Нора Робъртс
Кръв от кръвта (27)

Епилог

Изтощена от битката, от лечението, от пътуването и от ритуала, Фалън се погрижи за коня си и освободи бухала и вълка да отидат на лов.

Единственото й желание беше да си легне. Без въпроси, без удобства, без сънища.

Утре щеше да говори с Колин, да му каже, че се гордее с него, задето е мислил и действал бързо, задето бе останал с Травис и Итън, задето бе защитавал децата.

Утре щеше да говори и с войниците, да посети ранените, да говори с любимите хора на загиналите.

Утре щеше да планира напред, но тази вечер искаше единствено сън.

Влезе през страничния вход и се насили да се пъхне под душа, за да измие кръвта, мръсотията, вонята от битката, пушеците от магиите.

Излезе от банята с намерението да си легне. Дънкан се беше отпуснал на единствения стол в малкия хол. Това бе достатъчно стряскащо, но секунда по-късно тя си спомни, че е съвсем гола.

Наруга го и инстинктивно се прикри с ръце.

— Вън!

— Не съм дошъл, за да те гледам гола. Това е приятен бонус, но не съм виновен, че не си облечена. Трябва да говоря с теб.

— Тази вечер не искам да говоря нито с теб, нито с когото и да било. Уморена съм. Гола съм. Върви си. Ако баща ми те завари тук, ще те пребие.

— Ще рискувам. — Дънкан замахна с ръка към скрина и отвори чекмеджетата. — Облечи си нещо, след като се притесняваш толкова много. И преди съм виждал голи момичета. Ти почти не можеш да се сравняваш с тях.

Той затвори очи и вдигна ръка, когато вълна на болка премина по лицето му.

— Извинявай. Не исках да го кажа. Облечи се, моля те. Ще чакам вън.

Той излезе, зачака. Запита се дали ще напълнят басейна с вода. Запита се защо им е на хората да имат кухня навън. Запита се защо не стоя настрани, поне докато не се научи да се контролира по-добре.

Чу я да излиза, продължи да гледа към небето.

— Все още бях в парка, когато се разправи с тялото на чичо си.

— Не го наричай така.

— Права си. Къде отнесе пепелта?

— Далече. Много далече. На място, на което мръсниците му няма да го открият и няма да намерят утеха в скръбта си.

— Става. — Той се обърна, видя, че е облякла тениска, памучни панталони и е боса. — Аз я доведох тук. Тя е нагласила нещата така, че ние с Тоня да я доведем в Нова надежда. Похвали се, че го е направила, след като… Тя носеше къпкейкове.

— Къпкейкове ли?

— С малини и диви виолетки. Плодове и цветя. Предложи ми един и тогава разбрах. През всичкото това време, докато беше тук, така и не съм видял мрака в нея.

— А вглеждал ли си се?

— Не бих казал, не и специално. Вярвах на всичко. Помогнах да бъде спасено едно травматизирано хлапе. Аз съм герой.

— Аз се вгледах в нея, в Стар.

— В Стар ли?

— Не видях почти нищо и в едната, и в другата. И двете се блокират. Тази вечер успях да се вгледам в Стар и разбрах, че тя блокира ярост, мъка и страх. Едва тази вечер видях какво се таи у Петра.

— Ти си имала дни, а аз години.

— Само ти ли? — Тя изви вежди. — Казваш го, защото си герой ли?

— Глупости. Ако не ме беше предупредила за тъпите къпкейкове, за плодовете и цветята, щях да си взема. Отрова и черни змии. Щях да съм мъртъв, защото едно красиво момиче беше опекло за мен къпкейкове.

Той й се стори по-възрастен. Приличаше повече на мъжа от каменния кръг, отколкото на момчето на мотора.

— Едва ли. Мисля, че щеше да видиш за какво става въпрос, преди да го вземеш.

— Така и няма да разберем, нали? Не я повалих на място. Тя бе по-изкусна, отколкото очаквах, а това беше тъпо. Много тъпо.

— Може би, но тя е била подготвена, за разлика от теб. Тя беше момиче, на което си помагал, за което си мислел, че има нужда от помощ.

— Не реагирах достатъчно бързо, достатъчно настъпателно, затова тя спипа Дензъл. След това мислех единствено как да я накарам да го пусне, как да опазим конфликта само между нас. Тя му прекърши врата, докато стоях и гледах. Прекърши му врата, както ти ще пречупиш пръчка на две.

Мъка напираше в думите му.

— Той не означаваше нищо. Той беше напълно безобиден.

— Тя го уби, за да те нарани, да ти причини болка.

В него изригна бяс.

— Да не би да мислиш, че не знам.

Мъката му едва не я повали и отвори в нея нещо, което я накара да направи стъпка към него, да го прегърне.

— Много ми е мъчно, наистина много ми е мъчно за приятеля ти.

Дънкан се напрегна при опита й да го успокои, след това се отпусна.

— Той никога не би наранил друг човек. Само се перчеше, че е воин, но никога не би наранил. Не му беше присъщо. А тя го уби, все едно беше едно нищо. Убила е и Карли. Баща й я намерил в стаята й с прерязано гърло. Убила е Карли, защото ние… мама му стара.

— Ти си я обичал. Много ми е мъчно.

— Не, не, не… просто излизахме от време на време. Тя беше безобидна също като Дензъл. Тя не беше заплаха. Убила е Мина, щяла е да убие и Бил Андърсън, но той е бил у Уил. Тъй като него го нямало, влязла у тях и съсипала дома му. Защо е направила всичко това? Тези хора бяха без значение. Аз бях важен, ти, също и Тоня.

Тя понечи да се отдръпне, но той я притисна до себе си, затова тя му даде още минута.

— Не си погледнал право в нея.

Той се отдръпна.

— Майната му на това. Какво искаш да кажеш?

— Видял си зло. Видял си мрака и злобата. Не си видял продукта на двамата, които са я създали.

— Едно черно крило и едно бяло, откачалската коса и очите. Разбирам.

— Не си видял всички тези неща като символи. Не си видял извратения мрак в нея да се надига. Това те е… подвело те е.

— Да не би да искаш да кажеш, че тя е луда?

— Искам да кажа, че тя е напълно луда.

Той отстъпи крачка назад.

— Тогава… всичко се връзва.

— Тя е постъпила като хитра, бясна лисица. А те са търпеливи, Дънкан, много търпеливи. През всички тези години са изчаквали, премисляли, планирали. Изпратили са детето си да… да се инфилтрира.

— Тя можеше да причини много повече вреда, откакто дойде. Можела е да осъществи много повече от един план със засада.

— Сигурно е правила гадости. Дребни неща. Болести, инциденти. Когато потърсим, ще намерим мястото, на което е провеждала ритуалите си. Ще го прочистим. Ще ги нараним, както баща ми е направил в планината, както мама е сторила на същото това поле. Те ще изчакват отново. Също и ние. Бащата на Петра загина, за да я спаси. Тя няма да го забрави. Сигурна съм. Те се обичаха.

— Това не е любов.

— Напротив. Истинска е, както всяка друго. Родител към дете, дете към родител, партньор към партньора. Те се обичаха. Сега скърбят и са наранени.

— Също и ние. — Той натъпка ръце в джобовете си и погледна към звездите. — На нея й беше приятно да убива. Видях го, когато уби Дензъл.

— Тя изпитва радост, когато причинява смърт и болка. Аз… сега вече го разбирам по-добре. За момент усетих радост, когато забих меча си в Ерик. Никога вече не искам да изпитвам същото.

— Разбирам — прошепна той. — Разбирам.

— И двете страни искахме отмъщение, затова настана хаос. Хората се сражаваха, но имаше хаос. Следващия път няма да допусна подобно нещо. Ще съберем повече войници, ще се постараем повече и ще има лидерство на мястото на хаоса.

Тя въздъхна.

— Провалих се.

— Глупости.

— Провалих се, защото се оставих на импулса и гнева. — Тя потри китката на ръката, с която държеше меча. — Исках да усетя кръвта на Ерик по ръцете си и я усетих, но забравих за стратегия и тактика.

— Не напълно.

— Почти. Ти ми пазеше гърба. Благодаря ти.

— Значи сме наравно.

— Как ти е раната? — Той сви рамене и тя направи жест на нетърпение. — Вдигни си ризата.

— Добре е, но ти май искаш да си върнеш, задето те видях гола.

— Стига глупости. — Тя постави ръка отстрани, притисна длан. — Все още гори. — Охлади мястото и си спомни съвета на майка си. Бавно. Пласт след пласт.

— Така. А Тоня…

Той я сграбчи както преди, притисна я до себе си.

— Имам нужда от това — заяви преди устните му да пленят нейните.

Фалън усети нуждата и това я обърка. Изпитваше желание и същевременно не го искаше. Кръвта й пулсираше толкова бързо, толкова неустоимо, че я чу в главата си, като ритъм на племенни барабани.

Умът й настояваше да се отдръпне, но тя стисна косата му, издаде звук на изненада и удоволствие, когато езикът му докосна нейния.

Той получи видение. Намираше се на висока, ветровита скала над бурно море — и тя беше там. Видя гора, толкова зелена, че въздухът ухаеше на нея, винаги на нея. Каменен кръг под кървавочервено небе, а тя зовеше бурята.

Видя легло, обляно от лунна светлина, а тя беше под него, движеше се и не спираше, очите й приличаха на буреносни облаци.

Виденията заплуваха, завихриха се в него, докато замаян от тях, той не се отдръпна.

— Видя ли това? Почувства ли го?

— Не знам. Наистина не знам. Не мога да мисля. Трябва да помисля. Не мога да го направя. — Буреносни очи срещнаха неговите. — Не знам как да го направя.

— Мога да те поведа, но… — Той се отдръпна, направи крачка настрани, прецени, че най-доброто място на ръцете му е в джобовете. — Струва ми се, че имам нужда от малко пространство. Трябва ми малко пространство и време. Да съм далече от теб. И ти имаш нужда да си далече от мен.

— Не мога да си позволя да се разсейвам с…

— Замълчи. — Той направи отново крачка, този път към нея, и въздухът сякаш се разтърси и запращя около тях. — Не ми е никак приятно да ме наричат, че съм нещо, което служи за разсейване, затова просто замълчи за малко. Коя от базите може да ме използва за инструктор? Много съм добър. На мама ще й бъде трудно, но тя ще се справи. Мога да помагам с набирането на каквото се налага. Мога да разузнавам, да докладвам и да помагам в обучението.

— И да си на разстояние.

Тя остана удивена, притеснена от желанието си да настоява, че е нужен тук. Не искаше той да замине.

— Най-полезен ще бъдеш при Малик. Там са напълно неопитни. — Така не само че щеше да обучава, ами и него щяха да го обучат, осъзна тя.

— Добре, ще отида там. След два дена заминавам. Как мислиш, колко време ще мине преди окръг Колумбия?

— Най-малко две години. Ще ни трябва…

— Две години — прекъсна я той. — Мога да се справя. Това беше и твоята присъда, нали? Две години. Но ще мога да бръмвам, да идвам и да докладвам. Така на мама ще й бъде по-лесно да свикне.

Той остана на лунната светлина на две крачки от нея.

— Ще се върна. Да знаеш, че ще се върна за теб. Имаш две години, за да мислиш по този въпрос.

— Аз трябва да водя война и да я спечеля, Дънкан. Всичко, абсолютно всичко зависи от нея.

— Нас ни чака животът, иначе не би имало смисъл. Ще ти помогна да събереш и обучиш армията си, Фалън. Ще се бия с теб и за теб. И ще дойда за теб.

Той се усмихна.

— Все още не си казала не — напомни й той, преди да изчезне.

Вече сама, Фалън не помръдна от мястото си. Две години, помисли си тя. Толкова много неща можеха да се случат. Някои щяха да изгубят живота си, други да бъдат спасени. Когато мислеше две години напред, трябваше да мисли стратегически, не емоционално.

Той будеше у нея твърде много чувства.

Пространство и разстояние, това щеше да се отрази добре на всички.

Тя трябваше да ръководи армия, да планира битки, да прави магии.

Две години, едно мигване или цяла вечност? Колкото и да беше, започваше на сутринта.

Тя влезе вътре и се отпусна на леглото, без дори да й мине през ум да се съблече. За доброто на всички го беше изпратила далече. Щяха ли и двамата да бъдат същите, когато той се върнеше?

Почти заспала, тя вдигна ръка, за да запали свещта си.

В сънищата видя как светлината й го води, как очертава нейния път, докато всеки от тях върви по своята пътека.

Любов ли беше това? Може би нужда? Задължение ли беше?

Можеше ли и трите да се превърнат в едно?

Навън луната се носеше в звездното небе. Бурята беше преминала. Облаците за следващата вече започваха да се скупчват.