Нора Робъртс
Кръв от кръвта (12)

11.

Три дена по-късно една от жените, които бяха спасили, се измъкна от града с бебето си и две от децата. Единственият мъж, който беше дошъл със спасителите си, избяга с чувал продукти и остави петгодишното момиченце, за което твърдеше, че било негова дъщеря.

Рейчъл седеше в кабинета си и четеше картоните на онези, които бяха останали.

Недохранване, измръзване, трихофития^[1], импетиго^[2], развалени зъби — зъболекарите щяха да имат много работа — инфекция на бъбреците. Две момичета, на не повече от четиринайсет, бяха бременни. Случай на двустранна пневмония, няколко стари счупвания, зле зараснали, няколко рани — ухапвания от диви животни или други наранявания — зле зашити.

Тя се отпусна назад, свали очилата, които беше започнала да използва отпреди две години, и потри очи. Беше напрегната, къдравата й коса беше опъната назад, защото така се чувстваше по-добре след няколкото дълги дни, и бе използвала малко от органичния грим, който й даде Фред.

Влезе Джона и седна върху бюрото й. Подаде й чаша.

— Представи си, че е силно черно кафе.

— Ще ми се да можех да забравя какъв вкус има. Хубаво, черно, прясно смляно.

Тя отпи от чая с ехинацея.

— Фред е твърдо решила, че ще имаме кафе.

Тя въздъхна.

— В момента съм готова да кажа, че си струва риска да пробват… отново.

Джона се наведе и я целуна.

Той имаше нужда от подстригване, помисли си тя, макар да харесваше косата му, когато не му оставаше време да отиде при бръснаря.

— Даде ли на децата да закусят? Изпрати ли ги на училище?

— Аз си върша задълженията. Хенри ти направи чая. Люк изми чиниите. Не беше във възторг, но ги изми.

— Момчетата ни са добри.

— Като говорим за момчета, има едно от онези, които ги доведоха… И не преиначавам нещата, Рейчъл, можеш да ми вярваш.

— Нищо не съм казала.

— Та това момченце. То е само на три. Твърди, че се казва Гейбриъл. Поговори с мен. Не повдигнах въпроса снощи, защото ти беше уморена. И двамата бяхме уморени.

— Имаме група, която отказва лечение, заплашват и останалите и ги карат да се опъват. А на онези, които са съгласни, ще им трябва и време, и много грижи, за да оздравеят. Имаме дете, което е силно недохранено и дехидратирано, защото и майка му е в същото състояние, а млякото й не е достатъчно. Другото е може би на година, майката е продължавала да го кърми, но е загинала по време на нападението и то има ужасна инфекция на ухото.

Тя отпи нова глътка чай и потри слепоочията си с пръсти.

— Отказват одеялата, защото били вълнени, не искат ботуши, защото са от кожа.

— Култ. Промити мозъци. — Джона застана зад нея и започна да масажира раменете й. — Децата поне могат и ще научат други неща. Скоро. Поне това.

— Гейбриъл, на три, момченце, недохранен, трихофития, също с ужасно възпаление на ухото.

— Да, за същото говорех. Има нещо в него, Рейчъл. Виждам, че ще оцелее. Също като… двустранната пневмония…

— Казва се Исая, на шейсет.

— Той няма да оцелее.

— Ако приеме лечението…

— Може да приеме, може и да не приеме. Но той няма да оцелее.

Тъй като дарбата на Джона бе да вижда смърт и често живота на мъртвите, Рейчъл не спори с него.

— Добре.

Джона отново приседна на ръба на бюрото.

— Децата ще имат нужда от семейства.

— Култът… ти си прав… те се смятат за семейство.

— Само че не са. Семейството няма да позволи децата да гладуват, след като има дивеч. Няма да ги остави да мръзнат, след като има места, които предлагат подслон. Може и да няма начин да се променят възрастните, нито да бъдат лекувани, но при децата става. Поне при малките. Той е на три, Рейчъл. Баща му или поне мъжът, за когото се предполага, че му е баща, е загинал по време на нападението. Майка му е починала при раждането или скоро след това. Не е сигурен.

Тя кимаше, докато го слушаше, след това нещо в тона му я подсети.

— Джона, да не би да искаш онова, което мисля, че искаш?

Той пое едната й ръка и я потри между своите.

— Той има нужда от дом. Ние имаме дом. Той има нужда от семейство. Ние сме семейство. Има нещо у него, Рейчъл. Не мога да го обясня, но има нещо. Той има нужда от нас.

Тя се отпусна тежко на стола.

— Джона. Той е на три. Нашите момчета са на единайсет и осем. Тригодишно дете. Никога не е виждало нито тоалетна, нито вана… или поне не е виждало допреди два дена. А нашите момчета…

— Трябва да поговорим с тях. Трябва да се съгласят.

— Хенри няма да има нищо против. Той е добра душа. Само че Люк… той е по-корав. — Повече приличаше на нея, помисли си Рейчъл, както на външен вид, така и като темперамент. — А и аз не съм убедена, че трябва да го направим.

Все още малко объркан, Джона разпери ръце.

— В мига, в който го погледнах, а той мен, се получи връзка. Не беше като първия път, когато видях Хенри и Люк, когато ги поех в ръце. Няма я тази завладяваща, обсебваща любов. Въпреки това… А, ето те и теб. Да, виждам те.

— Дарбата ти ли говори или доброто ти сърце?

— Истината ли да ти кажа? Според мен, и двете.

— Ще говорим с момчетата.

Той пое и двете й ръце в своите и ги вдигна, за да ги целуне.

— Обичам те. Благодаря.

— И аз те обичам, но ни чака дълъг път преди да ми благодариш.

 

 

Дънкан вървеше към дома след урок в академията с най-добрия си приятел Дензъл, превръщенец. Тъй като на Дензъл му предстоеше да премине военно обучение, той не беше участвал в истинска битка и истинско освобождаване на пленници. Познаваше единствено симулации. И така, както обикновено, той искаше да чуе всички подробности около битката в Шенандоа.

Антония вървеше няколко крачки зад тях заедно с Ейприл. Дънкан чуваше как момичетата се кискат. Обсъждат момчета, реши Дънкан. Феята беше обсебена от романтиката.

— Кажи бройката, човече. Колко свали?

— Не е така. Нали ти казах. Това не ти е някоя от игрите на Чък или симулациите.

— Стига де. — Дензъл, едро момче, което се превръщаше в пантера — а това беше направо върхът — бутна Дънкан с рамо. — Носи се клюка, че си размазал трима едновременно и за малко да те изпържат с някаква тъпа огнехвъргачка. Това така ли е, или не?

Дънкан си спомни коленичилия мъж, мръсната му роба, мръсната брада, очите, празни от страх, и… нещо като унес. А как го погълнаха пламъците, изядоха го жив.

Това не беше нещо, което искаше да сподели с Дензъл, независимо че му беше най-добрият приятел. Дензъл беше много по-чувствителен, отколкото си мислеше.

— Не останах на мястото, което ми беше определено, и затова сега трябва да напиша смрадливото есе за йерархията по време на бой.

— Не е честно, човече. Трябва да участвам и аз.

— Ти се провали на лък, на ръкопашен бой и все още не можеш да уцелиш мишената с гумени куршуми. Трябва да продължиш да се упражняваш, защото имаш нужда, човече, а имаш нужда, защото може и да няма чародейка до теб, която да бълва пламъци или да предизвика взрив. Та ти едва издържа изпита по тактика.

Дензъл го погледна с големите си тъмни очи, след това се ухили широко.

— Просто ще призова Като и ще ги разкъсам.

— Да бе, да. — Дънкан беше на мнение, че Дензъл трябва да се придържа към спорта, където беше най-добрият, независимо дали ставаше въпрос за футбол, за баскетбол или бейзбол.

Не всички бяха подходящи за битките.

— Какво ще кажеш да се помотаем довечера? Магна е приготвил филм на ужасите на дивиди.

Магна, на осемнайсет, единственият мързелив елф, когото Дънкан познаваше, живееше в апартамент, който всички наричаха Елфската централа, защото много от тях живееха там.

Домът на Магна често миришеше на мръсно пране, на немити чинии и на разложен боклук, който беше забравил да изхвърли в общинския център за рециклиране.

Не че Дънкан беше особено придирчив, собствената му стая беше ужасна, докато майка му не въведе правила.

Въпреки че Магна отказваше да се бие — твърдеше, че е в разрез с морала му — и често се измъкваше от работа в полза на общността, той беше безобиден и добронамерен. Дънкан го харесваше.

Само че…

— Забрави ли, че ме чака есе?

— Гадост. Трябва да се чупиш, човече. Тротс ще ходи и ще доведе Шели. Щом Шели е там, значи и Кас ще бъде. А ти си падаш по Кас.

Наистина си падаше по Кас, красива брюнетка, която ходеше в цивилното училище, както той го наричаше. Миналото лято й се появиха много интересни гърди.

Ако обаче разкараше есето, щеше да си плати за тази работа и да бъде автоматично изключен от следващата операция.

Приоритетите бяха на първо място, дори да предпочиташе онези интересни гърди, до които му се струваше, че може да се добере.

— Не става.

— Кофти. Да ти помогна ли?

Наистина щеше да му помогне, помисли си Дънкан. Можеше да зареже готиното прекарване и да виси над тъпото есе, ако Дънкан го помолеше.

— Не, аз ще се оправя.

— Ако се справиш по-рано, ела да се покефим.

— Добре.

Той остана да наблюдава Дензъл, с широките рамене и месести ръце, как пресича улицата с едри крачки, а къдравата му коса, вързана на опашка, подскачаше на гърба. Видя хлапето от миналогодишната спасителна мисия — спомни си, че се казва Гарет — с раница, да тича на отсрещния тротоар. Превърна се във вълк, после отново в човек и останалите прихнаха.

Гарет спря, отправи на Дънкан широка усмивка и му помаха. След това се провикна към Тоня.

Сваляше я, усети се Дънкан. Хлапето си падаше по сестра му, а тези непрекъснати закачки можеха да му навлекат куп неприятности.

Но пък беше добро хлапе.

Доволен, той натъпка ръце в джобовете, когато Тоня го настигна. Ейприл, с нейния кикот и плющящи крилца, си беше тръгнала.

— В кого е влюбена сега?

— В Грег.

— Грег, елфът с червената коса и луничките, или Грег, братът на Дензъл, или…

— Луничките. Разправя, че бил голям готиняга.

— Какъв?

— Сладур. Чула, че го казват така в някакъв филм. Това е любимата й нова дума.

Готиняга. Я стига.

— Ти защо все се мотаеш с нея?

— Тя е забавна. Глуповата е, но е забавна. Освен това е по-умна, отколкото мислиш. Достатъчно умна беше да те разлюби.

Той отпусна рамене и си спомни времето, когато Ейприл пърхаше с крила и се кискаше около него.

— Не е мой тип.

Тоня изсумтя.

— Ти си на четиринайсет. Знам го със сигурност, защото и аз съм на толкова. Значи още нямаш тип. Момчетата на твоята възраст, онези, които харесват момичета, имат само едно изискване към така наречения си „тип“. Гърди.

Замисли се за Кас и за тъпото есе.

— Ти пък какво знаеш по този въпрос?

— И аз имам гърди.

Той едва се сдържа да не изсумти, но следващата мисъл го порази като гръм и той се закова на място.

— Ако някой кретен се опита да те докосне, ще разбера.

— Ако някой кретен се опита да ме докосне, мога и сама да се погрижа.

— Глупости. Ако някой се опита да… с теб, ще му счупя ръката, а след това ще му размажа лицето.

Тоня отметна назад коса, дълга, пусната свободно под плетената шапка.

— Не е нужно ти да водиш моите битки. А може някой да ми харесва и да му позволя да опита.

— Я стига глупости!

Мисълта, че някой тип ще прави с Тоня онова, което той си представяше да прави с Кас, го накара да избухне като граната.

— Първо ръката, след това лицето, а после ще се разправям с теб.

— Не можеш да се разправяш с мен, тъпчо.

Тя го блъсна.

— Само гледай.

Той също я блъсна.

— Я да си гледаш работата.

Този път го сръчка с лакът.

— Това и правя.

Стисна ръката й и я изви назад.

Тъкмо преди тя да го ритне — толкова силно, че да види звезди посред бял ден — той забеляза русото момиче, сините й ококорени очи, докато се опитваше да се скрие зад храст със снежна гугла.

Поотпусна ръката на Тоня, колкото тя да разбере предупреждението, и се изви така, че и двамата да застанат срещу момичето.

— Здрасти… ъ-ъ-ъ… Петра, нали?

За малко да не я познае, тъй като преди красотата й беше скрита под пластове мръсотия. Косата й сега беше слънчево, златисторуса, а кожата мека и нежна. Тя отново се сви, също както бе направила в лагера.

— Ние просто се закачаме — обясни той и стисна предупредително Тоня.

— Момчета. — Тоня сви рамене. — Покажи се.

— Аз… ами… не би трябвало да съм навън.

— Защо? — Тоня разреши проблема като отиде при нея.

— Защото… Ние трябва да сме отделно. Така каза Мина.

— Вече не. Ние живеем отсреща. — Тоня посочи къщата. — Ела, влез за малко.

— Не знам дали е позволено.

— Разбира се, че е позволено. — Без да се колебае, Тоня стисна ръката на Петра и не я пусна, докато вървяха. — Как е при теб?

— Не знам.

— Харесват ми обувките ти.

Петра сведе поглед към кецовете си.

— Те не са точно мои, но моите ги взеха. Донесоха други, но бяха направени от животинска кожа.

Тоня я отведе до къщата и влязоха през незаключената врата. След това щракна с пръсти, за да запали огън.

Петра ахна и се отдръпна.

— Демонът…

— Защо пък демон? — попита Дънкан, свали си палтото и го метна върху облегалката на канапето. — Ние не вярваме в такива неща. Ти вярвай, ако искаш, но ние не вярваме. Имаме дарба и сме убедени, че идва от светлината. Както и да е, умирам от глад.

— Той е винаги гладен — отбеляза Тоня, докато Дънкан отиваше към кухнята. — Хайде, свали си палтото.

— Ама не е…

— Вече е. — Тоня се съблече и хвърли палтото си при другото, на Дънкан, изчака Петра предпазливо да си свали синята парка, малко голяма за слабото й тяло. — Сестра ни Хана сигурно е в клиниката. Може да си се запознала с нея.

— Не знам.

— Нали те прегледаха? — Тоня отново поведе Петра, този път към кухнята. — Там са лекарите.

— Те казаха, че съм недо…

— Недохранена. Значи трябва да ядем.

— Мама е уцелила десетката! — извика възторжено Дънкан. — Има пица.

— Приготвят я в общинската кухня — обясни Тоня, докато търсеше запечатана бутилка безалкохолна бира. — Можем да я замразим, а след това да я опечем. Имаме и това.

— Какво е това?

— Безалкохолна бира. Корен от исиот, захар, лимон и мая — заради мехурчетата — и вода. Хана е правила тази партида, но ние всички сме били на уроци по готварство и химия. Да направиш безалкохолна бира си е чиста химия. Освен това е много хубава.

Тоня наля в три чаши, докато Дънкан държеше ръце над пицата, за да се образува кафява коричка и сиренето да започне да се топи.

— Каква е твоята дарба? — попита той небрежно Петра. След това сви рамене, когато забеляза, че тя свежда глава. — Добре. Кажи как е в общата ви къща?

— Лекарката… лекарката каза, че някои от нас са заразни и имат нужда от лекарства, а кърмачетата — от по-добро мляко. А Кларънс и Миранда си свалиха ботушите от животинска кожа и сега трябва да ги оставят.

— Кофти. — Дънкан наряза пицата на парчета.

— Трудно е, защото си живяла някъде по определен начин, а сега живееш тук по съвсем различен начин. — Тоня извади чинии. — Само че не можеше да останеш там.

— Ако божественото е внесло насилие в живота ни…

— Просто лягаш и умираш ли? — Дънкан прехвърли парчетата в чинии. — Не ми се струва много божествено.

— Ти на колко години си? — попита Тоня, седна до плота и й посочи високия стол до себе си.

— Не съм сигурна. Вече съм жена, но не съм зачевала.

— Какво? — Парчето, което Дънкан поднасяше към устата си, увисна в ръката му.

— Вече съм жена — повтори Петра. — Въпреки че съм се отдавала, дори на Хавиер, не съм била благословена с дете.

— Казваш, че трябва да го правиш, при това с онзи дъртак?

— Хавиер няма възраст — грейна Петра. — Истинска чест е да заченеш от него.

— Глупости. Това е извратено, ненормално.

— Дънкан…

Той обаче не обърна внимание на предупреждението на сестра си.

— Ти искаше ли да го направиш с него? Или се налагаше, защото той е измислил свои откачени закони.

— Страхувах се… — прошепна тя. — Но това беше моята слабост. И ме болеше, но това е жертвата на всички жени заради греховете на Ева.

— А това са още по-големи глупости.

Тоня замахна с ръка към Дънкан, когато Петра наведе глава.

— Остави на мен. Тук не е така. Ако четеш книги и слушаш по-възрастните хора, ще разбереш, че и преди не е било така. Хората, които са вършели подобни неща, са били наказвани, когато ги хванат. Ти имаш права. Всички имаме. Само защото сме жени не означава, че някой има право да ни наранява или да ни принуждава да правим секс. Никой няма да ти причини подобно нещо тук.

— Но нали трябва да има деца, за да се увеличава паството, да има кой да се грижи за възрастните, да се разпространява словото. Много от тях умират още в утробата или скоро след раждането. Всички ние изпълняваме дълга си.

Тоня, родена феминистка, но по-дипломатична от близнака си, заговори внимателно.

— Тук, при нас, и в цивилизованото общество хората имат деца, защото ги искат, защото са готови да се грижат за тях, да ги обичат. Колко време беше в онзи лагер?

— Не съм сигурна. Не съм родена там. Две зими, струва ми се. Преди това просто се местехме, вървяхме, криехме се. Баща ми ме удряше и ругаеше заради проклятието ми, въпреки че и той беше прокълнат. Хавиер и нашите хора нито ме удряха, нито ме ругаеха. И баща ми спря, след като се пречисти.

— Престанал е да те удря, но останалото е различен вид тормоз. — Дънкан не можеше да понесе тази мисъл. — И ние тук имаме закони. Ако някой нарочно нарани друг, бива наказан. Всички допринасят с каквото могат. Ние се грижим един за друг.

— Имам един въпрос — намеси се Тоня. — Беше ли щастлива там?

— Там… Не знам. — Разстроено, момичето преплете и изви пръсти. — Не знам.

— Може би ще разбереш, ако си щастлива тук. Пицата ти изстива.

Петра сведе поглед към чинията.

— Благодаря за храната, но… това животинска плът ли е?

— Салам. — Дънкан отхапа парче. — Махни го, ако не го искаш.

— Правят го в голямата ферма — обясни Тоня. — И го карат в общинската кухня.

Петра внимателно махна кръгчетата месо, след това отхапа малко парче пица. Ококори се. Бързо отхапа огромно парче.

— Много е хубаво!

— Могат да я правят и без салама — обясни Тоня, след това подаде на Петра една от салфетките, натрупани на плота.

— И можеш просто да я вземеш ли?

— Всички работят — повтори Дънкан. — Всички ядат.

— Вие имате тази голяма къща и какви ли не неща. — Петра огледа кухнята със замечтан поглед. — Само за вас ли е?

— И за сестра ни Хана, и за мама. Децата не живеят сами, докато не станат поне на шестнайсет. Някои деца идват без родители или възрастни. Но някой ги приютява и се грижи за тях.

Петра прехапа устни.

— Кларънс иска да е с други. Опита се да избяга от божественото, но го върнаха. Неговото проклятие са крилата и топките светлина и…

— Фея — прекъсна я Дънкан.

— Трябваше да го отделят много пъти и да го затварят в землянката за покаяние преди да престане да се предава на демона си. Тъй като е дете, не беше отлъчен, но се страхувахме, че отново ще се предаде на демоните си, когато порасне.

— Това не е неговият демон, а природата му — поправи я Дънкан. — Негова дарба. Той наранил ли е някого?

— Веднъж… два пъти — уточни тя, — се би с други момчета, които му казваха груби неща.

— Това е различно. Нарича се да устояваш себе си.

— Тази вечер ще отиде с жени, които се казват Ан и Марла.

— Те са мили — заяви Тоня с пълна уста. — Живеят близо до академията. Отглеждат овце и лами, тъкат одеяла и плетат пуловери. И правят изкуство. Красиво е. Ан е елф, а Марла — обикновена жена, няма дарба. Чух, че преди Гибелта, докато живеели в Балтимор, искали да имат бебе заедно.

— Но те и двете са жени. Не е възможно. Освен това е грях.

— Не е грях да обичаш някого. Преди Гибелта е имало наука и медицинска технология, която помагала на хората да имат бебета, когато искат. Те са много добри жени. Кларънс има късмет, че е с тях.

— Той каза… каза ми, че Миранда може да отиде с него. Че жените щели да вземат още един. Аз може да отида.

— Давай… пробвай — обясни Дънкан. — Ако не ти хареса там, не си длъжна да останеш.

— Мога да отида, но да не остана, така ли?

— Ан и Марла няма да те карат да оставаш, ако не си щастлива.

— Различно е. Всичко е толкова различно.

— Не плачи — прошепна Тоня. — Всичко ще бъде наред. Пийни си безалкохолна бира.

Петра послушно вдигна чашата и отпи. След това се разсмя и избърса сълзите.

— Гъделичка.

— От мехурчетата е.

— Никога досега не бях пила мехурчета. Поне не помня. Толкова много неща от преди са неясни или смесени. Есми каза, че трябва да се върнем.

— Есми ли?

— Тя си тръгна, с бебето си, и взе две от малките деца. Каза, че трябва да се върнем, иначе ще бъдем прокълнати. Никой обаче не искаше да тръгне с нея. Замина и каза, че се връща на свещената земя, в свещената долина. И Джеръм си тръгна. Взел разни неща от мястото, на което живеел, и заминал. Каза, че мога да тръгна с него, но аз не исках. Хубаво е да си на топло и да имаш обувки и дрехи, които не ти драскат кожата, да ядеш пица и да пиеш бира. Каквото беше преди е неясно, трудно и аз бях уплашена, гладна и ми беше студено.

— Добре. — Дънкан постави ново парче пица в чинията й. — Сега започва от този момент.

— Сега започва от този момент — прошепна тя и му се усмихна.

Изяде и второто парче и тъй като бирата не беше много, Тоня й наля сок.

— Много съм ви благодарна за храната и напитките. Трябва да се връщам. Ще се тревожат и ще се питат къде съм. — Тя стана и се поколеба. — Ако не отида с Кларънс и Миранда при жените, а остана с Мина и бебето й, ще продължите ли да говорите с мен?

— Разбира се. Ще се виждаме в училище, а ти можеш да излизаш с нас.

— Не знам как да ходя на училище.

— Не се притеснявай, ще наваксаш. Ще те изпратя.

Петра излезе с Тоня, след това спря и се обърна към Дънкан.

— Трудно ми е да разговарям с онези, които не познавам. Приятно е, но е трудно. Ти уби мъжете с меча си и проклятието си — дарбата — поправи се бързо тя и се изчерви. — Знам, че щяха да ми отнемат живота. Учили са ни, че божественото не позволява никога да вдигаме ръка срещу друг, никога да не посягаме към оръжие, дори когато ни отнемат живота или живота на друг. Това е най-големият грях. Само че аз се страхувах да умра. Много се страхувах.

— Да стоиш просто така и да не помогнеш на друг? Мен са ме учили, че тогава си страхливец, и ако не е грях, то това е слабост.

— Значи ти не си слаб.

Той седна замислен, докато Тоня я изпращаше. Остана замислен и когато сестра му се върна. Тоня се зае с чиниите веднага, без да настоява да й помогне. Искаше ръцете й да са заети, това бе нейният начин да мисли, реши той.

— Можех да съм на нейното място — заяви тя.

— Няма начин.

Тоня обаче поклати глава.

— Тя е приблизително колкото нас, може би малко по-малка. Трудно е да се каже, но сме горе-долу на една възраст. Ако не беше мама, ако тя нямаше Джона и Рейчъл да й помагат да ни изведе всички от Ню Йорк, ако не бяха срещнали Арлис и Чък и Фред и…

— Много „ако“, все неща, които не са се случили.

— Това „ако“ е за неща, които не са се случили. Искам да кажа, че е можело да бъда отведена на такова място, да бъда принудена да живея така, да ми промият мозъка… защото е имало такава възможност, нали? Да ми промият мозъка дотам, че да си мисля, че съм едно нищо. Просто нищо, което да се използва за правене на бебета и да обожествявам някакъв кретен, който дрънка небивалици за божественото. И щях да си стоя там, докато някой…

— Изрод е думата, която търсиш. Мама я няма, така че можеш да го кажеш. Някой болен, извратен изрод.

— Да, докато някой болен, извратен изрод не ме изнасили. Защото е било точно това. И щях да вярвам, че онова в мен е зло, също като нея.

— Тук вече грешиш. — Тогава той стана и се зае да бърше чиниите, които тя беше измила. — Ти никога нямаше да бъдеш като нея, защото си силна и умна и щеше да сриташ извратеняка в топките преди да те изнасили.

Той й помагаше да се почувства по-добре и тя се усмихна.

— Аз пък си мислех, че имам нужда от теб, за да чупиш ръце и да размазваш глави заради мен.

— Не съм казал, че имаш нужда от мен, казах, че това ще направя. Ти никога нямаше да си като нея. Нищо и никой не може да те накара да станеш като нея. Може би, ако тя остане, ако си позволи, ще се превърне в човека, който трябва да бъде.

— Радвам се, че не го спасихме. Въпросния Хавиер — уточни Тоня. — Знам, че не бива, че това е против всичко, на което са ни учили, но съм доволна, че Воините са го завлекли някъде преди да го спасим. Ако го бяхме измъкнали оттам, ако той беше тук, тя нямаше да има шанс да направи нищо. Нито един от тях нямаше да има шанс.

Дънкан разбра, че разговорът с Петра беше разстроил сестра му много повече отколкото него.

— Знам, че има — как се нарича — школа на мисленето. Някои я следват, занимават се с това какъв е смисълът на нещата, съдбата, орисията и разни подобни глупости, но това не е за мен.

Той махна с ръка.

— Хората правят така, че нещата да се случват по един или друг начин. Дори да не знам, че това не е за мен, бих казал, че не ни е било писано да го спасим. Писано е било да спасим хлапета като Кларънс, Миранда, като нея.

Тоня не беше убедена.

— Писано или не, това сме направили.

— Трябва да кажем на Рейчъл — също и на мама, но на Рейчъл като лекар — за онази работа със секса.

— Почти съм сигурна, че добър лекар като Рейчъл знае. Още повече че едно от момичетата, и то на наша възраст, е бременно. В доста напреднала бременност ми се стори.

— Господи…

— Ти си прав. Ще кажем на Рейчъл. Можем да отскочим сега до нея.

— Това е момичешки въпрос. — А за този ден момичешките приказки му бяха повече от достатъчни. Дори за цяла година.

— Момичешко ли? — озъби се подигравателно родената феминистка.

— Ти си момиче и тъй като въпросът засяга момичетата, значи е момичешки. Мен и без това ме чака тъпото есе.

Когато обаче се качи в стаята си, Дънкан се просна на леглото и се загледа в тавана. Замисли се за гърдите на Кас. Замисли се за златната коса на Петра.

Замисли се също така, както често се случваше, за онова високо, слабо момиче с къса тъмна коса и буреносни облачни очи.

Не се запита дали е истинска. Беше я виждал в мислите си, в сънищата, твърде често, за да вярва в друго.

Питаше се обаче къде, по дяволите, е тя.