Нора Робъртс
Кръв от кръвта (4)

3.

На тринайсетия рожден ден на Фалън гората се бе ширнала, облечена в пъстрота. Плодовете все още не бяха обрани, ябълки и круши натежаваха по клоните. Гроздето растеше на едри, лъскави чепки по лозите.

Градината изобилстваше от есенни цветове, пълна с тикви, тиквички, наедрели зелки, редици кейл и ряпа.

Беше все още топло, но хладните нощи предупреждаваха, че много скоро предстои първото застудяване.

Саймън възложи на момчетата да оберат ябълките и така им даде извинение да се катерят по дърветата. Двамата с Фалън обраха гроздето, за да приготвят желе, вино, а друга част да изсушат. Той знаеше, че Лана вече е опекла джинджифилова торта, любимата на Фалън, и сега работеше в градината. Той отиде да сече дърва за предстоящата зима.

Всички се преструваха, че денят е най-обикновен, защото не можеха да направят нищо повече.

Саймън се вслушваше в смеха на момчетата, в тихото кудкудякане на кокошките, в жуженето, което долиташе откъм кошерите. Усещаше, че гърбът му е мокър от пот, мускулите тръпнеха от умора, докато пренасяше нов дънер към дръвника.

Някъде в гората кълвач не спираше лудешкото си почукване. Кучетата, заспали на слънцето, не обръщаха внимание на тези звуци, също като сърните, които минаваха по хълма.

Положението е нормално, помисли си той. Значи всичко е прецакано.

Навремето беше избрал живота на войник и бе научил каква е цената на войната. Беше предпочел да се откаже от този живот, да се върне у дома, във фермата, когато разбра, че майка му е болна. Беше научил много за любовта, за жертвите и силата на жените.

Тя бе победила рака, но бе покосена от вируса. Така той погреба и двамата си родители един след друг и научи какво е болката от истинската загуба.

Беше предпочел да остане и научи какво и той, и другите могат да сторят, за да си създадат приличен живот, докато светът се разпадаше около тях. Научи също какво могат и биха направили други, за да донесат още смърт и разрушения.

Неведнъж през годините бе помагал на съседите си да отблъснат тези други. Беше погребвал приятели, но също и врагове.

Беше видял враните да кръжат в далечината, някъде отвъд тихите мирни поля. Беше видял как черни светкавиците прорязват небето.

Сега дъщеря му щеше да замине далече от него, да попадне в тъмен и опасен свят. А той, мъж, войник, баща, беше безсилен да я спре.

Погледна към нея, към високото си, слабо, прелестно момиче. Слънцето искреше по тъмната плитка на гърба й. Беше сложила на главата си една от старите шапки на майка си за работа в градината, широкопола, сламена. Избелялата синя риза също беше на майка й и показваше колко много е пораснала.

Дънките й бяха големи, защото тя беше толкова слаба. И тях, и яките кафяви ботуши Саймън беше осигурил с размяна.

Искаше да я задържи тук, просто така. Както бе застанала до малкото лозе, стиснала чепка червено грозде в ръка, тя вдигна лице към слънцето.

Без да откъсва очи от нея, той пренесе цепениците към купа. Забеляза я как се напрегна, видя, че се обърна бавно, с безизразно лице, наложила маската на самоконтрол, която никой на тази крехка възраст не трябваше да познава.

Тя постави гроздето в кошницата, пъхна ножиците в калъфа на колана и пое по терасираните редове на лозето.

Всичко застина. Смехът на момчетата, жуженето на пчелите, кудкудякането на кокошките. Кучетата не излаяха. В един дълъг миг, който преобърна всичко, на Саймън му се стори, че светът спря да съществува.

Поне така стана с неговия свят.

Малик бе застанал в края на пътя към фермата, стиснал юздите на коня си. Саймън можеше да се закълне, че беше същият кон, който яздеше преди тринайсет години. Човекът също изглеждаше съвсем същият, не бе остарял и с ден, тъмната му коса се стелеше, бели кичури прорязваха брадата му.

Лана стоеше в градината, притиснала едната си ръка към сърцето, другата — отпусната отстрани, стиснала пръсти в юмрук.

Саймън пусна цепениците на земята и се втурна напред.

— Татко… — Със спокоен глас и сухи очи, Фалън спря и посегна към ръката му.

До този момент той дори не бе осъзнал, че е отпуснал ръка върху пистолета на колана.

— Поеми Итън — помоли го тя, — защото плаче.

— Миличка…

— Добре съм. Трябва да ми помогнеш да го направя. Моля те, татко, много те моля, помогни ми да го направя.

Маската падна, очите на дъщеря му го умоляваха.

— Първо отиди при майка си. Аз ще повикам момчетата.

Тя отиде при майка си, стисна Лана за ръката. Двете заедно тръгнаха към Малик.

— Госпожо — заговори той, — годините са били благосклонни към теб и тази земя.

— Въпрос на избор, както би казал ти. Не можеш да я принудиш да тръгне.

— Мамо…

Притисната от мъка, Лана се обърна към Фалън.

— Аз съм ти майка. Аз решавам. Не си достатъчно голяма, за да направиш подобен избор. Не знаеш какво те чака там. Не знаеш…

Замълча, когато Фалън я прегърна и й заговори безмълвно.

Знам какво знаеш. Видяла съм онова, което си видяла и ти. Сънувала съм същото като теб. Помогни ми да го направя. Помогни ми да бъда силна като теб. Пусни ме, за да бъда онова, което ми помогна да ме създаде. Пусни ме, за да мога да се върна.

Фалън се отдръпна, но задържа ръката на майка си, когато се обърна към Малик.

— Направи ли избор, Фалън Суифт?

— Те ще бъдат ли в безопасност, докато ме няма? Няма да напусна семейството си, ако не съм сигурна, че ще бъдат в безопасност.

— Нищо лошо няма да ги сполети, докато се обучаваш с мен.

— Ако им се случи нещо, ти ще си платиш.

Той кимна.

— Разбрахме се. Саймън Суифт… — Той погали разсеяно едно от кучетата, което го подуши, докато Саймън приближаваше с момчетата. Малик огледа малките, мрачното лице на Колин, студения Травис и Итън, който бършеше сълзите си. — Създал си прекрасни синове. Може ли да напоя коня си, докато се сбогувате?

— Сега ли? Но тя все още не е опитала тортата си, не е получила подаръците си. Аз… аз трябва да й помогна да си събере багажа.

— Мамо, всичко е готово. Аз съм готова. Ще отида да си донеса нещата.

Без да каже и дума, Саймън насочи Малик към коритото за добитъка до хамбара.

— Ами… аз трябва да й сложа малко храна. Тя трябва да си изяде тортата.

Лана се втурна към къщата.

— Вървете да донесете подаръците, които сте направили за сестра си — обърна се Саймън към момчетата, после пристъпи към Малик. — Къде ще я отведеш?

— Няма да е толкова далече, колкото се опасяваш, нито пък толкова близо, колкото ти се иска. Не мога да ти кажа повече заради нейната сигурност.

— А ние как ще знаем, че тя е добре?

— Ти знаеш какво са задължения и отговорност, а тя е мое задължение и отговорност. Вярвай ми, че ще дам живота си за нея. Не от обич, както би направил ти, а заради чувството на отговорност. Тя е моята цел, моята надежда, мое задължение. Няма да я изоставя. Никога.

— Ти знаеш какво са задължения и отговорност — повтори Саймън. — Повярвай ми, че ако я сполети беда, ще те открия, който и да си ти, където и да се намираш. Ще те открия където и да си се заврял и ще те убия.

— Ако нещо й се случи, Саймън Суифт, ще съм мъртъв. А онова, което е останало от света, ще бъде сполетяно от същата съдба. След две години тя ще се върне при вас и тогава ще видите какво сте помогнали да се случи.

— След две години, ако тя не се върне жива и здрава, ще те намеря.

Саймън се обърна и се закова на място, когато видя Фалън да излиза с малка торба.

— Трябва да оседлая Грейс.

— Аз ще го направя — втурна се напред Травис. — Аз. Направил съм това за теб, Фалън.

Той й подаде гравирана със символи кожена кания за ножа.

— Това са магически символи, които ще пазят острието наточено и чисто и ще ти помагат.

— Много е красива, Травис. Ти… сигурно дълго си работил над нея.

— Знам, че трябва да заминеш. — Когато гласът му надебеля, той преглътна. — Знам, че те е страх, но ти ще се върнеш.

— Да, ще се върна.

— Ще бъдеш различна, но ще се върнеш. Ще доведа Грейс.

Искаше да каже на баща си някои неща, преди да тръгне. Колин и Итън пристъпиха напред и тя замълча.

— Не искам да заминаваш. — Итън я прегърна през краката. — Не заминавай.

— Трябва, поне за известно време, и искам да направиш нещо за мен. — Тя отвори торбата и извади розовото мече. — Искам да се грижиш за него, става ли? Много обича някой да го гушка вечер.

— Трябва да го вземеш със себе си.

— Не иска да замине. Предпочита да остане. Ще се грижиш ли за него, докато се прибера?

— Няма да позволя нищо да му се случи. Това е подарък от мен. По-голямата част направи татко, но аз помагах. Идеята за цветето е моя, аз го боядисах. Това цвете е за рождения ти ден.

Тя взе малкото дървено лале, боядисано ярко и неумело в розово и зелено.

— Много е красиво. Благодаря, Итън.

Коленичи, за да го прибере в торбата, след това разкопча старата кания, за да я смени с новата.

— Аз пък направих това. — Колин й подаде малка кутийка.

Тя извади малък чан. Тънки бели камъни, късчета гладко цветно стъкло висяха от рибарска корда, закачена към стара метална кукичка.

— Много е красив.

— Глупаво е, но…

— Красиво е.

Тя забеляза сълзите в очите му и го прегърна силно.

— Сега ти си президентът — прошепна. — Не го забравяй.

Когато майка й излезе, Фалън видя, че е плакала, макар след това да си бе придала светлинен блясък.

— Има от тортата ти и хляб от сутринта, месо и сирене и… А, ето го и Травис с Грейс. Ще сложа всичко това в дисагите.

— Аз ще го сложа. — Колин пое пакета с храна и торбата.

— Става толкова бързо — прошепна Лана. — Прекалено бързо.

Уплашена, че ще изгуби самообладание, Фалън се наведе и прегърна Итън.

— Грижи се за мечето, не позволявай на големите да те командват.

Изправи се, обърна се към Травис и го притисна силно до себе си.

— Дори не си помисляй да се местиш в стаята ми.

След това се завъртя към Колин.

— Постарай се да не си такъв гадняр.

— Ти си гаднярка.

— Постарай се да не оплескаш прекалено много нещата, докато ме няма.

Отстъпи назад и се обърна към майка си.

— Мамо…

— Това е от нас с баща ти.

Фалън посегна към верижката, на която знаеше, че е сватбената халка на баща й и неговият медал „Сейнт Майкъл“. Сълзи и обич стегнаха гърлото й.

— Винаги ще го нося. — Тя си сложи верижката. — Винаги, мамо. — Отпусна се в прегръдката на майка си. — Обичам те. Много те обичам.

— И аз те обичам. Ще мисля за теб всеки ден, ще броя дните, докато се върнеш отново. Блести с ярка светлина, миличко, и аз ще знам, че си добре. Изпрати ми знак — прошепна Лана.

— Добре.

Преглътна сълзите и се обърна, за да се сгуши в прегръдката на баща си.

— Татко, обичам те.

— Ако имаш нужда от мен… Слушай… — Той обрамчи лицето й с длани. — Ако имаш нужда от мен, повикай ме. Ще те чуя. Ще дойда при теб. Ще намеря начин.

— Не се страхувам, защото те имам. Не се страхувам, защото ме обичаш. Ще се прибера у дома. — Тя притисна лице към неговото. — Кълна се.

Фалън стисна юздите и се метна на седлото.

— Петнайсетия ми рожден ден, не забравяйте. Искам подаръци.

Подкара Грейс в бърз ход. Малик, вече на седлото, я последва и посочи на юг.

Тя се обърна още веднъж, видя семейството си заедно, скупчили се един до друг пред къщата, в която бе родена.

Колин изпъна рамене, изпрати й енергичен поздрав, от който устните й се извиха, а очите й плувнаха в сълзи.

Вдигна ръка, за да помаха, след това се обърна и подкара Грейс в галоп.

 

 

Малик искаше тя да определя бързината, с която да пътуват. Щеше да я остави да води няколко километра, за да разбере колко време ще й бъде нужно, за да се овладее. А якият му стар дорест кон щеше да се справи с галопа.

Видяха ферма, по-малка от тази на семейство Суифт, където жена и кльощаво момче вадеха картофи. Те спряха работа и през няколкото секунди, докато ги подминаваха, Малик усети копнежа на момчето.

И към момичето, и към онова, което възприемаше като свобода.

Продължиха в галоп, покрай пръснати къщи, чиито морави пред къщите бяха погълнати от полята. Няколко овце пасяха по обсипаните с камъни хълмове, а възрастна жена се беше качила на купчина пръст, стиснала гега в едната ръка, на рамото метнала пушка.

Сивата й коса под износената шапка, ръбестите сиви скали, щръкнали сред зеленината, белите овце, които пасяха и не се интересуваха от нищо друго, го накараха да изпита неочаквана носталгия.

Когато Фалън забави до тръс, а след това до бърз ход — по-скоро заради коня, не заради нея самата, така реши Малик — тя се обърна и за пръв път го погледна в очите.

— Искам да знам къде отиваме.

— На един ден езда и още малко, на място, където ще се обучаваш, ще учиш и ще растеш.

— Защо точно ти ще ме обучаваш?

— На този въпрос не мога да отговоря. Ти защо си Вестителката? Ние сме каквито сме.

— Кой ти дава това право?

— Ще научиш. Коя е овчарката?

— Казва се Моли Крейн.

— Каква сила притежава?

Зачуди се откъде той знае, че старата Моли притежава сили, но не попита.

— Преображенец е.

— За колко овце се грижи?

Фалън сви рамене с раздразнение.

— Може би за десет.

— Може би ли?

— Не ги преброих.

— Имаш очи. Колко видя?

— Не знам.

— Не си погледнала, затова не си видяла. Четиринайсет. Една беше застанала зад скалата, а бременната носи две.

Мъка и нервно напрежение водеха горчива война в стомаха й. Острите, груби отговори, които даваше на възрастен човек, щяха да накарат техните да й направят забележка.

Сега обаче не си беше у дома.

— Какво значение има?

— Следващия път може да видиш врага. Как ще знаеш колко човека са? Някой може да се крие зад скала, друг може да прикрива двама.

Гневна, разкъсвана от болка, тя заговори подигравателно.

— Следващия път, когато ми се налага да се бия с овце, на всяка цена ще ги преброя.

Малик посочи на изток. Далече зад полегатите хълмове кръжаха врани.

— Те знаят, че времето за чакане е изтекло. Ще те преследват от този ден до самия край.

— Не се страхувам от врани.

— Страхувай се от онова, което ги управлява. Страхът може да бъде оръжие, също като смелостта. Без страх няма предпазливост и благоразумие. Без предпазливост и благоразумие остава безразсъдство. А безразсъдството води до поражение.

— Какво ги управлява?

— Ще научиш.

След тези думи сръчка коня си, за да поеме нагоре по един хълм и влязоха сред дърветата.

Въздухът стана по-студен и макар тя никога да не бе пътувала толкова далече от дома, познатият аромат на гора й донесе спокойствие. Известно време търси следи и откри, че тук са минавали сърни, самотна мечка, койот и два ракуна.

Пресякоха тесен поток, където водата бълбукаше и обливаше камъните. Дива пуйка се провикна, когато се насочиха на изток.

— Колко бяха сърните в сенките до потока? — попита тя и го погледна хладно, когато той се обърна към нея. — Ами ако бяха врагове? Знаеш ли колко бяха?

— Четири кошути и две малки.

— Какви бяха малките?

Отговорът на развеселения Малик не закъсня.

— Едното беше млад елен, другото сърна.

— А другите?

Сега вече той изви вежди.

— Не мога да ти кажа.

— Единият беше с наранен преден ляв крак. Щади го. Не видя ли следите? Не е ли добра тактика да знаеш, когато врагът ти е ранен?

— Имаш опитно око за преследване. Ако умееш да се целиш толкова добре, тази зима ще има какво да ядем.

— Целя се безупречно. Татко ме е научил. — Тя вдигна ръка към верижката на врата си и в нея откри утеха. — Все още мога да се върна. Може да си променя мнението и да се върна у дома.

— Можеш. Ще изживееш живота си там и никога няма истински да се преобразиш. А светът ще кърви около теб, докато дори онова, което обичаш, се удави.

Тя мразеше, ненавиждаше, че знае — неизвестно как и откъде — че той й казва самата истина.

— Защо трябва точно аз да съм Вестителката? Спасителката на всички? Аз не съм оплескала нещата, защо тогава трябва аз да ги оправя?

— Mae gennych atebion y tu mewn i chi.

— Какво? Какъв е този език?

— Казах, че отговорите са вътре в теб.

— Това е все едно да кажеш, че ще се науча. Не е никакъв отговор. — Колкото и да й се искаше да го пренебрегва, любопитството не я оставяше на мира. — Какъв беше този език?

— Уелски.

— Ти оттам ли си? От Уелс? — С въпроса тя се опита да оформи карта в ума си, да го постави на правилното място. Обичаше карти.

— Да. Знаеш ли къде се намира?

— Намира се там, където е била Великобритания, с Англия от едната страна и Ирландско море от другата.

— Много добре. Уменията ти по география са точни, въпреки че уменията ти по езиците са никакви.

— Че защо им е на родителите ми да ме учат на уелски? Те не знаят уелски, освен това е малко вероятно да отида там.

Подхранвана от гнева, който я измъчваше, а сега от тази обида към семейството й, думите се изстреляха като стрели.

— Те са ме научили на много, и мен, и братята ми. Как да пиша, как да чета и как да мисля. Учихме химия, физика и биология, математика и история, как да четем карти, как да ги рисуваме. Може и да не сме могли да ходим често на училище в селото, когато Похитителите и Черните Странни идваха прекалено близо. Татко ми се биеше с тях, за да защити съседите, и двамата с мама ни научиха как да се защитаваме.

— Научили са те на много неща, и за светлината, и за земята. А също и на най-важния урок. Научили са те на лоялност. Ти си усвоила добре тези уроци.

— Нищо не съм усвоявала. Или си лоялен, или не си.

Той й се усмихна.

— Може и да не се разбираме, но съм лоялен с теб.

— Защото трябва да бъдеш, а това е различно.

— Права си — съгласи се след малко Малик. — Въпреки това лоялността ми остава.

Тя язди няколко километра, кипнала от гняв, после го попита:

— Ти защо си напуснал Уелс?

— Бях призован.

Въздишката й, дълга, подигравателна, подсказа отново, че тя е едва на тринайсет и й се налага да се занимава с възрастен.

— Ако те попитам кой те е призовал, сигурно ще кажеш: „ще научиш“.

— Това е самата истина. Бях млад, също като теб, и също като теб се питах защо се искат от мен толкова трудни неща. Да разбера какво е да напусна дом и семейство.

— Имаш ли деца?

— Никога не съм се радвал на този дар.

— Ти ми подари мече.

— Постъпи много мило като го даде на малкия си брат. Така остави частица от себе си на грижите му.

Тя отблъсна тази мисъл, защото си припомни Итън и сълзите му.

— Ти ми донесе свещта и кристала. Те не са играчки като мечето. Единствено аз паля свещта. Понякога. Тя никога не се топи.

— Направена е за теб.

— Ти ли я направи?

— Да.

— Мама казва, че съм единствената, която може да вижда в кристала, но никога не съм виждала нищо, когато съм поглеждала.

— Ще видиш.

— Откъде го взе?

— Направих го за теб. Купих мечето още преди майка ти да разбере, че съществуваш. Жената в магазина ми каза, че е щастлив подарък за момиченце.

Докато яздеха й хрумна, че никога не е провеждала по-дълъг разговор с друг извън семейството. Не изпитваше симпатия към него, но пък й беше интересно.

— На какво ще ме учиш? — попита тя. — През двете години? Татко ме научи как да стрелям с пистолет и с лък. Научи ме на ръкопашен бой. Той е бил войник. Капитан в армията. А мама ме научи на магия. Тя е чародейка, много мощна.

— Значи имаш много добра основа за още.

Тя спря коня.

— Чу ли?

— Двигатели. Повече от един.

— Наблизо има път, не е далече и различни хора пътуват по него. Затова минаваме през дърветата, по хълмовете. Все още не си готова за битка.

Звуците се отдалечиха, докато остана единствено шепотът на гората.

— Кой те е обучавал?

— Казваше се Бран. Труден наставник.

— Ще се запозная ли с него?

— Той вече не е сред нас.

— По време на Гибелта ли е загинал?

Задължението му беше да обучава, да тренира, помисли си той, и щеше да го изпълни. Кой обаче можеше да предположи, че момичето няма да спира с въпросите си?

— Не, премина от този свят в отвъдното много преди това. Докато бях с него, ме научи на много. Пропътувах доста земи с него.

Фалън накара Грейс да прескочи паднало дърво.

— Преди Гибелта хората пътували по целия свят, в самолети. Виждала съм два самолета и хеликоптер — по-малък самолет с перка отгоре. Мама скри фермата с щит, да не би хората в самолетите да бяха от онези, които търсят Странни и ги затварят. Или пък още по-лошо, Черни Странни. Затова ние видяхме самолетите, но те не успяха да ни видят. Ти някога летял ли си на самолет?

— Да, но не ми хареса.

— Аз пък си мисля, че ще бъде прекрасно. — Тя вдигна глава и погледна късчетата небе, които се виждаха през дърветата. — Искам да видя други земи. Някои имат плажове с бял пясък и синя вода, а други са покрити с лед. И големите градове със сгради, високи като планини, и планини, по-високи дори от най-високите сгради, и пустини, и океани, и джунгли.

— По света има много чудеса.

Той насочи коня си между дърветата към малко сечище, където се виждаше сгушена колиба с навес.

— Нали каза, че сме на един ден път?

— Точно така. Тук ще останем през нощта.

— Има повече от час преди да мръкне.

— Конете имат нужда от почивка, да бъдат почистени и нахранени. Също и аз.

Малик слезе и поведе коня към навеса. Фалън го последва с нежелание. Веднага забеляза, че в колибата има чисти легла, всичко необходимо за поддръжка на конете, корито за зърно. Малик й подаде кофа.

— На изток има поток. Конете трябва да пият вода.

— Какво е това място?

— Място за почивка. — Тя не отговори, а той разхлаби коланите и вдигна седлото.

— Колиба за лов, която сигурно се е използвала през уикендите. Принадлежала е на човек, който е работел като водопроводчик и обичал да идва тук с приятели. Имал имунитет, така че преживял Гибелта, но бил затворен в правителствен лагер, където починал.

— Ти познаваше ли го?

— Не, но тук се бе запазила достатъчно енергия, защото е прекарвал чудесни моменти, и благодарение на тази енергия го опознах. Конете трябва да пият вода.

Тя взе кофата и десетина крачки на изток попадна на ромолящ поток. Плъзна бърз поглед из гората, това ново място. Канадски ели и дъбове, стари борове и млади тополи. Малик можеше да я попита колко дървета има в тъпата гора. Или пък колко пъти е ударил с човка кълвачът, колко пера има кардиналът.

Тя напълни кофата, върна се и изсипа водата в коритото. Трябваше да го направи още два пъти, а Малик бе свалил и двете седла и почистваше дорестия си кон.

— Как се казва? — попита тя, докато посягаше към чиста кърпа за коня си.

— Това е Гуидиън, кръстен е на много силен маг и воин.

— Тя се казва Грейс, носи името на пиратска кралица. Навесът е по-нов от бараката.

— Аз го построих преди няколко месеца.

— Изглежда здрав — отбеляза тя и се наведе към копитата на Грейс.

След като конете бяха нахранени и напоени, Малик вдигна леката си торба. Фалън метна на рамо своята с храната, която майка й беше приготвила.

Колибата, квадратна, ниска, имаше тясна веранда отпред, пред която се виждаше стъпало.

До стъпалото, сред езерце от малки камъчета, тя забеляза груба каменна фигура. Женска, прецени Фалън.

Малик отвори манерката си с вода и поля камъчетата.

— В чест на богинята и в знак на уважение.

— Тя защитава или благославя?

— Може да прави и двете, когато каквото пожелае. Тя е Ернмас. — Той въздъхна тихо, когато Фалън се намръщи. — Тя е богинята майка, тя е на Туата де Данан, както и ти. Ти си от плът и кръв, Фалън Суифт. Нищо ли не знаеш за предците си?

— Имахме книги по митология, повечето за римляните и гърците. Нали не очакваш да повярвам, че съм роднина на някаква богиня? Защото това е чисто и просто митология.

— Невежеството не ти отива. — Той тръгна към верандата и махна с ръка към вратата. Тя се отвори, сякаш блъсната от порив на вятъра. — Да не би да си мислиш, че силите, светлината, мракът нямат източник? Че нямат история или цел? Дължиш го на всички преди теб. Дължиш го на тяхната търпимост, на битките, които са водили, на проявената от тях жестокост и на тяхното състрадание. — Той поклати глава. — Да не би да си въобразяваш, че съдбата на света лежи на плещите на момиче, което знае толкова малко?

Когато той влезе вътре, Фалън изви очи зад гърба му. Сведе поглед към богинята.

— Откъде мога да знам онова, което не знам?

Обидена влетя в колибата след Малик.

Просторната стая имаше камина на северната стена, отзад беше кухнята. Прозорците гледаха на изток, забеляза тя, към потока и улавяха изгрева.

Огромно — и според нея грозно — канапе в нещо като черно и кафяво каре бе обърнато срещу телевизор, поставен над камината. Във фермата имаха телевизор и веднъж в седмицата си организираха филмова вечер и гледаха дивидита.

Тя обичаше дивидитата почти колкото картите, тъй като и двете те отвеждаха на други места, пренасяха те в други светове.

Два стола с тапицерия в същото каре, маса с лампа, чиято основа беше черна мечка, която се качваше по черно дърво, лампа на тавана, направена от колелото на карета или каруца, и кръгла дървена маса с четири дървени стола изпълваха пространството по забележително грозен, поне според Фалън, начин.

Тя отнесе пакета с храната до плота — сив, изпръскан с бяло — и го остави.

— Твоята стая е лявата. Напали си огън, след това си прибери нещата.

Той не беше единственият, който можеше да се перчи. Тя се обърна, погледна цепениците в каменната камина и те пламнаха.

— Не съм глупава.

— Невежа — поправи я той. — Чувал съм приказката, че не можеш да промениш глупака. Може и да е истина. Затова пък невежеството е поправимо. Прибери си чантата в стаята, след това, преди да мръкне, внеси още дърва. Има достатъчно зад къщата.

— А ти какво ще правиш?

— Ще изпия чаша вино преди да споделим онова, което майка ти така мило е приготвила.

Тя изфуча навън, той погледна огъня и ярката му топлина, усмихна се.