Нора Робъртс
Кръв от кръвта (3)

2.

Фалън се извини. Колин просто сви рамене, но тъй като тя знаеше от опит, че той е злопаметен, се подготви за отмъщение. Тъй като до рождения й ден и избора, който трябваше да направи, оставаха няколко седмици, тя предпочете да мисли за отмъщението на брат си.

Това бе нормално, това бе семейството.

Предпочиташе да вижда пресметливостта в очите му, вместо тревогата, която често забелязваше в погледите на майка си и баща си.

Помагаше да окосят сеното и да приберат житото, да оберат плодовете и зеленчуците. Ежедневните задачи й помагаха да се отърси от мислите. Кравите трябваше да се издоят, яйцата да се съберат, да се погрижи за добитъка и да го нахрани. Не се оплакваше от работата в кухнята, но негодуваше, без да каже и дума. Краят на лятото, настъпването на есента означаваше часове, прекарани в приготвяне на сладко и желе, консервиране на плодове и зеленчуци за предстоящата зима.

Изпитваше ужас от тази зима.

Когато имаше възможност, бягаше, използваше свободното си време, за да обикаля полята и горите на любимия си кон, Грейс. Беше кръстен на пиратската кралица, на която Фалън отдавна се възхищаваше.

Понякога яздеше до потока, единствено за да поседи и помисли — слагаше стръв на въдицата и се унасяше в мисли. Ако успееше да улови риба, за да я занесе за трапезата у дома или да я размени за нещо друго, още по-добре. Само че час или два самота подхранваха младата й, неспокойна душа.

Тук практикуваше магия — призоваваше пеперудите, караше рибите да скачат, завихряше въздуха с пръсти.

В горещи дни, когато слънцето прежуряше, а лекият ветрец нашепваше, че лятото никога няма да свърши, тя сядаше на любимото си място. Тъй като искаше да почете, въдицата надвисваше по магически начин над потока.

Можеше да накара рибите да захапят стръвта, но знаеше, че подобна мощ — на която бе научена — трябва да се използва единствено, когато човек е много гладен.

От време на време се обаждаха птици. Понякога долавяше шумолене в ниските шубраци. Ако не бе така вглъбена в книгата си, щеше да пробва да разбере какво шава там. Сърна, заек, катерица, лисица, мечка, може би. И много по-рядко, човек.

Фалън се бе потопила в историята (много страшна) за момче с дарба, със сияние (светлина), затворено в стар хотел със злото^[1].

Тя не обърна внимание на плисъка във водата, дори след като се повтори. Не можеше, след като храстите във формата на животни пред зловещия хотел мърдаха, не и след като заплашваха момчето.

Затова пък гъргоренето привлече вниманието й.

Сърцето й биеше лудешки заради действието в книгата, но трепна, когато чу името си, изречено със слаб глас. Водата в потока се набразди.

Тя остави предпазливо книгата и се надигна, отпуснала едната си ръка върху ножа на колана.

— Каква магия е това? — прошепна тя.

Знак ли беше? Да не би нещо, обгърнато в мрак, да се бе приближило?

Чу отново името си и водата сякаш потръпна. Пеперудите, които танцуваха над брега, се отдалечиха като карамелен облак.

Стана тихо като в гроб.

Тя не беше момченце от роман, напомни си тя и пристъпи по-близо до водата.

— Аз съм Фалън Суифт — провикна се тя над туптенето на кръвта в ушите. — Какво си ти? Какво искаш?

— Нямам име, аз съм всички имена.

— Какво искаш?

Пръст вода се надигна от разпенения поток. Трябваше й секунда, за да познае чий е пръстът и значението му. Само че закъсня със секунда.

Нападнаха я отзад, трима срещу един. Тя цопна по очи във водата, а когато изплува, чу гръмкия смях на братята си.

След като приглади назад мократа си коса, стъпи на дъното и се изправи.

— Трябваше да бъдете трима и да направите засада.

— Какво си ти? — повтори Колин с разтреперан глас. — Какво искаш? Да си беше видяла изражението!

— Радвам се да разбера, че приемаш извинения.

— Заслужи си го. Сега вече сме квит.

Може и да го заслужаваше, а и не можеше да отрече, че бе уцелил добър момент, заедно с братята си. Освен това се възхити на сложността и изобретателността на трика.

Само че…

Тя се замисли за възможностите си, за унижението, което щеше да изпита, ако се провали, но реши да поеме риска.

Беше се упражнявала.

Докато братята й се смееха и танцуваха танца на победата, тя заговори без глас на коня си. Грейс пристъпи напред и бутна с глава Колин право във водата.

— Стига де! — Тъй като беше по-нисък от нея, той успя да стъпи бързо на дъното. — Не е честно.

— Не е честно и трима срещу един.

Превит от смях, Итън също се намеси.

— И аз искам да плувам.

— Какво толкова. — Травис свали обувките си и скочи във водата.

Докато момчетата се плискаха, Фалън се отпусна да поплува. Този път заговори безгласно с Травис.

— Било е твое дело.

— Точно така.

— Извинявам се.

— Да, но той имаше нужда от това. Освен това беше весело.

Той обърна глава и й се усмихна.

— А и денят е горещ.

— Средният пръст беше невъзпитан жест.

— Но пък се получи смешно.

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Смешно се получи. Имам нужда от няколко минути насаме с Колин.

— Господи, това е просто вода.

— Не става въпрос за това. Квит сме. Просто ми трябват няколко минутки.

Той я погледна остро. Видя, разбра, както ставаше винаги. Понечи да заговори, след това се обърна и само кимна.

Тя излезе на брега, подсуши ръцете си и прибра книгата и въдицата.

— Трябва да се връщаме — провикна се към братята си.

Не обърна никакво внимание на мрънкането на Итън и им даде знак с глава.

— Трябва да помогнем с вечерята.

Травис излезе от водата и Фалън го подсуши.

— Благодаря.

Трябваше да коленичи, за да помогне на Итън.

— Странно е, когато плуваш с дрехи.

Перна го игриво по носа.

— Нямаше да е толкова смешно, ако се налагаше да се прибереш с мокри, жвакащи обувки.

Подсуши обувките, след това панталоните и накрая избелялата риза, която знаеше, че навремето е била намерена отнякъде за Колин.

След като пое юздите на Грейс, тя се обърна към Колин.

— Хайде. — Той махна с ръка.

— Ти ми го върна, задето аз си го върнах.

— Ще те изсуша, ако ми дадеш дума никога повече да не ми връщаш, задето съм ти го върнала.

Той се поколеба за минута, след това се ухили.

— Работя над нещо хитро, но ще го запазя за следващия път, когато се правиш на гаднярка. Може би няма да се наложи да чакам дълго.

Тя изпружи ръка.

— Този рунд обаче приключи.

— Става.

Двамата си стиснаха ръцете.

Той се огледа.

— Те защо си тръгнаха?

— Казах на Травис, че искам да поговоря с теб.

Подозрение и желание за отмъщение заблестяха в очите му.

— Нали казахме, че приключихме, и си стиснахме ръцете?

— Не става въпрос за това. — Тя направи крачка и конят пристъпи лениво след нея. — Рожденият ми ден почти дойде.

— Да, да.

— Тринайсетият ми рожден ден.

— Е, и? — Той сви рамене и вдигна пръчка, за да удари дърветата. — Сега сигурно ще започнеш да се целуваш с момчета и да слагаш венци на косата си. Глупости на търкалета.

— Ще трябва да замина.

— И ще се качиш зад волана на автомобила. Аз мога да го карам. Просто не разбирам защо трябва да правиш всичко първа.

— Колин, няма да съм тук, за да го карам. Налага се да си отида.

— Къде ще ходиш?

По изражението му забеляза, че се досеща. Родителите й не бяха скрили историята за Малик, за Вестителката, за двете години обучение далече от дома.

След това се ядоса.

— Пълни глупости. Няма да ходиш никъде. Това са най-обикновени измишльотини.

Той обича да ругае, мина през ума на Фалън. Ругаеше при всяка възможност, стига родителите им да не бяха наблизо.

— Не са и когато той дойде, трябва да замина с него.

— Както казах, това са пълни глупости. — Побеснял, поруменял, Колин запокити пръчката настрани. — Пет пари не давам кой е този откачалник, но той няма да те отведе. Аз ще го спра. Ще го спра.

— Той няма да ме кара да тръгна с него насила. Не може да ме накара. Но се налага да тръгна с него.

— Значи искаш да отидеш. — Сега вече бе изпълнен с горчивина, много млад, за да разбере. — Искаш да заминеш и да се преструваш, че си някаква велика спасителка. Ще се преструваш, че си Вестителката, която ще спаси света. Все нови и нови измишльотини.

Той я блъсна силно.

— Ти не си чак толкова специална, а на тъпия свят нищо му няма. Огледай се!

Посочи гъстата гора, шарената сянка, пъстрото есенно спокойствие.

— Това не е светът, само част от него и дори тази част може да бъде застрашена.

Надигна се в нея толкова бързо, толкова силно, че я остави без дъх.

— Погледни само. Виж света.

Тя вдигна ръце, разпери ги, сякаш дърпаше завеса.

Водеше се битка, тъмна, кървава. Имаше разрушени сгради, други горяха. Тела, разкъсани, смазани, лежаха пръснати наоколо… тротоари, досети се тя. Това бяха улиците и тротоарите на град, някога огромен, велик град.

Стрелба проехтя в тихата гора, последвана от писъци. Удари светкавица в черно и червено, последваха експлозии.

Някои летяха на крила, които прорязваха плътта. Други летяха на крила, които се опитваха да защитят.

Странни, тъмни и светли, хора, добри и лоши, водеха война, нагазили в кръв.

— Престани! — Колин стисна ръката й и тя изпъна замаяно гръб. — Престани, веднага престани!

Най-сетне той се разхлипа, разбра.

Разтреперана, тя затвори отново завесата.

— Как го направи? Кажи как го направи?

— Не знам. — Усети, че й прилошава, че й се вие свят, трябваше да седне на пътеката. — Наистина не знам. Лошо ми е.

Той извади манерката от дисагите, коленичи и й я подаде.

— Пийни си вода. Пий, после наведи глава между коленете.

Тя отпи и затвори очи.

— Понякога виждам това в мислите си. Най-вече когато спя. Същото е или на други места. Винаги са битки, винаги има смърт и пожари. Понякога виждам хора в клетки или привързани върху маси. Има и по-лоши неща, много по-лоши.

Тя сложи капачката на манерката.

— Сега вече съм добре. Не знам как го направих. Не знам достатъчно.

Той й помогна да се изправи, прибра манерката.

— Къде беше това място?

— Не съм сигурна. Мисля, че беше Вашингтон, окръг Колумбия, но дори не знам защо виждам това. Не знам достатъчно. Затова трябва да замина. Трябва да науча повече, налага се, а ме е страх. Много ме е страх. Те искат да ме убият, опитали са се да ни убият двете с мама. Убили са баща ми. Рано или късно ще ме намерят. Може да дойдат тук и да ме открият. Ако нещо се случи с мама и татко, с теб, Травис и Итън…

Тя се обърна към коня си и притисна лице към шията му.

— Трябва да замина и да се науча как да ги спра или това никога няма да престане.

Колин я погали неумело по гърба.

— Ще дойда с теб.

— Не можеш.

— Да те видя как ще ме спреш. Мислиш си, че като не мога да правя тъпи номера и разни подобни глупости, не мога да се бия ли? Заминавам с теб, глупачке.

Фалън замълча, не знаеше дали някога ще може да му каже колко много означаваше за нея, че в най-трудния момент той беше застанал до нея.

— Не е заради магията и защото не можеш да се биеш.

Тя избърса сълзите си, обърна се и видя, че и той плаче.

— Трябва да останеш, за да станеш президент.

— Това пък какво трябва да означава, мама му стара? — Дори покрай новооткритата си слабост към ругатните, Колин пазеше най-цветните за най-важните моменти.

— Слушай сега. — Вече по-спокойна, тя потегли отново. — Мама и татко са нещо като кралят и кралицата, нали така? Те управляват. Само че те не знаят всичко, което се случва. Те ще разберат какво стана днес на потока, ако не накарате Итън да си мълчи. Ако не го накарате, той ще се разприказва.

— По дяволите.

— Те ще разберат, но няма значение. Никой няма да се сърди. Само че те не знаят всичко, а най-големият — това си ти — трябва да ръководи нещата. Ти трябва да станеш президент и да се грижиш за Травис и Итън, за мама и татко. Трябва да съм сигурна, че всичко ще бъде наред. Моля те. Това е трудна работа. Трябва да си сигурен, че всички са добре, че всички си вършат работата и си учат уроците. И не трябва много да командваш, иначе няма да се получи.

Той я бутна с ханш, докато вървяха.

— Ти все командваш.

— Мога да командвам. Мога. Моля те, Колин.

Спряха край хълма, където преди много години майка им за пръв път бе погледнала към фермата и отново бе почувствала надежда.

— Мога да бъда президент — прошепна той. — Вече ти казах, че мога.

— Добре.

Тя го прегърна през раменете и двамата останаха загледани към дома си.

Итън хранеше кучетата, и старите, и младите. Травис вървеше покрай леха в градината и пълнеше кошница със зелен боб. Баща им, скрит под шапка, препускаше откъм близкото поле на един от конете, а майка им се изправи от градината с подправки, за да им помаха.

Щеше да отнесе тази картина със себе си, помисли си Фалън. Тази и други, когато вече нямаше да е тук. И те щяха да са с нея в онова, което й предстоеше да направи.

 

 

Ден след ден, нощ след нощ Лана наблюдаваше как растат децата й. Преди Гибелта тя не се бе замисляла за деца, беше оставила това за някой ден в бъдещето. Радваше се на живота, който водеше, на градския блясък с мъж, когото обичаше, на когото се възхищаваше.

Занимаваше се с магия главно за развлечение и разнообразие, а и силите й бяха едва загатнати. Поне така си мислеше.

Работата я удовлетворяваше и амбициите за нещо повече бяха просто идея, над която се замисляше от време на време.

Живееше с писател, чиито книги хората харесваха. Макс възприемаше умението на магията много по-сериозно от нея и силите му бяха по-изразени, но дори в онези дни бяха бледа сянка на онова, в което щяха да се превърнат.

Любовта им съхраняваше блясъка на новото и вълнуващото, а бъдещето — ако тя се вгледаше по-напред от предстоящите ден или два — изглеждаше безкрайно.

След това светът рухна. Всичко, което тя беше приемала за даденост, се разпадна сред пушеци и кръв, сред крясъците на кръжащи врани. Заедно с живота, който заблестя в нея в онази януарска нощ, започна нов свят.

През онези месеци между зимната нощ и яркия летен ден, в който за пръв път видя фермата, тя се беше превърнала в човек, когото онази, предишната градска жена нямаше да може да познае. Беше се променила, знаеше го, не само с детето, което растеше в нея, не само благодарение на собствените си сили.

По същия начин гладната, отчаяна, скърбяща жена, която Саймън залови да претърсва кокошарника за едно яйце, се беше превърнала в жената, отпуснала се в прегръдката на съпруга си, без да може да заспи в хладната есенна нощ, вслушвайки се в безкрайния зов на бухала.

Беше се научила да обича не само за дни, седмици и месеци, но за години. Тя засаждаше полята, ходеше на лов, бе приела силите си. Беше родила четири деца в леглото, което споделяше с мъжа, който й беше помогнал да ги въведе в този свят.

Техният свят.

Тя обаче познаваше света около тази ферма, този рай. Беше живяла в него, беше се сражавала в него, беше оцеляла. Накрая бе избягала от него.

И сега, след всички загуби, придобивки, мъка и радост, й предстоеше да изпрати първородното си дете сред кръвта и дима.

Саймън я погали по гърба.

— Може да откажем.

Тя се сгуши в него.

— Сега вече мислите ми ли четеш?

— Не е трудно, след като сме на една вълна. Тя е просто дете, Лана. Да, за нас е важно да бъдем честни и откровени с нея от самото начало, не да чакаме и да й стоварим всичко изведнъж, но въпреки това тя си остава дете. Трябва да я уверим, че сме готови да застанем зад нея. Тя не е длъжна да отиде.

— Никога не сме я лъгали, нито сме имали тайни от нея. Въпреки това ми се струва, че тя щеше да усети, ако го бяхме направили. На нея й е заложено, Саймън. Усещах го, докато я носех. Усещам го и сега.

— Помниш ли първата й пролет? Работехме в градината. Бяхме я оставили да спи под сянката на старата ябълка заедно с Харпър и Лий. Погледнахме натам, когато я чухме да се смее, и там се бяха събрали поне двеста пеперуди и…

— Феи, онези малки светлинки. — Този прекрасен спомен накара Лана да се усмихне. — Всичките танцуваха около нея. Тя ги беше призовала.

— Тогава още не можеше да ходи. Знам, че вече не е бебе, но, господи, тя е едва на дванайсет.

На тринайсет, помисли си Лана. Оставаха броени дни.

Тя напипа верижката, която носеше на врата си.

— Решила е да отиде.

— Откъде знаеш?

Тя отпусна ръка върху сърцето му.

Бяха си обещали да са единни, когато настъпи денят, независимо какъв избор направи тя, да застанат зад Фалън.

— Предполагам, че затова не се бие с момчетата. Говорила ли е с теб по този въпрос?

— Не, не и с думи. Знам, че е родена за онова, което ще започне. Знам го с цялото си сърце и душа. И не мога да го понеса. — Тя се обърна и зарови лице в гърдите му. — Тя е нашето малко момиченце, Саймън. Не мога да го понеса.

— Може да намерим начин да го спрем, да спрем нея.

Лана поклати глава и се сгуши в него.

— По-силно е от нас, Саймън. Винаги е било така. Дори да можем, какво ще стане, когато момчетата пораснат и искат живот извън фермата? Завинаги ли ще ги задържим, също като съкровища, застинали в кехлибар? Дадохме им живота, който имаме, опазихме ги заради Фалън. Защото разполагахме с времето.

— Времето изтече — прошепна той. — Аз знам как да защитавам онова, което е мое, Лана.

— Доказал си ми го, но не можем да се борим с това. Аз съм твоя. — Тя вдигна глава, за да го погледне, и отпусна ръка върху бузата му. — Също като Фалън, и момчетата са твои. Аз не съм достатъчно силна, за да преживея това без теб. Трябва да я пуснем. — По бузата й се стече сълза. — Помогни ми да я оставя да замине.

Той се размърда, седна в леглото, привлече я до себе си, остави я да се наплаче.

— Едно знам със сигурност. Тя е умна, тя е силна и дяволите да го вземат, тя е голям инат.

Лана се усмихна през сълзи.

— Така е, наистина е така.

— Двамата с теб сме я научили на всичко, което знаем, и тя знае много. А и става въпрос за две години.

Той стисна очи и усети как сърцето му се свива.

— Времето ще отлети и тя ще бъде добре. Все едно отива на магически пансион, но вече знае повече от Хари Потър.

Тя въздъхна, поуспокоена.

— Саймън…

— Какво ще кажеш да се редуваме?

— Добре. — Лана избърса сълзите си. — Добра идея.

Замисли се за къщата, за солидната квадратна къща, която бе видяла от хълма. Как той я беше отворил за нея и за детето, което носеше.

Бяха я разширили през годините — той умееше да строи. Бяха избили врата в хола, за да направят място за дейности като шиене, предене и тъкане. Бяха добавили овце към добитъка. Разшириха кухнята, за да могат да консервират плодове и зеленчуци. Направиха и втора оранжерия, за да отглеждат зеленчуци през зимата.

Докато строяха, помисли си тя и се загърна с халата, стаите се пълнеха с бебета. Това бе живото доказателство за любов и надежда, онези безценни светлинки.

Двамата бяха създали семейство и го бяха опазили. Заедно двамата бяха дали на момичето си най-доброто, на което бяха способни.

Сега, пак двамата заедно влязоха първо в стаята на Травис и Итън. Лунната светлина нахлуваше през прозорците и галеше леглата, които баща им беше направил.

Травис се беше отпуснал по корем на горното легло, едната му ръка висеше надолу, а мекото памучно одеяло, което майка му бе разменила за два буркана туршия от нейните краставички, бе събрано на топка в краката му.

Макар да знаеше, че то отново ще се озове там, тя влезе в стаята и го зави.

На долното легло Итън спеше спокойно, заедно със Скаут и Джем. Усмихваше се насън.

— Ако имаше как, щеше да приюти в леглото си половината животни от фермата — измърмори Саймън.

— Прасчовци — отвърна тя и той прихна.

— Все още не мога да си обясня как бе успял да измъкне трите прасенца, без да го забележим.

— Той е с толкова добро сърце. — Тя нежно постави ръката на Итън на леглото. — А пък този обича да погажда номера, но вижда много, дори бих казала прекалено много.

— Той е забележителен фермер.

Тя се усмихна и отстъпи крачка назад.

— Също като баща си.

След един последен поглед двамата излязоха, за да отидат до стаята на Колин.

Момчето се беше свило на една страна, стиснало одеялото си, сякаш някой щеше да се опита да му го открадне, докато спи.

Странните му находки бяха прибрани в дървена кутия на скрина, други бяха подредени на перваза на прозореца и по полиците.

Интересни големи и малки камъни, зелени стъкълца, загладени и оформени от времето, прекарано в потока, буца сух мъх, монета от двайсет и пет цента, няколко пенита, счупено джобно ножче, стара капачка от бутилка, назъбена чашка от термос и какво ли още не.

— Няма по-добър вехтошар — отбеляза Саймън.

— Това е неговият дар, вижда потенциала за съкровище. Знам, че понякога съжалява, че не притежава дарбата на останалите, но има любопитен ум.

— И огромно его. Колинвил, представи си.

Тя се усмихна и се наведе, за да целуне Саймън по бузата.

— Президент Суифт от Колинвил вече не мирише на малко момченце. Травис и Итън все още пазят онзи див аромат на невинност. При него вече се усеща мирисът на шкафче пред спортен салон. На здраве и мъж.

Тя се обърна и се отпусна в прегръдката на Саймън.

— Питам се дали в Колинвил някога ще има шкафчета и спортен салон.

— Тъй като първата му задача ще бъде да построи баскетболно игрище, шкафчетата са задължителни.

Тя вдигна лице към него.

— Ти си прекрасен.

Той докосна устните й със своите и я целуна.

— Знаеш ли какво трябва да направим?

— Вече не сме ли го направили?

— Може да повторим, но си мислех, че трябва да повикаме Джон Пайкс със стария фотоапарат, за да ни направи семейна снимка. Човекът си има и тъмна стаичка, а доколкото разбрах, все още имал запаси.

— А ти трябва да размениш левия си крак за една снимка.

— Ще го убедя. Вярвай ми.

— Имам ти пълно доверие и много ми се иска да имаме обща снимка.

Оставиха Колин да спи и влязоха в стаята на Фалън.

Феите трепкаха с крилца пред прозореца й, както често се случваше. Тя спеше с лице към тях, едната й ръка беше отпусната върху розово мече.

Другият дар на Малик, кристалът, стоеше на скрина при „Кралят маг“.

Лана пристъпи напред и забеляза, че Фалън държи малко дървено конче в другата си ръка.

— Ти й го направи за първата й Коледа. — Тя се обърна към него. — Искаш снимката за нея, за да я вземе със себе си.

— Джон може да извади две. Тя е толкова невероятно красива, нали? Понякога я наблюдавам и сърцето ми направо спира. Казвам си, че най-голямото ми желание е да разгонвам момчетата, които ще започнат да обикалят насам, поне докато не преценя кое е достатъчно добро за нея. А това ще стане, когато е на трийсет или четиридесет. Може би дори на петдесет. Иска ми се да можех да й натяквам, че си слага прекалено много грим, че полата й е прекалено къса или…

Лана стисна силно ръката му.

— Ти й даде всичко, което един баща би могъл да даде, и така и трябва. — Тя пристъпи назад, обхвана лицето му с длани и забеляза болката в очите му. — Нощта, когато тя се роди. Ти я пое в ръцете си. Пое я със собствените си ръце, Саймън. Тя винаги ще се стреми към тези ръце.

Въздъхна и отново пое ръката му.

— Тя ще се върне при нас. Не бих могла да я пусна, ако не бях сигурна. Тя ще се върне при нас.

За колко време, какво предстоеше, тя не можеше да види.