Нора Робъртс
Кръв от кръвта (14)

13.

В един слънчев ден през юни Фалън повали Малик по задник.

Въпреки че уменията й с меч се подобряваха забележително, това изненада и двамата. Малик седеше на земята, останал без дъх, мечът до него, където беше паднал, след като се изплъзна от ръката му под силата на нейния удар. Фалън стоеше, разкрачена, стиснала с две ръце ефеса, и се олюля назад, готова за нов удар.

Дишаше накъсано, лицето й беше окъпано в пот. Отпусна меча. След това го вдигна отново с другата ръка към синьото небе и извика възторжено. Затанцува.

— Да, да, да! Най-сетне! — Тя разтърси рамене, след това дупе, стиснала меча, докато изпълняваше нещо като пирует.

— И както си застанала с гръб към мен, докато изпълняваш глупавия си танц, мога да те убия поне шест пъти.

— О, остави ме да се порадвам. Нека се насладя на победата! — След това спря и избърса потта с опакото на китката. — Нали не ме остави да те поваля? Нали?

Той осъзна засрамено, че много му се иска да каже, че го е направил нарочно. Момичето, което бе дошло при него и ожесточено, и опърничаво, бе наранило колкото гордостта, толкова и задника му. Но това беше по-глупаво от танца й. Истината бе, че тринайсетгодишно момиче го беше победило (този път), но победата беше и негова.

— Не съм. Какъв е смисълът?

Тя извика доволно отново, потанцува още малко, след това размърда рамене. Стегна се. Подсмихна се.

— Хайде пак.

— Когато човек се държи дръзко по време на битка, губи.

— Чувствам се дръзка и ще те поваля отново.

Той се изправи и замърмори.

— Nidwyfyn credo hynny.

Както бе ухилена, тя отново стисна меча с две ръце.

— Lyn gwybod.

Малик отметна коса назад и зае поза. След това спря и я зяпна.

— Какво каза?

— Казах, че ще те победя, отново.

— Не, след това.

— Ти каза, че не мислиш, че ще стане… и го каза кисело. А пък аз ти казах, че знам. Знам, че ще успея. Готова съм.

— Аз ти говорех на уелски.

— Какво?

Той отпусна меча и пристъпи към нея.

— Ydych chi’n deal?

Тя остана загледана в него за момент, след това изпусна сдържания дъх.

— Gwnaf. — Да. — Как? — попита тя. — Разбирам думите, но не разбирам как стана така, че ги разбирам.

— An dtuigeanntu?

— Ta. Същият въпрос, същият отговор, но този път на ирландски. Откъде знам, че това е ирландски?

— Come ti chiami?

— Не разбирам това, не знам какво означава.

— Попитах те как се казваш на италиански. И това ще стане.

— Кое? Това е лудост. — Обзе я паника. Как бе възможно да знае онова, което не знаеше? — Не съм учила тези езици, нито уелски, нито ирландски. Как така ирландски се оказва език? Откъде знам, че е език? И откъде знам, че когато мърмориш damnar air казваш „по дяволите“ на ирландски. Предполагах, че ругаеш на уелски, защото си роден в Уелс.

— Очевидно се налага да бъда по-внимателен с ругатните си.

— Това изобщо не е важното. Не разбирам откъде знам. Чакай, чакай. — Тя стисна очи и притисна ръка към главата си. — Шотландски галски, също има елементи.

— Те имат корен — обясни Малик. — Коренът е поникнал у теб.

— Как? Как е възможно да знам онова, което не знам и никога не съм знаела?

Той остави меча си, облегна се на него, човек, който е чакал цяло хилядолетие за момент като този.

— Ти си Вестителката, Фалън Суифт. Това е вътре в теб. Знанията, отговорите, дори способността ти да повалиш учителя си. Да не би да си мислиш, че всички, които ще срещаш, всички приятели, всички врагове, ще говорят единствено английски? Онези, които водиш, онези, срещу които ще се биеш, онези, които ще защитаваш? Трябва да ги разбираш, а и те теб. Езикът представлява мисли, вложени в думи, това е.

Той рядко я докосваше, но сега отпусна ръка на рамото й.

— Това е поредната победа за теб. Не очаквах да настъпи толкова бързо. За това можеш да благодариш единствено на себе си, не на мен.

Думите нахлуха в главата й, многобройни, също като пчели, които строят кошер.

— Не мога да мисля. Всичко се обърка в главата ми.

— Успокой ума си. Знанието е колкото благословия, толкова и сила, толкова и оръжие. Засега, докато корените напират, приеми благословията. Сега вече можеш да ме ругаеш на няколко езика.

Това я накара да се усмихне едва-едва и усмивката изтласка напиращата паника.

— Понякога имам чувството, че ще бъда готова. Ще знам какво да направя, как да го направя. Друг път… просто искам да си отида вкъщи.

Толкова много, помисли си Малик, за едно малко момиче в слънчев следобед. Беше се посветил да обучава и защитава, но това бе нищо без грижовност.

— Чуваш ли жуженето на пчелите? Виждаш ли как избуява градината, която засадихме. Можеш да подушиш пръстта, всичко, което расте. Усещаш ли въздуха около себе си, затоплен от слънцето? Вслушвай се, чувствай, вглеждай се. По-дълбоко.

С ръка на рамото й, той замахна с другата. И двамата застанаха на хълма, където бе стояла майка й преди много години. Виждаше фермата в ниското.

Майка й прибира прането. Чаршафи, които са трепкали под поривите на вятъра. Итън хвърля червена топка, за да я преследват кучетата. Смехът му звънти. Травис се опитва да ходи на ръце, докато Колин му се подиграва. Подхвърлят си закачки, толкова нормални, толкова истински.

Баща й крачи след майка й, за да я прегърне, да я завърти, да я целуне. Любовта, истинска, каквато я познаваше, прониза сърцето й.

Пчелите жужаха, в градината се усещаше мирис на пръст и свежи растения. Слънцето топлеше въздуха.

— Времето ще мине — каза й Малик. — Няма да се върнеш същата, каквато беше, когато замина, но ще се върнеш.

Ръкавите на ризата на баща й бяха навити до лактите. Силният, щастлив смях на Итън се понесе, докато кучетата тичаха след топката. Чаршафите се издуваха зад гърба на майка й. Лицето на Травис беше поруменяло от усилие, докато ходеше на ръце, а Колин го обикаляше в кръгчета.

Господи, боже господи, част от нея, най-дълбокото кътче в сърцето й искаше да избяга, да хукне към тях. Останалата част обаче, онова, което знаеше в кръвта, я спираше.

— Как ще се върна?

— По-силна.

— Може ли да се върна по този начин отново? Просто да ги видя за минутка?

— Когато се научиш как.

— Значи ще се науча как.

Ето че братята й се сборичкаха, а след тях и кучетата. Майка й внесе прането вътре, баща й вдигна червената топка и я хвърли, така че момчетата и кучетата хукнаха след нея.

Фалън стоеше на сечището, чуваше пчелите, усещаше аромата на градината, усещаше слънцето.

— Благодаря ти.

— Победите трябва да се награждават. — Той отстъпи крачка настрани.

— Добре, вдигай меча, защото искам реванш.

 

 

В най-дългия ден, когато слънцето беше в зенита си, Фалън описа кръга. С меча си, вътре в кръга, тя нарисува пентаграма и на всеки от върховете й постави свещ. Запали ги.

Беше донесла слънчогледи и продукти от градината, прясно набрани подправки, хладна вода от потока.

Тя призова бога на огъня, отправи благодарност към светлината му. Благодари на богинята за плодородието, с което бе дарила земята.

Малик я наблюдаваше как изпълнява ритуала и се замисли за Сауин, когато видя как се надигат силите й.

Видя ги и сега, когато тя вдигна меча, докато косата й, подстригана късо, трептеше с всяко нейно движение.

— Мечът му ще пламне. Той е кръв от моята кръв. Моят меч поема огън от боговете. Аз съм кост от техните кости. Моя светлина, негова светлина, тяхна светлина, наша светлина ще порази мрака. Мой живот, негов живот, техен живот, наш живот, съединете се за тази цел. Слънцето ще изгрее и залезе, ще изгрее и залезе. Земята ще разцъфне и ще си даде почивка, ще разцъфне и ще си даде почивка. Магията ще се разбуди и повече няма да заспи. Времето за сън отмина и тук аз полагам клетва. В този ден, в този час, под слънцето, сред цветята, аз съм твоя слугиня, аз съм твое дете. Ще се изправя пред онова, което дойде при мен, кротко или диво. Ти, що изкова съдбата ми, запали пламъка в мен и срещу мрака се кълна да засияя, макар да отнеме десет хиляди дни. Давам онова, що искаш от мен. Както пожелаеш, тъй да бъде.

Тя отпусна меча, притихна. Не беше пребледняла както преди. Вече се виждаше воинът, в който щеше да се превърне, помисли си Малик.

— Сега вече не мога да се върна. — Тя говореше тихо, не като дете. — Изминах дълъг път, вече твърде много е в мен, за да се върна.

— Значи даде обет.

— Бях планирала да извърша ритуала, който мама прави за средата на лятото. Много е красив. Духовен, струва ми се, но е красив. След това обаче… направих избор. J’ai fait un choix.

Той изви вежди.

— Френски.

— Parlo italiano anche. Не го бях направила преди ритуала. Не мисля. Не е впечатляващ този път, но означава много.

— Така е. Трябва да затвориш кръга. След това, до края на деня си свободна.

Тя искаше това, но…

— Много е, но остава още много за учене. Имам нужда от още практика. Имам нужда от повече.

— Тогава ще работим. Тази вечер ще отидеш до огъня на открито. Празненствата осъществяват баланс между работата и учението.

— Искам да отида. И ти трябва да дойдеш. Трябва — настоя тя, когато усети, че той си търси извинение. — Празненствата осъществяват баланс.

— Много мъдро.

Тя се усмихна.

— Чух го някъде.

 

 

Тази вечер, след като слънцето залезе над най-дългия ден, тя танцува около огъня на открито заедно с елфи и феи и група превръщенци. Товарът, че в идващите дни я чака работа и учение, се вдигна. За една нощ, една-единствена нощ, тя можеше да бъде най-обикновено момиче, отдало се на веселие.

Беше си сложила короната от цветя, която Туила й беше подарила, а тя направи заклинание, за да удължи живота на цветята. Донесе като дар за домакините мед и ябълково масло, кекс, подсладен със стафиди. Тъй като през месеците, прекарани с Малик, беше пораснала цели два сантиметра и половина, тя потърси елфа Джожо, на която се носеше славата, че можела да намери всичко, и поиска нови панталони. В замяна предложи гривна, която беше направила от кожа.

Докато димът се виеше, огънят пропукваше и барабаните биеха, тя седна при елф, която кърмеше бебето си. Преди Гибелта била студентка на разменни начала. За да се упражнява, Фалън проведе разговора с Орелана на френски.

— Хората от семейството, при което бях отседнала, бяха много мили. За Коледа се прибрах у дома и се върнах в Америка на втори януари. Никой не знаеше, не и по онова време какво е започнало. Нямахме представа, затова оставих нашите и заминах за Америка. Върнах се на училище и започнах да чувам, да виждам. Въпреки това никой не знаеше нищо. Бащата в американското семейство се разболя пръв. Докато той беше в болница, се разболя майката, след това Маги — момиче на моята възраст, дъщерята. Всичко стана толкова бързо, беше ужасно. В болницата имаше много болни, а колко измираха. Обадих се на нашите. Татко беше вече болен. Опитах се да се върна у дома, но не можах да си купя билет. Отидох на летището, за да се опитам да замина, но се оказа, че цари истинска лудница.

Тя внимателно прехвърли бебето на другата си гърда.

— Болни хора, отчаяни хора, гневни хора. Блъскаха се, удряха, крещяха. Имаше полиция, войници с пушки. Избягах оттам. Трябваха ми часове, за да се добера до къщата, вече празна, и останах там. А колко много автомобили идваха и си отиваха, мнозина от хората в тях бяха болни. Отново се опитах да позвъня на семейството си, но не успях да се свържа. Повече не се чух с мама, нито с татко, нито с брат ми.

Фалън гледаше в огъня как червени и златни пламъци пропукват в горещото синьо огнище.

— Било е ужасно време, но още по-ужасно за хора като теб, които не са могли да се върнат при семейството си.

— Знам, че татко е починал. Той беше вече болен. Все още се надявам мама и брат ми да са оцелели. Бях толкова уплашена, докато стоях в празната къща. Страхувах се и защото усещах промяната в себе си.

— Елфската ти кръв.

— Да, тя ме плашеше. Какво бях аз? Защо се случваше с мен? Семейството живееше в тогавашните покрайнини. Знаеш ли какво е това?

— Да. Докато идвахме, Малик ми показа. Общности извън градовете.

Орелана кимна.

— И аз живеех в такава. Тихо място, за богати хора, с прекрасна голяма къща, но вътре в нея се чувствах самотна и уплашена. Отвън се чуваше стрелба, носеше се грозен смях. Също така виждах красиви светлини.

— Феи.

— Да. — Тя вдигна бебето на рамото си и го погали по гърба. — Онова в мен знаеше, че светлините са добри. Взех, каквото прецених, че ще ми трябва. Бях едва на деветнайсет. Дете, расло в удобства и спокойствие. Младо момиче и първото му пътуване до Америка, далече от дома. Добра студентка, която мечтае да стане модна дизайнерка. Модна — повтори Орелана през смях. — Взех каквото можех да нося в една раница и последвах светлините.

— Как дойде тук?

— Вътре в мен имаше нужда не само да следвам светлините, но да поема по този път, вместо по онзи, да завия насам, вместо натам. Дни наред оставях нуждата да ме води, също както ме насочваше да се слея с някое дърво или хълм, когато нещо лошо приближеше.

Тя погледна Фалън с усмивка, когато унасящото се в сън бебе се оригна.

— Научих се да не се страхувам от онова, което е в мен, а да го използвам. Щом виждах да кръжат врани, веднага се криех. Щом чуех шум от бой, отново се криех. Или пък бягах, колкото бързо може да бяга един елф, за да не ме заловят. Едни мъже обаче ме хванаха. Войници.

— Прибрали са те? Не знаех.

— Казаха, че щели да ми помогнат, да ме заведат на безопасно място. — Докато си припомняше, Орелана прегръщаше бебето и го люшкаше, за да го приспи. — Те ми дадоха храна и вода. Бях толкова уморена, толкова уплашена и гладна. Както обаче знаеш, елфите имат забележителен слух и могат да чуват и мисли, стига да са достатъчно високи. Така ги чух да говорят за затворените центрове, за лаборатории и тестове. Изолационни лагери, все стряскащи думи и мисли. Бях с още трима отзад в камиона, покрит с някаква плътна материя, за да не виждаме къде сме и къде ни водят.

— Не знаех, че си била в затворен център.

— Така и не стигнах там. Един от войниците мислеше много високо, искаше да говори с мен. Мин.

Фалън погледна елфа, който говореше с мъжете и подрусваше сънено дете на коленете си. Знаеше, че това е мъжът на Орелана, че родителите му са дошли в Америка от Виетнам. Не знаеше обаче, че е бил войник.

За да ръководи, помисли си тя, щеше да е нужно много повече от това да разбира думите на различни езици. Трябваше да научи и историите на онези, които изричаха думите.

— Какво ти каза?

— Мислеше: „Това не е помощ. Затвор е. Бъди готова“.

— И какво направи?

— Първо искам да ти кажа, че той беше добър войник, искаше да служи на страната си. Само че беше скрил истинската си същност от онези, с които служеше. Той знаеше за какво става въпрос, защото бе виждал лагерите и центровете и знаеше какво ще му се случи. Какво се случва с другите. Някои от войниците постъпваха по същия начин и те се бяха съюзили. Някои от тях.

Тя замълча, за да намести бебето, освободи ръката си, взе чаша и отпи.

— „Бъди готова“, каза той с мисълта си и скоро след това камионът спря. Спря, защото една от съпротивата, чародейка, го накара да спре. Те направиха експлозия, не в камиона, наблизо. Последва още една. В настъпилото объркване Мин дойде, бърз като елф, пое малко момченце — превръщенец, на не повече от три, и каза на жената, която се грижеше за него и беше станала негова майка, да върви. Аз хванах за ръката момиченце с имунитет и го изтеглих навън. Бягахме сред дърветата, където чакаха други, за да ни помогнат. Така избягахме. Мин поведе ударите срещу един от лагерите, един от центровете. Заедно с Томас и други. Освободиха някои, имаше жертви и от двете страни. Дойдохме тук, за да си създадем живот. Нали познаваш момчето, Грегъри?

Фалън погледна към групата тийнейджъри, които се преструваха на отегчени.

— Да, разбира се. Превръща се във вълк.

— Той беше момченцето с мен в камиона. Дарла, въпреки че не е от Странните, живее с глутницата. Тя му е майка, все пак. Малкото момиче, с имунитета, е войник в съпротивата. От време на време ни праща съобщения.

— Красива история. Много силна.

— Важно е никога да не забравяш кой си и защо си тук. — Тя остави чашата и въздъхна доволно. — Не съм говорила на майчиния си език от години. Ти ми направи истински подарък.

— Това е първият ми разговор на френски, така че и за мен е дар. Радвам се, че Мин е до теб. Радвам се, че е бил войник и е искал да служи. Също така се радвам, че е разбрал на какво трябва да служи и е бил достатъчно смел, за да постъпи правилно.

— В онзи ден му бях много благодарна. Възхищавах се на куража му през следващите седмици, на способността му да води и да ни осигурява храна. Влюбих се в него в една пролетна нощ тук, точно където сме седнали с теб сега, когато го заварих да пее на момиченце, сънувало кошмар.

Фалън познаваше светлината в очите на Орелана, когато поглеждаше Мин. Беше я виждала в собствената си майка към баща й.

— Ето това е мъж, помислих си аз, който е готов да се бие, който е избрал правилното и рискува за него живота си. Това е мъж, който ще те закриля, който умее да успокои дете с песен. Мислила съм прекалено високо — засмя се тя. — Не се бях научила как да съм по-тиха, как да защитавам мислите си. Той ме чул. След това ме погледна и тъй като беше смел, ми позволи да чуя неговите. — Тя въздъхна. — Лита^[1] е време за любов и влюбени. Един ден ще вдигнеш очи и ще разбереш.

Тя погали Фалън по коляното.

— Сега обаче трябва да сложа бебето да спи.

Фалън остана да седи, загледана в огъня. Не бе сигурна дали за нея ще има време за любов и влюбване, дали притежава онова, което озарява по този начин очите.

Тя даде клетва. Баланс, мислеше тя, точно така. Танц около огъня в деня на лятното слънцестоене, хубава храна и приятелство. Първият й разговор на френски. Но за да балансира това, тя бе научила, че Мин е бил войник, част от съпротивата. Той знаеше, ако на нея й дотрябваше тази информация къде са били лагерите и центровете.

Може би все още бяха там.

Забеляза, че Малик се наслаждава на виното, но и обсъждаше нещо с Мин, който бе подал момиченцето на по-голямото му братче, с Томас и някои от старейшините.

Съмняваше се, че говорят за любов и влюбване.

Битки, нападения, провизии, стратегии, безопасност.

Не й бяха нужни уши като на елф, за да разбере какво обсъждат онези, натоварени да ръководят.

Тя беше дала клетва, беше приела задълженията си. Един ден щяха да очакват от нея планове и отговори. Трябваше да бъде готова. Подпря брадичка на юмрука си, погледна към огъня, сините сърца на пламъците, пропукването на червената топлина, и се запита дали ще успее да види бъдещето си.

Когато се получи, тя скочи и се отдалечи от музиката, гласовете и танците.

— Ехо! — Мик я настигна. Очите му блестяха игриво и тя разбра, че е успял да глътне тайно малко от виното на феите. — Къде си тръгнала?

— У дома. Късно е.

— Днес е лятното слънцестоене. — Той се изкачи по ствола на едно дърво и се преметна. Когато едва не падна при скока, тя си каза, че е пийнал повечко от виното. — Ще ходим до поляната, за да поплуваме. Ела и ти. — Той я стисна за ръката.

— Не, не мога. Утре ще ставам рано.

— Утре си е за утре. Тази вечер си е тази вечер. — Той я прегърна и се опита да я върне на празненството.

— Мик, уморена съм. — Беше уморена до смърт. — Прибирам се.

— Ще се почувстваш по-добре след като поплуваш. — Обърна се към нея под светлината на промъкналите се през листака лунни лъчи. — Днес е лятното слънцестоене. Истинска магия. Всичко тази вечер е магия.

Тя чу мислите му. Те я стреснаха, бяха предупреждение, но тя не се отдръпна навреме. Може би част от нея бе любопитна. Дори го искаше.

И така, в топлата лятна нощ, под промъкналата се през листака лунна светлина, тя му позволи да я целуне. В целувката имаше сладост, може би вкус на вино, направено от феи, може би се дължеше на момента. Откъде можеше да знае? Това беше първата й целувка. Тя й донесе спокойствие, макар да раздвижи нещо непознато.

Сладост, помисли си тя, докато анализираше и едновременно с това усещаше. И мекота. За момент се остави на сладостта и мекотата.

След това се отдръпна. В очите му вече ги нямаше закачливите искрици, забеляза тя. Видя желание.

— Толкова си красива — прошепна той и отново посегна към нея.

— Не мога. — Нещо друго се надигна в нея и този път тя разбра, че е съжаление. — Много се извинявам.

— Приятно ми е с теб. Харесвам те.

— И аз те харесвам. Само че аз не съм… Извинявам се — рече отново тя.

— Добре. Добре. Все тая. — Отказът накара лицето му да пламне. — Просто си мислех, че ще искаш истинско забавление. Нормално е в тази нощ. Но предполагам, че искаш да се отделиш и да се потопиш във вестителството си.

— Не е честно. — Тези думи я жилнаха като оса. — Изобщо не е честно.

— Точно това правиш. Винаги го правиш. Защото си мислиш, че си толкова важна. Мислиш се за по-добра от останалите.

При това ужилване, дълбоко, болезнено, тя отвърна.

— Знам, че съм по-добра от теб. В момента съм сигурна, че съм по-добра от теб.

После го блъсна, усети как очите й се наливат със сълзи и се отдалечи.

— Ти отвърна на целувката ми! — провикна се той.

— Повече няма да се случи. — Тя вдигна пълните си със сълзи очи към небето. — Това е поредната клетва.

Излезе на сечището. Свещите, запалени през деня, блестяха и беше направено заклинание да горят до зори. Прииска й се да ги загаси, просто да замахне с ръка и да ликвидира светлината им, да се сгуши в мрака.

Знаеше, че не е създадена за мекота и сладост, а за битки и кръв. Битките и кръвта, които бе видяла в горещото синьо сърце на огъня. Битката, която се вихреше около нея, докато яздеше Лоях сред размахани мечове и червени светкавици. По лицето и меча й имаше кръв, все още топла, от онези, които бе убила.

А в пепелта, в пепелта на огъня видя как се надигат врани, чу крясъците им, докато кръжаха над мъртвите и умиращите.

Беше надникнала в огъня на лятното слънцестоене и гайдите и барабаните на празника се бяха превърнали в ритъма на войната. Беше погледнала и беше видяла бъдещето си.

Влезе в празната къща и за пръв път от месеци се заключи в стаята си. Сгуши се в леглото и плака, докато не й останаха сили. Преди настъпването на зората, тя — момиче все още ненавършило четиринайсет — даде трета клетва.

Това щяха да бъдат последните сълзи, които проливаше заради онова, което предстоеше.

 

 

Мик не се мярна цяла седмица, което бе добре дошло за нея. Изпълнена с решителност, тя караше Малик да я учи на повече неща, да й дава повече, да я изпитва повече. В края на седмицата вече можеше да поиска всичко това на испански и португалски.

Той знаеше, че нещо я измъчва, но когато опита — трябваше да признае, че го направи неумело — да научи какво е станало, тя се затвори. Беше като заключена кутия.

Неочакваният й ненаситен глад за знания и умения го изтощаваше и когато тя излизаше да поязди с Грейс или Лоях, той въздишаше облекчено. И лягаше да поспи.

Вечер пък го заливаше с въпроси за битките, които е водил, битки, които познаваше. Настояваше, разпитваше, измъкваше всички подробности, обсъждаше, докато умът му отказваше да си спомни коя битка е изгубил и коя спечелил.

Тя знаеше, че прави същото с Мин, Томас и феята воин Ясмин. Не разпитваше единствено за битки, но и за места. Лагери, селища, бройки, сгради, затворени лагери.

Той подозираше, че тя се е скарала с Мик, тъй като не беше мяркал момчето около къщата, а когато я попита небрежно къде е, Фалън му се сопна разпалено: „Аз пък откъде да знам?“.

Мик обаче се появи отново и първоначалната студенина на Фалън към него скоро изчезна. Въпреки това вече рядко тичаше в гората с него, тъй като прекарваше повече време с Малик или със старейшините.

Лятото се изнизваше и по време на тренировките с меч тя често го побеждаваше.

Стана по-висока, мускулите й бяха по-изразени, очертани. Смееше се рядко и Малик откри, че звънкият й смях му липсва. Бе обзет от съжаление към края на първата им година заедно, когато виждаше как воинът с пресметливи очи поглъща момичето.

На рождения й ден помоли една от елфите да направи торта с джинджифил. Подари на Фалън жезъл, който бе изработил сам от клон на самодивско дърво, открит по време на някогашно пътуване в Хималаите. На върха беше поставил кристал от бистър кварц, гравиран със символи на власт, след това закален с три светкавици, лакиран и осветен.

Беше го направил за нея цял век преди да се роди.

— Малик, много е красив. — Тя го вдигна, завъртя го в ръка, за да го пробва. — И е як. Благодаря ти.

— Ще ти служи. Можеш да се упражняваш с него като създадеш закриващо заклинание. Когато се върнем.

— Когато се върнем ли? Къде отиваме?

— Тъй като е рожденият ти ден, ще те заведа на хълма над фермата ти, за да видиш семейството си.

Тя стана сериозна.

— Няма нужда. Те са в безопасност, само това е важно. Ако искаш да ме водиш някъде за рождения ми ден…

Тя стана, взе една от картите и я разтвори.

— Заведи ме тук.

Малик се намръщи и погледна към мястото, на което бе забола пръст.

— Кейп Хатерас. Това е Северна Каролина. Защо?

— Интересува ме селото Хатерас на носа. Може да ми се е приискало да видя океана. Никога не съм го виждала. Може да ми се иска да повървя по брега.

— Това не е причината. — Той я погледна разочаровано в очите. — Не ми казваш истината.

— Не е лъжа. — Тя сви рамене. — Искам да видя океана и да повървя по плажа, защото не съм правила нито едното, нито другото. Искам да отида, защото там се намира един от затворените центрове, за които Мин знае. Поне там е бил. Искам да разбера дали все още е там, да разгледам обстановката, мерките за безопасност, броя на хората.

Той можеше да й откаже. Само че така и не измисли причина да го направи. Освен това знаеше, че много скоро тя няма да има нужда от него за това.

— Добре.

— Сега ли?

Той постави ръка на рамото й.

— Веднага.