Елф се надигна от скала, свали стрелеца.

Настана хаос. Един от лечителите се втурна напред, изтегли ранените на безопасно място. Феите рискуваха живота си, за да се спуснат надолу и да вдигнат децата далече от летящия метал. Дънкан се биеше с онази целенасоченост, на която бе обучен. Отблъсни врага. Защити невинните и своите хора.

След това с ужас забеляза, че трима от Воините на безупречната добродетел са пробили северния фланг. Един от тях имаше огнехвъргачка. Отби атаката на друг нападател, остави го окървавен, обърна се и хукна към поляната отпред.

Не беше достатъчно бърз, така и не успя да спре жената, която изкрещя победоносно и обля един от коленичилите мъже в огън.

Кошмарният остър писък, ужасяващото пропукване на горяща плът заглуши звуците от престрелката, виковете и свистенето на стрелите.

Дънкан дори не се замисли, годините обучение си казаха думата, и той се втурна напред. С див вик се нахвърли върху тримата, едва успя да запрати силова вълна — и почти веднага — да блокира пламъците, които се стрелнаха към него.

Мечът му сякаш оживя в ръката, когато порази жената и обзет от ужас, погълнат от ярост се завъртя и замахна към другарите й. Не видя ножа, нямаше и да го види, както бе заслепен от гняв и нанасяше удари.

В следващия миг видя как ножът се изплъзна от ръката на четвърти мъж, който се беше хвърлил към гърба му, а сега падаше с пронизано от стрела сърце.

След това всичко сякаш спря. Чу далечни викове, някой имаше нужда от лечител. Огънят пареше лицето му, усещаше противния мирис на горяща плът да се разнася във въздуха. В краката му се търкаляха четирима мъртви.

Чу Уил да се провиква, искаше да организират претърсване — както за врагове, така и за мишени, но остана неподвижен и усети как окървавеният меч тежи в ръката му.

Тоня пристъпи до него.

— Да вървим.

— Нещо се отнесох. — Все още се чувстваше малко замаян.

— Да, забелязах.

Той погледна пронизания със стрела.

— Благодаря ти, че ми пазиш гърба.

— Мама ужасно ще се вкисне, ако се прибера без теб.

Избърса с ръка пот, кръв и един господ знае какво още от лицето си и се обърна към нея.

— Я, тече ти кръв.

Тоня се намръщи, когато погледна ръката си.

— Да, удари ме шрапнел. Много боли.

— Хич не ми разправяй. И мен ме уцели. — Той посочи бедрото си. — Аз ще те оправя, а после ти мен. И нито дума пред мама.

Тоня вдигна вежди и изви очи.

— Нали ще види дупките и на панталона ти, и на якето и ризата ми.

— Ще му мислим по-късно. — Той постави ръка върху нейната; тя притисна своята към бедрото му. Преплели погледи, те впрегнаха силите си, за да се излекуват.

Когато Уил приближи, Дънкан разбра от изражението му, че му се пише лошо.

— Оправяй се сам — прошепна Тоня.

— Какви, мама му стара, ги вършиш, Дънкан? Не са ни притрябвали тъпи мъртви герои. Изскачаш, без някой да те прикрива, сам срещу трима.

— Просто…

— Просто нищо — озъби се Уил.

— Те го подпалиха, Уил. Той си стоеше на колене и те го подпалиха.

— И ти реши да рискуваш живота си за един мъртвец. Изпълнихме мисията си тук без нито една жертва от наша страна. Щяхме да имаме обаче, ако сестра ти не беше достатъчно бърза, за да ликвидира онзи, дето се канеше да ти изреже черния дроб, защото ти беше прекалено зает да се правиш на самурай, за да го забележиш.

— Добре, разбрах. — Част от него обаче не бе убедена, че е постъпил нередно. — Извинявам се.

— Едно извинение изобщо не върши работа. Трябва да ти имам доверие, както и всички останали, трябва да мислиш, да следваш принципите на обучението си. Има и по-лошо, какво щях да кажа на майка ти? — Уил замълча и потри лице с ръка.

Дънкан реши, че ще има още, но Еди докуцука и привлече вниманието на Уил.

— Ранен ли си?

— Абе, нещо си ударих коляното. Рейчъл ще ме оправи. Уил, видях Карл Роув. Роув беше с тях.

— Роув ли? Сигурен ли си?

Нещо заблестя в очите на Еди и се превърна в смесица от студен гняв и гореща мъка.

— Познавам мръсника, Уил. По-стар е, по-дебел, но познавам тази гад. Бягаше, скапаният страхливец. Държа да ти кажа, че изоставих другите, за да хукна след него. Тогава си ударих тъпото коляно. Не можах да го настигна, Уил. Просто не успях.

— Нищо, всичко е наред. Сега знаем със сигурност, че е жив. Ще го спипаме, Еди. Един ден ще го спипаме.

Дънкан искаше да разбере защо на Еди му се размина с едно „нищо, всичко е наред“, след като беше изоставил другите, докато на него му изнесоха цяла лекция. Той обаче знаеше за Карл Роув. Знаеше, че е участвал в клането на четвърти юли.

— Хайде — подкани го Уил и отпусна ръка на рамото на Еди. — Да откараме тези хора до Нова надежда. Които не желаят, оставете им малко запаси. Да се прибираме.

— Ясно.

Дънкан изчака да се отдалечат, да не би Уил да се сети и да довърши лекцията.

— Той няма да каже на мама — заяви Тоня. — Може да заплашва, че ще й каже, за да те уплаши, но няма, защото знае, че тя ще перколяса. — Замълча за кратко. — Много ме уплаши, но аз знам защо го направи. Това е вътре в нас. Уил не може да разбере. И мама не може, защото това е вътре в нас. То е част от дарбата… не знам. Просто сме си такива.

Тя въздъхна и дъхът й се превърна в бял облак.

— Да помогнем да почистят и да се прибираме. Този път не беше същото, Дънкан. Този път не почувствах радостта, която изпитвам при друга спасителна операция.

— Значи ставаме двама. Права си, да почистим и да се прибираме.

Когато се обръщаше, за да тръгне с нея, забеляза движение с периферното си зрение. Мечът буквално излетя в ръката му. Момичето, което се криеше зад землянката, се сви, изплака. Сини като метличина очи заблестяха със сълзи от страх.

Дънкан изпусна сдържания дъх и прибра меча.

— Няма да те нараним. Сега си в безопасност.

Тя обаче поклати глава и се сви още повече.

— Трябва да дойдеш с нас. — Тоня се опита да повтори строгия глас на брат си. — Ще те заведем на безопасно и топло място.

— Жените никога няма да напуснат тази свята долина.

Дънкан прецени, че е приблизително на неговата възраст, може би малко по-малка. Според него, тя не влизаше в числото на жените, но не каза нищо.

— Тук вече не е безопасно. Воините знаят за него и ще се върнат. Как се казваш?

— Аз… Петра.

— Слушай, Петра. Майка ти, баща ти, тук ли са? Ще ти помогнем да ги намериш.

— Мама е починала при раждането ми, защото съм прокълната. А пък баща ми…

Тя посочи овъглената купчина на земята.

— Моите съболезнования. — Тоня коленичи. — Много ми е мъчно за него, но трябва да дойдеш с нас. Тук не е останало нищо за теб.

— Хавиер благословения казва…

— Него го няма. — Изгубил търпение, Дънкан вдигна ръка, за да покаже мъртвите, кръвта, съсипията. — Да го виждаш някъде?

— Отведоха го.

— Кои? — попита Тоня.

— Хората, които дойдоха да осквернят свещената долина. Видях ги, когато го повлякоха нанякъде.

— Значи го няма — заяви Дънкан. — Тук вече няма никой. Значи трябва да дойдеш с нас.

— Мястото е хубаво — добави Тоня. — Отиваме на хубаво място.

— Свещено ли е?

— Хубаво — повтори тя и подаде ръка. — Ще заведем там някои от твоите… хора. Всички, които искат да дойдат. Ще имаш и храна, и подслон. — И душ, помисли си Тоня, защото имаше нужда от душ. — И никой няма да те нарани.

Когато тя пое ръката на Тоня и се изправи, Дънкан забеляза, че е висока почти колкото сестра му. Косата й, сплетена на дълга, сплъстена плитка, беше мръсноруса. Много мръсна.

Робата — по-скоро чувал, помисли си той — приличаше на някакъв тъкан материал. Беше със същите безполезни обувки до глезените.

Тя обаче тръгна покорно с Тоня, затова той помисли, че проблемът е приключил. Реши да остане — самоналожено наказание, задето не се беше подчинил — и да помогне да изгорят мъртвите, тъй като земята бе много твърда и не можеше да се копае.

Веднага след като настаниха хората от култа на Хавиер — единайсет деца, включително и бебета, плюс трима възрастни, Еди се отправи към дома.

В клиниката нямаха нужда от него, там щяха да се справят с ранените. Той щеше да накара Рейчъл да му погледне коляното на сутринта. Сега единственото му желание беше да се прибере.

Нямаха нужда от него и в кухнята, където доброволци приготвяха храна за хората, които бяха довели. Нямаше нужда да раздава дрехи и припаси или да ги настанява в къщите, които други доброволци бяха подготвили за целта.

Той искаше Фред. Искаше Джо. Искаше да погледне децата си, които сигурно спяха. Просто да ги погледне.

Влезе в къщата, която Фред беше превърнала в щастлив, пъстър дом. Качи се по стълбите. Първо надникна в стаята на момичетата. Рейнбоу, най-голямата, се беше сгушила под пъстро одеяло с котка, кученце и усмивка на лицето.

Ейнджъл, най-малката, се беше проснала на леглото, почти заровена под колекцията си от плюшени играчки.

Влезе в стаята на сина си. Макс, средното му дете, кръстено на скъп, загинал приятел, спеше с друго кученце, любимото си камионче и дори в съня изглеждаше готов да създава неприятности.

Очите му започнаха да парят.

През целия си живот Еди никога не си беше представял, че ще обича нещо, някого по начина, по който обичаше децата си. Щеше ли да ги има, щеше ли да има Фред, която просто озаряваше този откачен свят, щеше ли да има собствения си живот, ако не бяха Макс и Лана?

Тръгна към стаята, където знаеше, че Фред го чака. Тя беше седнала в леглото, червената й коса приличаше на великолепен ореол от къдрици, коремът й — наедрял с четвъртото им дете. Плетеше одеяло за новото бебе.

На пода, свит на рогозката с още едно кученце, Джо забарабани с опашка.

— Чух те, че се прибираш. — Фред остави одеялото. — Брайър съобщи преди няколко часа, че всички са добре. — Усмивката й угасна. — Не ми се струваш добре. Ще ти направя нещо за ядене.

— Недей, не ставай. — Той махна с ръка, за да я спре, влезе и седна тежко от едната страна на леглото. Беше го донесъл от изоставена къща на деветдесет и пет километра от дома им, защото знаеше, че тя ще хареса балдахина. — Не съм гладен.

— Куцаш.

— Просто си ударих коляното.

— Рейчъл или…

— Остава за утре, нали! Трябваше да се прибера. Някой ще го погледне утре.

— Ще направя малко лед, за да…

— Всичко е наред, Фред.

Тя се намести и се притисна до него.

— Какво се случи? Какво не е наред?

— Беше ужасно. Онези хора просто стояха в кръг и се молеха, дрънкаха някакви дивотии. Имаше и деца, а те нямаха прилични дрехи, нито обувки. Бяха кльощави, мръсни и… според мен всички са напълно луди, Фред.

— Хората се справят по различен начин. Дори лудите.

— Имахме добър план, бяхме заели добра позиция и се получи. Почти напълно. Гадовете спипаха около десетина от тях и се разкараха, но ние спасихме всичките деца. Има бебета, Фред. Съвсем малки бебета.

За да го успокои, тя постави ръката му върху корема си.

— Имахме наранявания, но нищо тежко. Погрижиха се за всички, а останалите са за Рейчъл. Няма обаче тежки случаи. Върнахме общо четиринайсет, единайсет са деца. Някои от лудите се пръснаха и разузнавачите не ги откриха, нито пък телата им, така че… Други просто отказаха да дойдат и не успяхме да ги накараме. Добре поне че доведохме тези четиринайсет, и това е нещо.

— Какво става, Еди? Трябва да ми кажеш.

— Видях Роув. — Той стисна силно ръката й. — Скапаняка Карл Роув. Видях го как застреля една от лудите, жена. Застреля я в гръб. След това хукна, защото ние имахме надмощие, Фред. Направо ги сразихме и те се разбягаха като истински страхливци. Хукнах след него. Отделих се от останалите и се втурнах след него. Само че не видях тъпия корен. Не го видях, защото мислех единствено за Роув, онзи мръсник. Ударих си коляното и той се измъкна. Не успях да го спипам, Фред. Заради Макс. Заради Макс и Лана. Не успях да го докопам.

Фред го прегърна, притисна го до себе си, докато той плачеше.