Нора Робъртс
Кръв от кръвта (26)

25.

Тази нощ щяха да си починат, преди да посетят следващия обект от списъка на Фалън, затова Дънкан отиваше бавно към общинската градина и парка. Някои от приятелите му бяха споменали, че ще отскочат там и ще послушат музика.

Не бе имал възможност да се забавлява, нито дори да помисли за Карли Дженц, момичето, с което излизаше напоследък. Лошото бе, призна си той, че и никак не му липсваше натискането с Карли. Двамата бяха заедно почти през целия август и септември, но сега, с наближаването на октомври… Харесваше я… при това много. Точно такива момичета харесваше.

С апетитни извивки, без да създават усложнения.

Просто имаше нужда да поразпусне, така реши. Фалън го напрягаше във всички отношения.

Много я харесваше и истината бе, че двамата вършат страхотна работа заедно. Уважаваше я за начина, по който вършеше всичко. Справяше се с бомбите, събираше армия. Признаваше уменията й с меча. Наблюдава я една вечер, преди да се видят за мисията. Беше седнал на покрива на казармите, просто да отдъхне, и тя излезе, стиснала меч в ръка.

Призова трима противници и ги унищожи едновременно. Направо ги разби.

Нямаше търпение някой ден да се пробва срещу нея.

Истината бе, че тя нямаше апетитни извивки, не беше някоя веселячка и при нея всичко бе много сложно.

Не можеше да си обясни защо иска да се натиска с нея, при това повече, отколкото с Карли. Или с която и да било друга.

Може би това бе заради единението на силите им или кръвната връзка. Може би защото бе различна от всички останали. Каквато и да беше причината, той знаеше, че като мисли за нея по този начин, не може да си намери място.

Затова щеше да престане да мисли за нея по този начин, поне тази вечер. Щеше да се помотае в парка, да послуша музика, да погледа как Дензъл сътворява чудеса на китарата си.

Дензъл се справяше с китарата, с банджо, дори с цигулка — сякаш бе роден, за да свири, също както и с всеки вид топка. С тях бе по-добър, отколкото с което и да било оръжие.

Трябваше да прекара повече време с Дензъл, да му помогне да подобри уменията си, да го постегне. И да убеди приятеля си да насочи талантите си в друга посока. От него нямаше да излезе воин.

Може би щеше да включи и Петра в тази мисия. Дензъл бе направо луд по нея, а Петра изглеждаше добро момиче и също го харесваше.

Сякаш самата мисъл за нея я призова и той чу Петра да го вика. Обърна се. Тя се усмихна. Вървеше към него с кутия в ръка.

— Към парка ли отиваш? — попита той.

— Да, имам среща с Дензъл. Тоня ще дойде ли?

— Ще се появи по някое време. Първо трябваше да свърши нещо.

— Почти не я виждам напоследък.

— Много неща се случват в момента.

— Знам. Толкова много хора. Както и да е. Надявам се и Хана да дойде.

Тя се беше привързала към сестрите му още от самото начало, помисли си Дънкан.

— Мисля, че е вече там. Столук ще бъде там да посвири, а напоследък двамата са непрекъснато заедно.

— О, той е много добър! Обичам музиката. Много ми харесва. Каква приятна вечер, нали? Хладно, но не студено, звезди, луна. Съвършенство.

— Да. — В този момент обаче усети нещо, студ, тръпка. Вдигна очи, тъй като очакваше да види облаци да скриват луната и звездите. — Няма нищо по-хубаво от музика на открито, а няма да й се радваме още дълго.

— Чувам ги. Вече са започнали да свирят. Добре ли изглеждам? — Тя спря и бухна косата си, както правят момичетата. — Мина не обича огледала в апартамента, затова имам само едно малко в моята стая.

— Да, супер.

Тя грейна към него и едва не преобърна кутията.

— Какво носиш? Мирише на нещо сладичко.

— Така и трябва. Къпкейкове. Днес работих в общинската кухня и ми позволиха да направя къпкейкове за тази вечер.

— Днес ходих там. Не те видях.

— Сигурно си дошъл по време на някоя от почивките ми. Заповядай, вземи си. Дано съм ги уцелила.

— Изглеждат ми супер. — Той погледна кутията, в която белите връхчета на глазурата искряха плътни и нашарени. — Готини са. С какво са?

— Мисля, че рецептата е на госпожа Суифт за торта с малинов пълнеж и бита сметана, украсени с диви виолетки.

Той вдигна очи към нейните — големи, невинно сини. Тя му отправи срамежлива усмивка, изпълнена с надежда.

— Плодове и цветя — отбеляза той.

— Точно така. Надявам се и вкусът им да е толкова добър.

Тя протегна кутията към него и остана усмихната под светлините на феите откъм парка, откъдето се носеше музика. Луната, кръгла, бяла, я обливаше със светлина.

Той пое кутията и за миг, само за секунда забеляза тъмното задоволство в очите й.

Без да откъсва очи от нейните, Дънкан преобърна кутията. Красивите къпкейкове паднаха на земята и от три потече мазна чернота, докато цветчетата на виолетките се превърнаха в малки, гърчещи се змийчета.

Петра се разсмя.

— Видя ли сега какво направи?

— Здрасти, Дънк! Да не би да сваляш момичето ми?

Гласът на Дензъл превърна кръвта му в лед.

— Отдръпнете се! Махайте се всички.

— Какво става, мой човек?

Петра се разсмя отново и в този момент Дънкан нанесе удар.

Тя отскочи бързо, по-бързо, отколкото той бе подготвен. Изтласка Дензъл като щит пред себе си и притисна тънък нож към сърцето му.

— Не мога да помръдна — задъха се Дензъл. — Дънк, не мога да помръдна. Петра?

— Пусни го. Не се интересуваш от него.

— Но ти се интересуваш и това е достатъчно. Ако си беше паднал по мен, както бях планирала, нямаше да ми се налага да го търпя. Не бях ли достатъчно красива за теб, Дънк? Не бях ли достатъчно сладка? Достатъчно безпомощна?

— И правиш всичко това, защото не съм си паднал по теб ли?

— О, моля те. Ти просто си средство към целта ми. И ти, и малоумните ти сестри.

Музиката все още свиреше, гласовете все още пееха. Да не би тя да беше вдигнала някаква бариера, или те просто бяха достатъчно далече?

Как да се възползва от това положение?

— Значи това е още от самото начало. Но не е онази дивотия с култа. Занимаваш се с черна магия, наоколо вони на нея. — С надежда да я накара да насочи вниманието си единствено към него, Дънкан размърда пръсти, изстреля светкавица и изгори гърчещите се змии, превърна отровата в пепел. Каква гадна воня само. — Значи не е от култа.

— Поредното средство към целта. Прекарах почти две седмици в онази дупка.

— Седмици ли?

— Толкова ли са мизерни и слаби силите ти, че не можеш да правиш илюзии с ума? Всички оцелели след атаката можеха да се закълнат, че съм била там почти две години. Дори двете седмици бяха противни. Аз, разбира се, си правех малки почивки, за да се позабавлявам. Мъжът, когато видяхте как изгаря — на това му казвам разкошна светлина — само си мислеше, че ми е баща, защото аз го накарах. Също както уредих жалката ви спасителна група и Воините да нападнат онази нощ.

— Мама му стара. — Главата на Дензъл се люшна на една страна. — Колко бири изпихме, брат ми?

Някой в парка извика, друг изкрещя. Музиката спря. Петра замахна с ръка назад и хората се разлетяха настрани, понесоха се сякаш подети от мощен порив.

— Дънкан. — Очите на Дензъл се замъглиха. — Прекалено много бира. Трябва да се прибирам, човече.

— Не ми е приятно да ме прекъсват. — Петра докосна с пръст устните на Дензъл и ги запечати. — Ами ти? Това тук го търпя прекалено дълго.

Можеше да оправи тази работа, мислеше си Дънкан, щеше да се погрижи за Дензъл щом го освободи. Само че каквото и да пробва досега, не накара тънкото черно острие да се премести.

— Спасителната операция е била нагласена работа, за да попаднеш в Нова надежда. Ти си измислила и засадата.

— Не си кръгъл идиот.

— Не се получи.

Усмивката й стана по-широка.

— Нима?

Напротив, осъзна той. Разбира се, че се беше получило.

— Фалън. Искала си да извадиш на светло Вестителката.

— Не си кръгъл идиот. На нея й отне пределно дълго да дойде тук. Аз пък трябваше да живея с онази набожна нещастница през всичкото това време и да търча след група келешчета. Свърши вече тази работа, както и набожната гъска. Не ми остана време да се разправя с изродчето й. Трябваше да доставя къпкейковете. А, да, и да спра набързо на едно място. Карли няма да дойде да се весели тази вечер. Или пък която и да било друга вечер.

Той имаше чувството, че го изритаха в корема.

— Защо?

— Харесваше я повече от мен.

Тя вдигна ръка. Облаците скриха звездите, задушиха луната.

Враните закръжаха с крясъци.

Дензъл простена.

— Господи, този ми дойде до гуша.

Тя замахна с ръка и счупи врата му. Дензъл се свлече безжизнен на земята.

С яростен вик Дънкан скочи напред с изваден меч.

Петра разпери ръце и се издигна високо на крилата си. Едното черно, другото бяло, също както едната половина на косата й потъмня, а другата стана бледа като луната.

— Усети ли, че приближава? — изкрещя тя и запокити огън и мощ по Дънкан. — Усети ли, че бурята приижда?

Той отби оръжията и силите й с меча си в мига, в който Фалън и Тоня се прехвърлиха при него.

— Аз съм бурята! — Фалън метна огнена топка.

Петра прибра крила и се гмурна под пламъците, след това се извиси отново.

— Най-сетне. Здравей, братовчедке.

Светкавица, черна, лъскава, разкъса небето, удари земята. Трева, зелена като лятото, пламна, порив на вятъра понесе огъня към детската площадка, към градината и мемориалното дърво.

Дори беседката избухна, а наоколо се пръснаха парчета и дървени игли. Фалън призова дъжд. Дим започна да се вие от тлеещите останки, замъгли въздуха.

— Ти ми разваляш забавлението. — Петра отклони трите стрели, които Тоня беше пуснала. — Мамче! Те се държат гадно с мен.

Тя се надигна, светлата й коса се разстла, белите крила се разгънаха.

— Недей, миличка. — Алегра се разсмя и прокара пръст по бузата на дъщеря си.

— Сега вече може ли да ги убием? Може ли?

— Разбира се, съкровище. Но първо искаме да страдат, нали? Трябва да има болка и кръв. Ние се храним с тяхното страдание, с техните писъци.

Тя хвана във въздуха стрелата, устремена към сърцето й, и я запрати обратно. Тоня я избегна, но не и мощния юмрук, който я вдигна и захвърли назад.

С доволен кикот Петра хвърляше огнени кълба, докато Тоня лежеше свита и замаяна. Дънкан скочи, за да заслони сестра си, пресрещна огнените кълба с меча си, без да обръща внимание на изгорялото място, когато едно се изплъзна и го перна.

— Добре съм, добре съм. — Тоня избърса кръвта от устата и носа си и се надигна. — Просто ме зашемети, това е. Използват ме, за да се разсееш, Фалън.

Застана сама, вдигнала високо лице, извадила меч.

— Усещаш ли болката, малката?

— Да. И виждам под маската ти. Красотата ти е една лъжа. — Тя гледаше Алегра в очите, премахна видението със силите си.

Видя как стелещата се коса се превърна в рошави кичури, отдръпна се и оголи част от белязания скалп, а едното кристално синьо око увисна, бузата се сбръчка. Чисто белите криле почерняха, сгърчиха се.

Обезумяла, Алегра продължаваше да мята светкавици, огън, вятър. Фалън видя как сълзи на унижение рукнаха от съсипаните очи.

— Баща ми ти е причинил това — изкрещя Фалън. — И майка ми. Сега вече лицето ти разкрива какво сърце притежаваш. Грозно и извратено. Но аз ще те довърша.

Дънкан изрева и мечът му пламна, отби атаката.

Фалън се завъртя, когато Ерик я нападна в гръб.

Тя го очакваше. Чакал е, знаеше го много добре, още преди тя да поеме първия си дъх.

Тя изтегли меча, нападна и преряза края на лявото му крило. Шокът го запрати на земята със силата на гръмотевиците, които бучаха над тях.

— Задръжте ги настрани от мен.

Искаше да види лицето му, истинското му лице. Бълбукащата жажда за отмъщение се разгоря в кръвта й.

— Ти отне живота му, живота на собствения ти брат, направи го от желание за власт и от алчност. Аз ще отнема твоя.

Той се изви настрани от ударите на меча, издигна се, заслони се под едното крило на Алегра.

Истинското му лице, помисли си Фалън. Също като къс сурово месо, едното око го нямаше, устните бяха обгорени, изпънати от белези.

Тя чу, че другите идват бързо. Чу викове, когато Петра, съскаща като змия, метна огън и остри черни стрели.

Когато родителите й се прехвърлиха на няколко крачки от нея, Фалън усети как сърцето й спира.

— Назад! Махайте се оттук!

В хаоса от дим и пламъци, в сражението на магически сили, стрелба и викове за помощ, тя застана пред родителите си.

— Ти ми причини това! — изкрещя Алегра към Лана.

— Точно така и ще го направя отново.

— Все още не, все още не. — Фалън го видя, в дивата червена пелена от мощ, видя го в бурята, която майка й бе призовала. — Все още не.

— Тайбше! Ionsai!^[1]

Бухалът избухна от небето, стрелна се като бяла светкавица в мрака. С нокти и човка разпиля враните и наоколо се посипаха разкъсани тела.

— Фоя Бан! Gardail!^[2]

Вълкът се втурна през дима, оголил зъби, застана пред Лана и Саймън.

— Лоях! — През мъглата, той дотича в галоп при нея и тя насочи меча си към бурното небе. — Eitilt!^[3] — Докато той се издигаше с разперени крила, тя се метна на гърба му.

— Не сама. — Лана насочи едва сдържаната си ярост към Алегра. — Недей сам, Дънкан. Мога да помогна. Моля те.

— Тоня?

— Добре съм. — Тя изви вежди. — Ще се справя. Стрели! — изкрещя тя. — Трябват ми още стрели.

Дънкан вярваше напълно на сестра си и се надяваше да уцели движеща се мишена, когато се прехвърли.

За малко да пропусне, когато Фалън изви коня наляво и се блъсна силно в гърба й.

— По дяволите!

— Извинявай. Виновна е майка ти. По-късно. Ти искаш чичо си, нека спипаме мизерника. Само че Петра е моя. Чуваш ли ме? Моя е!

Отмъщение. Тя го долови как избликва от него, също както и от нея. Дали то даваше нови сили, или ги намаляваше?

Двамата яздеха през дъжд от огън, прерязваха светкавици, устремени като копия, навлязоха в парещия въздух. Тя блокираше атаките с щита, отбраняваше се с меча. Щеше да падне тежко, ако Дънкан не беше отбил огнена топка.

Бяха в периферията на яростта, избликнала от майка й, и Дънкан изпусна дъх пред вида на хапещия ален порой.

— Мама му стара! Мини през него! Просто мини през него.

Тя обаче се отклони.

— Това е мощта на мама.

— Въпреки това хапе. Влизай.

— Знам какво правя.

Заобиколиха тримата, които бълваха мощ. Завихряха се ветрища, вдигаха се пламъци, които тя посрещна с юмруци лед и пелена от шибащ дъжд.

Умът на Фалън се прочисти от собствената й ярост, колкото да види какво причинява.

Те бяха прикрили детето си. Закриляха я. Поемаха ударите вместо нея.

Обичаха я.

— Можеш ли да говориш с Тоня? Само наум.

— Малко. Понякога. Не сме като елфите. Трябва да ги изкараме от града, от парка.

— Не. Направи го сега, повикай Тоня. Направи го с мен, аз имам елфска кръв. Кажи й да насочи всичко към Петра. Всички сили, които притежава. Към Петра.

Дънкан се напрегна, за да се отвори, усети как черна светкавица припламна на сантиметри от лицето му. Пот капеше в очите му, едната му страна изгаряше от болка, въпреки това усети връзката.

Поглед, насочен надолу, му разкри, че Тоня гледа нагоре и приготвя нова стрела. За негов ужас Хана, застанала на тлеещата трева, използваше тялото си, за да прикрие един от ранените.

— Петра! — каза му Фалън. — Съсредоточи се в Петра. Всички заедно! С всичко, което имате!

Преградната стена беше нечувано жестока. Пламтяха стрели, огън изскачаше от мечове, свистяха куршуми. Ударите на светлината срещу мрака разтърсиха и небето, и земята.

Те я заслониха, губеха сили под силата на нападението. Блокираха оръжия и магия, обзети от паника, докато Петра — спокойна отново, поне така се стори на Фалън — се смееше.

Тя не бе само с извратено сърце, не притежаваше единствено извратени сили. Тя имаше извратен ум.

— Ей, братовчедке! — изкрещя подигравателно Фалън. — Май не ти се играе, след като си решила да се криеш зад мама и татко.

Алегра запрати светкавица, която попадна в щита на Фалън с такава сила, че я изметна назад.

— Може пък да си просто срамежлива. — Фалън се приближи, готова да отбива атаките с щита.

Дънкан разбра и вложи всичкото си презрение в своя вик.

— Тя не си струва. Страхлива малка мръсница. При това с откачалски външен вид. Да приключваме с тази работа и да вървим да пийнем по бира.

— Ще ви убия и двамата!

С разкривено от злоба лице, Петра се измъкна изпод крилете на майка си. Тя запрати огън, светкавици, гневни потоци сила с очи — едното синьо, другото черно — побесняла от ярост.

Фалън не спираше да блокира.

— Чакай! — спря тя Дънкан. — Чакай.

Когато вдигна меча, изстреля през него светлина, ярка като нападащия кон, и Ерик изрева.

Той запрати ураганен вятър, изблъска дъщеря си настрани и пое удара.

Замахът на Фалън отряза крилото му, прогори гърдите му, разкъса го до корема.

Докато падаше, а викът на Алегра раздираше въздуха, тя насочи Лоях надолу.

— Сега, мамо! Сега!

Тя видя пълната мощ на майка си — старата мъка, впрегната с нова, обединена с любов. Червената мъгла стана мътна, завихри се. Алегра обгърна Петра, извиси се, когато убийствената вълна я помете.

Майко на мрака, помисли си Фалън. И майко на светлината.

— Отпусни, мамо, отпусни. Помогни ми да прочистя въздуха. Дънкан! Трябва да имам видимост.

— Няма ги.

Въпреки това тя се издигна на Лоях и започна да търси.

— Ранен ли си? — попита тя Дънкан, докато оглеждаше небето и видя първите звезди да намигат през изтъняващата мъгла.

— Не е тежко. Не като тях. Трябва да се спуснем.

Когато Ерик падна в края на полето, засадено с царевица, Саймън остави Лана. Той познаваше звуците на бойното поле — стоновете на ранените, виковете за лекарска помощ. Познаваше и вонята — на дим, кръв и смърт.

Познаваше и смъртта, когато я погледнеше в очите.

Ерик, поне онова, което бе останало от него, все още дишаше, но с къси вдишвания и кървава пяна. Нито един лекар или лечител не беше в състояние да го спаси.

— С теб е свършено. Може би ще живееш дълго, колкото моите жени, невероятните ми жени, да ти кажат онова, което имат.

— Кой… — изхриптя Ерик и изкашля кръв. — Ти кой си?

— Аз съм човекът, който въведе Вестителката на този свят със собствените си ръце. — Насочил оръжието си, Саймън вдигна за секунда поглед, докато Фалън се спускаше с коня на земята, скочи и затича към него.

След това видя потта, смесила се с кръв по лицето на Ерик, видя разтрепераната ръка да образува черен меч. Ерик се надигна, за да го метне, и в този миг куршумът на Саймън го прониза.

— Това е за Макс Фалън, мръснико.

Задъхана, Фалън сведе поглед, видя как мечът се разтваря в кална пепел, а единственото око не се откъсваше от нея.

— Исках аз да му видя сметката.

— Ти го направи.

Фалън поклати глава и прибра меча, пое ръцете на Саймън.

— Не, ти беше. — Майка й дотича при нея. — Ти го направи. Било е писано да си ти. Ти не замести баща ми, защото ми беше баща. Пое ролята на човека, когото той беше предал, на брата, който той уби.

— Ранена си.

Фалън се погледна. Имаше порязвания, обгорени места.

— Нищо страшно, но други са ранени тежко. — Тя се обърна към майка си. — Подценявала съм те.

— Не си единствената — измърмори Саймън.

— Няма да се повтори.

— Точно така.

— Ще помогнеш с ранените.

— Да. Първо на теб. Аз съм ти майка — заяви Лана, когато Фалън понечи да спори. — Първо на теб.

Докато майка й се грижеше за нея, тя погледна Ерик и усети как яростта, която я беше тласкала напред, се оттича, също като горещото усещане от докосването на майка й.

— Той ще бъде изгорен с магия, а пепелта — осолена и отнесена в пустошта, за да бъде погребана с глава на змия, зъб от чакал и глава на врана.

Погледна Лана.

— Ти я нарани отново.

— Не беше достатъчно. Те ще се върнат.

— Те ще се върнат, но този път ние няма да бягаме.

— Не, приключихме с това. Продължавай. — Тя докосна бузата на Фалън. — Хората трябва да те видят. Ще помогна на медиците, а баща ти ще се оправи с това. — Тя погледна Ерик.

— Да, добре.

Когато Фалън се отдръпна, Лана се обърна към Саймън.

— Макс загина тук, точно на мястото, където падна Ерик. Мечът на Фалън го запрати там, а ти го довърши. Точно тук, Саймън. Макс се опита да го спре. Аз опитах. Вие с Фалън го довършихте. Има значение, че бяхте вие двамата с Фалън.

— Свърши се. — Той я целуна. — Върви да помогнеш да излекуват хората. Ще повикам да ми помогнат да го преместя на открито и ще го охраняваме, докато не направим онова, което Фалън иска да направи с него.

За Фалън бе истинско облекчение да види познати лица, докато минаваше през полето, което за втори път се превърна в бойна арена. Тя видя мъдростта у Фред и някои от другите феи, докато презареждаха земята, където бе ударена, докато хората събираха останките от беседката.

Някои плачеха и винаги щяха да се проливат сълзи след кръвта, но повечето се занимаваха с нужното, обзети от мрачна решителност.

Тя спря Хана.

— Можеш ли да ми кажеш колко е зле положението? Мъртви, ранени?

— Много порезни рани и изгаряния, шок. Няколко сериозно ранени. — Тя притисна пръсти към очите си. — Стар е сред тях. Тя е поела тежък удар, но не иска лечение. Изпада в паника, когато я докосват. Знам, че Флин се старае да направи нещо, но и той е ранен. Също и Тоня.

Фалън стисна силно ръката на Хана.

— Колко тежко?

— Рейчъл казва втора и трета степен изгаряне, вероятно сътресение, изкълчване на врата. Не съм сигурна. Мама я накара да отиде в клиниката. Не можа обаче да накара Дънкан да отиде. Той също е ранен.

Фалън погледна към мястото, където Дънкан бе седнал, прегърнал жена, която притискаше до себе си мъртвия му приятел и се поклащаше напред и назад.

— Дензъл… обичах го. Всички го обичаха. Чух Дънкан да моли Уил да провери как са Карли, Мина и малкото й момченце. Тази Петра — о, господи — била казала, че е убила Карли и Мина. Трябва да вървя, имат нужда от мен.

— Ще дойда в клиниката. Мога да помогна. Идвам.

Първо отиде при Дънкан. Той не я погледна, беше прегърнал скърбящата майка и не откъсваше очи от лицето на мъртвия си приятел. Отдръпна се, когато Фалън отпусна ръка на рамото му.

— Остави ме.

— Повече ще помогнеш, когато си здрав. — Макар той да не искаше, тя притисна ръка към него и насочи силите си. Раната се оказа по-дълбока, отколкото предполагаше. Трябваше да стисне зъби, когато усети шока от изгарянето, и ги задържа стиснати, докато болката не утихна и тя не усети, че отново може да диша.

— Рейчъл ще иска да те погледне — каза тя и се изправи, тръгна към клиниката.

Когато влезе, видя десетки ранени. Някои се бяха свили на столове и чакаха някой да погледне раните им, други лежаха на носилки. Някои плачеха, други стенеха, трети просто седяха с очи, стъклени от шока.

Майка й, с вдигната коса, работеше с останалите лечители. Тя пристъпи към момиче, което знаеше, че е приятелка на Тоня. Ейприл, фея, трепереше от шока, завита с одеяло.

— Не е зле. Казаха, че не било толкова зле. Знаеш ли къде е Баркли? Бях с Баркли.

— Ще разбера. Погледни ме. Ейприл, вгледай се в мен.

— Не е зле.

— Ще се оправиш. — Порезни рани, изгаряния, шок, поражения от поразяване със светкавица. Тя успокои всичко, затвори малките рани и излекува изгарянията.

— Мама сигурно ме търси и се тревожи. И Баркли.

— Майка ти ще те намери. Сега поспи.

Фалън я потопи в лек, оздравителен сън и се прехвърли на следващия пациент.

Откри Флин в една от стаите за прегледи. Лупа бе в краката му. По лицето на Флин имаше кръв, също и по ризата му, а по двете му ръце се виждаха изгаряния. Въпреки това убеждаваше Стар.

— Ще трябва да им позволиш да ти помогнат. Не могат да ти помогнат, ако не те докоснат. Познаваш тези хора, Стар.

— Познавах и Петра.

Тя се държеше като подивяла от болка. Фалън знаеше, че това също е делириум. Тялото й трепереше от обгарянията, които покриваха ръцете, краката. Раните сълзяха и Фалън усети, че започва инфекция.

От рана на лицето й течеше кръв.

— Ти ме познаваш. — Фалън затвори вратата след себе си и пристъпи към носилката. — Дойдох, за да ти поискам прошка. Мислех, че ти си тази, която ни е предала.

— Знам. Не ме докосвай.

— Сгреших. Повиках те на срещата, за да разбера дали нещата, за които говорихме, които правихме, ще бъдат издадени. Заложих ти капан, но допуснах грешка.

— Никога не бих те предала.

— Знам. Прости ми. Покажи ми, че ми прощаваш като ми позволиш да ти помогна. Имам нужда от смели и верни хора. Ти си и двете. Без помощ ще умреш и аз ще изгубя и воин, и светлина. Флин ще изгуби приятелка и сестра. Погледни ме, Стар.

— Тя ще се съпротивлява срещу транса — прошепна Флин.

— Няма да се съпротивлява. Виждаш ли ме? — попита тя Стар. — Аз те виждам. Виждаш светлината в мен. Аз виждам светлината у теб. Имай доверие на онова, срещу което се би. Довери ми се, както аз се доверявам на теб.

Тя я усети в дълбочина.

— Доведи майка ми или друг мощен лечител. Кажи й, че раните са инфектирани. Тя ще знае какво да донесе. Къде е Рейчъл?

— В хирургията.

— Доведи мама, ако можеш, и накарай някой да се погрижи за теб.

— След Стар. Ще повикам майка ти.

Тя започна и усети, че от болката краката й омекнаха. Трябваше да спре и да започне отново, след това отново спря и пак започна. Тя притежаваше сили, помисли си Фалън, въпреки това опитът й беше ограничен.

Пребледняла, обляна в пот, тя вдигна поглед, когато майка й влезе с поднос, отрупан с магически пособия.

— Прекалено много — заяви остро Лана. — Отдръпни се веднага.

— Мисля, че тя умира.

— Няма да е от полза, ако умреш с нея. Бавно, Фалън. Пласт след пласт.

Лана остави подноса и прокара ръце, леки като облаци, над Стар.

— Трябва да изкараме отровата. Трябва ни атаме, чаша и лечебна пудра. Гледай внимателно.

Тя извади ножа, който Фалън й подаде, и над сълзящата рана събра капките в чаша. След това повтори и потрети.

— Напудри, изхвърли, измий и пречисти чашата. След това ще лекуваме бавно, пласт след пласт, ще използваме лечебната пудра и ще повторим цялата процедура, докато не се изчисти от инфекцията.

Работиха повече от два часа, през повечето време под зорките очи на Флин.

Най-сетне Лана попи лицето на Стар и постави ръка върху челото й.

— Кожата й отново е хладна.

— Значи няма да умре.

Лана се обърна към Флин.

— Щеше да умре. Друг, без нейната желязна воля, щеше да умре. Ще й останат белези и отвън, и отвътре. Повече от това не можем да лекуваме. Но ще живее и ще има нужда от някой да маже изгарянията с мехлема, който ще ти дам. По два пъти на ден. Ти ще можеш ли да се справиш?

— Да, тя ще ми позволи. Може да разреши и на Фред. Сега вече ще ти позволи и на теб — обърна се той към Фалън. — Тя се втурна право в едно огнено кълбо, което щеше да ликвидира поне шестима, но тя се втурна в него.

— Знаеш ли колко са ранените и колко мъртвите? — попита го Фалън.

— Девет загинали на полето, други двама са на косъм. Ранените… Петдесет, шейсет. Щеше да е много по-зле, ако не бяхте вие с Дънкан и Тоня. Ти — обърна се той към Лана, — и твоят мъж. Щеше да бъде по-зле, ако войниците, които ти доведе, не се бяха включили в битката.

Той погледна Лана и се усмихна едва-едва.

— Синът ти ги събра. Колин. Така се говори. Аз ще остана при нея, докато не се събуди.

— Няма да се събуди до утре сутринта — каза му Лана и той сви рамене.

— И без това нямам друга работа.

Фалън излезе от клиниката и отиде на полето. Феите си бяха свършили работата, тревата бе отново зелена, бяха излекували дърветата. Тя си каза, че и хората, които не притежават магически сили, ще си свършат работата и ще построят отново беседката и детската площадка.

Символи, помисли си тя. Нямаше да спрат да строят, да оцеляват, да се бият и да живеят.

Тя се приближи до тялото на Ерик и двамата стражи.

— Аз ще се заема.

— Баща ти и Уил казаха да ти помогнем с него.

— Трябва да свърша тази работа сама.

Изчака да тръгнат.

— Всеки избор, който си правил, те доведе дотук. Кълна се в живота си и в смъртта ти, че и жена ти, и онова, което сте сътворили двамата заедно, ще свършат като теб. Не за отмъщение. За справедливост.

От мястото, на което стоеше потънал в мъка, Дънкан я наблюдаваше как призовава огъня, как го плъзва по тялото като започва от краката. Чу думите, които тя каза, но разбираше съвсем малко на ирландски.

Огън от светлина. Плът и кръв.

Тя извади шепа сол от торбичка, пръсна я върху пепелта, покапа течност отгоре, която се сгърчи като червей, след това застина. С пръсти, свити във въздуха, тя събра останалото от Ерик Фалън в кутия. Запечати я с пръст, с линия от светлина.

Пъхна кутийката в торбата, призова коня си, вълка и бухала. След това вдигна меча към луната и изчезна.

Стори му се, докато седеше в сенките, че светлина премина по небето и разпрати дъжд от звезди.

Вестителката отива да почете кръвта си, да защити светлината, помисли си той и стана.

Той щеше да прави същото, чак до самия край.