Нора Робъртс
Кръв от кръвта (22)

21.

Фалън си мислеше, че познава баща си, с всичките му недостатъци и качества. През следващите седмици научи, че има негови страни, които никога не е виждала.

Много добре знаеше, че хората от селото, от съседните ферми, онези, които държаха мелницата, които се занимаваха с тъкачество, създаваха музика и оръжия, го харесват и уважават.

Селото си имаше строга организация. Въпреки че разположението му в планината, на голямо разстояние от градове и някогашни предградия, не привличаше нито Похитители, нито ловци на глави, нито Воини, през годините се случваха инциденти.

Тя знаеше, че баща й е помагал да отблъснат онези, които са искали да крадат или завземат, които са се опитвали да разрушават, за да се насладят на пожарища и кръв, но като цяло живееха спокойно.

Онези, които тя познаваше от размени, от училище, на които бяха помагали при наранявания или болести, си гледаха работата. Хората имаха нужда от храна, от дрехи, от ботуши. Трябваше да се раждат бебета и да се погребват мъртвите.

Знаеше, че за повечето от тях тя е просто дъщерята на Саймън и Лана. Обикновено дете. За да започне да създава армия на собствения си праг, тя имаше нужда баща й да направи първите крачки.

Той започна с фермите, излезе да работи в полята или се зае да поправя машините им.

Хората го слушаха. Тя видя това, когато той проведе първото събрание с около десетина съседи във фермата.

— Аз съм отраснал тук — започна той. — Сега децата ми растат тук. Само че светът, в който израснах, вече го няма. А единственият свят, който моите деца, вашите деца ще опознаят, по нищо не прилича на предишния. Всички тук сме изгубили по някого по време на Гибелта или насилието след това. Някои от вас са дошли тук, за да избягат, да си създадат живот в света, който ни остана.

— Извадихме късмет — продължи той. — Не сме имали големи неприятности. Дължим го на географията. Знаем от онова, което чуваме по радиото или от хората, които минават или се заселват тук, че има места, на които някои се опитват да си създадат живот. Едни от тях имат късмет, други — не.

Някои мърмореха в знак на съгласие, но повечето хора мълчаха, чакаха да чуят какво има да каже Саймън.

— Можем да продължим както досега, като се надяваме на най-доброто, с надеждата лошият късмет да ни подмине. Знаем обаче, че няма да е толкова лесно. Губили сме хора, когато лошият късмет ни е спохождал.

— Сега сме по-добре подготвени. — Дарли Уърц, жена с две момчета тийнейджъри стисна юмруци така, че кокалчетата й побеляха. — Не искаме неприятности. Защо да ги търсим?

Фалън знаеше, че Дарли е изгубила цялото си семейство по време на Гибелта и е взела момчетата от улицата, отгледала ги е като свои. Единият, Чарли, имаше жигосан пентаграм на челото.

— Дарли, не са минали и четири месеца, откакто минаха трима, единият полумъртъв. Попаднали в засада на по-малко от деветдесет километра оттук.

— Деветдесет километра е далече. Не е както едно време.

— Наистина не е както едно време. Не виждам начин да стане каквото беше.

Така е. Фалън чу мислите на баща си и съчувствието в тях.

— Преди години на верандата у нас убих човек. — Той продължи да говори въпреки шепота, който се разнесе. — Той не ми даде избор, тъй като заедно с другаря си възнамеряваха да вземат нещо мое и да ме убият просто за развлечение. Тогава Воините на безупречната добродетел търсеха Лана. Искаха бебето, което носеше.

Разнесе се нов шепот, хората се наместиха на столовете, някои прочистиха гърло.

— На нея й се беше наложило да избяга от мястото, на което добри хора се опитвали да създадат живот, общност.

Саймън погледна Лана и кимна.

— Мислехме, че сме подготвени — заяви тя. — Само че не бяхме. Не толкова, че да ги спрем, преди да избият много от нас. Дойдох тук, както и други, от различно място, но това е моят дом. Затова искам повече от всичко децата ми да са в безопасност и щастливи, да изживея живота си тук, със Саймън. Само че няма да ни позволят.

— Това няма как да го знаеш — започна Дарли.

— Кажи го на Мейкън Адамс — прекъсна я Саймън. — Погребахме го след нападение на Похитители.

— Беше преди повече от три години.

— Похитители — продължи Саймън. — Воини на безупречната добродетел, ловци на глави, военни, превърнали се в престъпници, други военни, които следват нарежданията на правителството и държат хора в лагери и лаборатории.

— Това са най-обикновени слухове.

— Много добре знаеш, че не са. Всички сме чували историите на хора, които са оживели. Някои от нас са изпитали това на собствен гръб.

— Аз видях отвътре един такъв слух. — Мади Бейтс от фермата на сестрите спря да плете, докато говореше. — Някои от войниците се страхуваха от мен колкото и аз от тях. Страхът на други се превръщаше в омраза. Прекарах шест месеца под земята, докато провеждаха тестове с мен. Ако се опиташ да се бориш, използват електрошокови палки и лошо ти се пише. По онова време не знаех какво нося в себе си, не всичко. След това разбрах и се измъкнах. Никога повече няма да позволя да ме затворят под земята или в някоя от онези лаборатории.

Тя вдигна поглед към Дарли.

— Знам, че обичаш момчетата си. Искаш да ми кажеш, че няма да се бориш с всички сили, ако онези, които са белязали Чарли, се върнат за него ли?

— Няма да се върнат.

— Мамо. — Чарли отпусна ръка върху нейната. — Тя е уплашена, това е всичко. Бях на девет, когато ме жигосаха, а това стана година след като войниците — американски войници — дойдоха и отведоха майка ми. Тя ме накара да се скрия, за да не ме намерят, когато дойдат, после я завлякоха някъде.

Той не отмести ръка от ръката на майка си.

— Мислехме, че сме в безопасност. Не пречехме на никого, бяхме си създали дом, малка общност от хора, които не нараняваха никого. Въпреки това те дойдоха.

— Това е било преди, Чарли — настоя Дарли. — Било е преди.

— Случи се три години след Гибелта, когато дойдоха да ни приберат. Татко беше морски пехотинец и почина по време на Гибелта. Той се гордееше, че служи, но тъкмо войници отведоха мама три години след смъртта на баща ми. Така и не я видях повече. Воините ме заловиха, когато се измъкнах на войниците, пребиха ме и ме жигосаха. Щяха да ме обесят като другите, ако едни, заключени като мен, не им се опълчиха. Някои загинаха в боя, за да можем ние да се спасим. Баща ми беше морски пехотинец — повтори той, — знам, че и вие сте бил в армията, господин Суифт. Знам, че ако татко беше тук, щеше да настоява за същото като вас. Искате да ни кажете, че трябва да се научим да се бием, да създадем армия. Мамо. — Той стисна ръката й и тя изхлипа.

— Трябва да разбереш, че мама сигурно е загинала, докато се опитваше да ме защити. Видях други, които умират, за да ме защитят. Вече десет години ти ме пазиш, от осем години пазиш и защитаваш Пол.

Погледна младия мъж, в който се беше превърнал брат му, и той му кимна.

— Време е да започнем да се защитаваме сами и да пазим и теб, да отвръщаме на ударите. — Чарли, елф със сламеноруса коса и малък, назъбен белег под лявото око, където пръстен на нечий юмрук бе разкъсал кожата, погледна към Фалън. — В теб ли са мечът и щитът?

Когато Фалън кимна, гласът на Дарли прогърмя отново.

— Това са глупости. Все ви повтарям, че…

— Не са глупости — заговори Пол, стегнат, мълчалив, сериозен младеж на седемнайсет, който винаги преценяваше думите си. — Ние с Чарли много те обичаме, но е време да приемеш истината.

— Тя е най-обикновено момиче.

— Тя е моето момиче. — Саймън не откъсваше очи от Дарли. Знаеше, както и Фалън, че вече е спечелил другите. — Най-много ми се иска да беше обикновено момиче и твоите момчета да са най-обикновени момчета. Но те не са. Можем да оставим всичко това настрани засега. Прекалено много е, за да го приеме човек просто така, Пол. Не можем обаче да пренебрегнем нуждата да бъдем готови да се бием за семействата си, съседите, земята и света, който ще създадем от онова, което имаме.

— Навремето са го наричали тренировъчен лагер за новобранци. — Мади не преставаше да плете. — Аз бих казала, че от теб ще излезе страхотен инструктор, Саймън. Двете със сестра ми и Лана с удоволствие ще помогнем с обучението в магия. Защо не ни кажеш как ще организираш всичко, Саймън?

Той имаше план. Фалън осъзна, че той винаги има план.

Саймън разговаря със старейшините на градчето, с някои от другите — бивши военни — докато пиеха бира или похапваха пай.

Беше ограничил до минимум връзките на Фалън с онези, които не притежаваха магически сили. Първо трябваше да сложат началото, така обясни той, и да действат постепенно.

Започна основното обучение с други избрани инструктори. Събраха всички над шестнайсет години, единствено доброволци. С малките беше по-лесно, както със собствените му деца. Загрявка, спорт, елементарна самозащита.

Включваше и Фалън като й казваше, че е тактическо преимущество да присъства. Тя работеше и с него, и с майка си.

Остана ужасена, когато научи колко много от по-младите с магически сили не са били обучавани и колко много от по-старите или не познават възможностите си, или са ги занемарили.

Тя разбираше, че искат да живеят като Дарли. Да бъдат в безопасност, да съществуват в нещо като балон, в който никой външен няма да проникне.

Разбираше и че двете години с Малик са й много от полза. Знаеше как да обучава други, как да отдели глупостите от истинската загриженост.

През цялата пролет наковалнята на ковача звънтеше. Не че превръщаше плуговете в мечове — имаха нужда да орат — но имаше предостатъчно изоставен метал, така че заедно с една заклинателка и алхимик, които работеха в изпепеляващата жега, закаляваха метала.

Други топяха метал, за да правят куршуми, и учеха други как се прави.

През лятото и началото на есента, чак до първата слана след шестнайсетия й рожден ден, Фалън се учеше и обучаваше, правеше магии и вареше отвари.

Войникът в баща й наблюдаваше как тя се закалява, също както ковачът превръща метала в оръжие.

Понякога с баща си, понякога с майка си — нито един от двамата не й позволяваше да излиза сама — тя летеше на Лоях за запаси или друга важна работа.

Затова пък влизаше сама — за онова, за което не знаеха, нямаше да се притесняват — през кристала късно нощем, за да проучва непознати земи, да обикаля местата, които бе набелязала на картите си като стратегически.

Веднъж премина и застана близо до развалините на мемориал, посветен на някога велик президент. Загърната в мрака тя слушаше изстрелите, експлозиите, наблюдаваше как трио малки торнада се вихрят над града и разпиляват черни светкавици.

Видя и Тъмен Странен, който размахваше крила като прилеп.

Защо, питаше се тя, онези, които искаха да управляват, които със сигурност искаха да възстановят града, който бе пазил и традиции, и управление, покосяват хората с магически сили и ги поразяват, след като те са готови да им помогнат? В тази работа нямаше смисъл, нямаше стратегия.

Колко ли от хората като нея бяха заключили, колко бяха подложили на „тестове“ и измъчвали? Колко бяха убили? Единствено защото бяха различни.

Как оправдаваха гоненията, дори на деца?

По този начин те водеха войни на два фронта — срещу тъмнината и срещу светлината, така че техният град, тяхната столица си оставаше бойно поле.

И всичко това се случваше, докато мародерите правеха каквото пожелаят, докато склонните към насилие последователи на култове измъчваха и убиваха невинни.

— Този град е мъртъв — прошепна тя. Усети вкуса в дима над него. — Никога повече няма да бъде онова, което е бил някога, онова, в което би могъл да се превърне. Колко ли кръв ще се пролее заради хора като вас, хора, които се страхуват и са изпълнени с омраза, докато ние се надигаме, за да отвърнем на ударите. И това ще стане. — Тя отпусна ръка върху ефеса на меча. — Ще стане.

Замисли се за семейството си, за съседите, за предстоящите жертви. Замисли се за Нова надежда, за онова, което смелостта и общността могат да построят — и да изгубят.

— Ще стане — повтори тя.

Сигурно защото се замисли за Нова надежда, тя се прехвърли през кристала там, вместо да се прибере у дома.

За втори път двамата с Дънкан извадиха мечове. За втори път, когато мракът ги обгърна, металът иззвънтя в метал.

Щом се чу звънтенето, светлината нахлу, обгърна и двамата за секунди.

Той изруга, отдръпна се.

— Тази работа се превръща в навик.

Дезориентирана, малко замаяна, тя се опита да запази самообладание.

— Може би ти винаги се пречкаш. Какво правиш тук?

— Охранявам. Ами ти какво правиш тук?

Тя не беше напълно сигурна, затова избегна въпроса.

— Просто проверявам.

Усети мириса на гора и когато очите й се приспособиха след взрива от светлина, тя видя гората зад тънка снежна пелена.

Видя и сянката на някаква сграда, на други постройки — оранжерии. Видя и градина, пълна със… зимно зеле и кейл, ако можеше да съди по миризмата.

Отзад се ширеше царевична нива, чиито листа прошумоляваха под първите пориви на зимния вятър.

Градината на общността, досети се тя. Царевичната нива, в която бе загинал баща й. Тук бе убит.

Тя направи крачка напред.

Дънкан я стисна за ръката.

— Чакай.

Почувства прилив на светлина, когато ръката му я стисна. Тя се отдръпна.

— Искам да видя.

Прекоси тънката снежна пелена.

Щом пристъпи напред, видя всичко, почувства го. Беше разгарът на лятото, слънцето грееше, носеше се музика, навсякъде искряха цветове, пушеха скари, градината цъфтеше.

Разнесоха се изстрели, последвани от писъци.

— Някой е умрял тук, точно тук. — Тя сведе очи към земята. — Жена, заклинателка, докато е заслонявала дете.

— Дванайсет човека са загинали — каза Дънкан. — Дванайсет от нашите, за броени минути. Отнело е само минути. Двайсет и четирима ранени, някои от които са били деца.

Тя отиде до царевицата.

— Баща ми е загинал тук. — Коленичи и постави длан на земята. — Брат му и неговата мръсница. Те са се надигнали тук. — Тя посочи. — Краищата на крилете им са били обгорели, въпреки това са били като остриета. Дар от мрака.

— Те са правили кървави жертвоприношения в планините — някои са били гадна работа. Еди, По и Ким са били горе с майка ти и баща ти и те са ни разказвали какво е ставало там. Баща ми е починал по време на Гибелта. Мама е записала името му на мемориалното дърво. — Дънкан посочи към него. — И името на баща ти е там.

Тя погледна към дървото. Звездите на него искряха тихо на фона на тънкия сняг.

— Ще ми покажеш ли?

Той я заведе и избра звездата на Макс Фалън.

— Не знам кой я е сложил. Дори не съм се сетил да попитам.

— Няма значение кой е бил. Важното е, че почитате мъртвите.

— Затова ли си тук? Това ли искаше да видиш?

— Не. — Тя протегна ръка и докосна звездата с името на баща й. — Нямах намерение да идвам.

— Жиците ли са се преплели?

Тя вдигна поглед към него сред проблясващите звезди. Беше станал по-висок от последния път, когато го видя, и по бузите му бе набола тъмна брада. Не си беше направил труд да си сложи шапка и снегът падаше върху косата му, рошава и неподдържана също както преди.

Той не се държеше гадно, помисли си тя, затова и тя щеше да се държи прилично.

— Май да. Ходих до Вашингтон, окръг Колумбия.

— Какво? Кога? Какво става?

— Току-що. Искам да кажа, че бях там, исках да си отида вкъщи, но сигурно съм помислила за Нова надежда и… замислих се защо. Защо, защо и отново защо. — Тя направи няколко крачки встрани. — Защо се опитват да ни избият или да ни сложат под ключ? Воините на безупречната добродетел, те са злобни, религиозни фанатици — или може би се крият зад своята версия на Господ.

— Зад версията на Уайт.

— Тя е и тяхна, иначе нямаше да го следват. Похитителите, те са каквито са. Най-вероятно са били същите и преди Гибелта или поне са искали да са такива. Ловците на глави се интересуват от наградата или просто харесват преследването. Ами другите? Защо? По-голямата част от света е загинала в страшни мъки, а те губят време и пилеят човешки живот като ни гонят и изтребват.

— Те обвиняват нас.

— Те са слепи и тъпи.

— Не твърдя друго — изтъкна той. — Какво видя там? В окръг Колумбия.

— Смърт. Смърт, която води след себе си още смърт. Там вече няма сърце, което да бие. Разбираш ли какво имам предвид?

— Напълно.

— Някой ден ще трябва да си върнем града, но със символизма му е свършено. — Тя се обърна към него. — У дома се мобилизираме. Тренираме.

— Крайно време беше, дяволите да го вземат.

— Има други места, не много по-различни от това тук, от дома. Трябва да се обединим. Открихте ли предателя?

— Не. Не сме имали повече неприятности. Решихме, че който и да е бил, си е заминал. Ние обаче наблюдаваме внимателно. Нападнаха ни, Воините, както ти каза онази нощ в кухнята.

— Знам. Гледах какво става.

— Тук ли беше?

— Не. Вие нямахте нужда от мен.

— Как отиде в окръг Колумбия, а оттам тук? Бръмна ли?

Тя сбърчи чело.

— Бръмна ли?

— Да. — Този път стисна ръката й. Тя усети бърз прилив на сили и в следващия мит двамата бяха в самия край на градината.

Тя стисна ръката му.

— Ние го наричаме прехвърляне.

— Бръмване, прехвърляне, все същото е. — За да усвои това умение му бяха нужни седмици концентрация и упражнения и още седмици, за да го усъвършенства. — Така ли го правиш?

— Не, различно е. — Тя го погледна в очите. — Видях те на лунната светлина, докато минаваше през дърветата и мъглата към каменен кръг. Вървеше към първия щит. Каза ми, че трябва да избера. Погледна ме право в очите в съня ми и каза, че трябва да избера. Аз избрах.

— Видях те да стоиш, обляна от лунна светлина, в мъглата край каменния кръг. Носеше меча. Този. Солас. След това го вдигна и небето се раздра от светкавици.

— Какво стана след това?

— Аз винаги излизам. Будя се или просто излизам. Никога не виждам края. Виждал съм те на бойното поле, бил съм се редом с теб. И… други неща.

— Какви други неща?

— По дяволите.

Дръпна я силно за ръката и когато тялото й се блъсна в неговото, стисна косата й със свободната си ръка и притисна устни в нейните.

Целувката по нищо не приличаше на целувката с Мик, в нея нямаше нищо нежно, сладко и… приятно.

Тази беше сурова, гореща, накара вътрешностите й да затрептят.

Можеше да го перне, за да я остави — щеше да го направи, ако се беше сетила. Всичко в нея обаче кипеше, потръпваше и се люшкаше.

Пръстите на ръката й се впиха в раменете му, докато това докосване, този сблъсък и хаос, в който нямаше нищо, абсолютно нищо нежно, както предполагаше думата целувка, бушуваха в нея като ураган.

След това той я отдръпна също толкова грубо, колкото я беше привлякъл към себе си. Очите му горяха, в тях нямаше радост и задоволство.

— Както предполагах. Направо ме влуди.

— Пусни ме или ще те накарам да го направиш.

— Можем да проверим кой ще спечели тази война, но… — Той вдигна ръце, с дланите нагоре, отстъпи назад. — Доколкото разбирам, все още не си сънувала този сън.

— Не съм те сънувала. — Лъжи, нови лъжи и още лъжи.

— Нали каза, че си ме сънувала?

— Онова беше различно. — Всичко й се струваше различно и това я вбеси. — Нямаш право да ме сграбчваш по този начин.

— Ти не каза не. Дори не си го помисли. Когато момичето казва или си мисли не, значи не. — Той отпусна пръсти върху дясната й ръка, за всеки случай. Усмихна й се. — Кажи не.

Вместо това тя го отблъсна, малко по-силно, отколкото възнамеряваше, и премина през кристала.

— И сега не казваш не — прошепна той. — Дори не си го помисли.

Вдигна поглед, докато ситният снежец преминаваше в дъжд.

— Тя не е мой тип! — заяви той към небето. — Така че, остави ме на мира.

Чу гръмотевица, която прозвуча като смях.

 

 

Тя нямаше време да мисли за момчета или за целувки. Част от нея усещаше, че Дънкан целува като мъж, не като момче — или поне като някой, който има голям опит.

Нямаше значение. Тя имаше работа, важна работа. Не само че я чакаше събирането на армия, човек по човек, ами трябваше да измисли какво да прави след това.

Често си мислеше за окръг Колумбия, често пропъждаше мислите, но не можеше да си ги избие от главата. Мъртъв град, но хората живееха в пепелищата му, а някои от тези, които бяха живели там, сега бяха заключени.

Затворници, подложени на експерименти, използвани като оръжия.

След Гибелта онези, които се държаха отчаяно за властта или копнееха за нея, бяха прибегнали до какви ли не оръжия — убийствени светкавици, изпепеляващи ветрове, бомби, които човек бе създал, и превръщаха цели градове в развалини.

Проблемът с бомбите беше, че можеха да се обърнат срещу онези, които ги пускаха. По време на нощните си пътувания Фалън посещаваше руините в Тексас, Калифорния, Флорида, Невада.

Унищожителната сила изпепеляваше душата й, но много по-често я съсипваше фактът, че хората са в състояние да използват такова зло, за да унищожат братята си.

Колко други чакаха да бъдат събудени, за да полетят и да паднат?

Ликвидирането на тази сила, на това зло трябваше да се превърне в приоритет.

— Дори след като измислиш как да обезопасиш или унищожиш всяка бомба, всеки дрон или уменията да бъдат използвани по цял свят — заяви веднъж Саймън по време на вечерното обучение по стратегия, — те ще създадат нови.

— Значи ще ликвидираме и тях. Много е лесно да убиваш, когато не гледаш врага в очите. Не виждаш как детето се крие зад леглото си, докато пламъците го поглъщат. Когато черните магьосници летят, те търсят начин да унищожават. Това не е много по-различно. Ние караме хората да се бият с мечове, с пистолети и пушки, с юмруци, а врагът може да ги изпепели с… технология. Ще намерим начин да унищожим тази технология. Как ще успеем, татко, след битките, след всичката пролята кръв, жертви и рискове, ако някой някъде може да избие хиляди с една машина, с един код?

Тя се дръпна от масата, обиколи кухнята, обичайното им място за учене.

— Това е човешката магия — атомна, неутронна, убийство от дистанция. И това е също толкова черно, както и когато поразяваш с черна светкавица, прорязваш с крила или бесиш деца.

— Онова, за което говориш, може да се окаже невъзможно.

— Нима някой е вярвал, че е възможно милиарди хора на тази планета да измрат за броени седмици? Че щит, счупен насред каменен кръг в някакво поле в Шотландия, ще избие толкова много народ и по този начин ще промени света?

— Не, не бяхме подготвени за подобно нещо.

А сега трябва да бъдем, помисли си тя. Трябва да бъдем.

— Вие с мама настоявахте да учим история и ние учехме. Войни, толкова много, безполезни, водени от алчност или изкривена вяра, всичко се строи отново, а после нова война. Но се е променило, татко, от копия, мечове и стрели — в огнестрелни оръжия, експлозиви и бомби. В оръжия, които са способни да заличат всичко. Опенхаймер е бил прав. „От днес аз станах смърт и унищожителят на светове.“ Не оцеляхме след Гибелта, за да оставим останалото да рухне. По-лесно се руши, отколкото се създава. Ще намерим начин да го направим по-трудно, да отнемем възможността да се избиват масите.

— Значи, ако превърнем бомбите в цветя, ще спасим света с копия, стрели и мечове.

— И с тактика, кураж и светлина. — Тя потри пръсти в гривната, която бе направила от дървото. — Мислиш, че ако успеем с това, те ще построят бомби отново. Хората ще построят градове отново, ще създават общности. Някои ще правят бомби и оръжия, за да избиват, някои от тях ще вярват, че създават оръжия за отбрана, за защита, като спирачка.

— Точно така. Ще има нужда от време.

 

 

Тя мисли дълго, разучаваше и обмисляше какво да се предприеме. Вече всяка вечер минаваше през кристала. Заставаше на асфалта на някогашното летище „О’Хеър“ в Чикаго. Кулата, от която насочваха самолетите, вече я нямаше. Самите самолети бяха в хангари, на гейтове, по пистите, изгорели, от тях бяха останали единствено скелети. Вътре в тези скелети имаше остатъци от тела, както и на терминалите, в хангарите и в офисите. Никой не ги беше изнесъл, за да ги изгори или погребе.

Мина по коридорите на малка провинциална болница в Канзас, влезе в празно училище в Луизиана. Наблюдава как мустанги, лосове, благородни елени тичат из полята на Монтана.

Видя и селища, и ферми, забеляза, че повечето се бяха прегрупирали, строяха наново на отдалечени места. Много от онези, които посети, не бяха празни или унищожени.

Веднъж се прехвърли в бункер дълбоко под планината. Всички компютри, монитори, контролни съоръжения бяха притихнали. Първият й инстинкт беше да се увери, че ще си останат така, защото разбра, че мястото не се използва само за отбрана, от него можеше да започне атака.

Тя обаче беше научила от родителите си, от Малик, от онова, което живееше в нея, да преценява добре. Не знаеше достатъчно, докато обикаляше между редиците компютри, покрай бутоните, ключовете и клавиатурите. Ами ако в желанието си да унищожава включеше нещо?

Вместо това претърси навсякъде, впечатлена, че хората са построили толкова много.

Както и на всяко друго място, до което бе пътувала, тя отбеляза мястото на карта.

Същата нощ сънува.

Беше застанала на светлината на луната в мъглата край кръга от камъни и оглеждаше изпепелената напукана земя вътре в кръга. Притисна я тежест, също като олово.

— Толкова много са изгубени, толкова много смърт. — Гласът й се понесе над празните поля и вятърът го разнесе. — Жертвоприношение ли е било, за да мога да просъществувам аз? Моята кръв отвори вратата към светлината и мрака.

— Нашата кръв. — Дънкан застана до нея. Беше по-възрастен, както в онзи отдавнашен сън с него. — Все пак ние сме братовчеди, ако се върнеш няколко века назад. Нима ще стоиш тук и ще виниш младото момче или стареца, в който ще се превърне?

— Дядо ти не е виновен. Виновно е онова, което го е използвало. Защо му е било позволено? Защо не е било спряно?

— Ти защо мислиш, че въпросите винаги имат отговори?

— Защото имат.

— Отговори на този. Наистина ли сме тук сега или сме част от сън?

— И двете.

Той й се усмихна широко, пое ръката й. Толкова много от тежестта просто се оттече от нея.

— Предпочитам да съм с теб в леглото, вместо да стоя в този сън и да обсъждам защо и как и да философствам.

— Ти ме целуна на снега.

— Ти не каза не.

Той я целуна отново, под луната, също толкова огнено и разпалено както в снега.

Бял, мислеше тя, докато се притискаше в него. Бял сняг, бяла луна.

Тогава враните закрещяха, описаха черен кръг над тях. Сред дърветата, в спусналата се мъгла, се раздвижи нещо черно като смъртта.

— Време е — каза й Дънкан.

Тя кимна, изтегли меча, вдигна го и изпепели враните. Заедно с него се обърна към дърветата и онова, което чакаше.

— Време е — рече тя и се втурна напред заедно с него.

Събуди се, свещта, която бе запалила на сън, гореше, кристалът искреше. Посегна към мечето, което Итън беше пазил, и го погали.

— Време е — прошепна тя и стана, за да съобщи на семейството си.