Нора Робъртс
Кръв от кръвта (10)

9.

Запознанството на Фалън с меча я остави насинена и изранена, но изпълнена с решителност. Третата и последна задача я озадачи силно и тя се почувства объркана.

Опита се да спори, докато се стараеше да блокира и парира ударите и замахванията на Малик.

— Но аз си имам кон. Имам си страхотен кон. Защо ми е да търся друг?

Отново се озова по дупе и натъртеното място гореше, за пореден път, при контакта с твърдата заскрежена земя.

— Баланс, момиче. При меча не са важни само силата и ударите. Нужен е баланс.

— Да, да, да. — Тя се изправи, и тялото, и ръката й, с която държеше меча, тръпнеха от болка, но въпреки това опита отново. — И златно седло ли? Това е тъпо. Ще бъде прекалено тежко, прекалено твърдо.

— Ако мислиш така, няма нужда дори да търсиш.

— Искам банята, така че… — Отново се озова на земята, но този път Малик бе насочил омагьосания връх на меча си в корема й.

— Изкормена си.

— Твоят меч е по-дълъг от моя. Също и ръцете ти.

— Ти да не би да очакваш да се биеш единствено с онези, които са твоят размер?

Той отстъпи назад и й даде знак да стане.

— Просто изтъквам.

Тя успя да блокира и остана права.

— Както и да е, ще потърся коня и седлото, въпреки че не ми трябва нито кон, нито седло. — Тя блокира, при това доста добре, за втори път. — Какво ще правя с тях, ако конят дойде с мен като Тайбше и Фоя Бан?

— Задай този въпрос когато и ако ги намериш.

— А, ще ги намеря.

Добила самоувереност след трето успешно блокиране, тя пробва да нанесе удар и да пробие гарда на Малик.

Той блокира, завъртя се и я плесна силно с плоската страна на меча си по нараненото дупе и тя се просна по очи.

— По дяволите!

— Ще има моменти, когато ще се биеш сред безброй неща, които да те разсейват, и ако не внимаваш и не следиш противника, ще изгубиш. Не мисли сега за задачата, не мисли за нищо, освен за меча, моя меч, моето тяло, твоето тяло. Моите очи. И учи.

Тя се постара да се съсредоточи, въпреки това отново се озова на колене или с лице в калта.

В края на урока ръката, с която държеше меча, бе почти безчувствена, а дупето й гореше сякаш бе изложено на адски огньове.

Докато есента преминаваше в зима, тя се упражняваше и въпреки че Малик бе пестелив на комплименти, тя знаеше, че уменията й се подобряват. За да заякне горната част на тялото й, започваше всяка сутрин с лицеви опори, както й беше показал баща й, и завършваше с йогата, която майка й толкова обичаше, за да увеличи гъвкавостта и баланса си.

За да бъде по-трудно, тя се качваше на дървета — ставаше все по-добра — и правеше пози от йогата на някой клон. Така повишаваше баланса и се учеше да се съсредоточава по-добре. Освен това беше забавно и тя си представяше колко ще се смеят братята й, когато направи асана на някое дърво.

Тя щеше да се превърне в дърво вътре в дървото.

Вдигаше кофи с вода и правеше раменни преси, докато мускулите й не затрепереха и не започнеха да горят.

Когато беше сигурна, абсолютно сигурна, че никой няма да я види, тя танцуваше, с надеждата да подобри стъпките си.

Изучаваше боговете, историите, традициите, магическите ритуали, упражняваше се с Мик и претърсваше гората за белия кон, известен като Лоях, и златното му седло.

Заедно с Малик изпълни ритуала за Юле^[1], запали огньовете, свещите, за да пресъздаде връщането към светлината след най-тъмната нощ на зимното слънцестоене. Тя направи и закачи венеца, символ на Колелото на годината.

Макар да копнееше за видение, за нощ с майка си, както бе прекарала нощ с баща си, тя усети единствено вълни от сили, чу единствено гласа на боговете.

Когато ритуалът приключи, те оставиха част от тортата за птиците, разляха вино по земята за богинята.

Първата й Коледа далече от дома накара сърцето й да тръпне от тъга, също както когато се отдалечаваше от фермата. Дори елхата за Юле, която Малик й позволи да избере, освети и украси, не я развесели.

Колелото на годината продължаваше да се върти и премина към следващата.

Януари донесе сняг и късове лед в потока заблестяха на слънцето. Донесе безуспешен лов на дивеч и безплодно търсене на неуловимия бял кон, за който Мик твърдеше, че е велик жребец, цели два метра висок, който не понася ездачи на гърба си.

Донесе нощи, които изглеждаха безкрайни, твърде много време за сънища с кръжащи врани, прииждащи бури, за каменен кръг, който се показва сред мъглата, и неща, които пълзят в мрака.

 

 

Докато зимата стискаше света на Фалън в ледената си хватка, хората от общността Нова надежда ринеха сняг, ходеха на лов, събираха плодове и зеленчуци от парниците. Общинската кухня, която Лана бе създала преди години, правеше казани супа, огромни количества хляб, печеше пайове, правеше масло и сирене.

Децата ходеха на училище, за да трупат знания и практически умения. Магическата академия на Макс Фалън помагаше на децата със способности да се научат на контрол и уважение.

Сега в общността живееха над петстотин човека, затова безопасността и вътре, и отвън, беше от съществено значение. Бяха си избрали кмет и градски съвет, бяха организирали малка полиция и пожарна. Повече от четиринайсет години след като първата група оцелели бяха спрели тук, Нова надежда живееше според представата на създателите си за общност.

Нито един, преживял Гибелта, пътуването, клането на Четвърти юли, не бе забравил колко важна е защитата на общността и колко е тънка границата между светлината и мрака.

Кейти Парсони бе оцеляла след всичко това и знаеше по-добре от повечето. Беше изгубила не само родителите си, но знаеше, че баща й, макар вината да не беше негова, бе освободил вируса, който щеше да убие него, а след това майка й, съпруга й, цялото й семейство, освен близнаците все още в утробата й, както и да се разпространи и да отнеме живота на милиарди.

Чумата беше погубила градове, правителства, беше освободила магически способности, които се вихреха и от двете страни на тази тънка линия.

Тя беше оцеляла и благодарение на добрината, състраданието, героизма на двамата човека, които въведоха двете й деца в този измъчен свят, беше приела сираче, което отгледа като свое.

Питаше се как е възможно любимите й близнаци да притежават дара на магията, след като нито тя го притежаваше, нито баща им. С течение на времето обаче видя деца с обикновени родители да показват забележителен талант, докато други, родени в семейства на магове, нямаха такива заложби.

Идваше от плътта и кръвта, тя бе сигурна, че е така, но невинаги от родителите. Беше убедена, че невероятната дарба на Дънкан и Антония, също като очите на Тоня са наследство от дядо й. Той беше добър човек, който не бе имал представа какво тече в кръвта му, нито че мракът от другата страна на линията ще намери начин да го използва, за да руши и унищожава.

Тя се тревожеше, тъй като силите на близнаците й ги превръщаха в мишени извън границите на Нова надежда. Мишени за готовите да убиват Воини на безупречната добродетел, мишени, както разнасяха слуховете, за тайни части в изпадналото в криза правителство, което искаше да вербува и обучава, да събере всички, които притежаваха сили.

А с тяхната дарба, с техните умения, с тяхното безстрашие дори майка им не беше в състояние да ги държи в границите на общността.

В стария свят трите й деца щяха да й създават неприятности за много други неща. Училището, капризите и бунта на тийнейджърите. Не че сега нямаше проблеми с подобни прояви, но в стария свят нямаше да й се налага децата й да ходят на разузнаване, на лов и спасителни мисии.

Четиринайсетгодишният й син изобщо не трябваше да кара мотоциклет — и тя все още се мразеше, задето му беше позволила. В стария свят близнаците й никога нямаше да отидат на бойно учение, камо ли да напреднат толкова, че да обучават други.

Сладката й Хана трябваше да мисли за момчета или да надува силно музиката, вместо да зашива рани и да обездвижва счупени кости в клиниката на общността.

Мракът беше лишил и тримата от детство. Беше лишил всички тях от нещо.

Имаше и хубави моменти, напомни си тя, докато се обличаше за деня. Приятелствата бяха силни и безценни като диаманти. Бе чудесно да строиш нещо красиво и обединено.

Ами любовта, неочаквана, сладка, преходна, бе дошла при нея с един добър човек, който преподаваше история, приласкал децата й, олекотил товара й.

Когато Остин загина по време на мисия за търсене на храна и материали, тя отново започна да скърби. Времето обаче облекчи мъката и тя отново се върна към светлите спомени.

Най-голямата й радост беше да наблюдава как децата й растат — умни, дръзки и истински.

Тя имаше нужда да вярва, че онова, което е помогнала да бъде построено тук за тях ще издържи, ще изхранва всички. Така че я чакаше работа.

Слезе по стълбите на къщата, в която бе отгледала децата си, и забеляза, че огънят в хола тлее.

Завари Дънкан в кухнята, облечен, готов за излизане.

— Здрасти. — Той й отправи широка усмивка, но майчините очи веднага забелязаха гузните искрици. — Добро утро. Тъкмо се канех да ти напиша бележка.

— Сериозно?

— Да. Тази сутрин заминава разузнавателна мисия. Казах на Флин и Еди, че ще отида с тях.

— Днес е учебен ден.

Той изви очи, зелени като нейните.

— Стига, мамо. — Господ да й е на помощ, но тя чу собствения си глас, когато на четиринайсет отговаряше по същия начин на майка си. — Наваксвам с всичко. Помагам в преподаването на половината класове, а и днес нямат нужда от мен. Както и да е, Тоня заминава с Уил, Виша и Сузан на лов.

— Първо щях да попитам. — Тоня влезе и прониза брат си с остър поглед.

— Да бе, сигурно.

— Щях да попитам.

Кейти приглади къдравата й кестенява коса, след това вдигна и двете си ръце за предупреждение.

— Никой няма да ходи никъде преди да закуси. Хана станала ли е?

— Да. — Тоня, висока и слаба, тъмната й коса вече сплетена на ловджийска плитка, както я наричаше Кейти, отвори хладилника за бурканче от зеленчуков сок, който майка й приготвяше в стар блендер. — Слиза.

— Хана ще ходи само половин ден — обясни Дънкан, готов да се отърве като натопи пред майка си която и да е от сестрите си. — След това отива в клиниката.

— Това се нарича работа в полза на общността — напомни му Кейти, — и е част от обучението.

— Същото се отнася и за разузнаването и лова. — Той се усмихна отново, когато тя въздъхна. — Просто казвам. Ако ще закусваме първо, може ли да са пържени филийки?

Той пристъпи към Кейти и я прегърна.

— Твоите са най-хубавите.

Чаровник, помисли си тя, когато иска. Въпреки това й беше безкрайно трудно да приеме, че трябва да вдига очи, за да го погледне. Също и Тоня, помисли си тя, въпреки че не чак толкова. Единствено с Хана беше различно.

— Свали си палтото.

— Добре, госпожо…

Кейти поклати глава. Постът кмет беше поредното, в което я убедиха. Въпреки това тя си казваше, че се справя доста добре. Извади яйца, кана мляко и от безценните си запаси захар и канела.

Нямаше сироп, но децата заливаха филийките с ябълков сос и ядяха като за последно.

— Пържени филийки? Вкуснотийка! — Хана влезе, с руса, жива, златистокестенява коса, кафяви като на кошута очи и фигура с апетитни извивки, заради която Кейти вече знаеше, че всички момчета отправят на дъщеря й прекалено дълги погледи.

Не че Хана проявяваше интерес — все още. Интересите й бяха насочени към клиниката и да научи колкото е възможно повече от Рейчъл, лекарката на градчето, и от Джона, парамедика, съпруг на Рейчъл, героят, който беше изродил близнаците в ужасен ден, когато Гибелта върлуваше.

Докато приготвяше закуската, Кейти слушаше децата си, които обичаха да се шегуват. Нека се майтапят, помисли си тя, тъкмо ще изхабят малко енергия. Когато станеше напечено обаче, бяха готови да се защитават един друг. Открай време беше така и щеше да си остане така.

Преди Кейти да успее да спре Дънкан, той грабна първата филия от чинията, нави я и захапа, без дори да седне.

— Седни като нормално човешко същество. Хана, нали по-късно ще работиш в клиниката?

— Стига да може. Рейчъл каза, че ще имат нужда от мен. Рей ще поеме визитациите, а Карли щяла да роди всеки момент, затова работи на бюро. Вики и Уейн днес отварят зъболекарската клиника, затова медицинската е с по-малко хора.

— Ще се разрази буря — подхвърли небрежно Тоня. — До довечера. Ще ни направи на мокри кокошки.

Дънкан кимна, остави парченца от филията в чинията си и ги заля с ябълков сос.

— Вече е на път, а и вятърът ще се усили.

Те знаеха, помисли си Кейти. Беше част от дарбата им.

— Бая време ще вилнее — продължи Тоня. — Така че ловът и разузнаването днес са не по-малко важни от работата в клиниките.

Кейти забеляза как Дънкан намигна на сестра си, докато се тъпчеше.

Тя вдигна ръце.

— Няма да караш — насочи тя пръст към сина си.

— Мамо, стига. Аз…

— Това е условието. Ще карат Еди или Флин. И без това сме прецакани, а пътищата извън Нова надежда са опасни. Нямаш никакъв опит при подобни условия.

— И как точно да придобия този опит?

— Няма да го придобиваш днес. Еди и Флин взеха ли вече дажбата за бензин?

— О, да. Може да донесем малко на връщане. Все още има достатъчно автомобили по пътищата. Ще вземем каквото можем.

— Вземете малко храна, да не би…

— Еди ще вземе запаси от общинската кухня. Едва ли ще ни потрябват, но за всеки случай. Беше супер, мамо. Трябва обаче да тръгвам.

Той скочи и грабна палтото си.

— Трябват ти ръкавици и…

— Всичко ми е в джобовете. — Наведе се и я прегърна. След това я притисна до себе си. — Не се тревожи чак толкова.

— Това ми е работата. Първата ми работа. Най-добрата ми работа.

Знаеше, че той ще вземе меча, лъка от килера и се успокои при мисълта, че знае как да използва тези оръжия и останалите, които носеше.

— Това е начин да се измъкне от миенето на чинии. И аз ще се измъкна — добави Тоня. — Иначе ще закъснея.

— Върви. Не се отделяй от другите, Тоня.

— Добре. — Тя целуна Кейти по бузата. — И двамата ще се върнем преди вечеря. Успех, Хана.

— И на вас. Аз ще измия чиниите, мамо. Имам почти час преди училище. А те ще се върнат преди вечеря. Днес ще ядем спагети, нали?

Кейти се разсмя, когато чу въпроса.

— Точно така. Права си. Те няма да пропуснат вечерята. Обичам те, Хана.

— И аз те обичам.

 

 

Пораснаха твърде бързо, помисли си Кейти, докато си обуваше ботушите — безценен чифт „Ъг“, които Дънкан беше открил преди три години. Тогава беше на единайсет и вече претърсваше изоставени къщи, автомобили, разграбени молове.

Прекалено бързо.

Облече парката, за която се пазари ожесточено и носеше всяка зима повече от десет години, след това шапката и шала, които Хана — единствената в семейството, чието плетене ставаше за нещо — й беше направила за Коледа.

Взе си куфарчето — старо, очукано, предадено й от първия кмет на Нова надежда — и излезе от дома, който отдавна обичаше, за да отиде на работата, за която бе доказала, че е добра.

В друг живот беше най-малкото дете и единствена дъщеря на стабилно семейство, родена и израсла в Бруклин, щастливо омъжена за любимия си от колежа. Работеше в маркетинговата фирма на семейството и когато двамата с нейния Тони научиха, че е бременна с близнаци, тя възнамеряваше да си остане вкъщи и да гледа децата, да се посвети на майчинството.

Може би — беше наистина под въпрос — щеше да помага в „Маклауд и Маклауд“ от време на време, но си представяше как разхожда бебетата в парка, кани приятелки, записва първите им постижения в красиви бебешки дневници, фотоалбуми, видеозаписи.

Заедно с майка си и свекърва си обзаведоха и украсиха детската стая. Смяташе се за най-щастливата жена на света.

След това светът се срина. Изгуби баща си, няколко часа по-късно и майка си, братята си, съпруга си и цялото му семейство. В следващите седмици сама, потънала в мъка, ужасена, тя се бореше заради двата живота в нея.

Беше убедена, че е оцеляла заради бебетата.

Сега вървеше по тротоара в общност, създадена от оцелели като нея в името на надеждата. Дим се виеше от комините към ясносиньото стъклено зимно небе. По нищо не личеше, че се задава буря, но не се усъмни и за миг в прогнозата на близнаците.

Ако Тоня й връчеше чадър в слънчев ден, Кейти задължително го вземаше.

Тръгна към центъра на града, мина покрай къщата, където бившата й съквартирантка, лекарката на града и наставник на Хана, живееше със съпруга си — героя на Кейти — и децата им.

Ето я къщата, в която бяха Арлис и Уил със семейството си.

Лана и Макс живееха тук навремето, това го помнеше ясно, заедно с По и Ким и Еди в апартаментите в пристройката.

Сега По и Ким си имаха къща на една пресечка от главната улица и се радваха на двете си деца. А пък странната сладурска двойка Еди и Фред си имаха малка ферма в самия край на Нова надежда.

Фред, веселата, неуморима фея, очакваше четвърто дете.

Тревожеше ли се Фред, когато Еди заминаваше както днес? Похитителите все още обикаляха, Воините на безупречната добродетел все още ловуваха, хардлайнери все още залагаха мрежи и капани. Имаше много, което будеше тревога извън Нова надежда. И в града имаше предостатъчно за тревога.

Изглеждаше спокойно, мирно, съвсем като малко градче в някоя историческа книга. Видя табелата „Отворено“ на „Изпята песен“, магазина за стари вещи, който Бил Андърсън държеше, „Затворено“ на „Къдрици“, малката бръснарница и козметичен салон, отворен от козметичка, бръснар и чародейка.

Магазинът за сандвичи беше превърнат в офис на общинската полиция. Шефът на полицията, Уил, син на Бил Андърсън, щеше да води днешния лов. Заместниците му бяха бивше ченге, превръщенец и елф.

Арън работеше на половин ден, защото беше и инструктор в Академията.

Баланс, помисли си тя. Важна част от плана, от черновата, изготвена преди години в хола на дома й. Смес от магическо и обикновено създаваше усещане за единство.

В повечето случаи се получаваше.

За четиринайсет години единствено петима бяха осъдени на най-строгото наказание на общността. Прогонване.

Беше участвала в съдебния състав на две от петте решения и се молеше с цялата си душа и сърце никога повече да не бъде призована.

Спря, за да види как ситни една лисица и се прокрадва като червена нишка през снега. След това пресече притихналата улица към старата сграда — някога къща, фирма за недвижими имоти, а сега кметство.

Влезе и запали единствената лампа. Пестенето на електричество си оставаше едно от основните правила в града.

Тя отиде в кабинета на кмета. Беше избрала стаята заради прозореца с изглед към главната улица. Седна на бюрото си и отвори куфарчето. Веднага се зае за работа.

Час по-късно градската архитектка дойде, после и секретарят на общината, имаха да обсъждат различни въпроси.

Трябваше да чете доклади на стария лаптоп, който шефът на комуникациите й беше направил. Без Чък със сигурност щяха да им трябват викачи. Или пък щяха да използват димни сигнали.

Имаше молби за запаси от няколко места. Училищата, кухнята, градината и клиниките.

Заедно с това доклади за отпадъци, доклади за състоянието на електрическата мрежа, както и молби да се разшири подаването на електричество до райони извън сегашната мрежа.

Училището — от детска градина до гимназия — имаше нужда от нови мебели, и както винаги, от нови запаси. Петдесет и осем деца учеха там в момента, но щеше да има още.

Градският съвет трябваше да се събере, да обсъди, да разисква и да намери начин, поне така бе решила тя.

Архитектката, енергична дама на седемдесет, почука на отворената врата на Кейти.

— Имаш ли минутка?

— Разбира се. Какво има, Марлин?

— Става въпрос за нещо, от което всички имаме нужда. Хубава чаша кафе и шоколад.

— Марлин, трябва ли да ме измъчваш?

Жената се изсмя, после влезе с износените си ботуши от „Тимбърланд“ и седна на един от столовете с широки облегалки, които Уил и Джона й бяха донесли, когато пое работата.

— Слушай сега. Фред, Селина, Кевин и някои други мислят, че този път ще успеем. Разправят, че знаели какво се е объркало преди.

Кейти беше чувала тази песен.

— Да опитат да създадат тропически климат на определено място с умерен климат — че какво може да се обърка? А, да — Кейти докосна с пръст слепоочието си, сякаш едва сега си спомняше, — торнадо, не едно, ами няколко.

— Съвсем мънички — отвърна с усмивка Марлин. — И почти никакви щети.

— Изгубихме шест дървета.

— Тъкмо имахме повече дърва за огрев.

— Едното падна върху гаража на Холдън Мастърсън и причини пожар.

— Съвсем незначителен пожар, който Кевин веднага потуши. А Холдън нямаше нужда от гаража. Вече знаят къде са объркали заклинанийцето.

Кейти вдигна поглед към тавана.

— Заклинанийцето значи.

— Миличка, разбирам от заклинания колкото и ти, но Фред е много запалена.

— Фред е бременна, хормоните й бушуват и копнее за шоколад.

— Може и така да е. Аз не съм бременна и хормоните не представляват проблем за мен от много отдавна. Искам малко проклет шоколад. Много го искам. Лимон, портокали, банани — и не говоря за онези дребосъци, които растат в парника. Захарна тръстика. Пипер — повече от онова, което отгледахме от онзи, който групата донесе от юг. Лекарства — продължи Марлин като отброяваше на пръсти. — Хербалистите и холистиците ще се заемат.

Ким беше председател на холистиците, а за Кейти нямаше по-разумна от нея. Въпреки това. Торнадо.

— А, да, Кейти, Фред каза, че ако успеят с това, ще могат да създадат и други видове климат. Можем да намерим начин да вадим сол, така че вместо да пращаме хората все по-далече за тези неща от първа необходимост, ще си произвеждаме наши.

От това за солта я заболя. Солта беше една от най-важните находки в списъците, когато Остин загина.

Като кмет обаче, тя не биваше да мисли по този въпрос, а да се занимае с важните неща.

— Ще повдигна въпроса пред градския съвет. Обещавам, но отсега да знаеш, че Фред и групата й трябва да дойдат и да обяснят всичко, което смятат да правят. Да бъдат много убедителни.

— Ще им предам. Искам също да ти кажа, че те си мислят, че имат скрито оръжие. Близнаците.

— Моите деца ли?

— Били като бустери на сила, така каза Фред. Тя разправя, че имали достатъчно, но твърди, че с Дънкан и Тоня щели да имат по-добър шанс да заработи.

— Казала ли им е нещо?

— Кейти, знаеш, че няма да им каже и дума преди да говори с теб. И тя е майка.

— Добре, добре. — Кейти притисна пръсти към очите си. — Трябва да помисля и да говоря със съвета. След това ще говоря с Фред и нейната група климатични вълшебници. Господи…

— Ти искаше тази работа, кмете.

— Сериозно? — Кейт погледна към тавана. — Не мога да си обясня защо.

— Какво ще кажеш да накарам Лирой да ти направи от енергийния си чай? Не е като кафе, но… Здрасти, Арлис.

— Здравей, Марлин. Може ли Лирой да направи две чаши чай?

— Защо не. — Тя се изправи. — Сядай.

— Благодаря. Имаш ли време за мен? — попита тя Кейти.

— Зависи какво ти е настроението.

Арлис се усмихна.

— Какво ли не.

— Усмихни се, защото косата ти изглежда великолепна.

— Карлота е истински гений. — Арлис приглади късо подстриганата си кестенява коса с бронзови кичури. — А и Фред се отби, докато бях там.

Кейти въздъхна.

— Значи знаеш за проект „Тропици“.

— Знам и няма да съобщя нищо за него. Все още не.

— Благодаря ти. — Тя замълча, когато Марлин се върна с две чаши горещ чай. — И на теб ти благодаря, Марлин.

— За мен е удоволствие. Да затворя ли вратата?

— Какво ще кажеш? — обърна се Кейти към Арлис.

— Ако нямаш нищо против.

— Няма проблем. — Марлин излезе и затвори вратата.

Арлис започна направо.

— Чък е хакнал разни комуникации. Воини на безупречната добродетел. Планират яко нападение.

— Къде?

— Селище на Странни в национален парк Шенандоа. Доколкото е разбрал, те са създали нещо като комуна там. Живеят си мирно и тихо. Разузнавачите на воините казват, че били между трийсет и четиридесет човека и нямали никакви оръжия.

— Какво? Никакви ли?

Арлис се намести по-напред на стола.

— Били положили някаква клетва, нещо — не ставало ясно какво точно — което забранявало използването на оръжия и на магия.

— С която да нараняват, нали това имаш предвид? Това е същността — да не причиняват зло, но не и при атака, не при защита.

— Значи не използват магия, ясно. Предполагам, че става въпрос за религиозна секта, и се опитвам да го потвърдя. Както и да е, те ще бъдат беззащитни. Воините се мобилизират и възнамеряват да се изнесат в района другиден. Ще заобиколят комуната и ще я заличат.

— Има ли начин нашите хора да ги предупредят?

— Можем да опитаме, но според Чък няма да има никакъв резултат. Те няма да се отбраняват. Сред трийсетте или четиридесетте, дванайсет са деца, има и бебета.

— Добре. — След като изпусна дълго сдържания дъх, Кейти притисна пръсти към слепоочията си. — Говори с Джона. Уил и Еди ще ни трябват в мига, в който се върнат. Чък трябва да посочи точно мястото на комуната, след това ни трябва някой от Странните, който е добър в астралните проекции. Не говоря за моите деца — заяви тя преди Арлис да отвори уста.

Стана от стола и започна да крачи напред-назад.

— Не защото ги защитавам, а защото са деца. За да се съобщи нещо толкова важно, за да бъдат убедени тези хора да се преместят или да се скрият, или да се бият, ни трябва възрастен човек.

— Съгласна съм с теб. С всичко. Чък вече е говорил с Джона и мисли, че мястото е много точно определено.

Кейти погледна през прозореца и видя една от съседките си с малко куче на каишка.

— Питам се ще спре ли някога? Ще има ли край? Трябва да изпратим хора, които да се бият за хора, които не желаят да се бият за себе си.

— Според мен Уил, Джона и Маги като ръководители на мобилизационните ни сили трябва да решат.

— Дънкан и Тоня ще отидат. — Тя усети как стомахът я присвива. — Няма да мога да ги спра. Мога да опитам. Мога да изтъкна какъв е законът, но просто ще отложа неизбежното. Това е светът, в който живеят. Светът, в който съм ги родила. В който и ти роди твоите. Твоите са още много малки, но…

— Няма да са малки още дълго. Тио е на единайсет, Сибил на девет. А тя проявява по-силни способности с всеки изминал ден. Откъде идват? Бих казала, че са от баща им.

Кейти се усмихна и се обърна.

— Тя прилича на него.

— Така ли? Да, с изключение на крилата. — Арлис стана и пристъпи към прозореца, застана до Кейти. — Създаваме нещо хубаво тук. Направили сме нещо значително. Не можем да спрем сега. Докато строим, докато отбиваме вражеските атаки, побеждаваме. А човек трябва да вярва, ти трябва да вярваш, че един ден светът… ще стане прецакан, какъвто си беше преди.

Вместо да се засмее, Кейти наклони глава към Арлис.

— Дънкан сънува едно момиче. Жена.

— Че кое момче на четиринайсет не го прави?

Тя се разсмя.

— На мен не ми казва нищо, но казва на Тоня, а тя на Хана и Хана ми разказва на мен. Висока, слаба жена, с тъмна коса и сиви очи. Красива. Понякога е окъпана в светлина. Понякога се бие рамо до рамо с него в мрака, в бурята. Арлис, мислиш ли, че това е дъщерята на Лана? На Лана и на Макс. Спасителката, за която говорят Странните. Вестителката?

— Непрекъснато мисля за Лана. — Липсваше й, всеки ден. — Мисля и за онзи ужасен ден, в който Макс загина. Когато толкова много загинаха. Когато тя избяга, за да защити бебето, да защити и нас. Трябва да вярвам, че е на безопасно място, където е родила детето си. Фред е убедена, че дъщерята на Лана е отговорът.

— Тя трябва да е по-малка от моите деца — прошепна Кейти и отстъпи от прозореца.

— Първо важните неща. Щом всички се върнат, ще направим събрание и ще решим кой е най-добрият начин да спасим групата Странни пацифисти. Да кажем осем, за да бъдем сигурни.

Арлис кимна.

— Ще осигуря детегледачка.