Ан Грейси
Подарък от съдбата (9)

Глава 8

Колко трудно е понякога да ти повярват!

Понякога — направо невъзможно!

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

— Разбира се, когато тази млада дама ме заведе за пръв път в спалнята на леля ви, исках да съобщя за нея на най-близкия магистрат.

Няколко минути в присъствието на доктор Финдли бяха убедили Макс, че лекарят не е негодникът, когото очакваше да види. Среброкос, прям шотландец, завършил едно от най-добрите медицински учебни заведения в света, Финдли бе обяснил пределно ясно, че е зает човек и може да отдели на лорд Девънам само десет минути. Поведението му подсказваше, че се интересува повече от лекуването на бедните, отколкото да задоволява прищевките на аристократите.

— Но не сте съобщили.

— Не и след като разбрах, че току-що са пристигнали и са я заварили така — поясни лекарят и поклати глава. — В какво състояние беше само, горкичката!

Стомахът на Макс се сви.

— Уточнете, моля.

— Мръсна, изтощена, обезводнена — виждал съм на улицата просяци, които са в по-добро състояние.

Вината отново заля Макс. Трябваше да се прибере в Англия по-рано.

— Преди колко време беше това?

— Три седмици.

Макс се намръщи. Само три седмици? Нямаше логика.

— Казвате, че госпожиците Чанс са били пристигнали при леля ми неотдавна?

— Да, но не „неотдавна“ — бяха дошли същия ден. Първото, което направиха, беше да ме повикат да я прегледам. Искаха да я изкъпят и да я нахранят, но ги беше страх да я преместят без медицинско мнение. И правилно. Възрастната дама беше много крехка.

— И все още е крехка.

— О, вече се съвзема. Тези нейни племенници са й изцяло отдадени. Сестри ли са ви?

— Не.

Макс беше на път да отрече всякаква роднинска връзка — и с него, и с леля Биа, — но благоразумието надделя.

— Те не са от моя клон на семейството.

Отново се зачуди кои са и откъде са дошли. Как се бяха запознали с една болна възрастна дама на легло? Не всеки ден се случваше някой просто да пристигне в един град, да намери възрастна дама в нужда и да се нанесе при нея. И ако думите на лекаря бяха истина, а Макс нямаше причина да се съмнява в него, защо се бяха нагърбили със задачата да я спасят?

Какво ги свързваше с леля му?

Какво бе казала госпожица Чанс? Мързеливи прислужници, които я пренебрегвали? Така ли се бе запознала с леля Биа — чрез прислугата?

Но тогава защо ги бе уволнила? Пъркинс твърдеше, че е изгонила целия персонал.

— Да, с госпожица Абигейл Чанс леля ви е в сигурни ръце. Госпожица Чанс е млада дама, която знае какво точно да направи и го прави без бавене и без церемонии. Лейди Биатрис разцъфтя под нейните грижи.

Последните думи прозвучаха като странно ехо на това, което тя самата бе казала за доктора.

— Леля ви сигурно е много благодарна, че има тези млади дами, както и вие, сигурен съм.

Макс не знаеше какво изпитва. Цялата ситуация беше… мътна. Объркваща. Но щеше да се добере до дъното на тази история.

Лекарят продължи:

— Те са като глътка свеж въздух. — Засмя се. — Буквално. Първия път, когато отидох там, къщата приличаше на прашен мавзолей. С изключение на спалнята, която — ако мога да се изразя без заобикалки — вонеше като последната бедняшка колиба.

Директните думи на доктор Финдли бяха като юмрук в корема на Макс. Оказа се, че е сбъркал за госпожица Чанс и сестрите й. Изглежда, те наистина бяха спасили леля му от ужасна ситуация. А той не беше неблагодарен човек.

Не можеше да отрече удоволствието, което леля му изпитваше от компанията на тези момичета. Колкото и да бе дразнещо да го признае, според лекаря те се грижеха добре за нея.

Но преди всичко как се бяха озовали там? И защо? Кои бяха всъщност? Тези въпроси все още го смущаваха.

— Доколкото разбрах, сте предписали на леля Биатрис вълнения.

— Да, тя вече не е болна — просто уморена, слаба и обезкуражена. Да, знам какво ще кажете: „Много е крехка“. Така е. Но под тази крехкост организмът й е здрав като на кон. Ако не беше, нямаше да оцелее толкова дълго при такова занемаряване. Физически й трябва подсилване, с добра храна и раздвижване, и аз дадох на момичето — простете, госпожица Чанс — тоник, който разработих сам. Ще подсили кръвта й. Душевно… — Той поклати глава.

— Душевно?

— Да, когато се запознах с нея, се влошаваше. Отдаваше се на мрачни мисли, такива неща. Меланхолия.

Макс се взираше в него, потресен до дън душа. През целия си живот леля Биа никога не бе страдала от меланхолия. Спомни си думите й: „Нещата се променят, когато човек се разболее. Гледната му точка за живота се променя.“

Лекарят го изгледа с проницателните си сини очи.

— О, недейте да изглеждате толкова отчаян, милорд! Тя много се подобри, но ще забележите, че когато е уморена, може да стане сантиментална и унила. Така че се нуждае точно от малко младост. Приятели, активност, вълнения. Да има причина да се събужда сутрин, да има какво да очаква с нетърпение всеки ден.

Макс напусна кабинета му доста по-смирен, отколкото дойде. Беше изключено да прогони момичетата, дори да можеше, поне докато леля му не укрепне напълно.

Не знаеше какво да мисли. След толкова много работа, след толкова време, прекарано на другия край на света, за да възстанови състоянието на семейството, без да зависи от никого… да се окаже задължен на това нахакано момиче, на жена, за която знаеше, че е лъжкиня и самозванка… и нещо повече, момиче, към което изпитваше привличане в най-неудобния момент. Беше непоносимо. Неприемливо.

Щеше да разбере коя е госпожица Абигейл Чанс и какво е намислила. И, пусто да остане, тогава щеше да реши дали й е благодарен, или не!

Освен това не беше привлечен от нея. Беше само… миг на слабост. Резултат от прекалено дългото време, прекарано в морето. Нищо, което да не може да се оправи с малко самодисциплина.

* * *

Беше забравила чадъра си в каретата, при онзи противен мъж, но това нямаше значение. Аби вдигна лице към небето и остави хладния мъглив ръмеж да се смеси с гневните сълзи, отронили се от очите й против волята й.

Невъзможен, подозрителен мъж!

Той, разбира се, имаше право да се пита какви са мотивите й — все пак тя беше непозната. Но начинът, по който се появи… нахлу като някакъв… като някакъв викинг, предполагайки най-лошото. Толкова ли не можа просто да попита, както би направил всеки цивилизован човек?

„Как се запознахте с леля ми?“

„Доколкото разбрах, сте влетели през прозореца й като добра фея.“

Тя извади кърпичка и избърса лицето си. Може би лорд Девънам имаше право. Но ако не я беше ядосал толкова много…

Той положително можеше да види, че те се грижат добре за нея. Че наистина я обичат.

Провери в пощата, но все още нямаше писмо с препоръки от госпожа Бодкин, нито пък нещо от свещеника в Херефорд или сър Уолтър Грийви, макар че тя и не очакваше сериозен отговор от тях. Беше им съобщила, че макар да са отвлекли Джейн на път за Херефорд, сега тя е на сигурно място в Лондон с по-голямата си сестра. Очевидно нито единият, нито другият имаха желание да разберат как се е случило това.

Не беше споменала къде е открила Джейн. Колкото по-малко хора знаеха за това, толкова по-добре.

След като излезе от пощата, направи покупките си и се отправи към дома по пътя край реката. Той винаги я успокояваше. Обичаше да наблюдава дипленето на водата и движението по Темза. Дори когато вонята на реката беше непоносима, Темза пак й се струваше запленяваща. Беше като друг свят.

Този път обаче Аби крачеше ядно по пътя, без да обръща внимание на околността. Умът й продължаваше да повтаря части от разговора… е, това не беше разговор. По-скоро тирада.

„Не бихте искали да разберете какво мисля за харпия, която се възползва от болна, самотна стара жена… Проправяте си път в живота на леля ми… разпореждате се с дома и собствеността й като със свои… Искам да ви удуша… Би трябвало да замъкна и вас, и всички други при най-близкия магистрат…“.

Проклетник! Да, наистина се беше престорила на племенница на леля му, но само за да я пуснат в къщата тогава, първия път. Лейди Биатрис беше тази, която продължи лъжата. И той знаеше, че е лъжа — всички го знаеха, — така че всъщност никого не мамеха. Кой страдаше от действията им? Никой.

Аби се погрижи за леля му, когато никой друг не го стори.

Съвестта й напомни, че има още нещо: използваше фалшиво име. Той обаче не знаеше това. А и тя си имаше причина — искаше да предпази сестрите си.

Е, добре, може би лорд Девънам имаше известни основания да я подозира. Но направи ли си труда да попита защо живее при леля му? Не, просто си извади най-лошите възможни заключения. А после…

Онзи миг, в който се наведе към нея в мрака на каретата… топлият му дъх върху кожата й… и тя си помисли… представи си… По тялото й премина тръпка.

Глупости! Сякаш мъж като него би я целунал. Не, той искаше да я удуши.

А после й предложи подкуп — отвратително!

Нямаше търпение да разкаже на другите.

* * *

След като напусна кабинета на лекаря, Макс нае карета до лондонското представителство на Компанията за търговия с Ориента „Флин и съдружници“, за да се срещне с местния управител, Бартлет.

Назначи Бартлет да отговаря за личните му дела, когато беше на осемнайсет, малко преди да замине за Индия. Сега му се искаше да беше настоял Бартлет да се грижи и за леля му, но по онова време тя бе лоялна към Пъркинс-старши и отказа.

Бартлет се оказа чудесен управител и когато Макс се превърна в частта „и съдружници“ на Компанията за търговия с Ориента, назначи Бартлет за лондонски представител на компанията. Той се справи толкова добре, че след пет години го направиха младши партньор.

Когато го видя отново, Макс онемя. През деветте години от последната им среща Бартлет бе оплешивял почти напълно. Сега беше закръглен, розов и почти приличаше на човек на средна възраст. Макс се стъписа.

Бартлет беше само няколко години по-възрастен от него.

„Но замесен от друго тесто“ — напомни си Макс. По манталитет Бартлет беше семеен човек — още когато го нае, беше женен с дете.

Макс попита за госпожа Бартлет и децата.

— Колко станаха?

— Пет — отговори гордо Бартлет. — Всичките са момичета, но сега чакаме шесто и се надяваме, че ще е момче.

Макс примигна. Бартлет беше само на трийсет и няколко години. Опита се да си представи самия себе си с пет деца. С шест. Не успя.

Подобна участ го очакваше в бъдещето. В близкото бъдеще. Прогони тази мисъл от главата си и се зае с деловата част.

След като уредиха делата на компанията — не че имаше много, защото всичко беше в пълен ред — Макс повдигна въпроса за счетоводните книги, които бе взел от Пъркинс.

— Успях само да им хвърля бърз поглед — каза Бартлет, — но дори и така, забелязах няколко очевидни несъответствия.

— Несъответствия ли?

— Например прислужниците, назначени от госпожица Чанс.

Макс се скова.

— Да?

— Изглеждат недостатъчно.

Макс му отправи остър поглед.

— Какво имате предвид?

— Ами, Пъркинс е плащал на дванайсет души, но госпожица Чанс — като изключим издръжката за нея и сестрите й и временните помощници, които е наела, когато е поела ръководството на домакинството, предполагам, за пролетно чистене; жените обичат да оставят своя отпечатък в къщата — е назначила само шестима постоянни прислужници: иконом, лакей, готвачка, две прислужници и една кухненска помощница.

Той обърна книгата към Макс и посочи съответните места.

— Защо е намалила прислугата? Това е голяма къща.

— Дванайсет ли? Пъркинс ми каза, че е уволнила четирима прислужници, „и четиримата“, така каза.

Спомняше си точните му думи.

— Аха! — кимна Бартлет и нанесе бележка. — Трябва само да разберем кой е прибирал разликата — Пъркинс или Кодъл, бившият иконом. Ще проуча.

— Мисля после да отида на Боу Стрийт — каза Макс. — Много от ценностите на леля ми са изчезнали. Смятам, че отговорният е Кодъл. Ще кажа на ранъра^[1] да се обърне и към вас. Дръжте ме в течение.

— Разбира се — съгласи се Бартлет, нанесе нова бележка и затвори отчетите на Пъркинс.

Макс гледаше как Бартлет подрежда документите си. Беше много организиран. Тайната на успеха му.

— Знаете ли някой свестен човек, който прави дискретни проучвания?

— Такива, които не са от компетенцията на Боу Стрийт ли, милорд?

— Да. Лични.

Бартлет се замисли.

— Мортън Блек може да свърши работа.

— Мортън Блек?

— Много дискретен и експедитивен. Работодател му е някой си Себастиан Рейн, но от време на време приема и частни задачи. Ако желаете, мога да изпратя бележка и да проверя дали е свободен.

Макс кимна.

— Помолете го да ме потърси в Девънам Хаус утре сутрин.

— Разбира се. В девет и половина ще ви бъде ли удобно, или е рано?

Макс кимна отново. Все още не беше свикнал с ритъма на живот в града. Обикновено ставаше още призори.

— В девет и половина е много добре.

Бартлет го записа в бележника си.

— Следващото: намерете ми къща — каза Макс.

— Ергенско жилище, предполагам.

— Не, къща. Някъде в Мейфеър.

Очите на Бартлет светнаха.

— Да не би да очакваме щастливо събитие, милорд? — попита той с лукава усмивка.

Макс го погледна неразбиращо.

— Щастливо какво?

— Сватба, господине — усмихна се Бартлет.

Макс не възнамеряваше да обсъжда темата, не и преди да е приключил с плановете си.

— Девънам Хаус вече не е подходяща, затова с леля ми ще се преместим на по-удобно място.

— А четирите момичета?

— Още не знам какво да мисля за тях, но да, уредете го за всеки случай.

Беше сигурен, че леля Биа ще вдигне страшен шум, ако се опита да я отдели от тях. Щеше да му е достатъчно трудно дори само да я убеди да се премести. Но щеше да успее.

Бартлет се изсмя весело.

— Значи ще живеете в женско царство, милорд. Знам какво е, ха-ха-ха.

Макс го погледна. Женско царство? Само през трупа му!

— Просто намерете къщата.

Веселостта изчезна от лицето на Бартлет.

— Добре, милорд. Да я купите ли искате, или да я вземете под наем?

— Предпочитам да я купя, но ако няма нищо подходящо, за момента и къща под наем ще свърши работа. Искам леля ми да напусне Девънам Хаус възможно най-скоро.

— Разбирам. Бързината е много важна. — И Бартлет направи нова бележка. — Доколкото разбирам, лейди Биатрис се радва, че ще се премести.

Макс направи гримаса.

— Тя още не знае. Ще се наложи да се премести, без значение дали иска или не. Но първо ми намерете къща. Нещо съвременно, просторно и много елегантно. Направете кратък списък, а аз ще взема окончателното решение.

— Разбира се, милорд. Ще направя всичко по силите си, за да намеря нещо достойно за Нейно благородие.

— И побързайте — каза Макс и стана. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Не очакваше с нетърпение шума, който щеше да вдигне леля Биа при новината, че трябва да напусне Девънам Хаус. Но се зарече, че ще го напусне.

После отиде на Боу Стрийт. Даде им пълна информация за бившите прислужници на леля си и най-вече за Кодъл. Икономът май не умееше да прикрива особено умело следите си. Някой ранър скоро щеше да го открие.

Съвсем не беше уверен, че ще върнат откраднатите вещи на леля Биа — повечето от бижутата й бяха заменени с имитации и продадени от съпруга й прахосник — но чичо му така и не бе успял да я убеди да свали пръстените си дори за малко. Те бяха истински. Но Макс щеше да е доволен и само да открият Кодъл и да го накажат с цялата сила на закона. Не можеше да му наложи наказание за истинското му престъпление — занемаряването и злоупотребата с леля Биа. Процес по такива обвинения щеше да я изложи на публично унижение, но обвиненията в кражба, незаконно присвояване и измама щяха да свършат работа.

Не спомена за госпожиците Чанс на ранъра, с когото разговаря. Щеше да остави на Мортън Блек да проучи госпожица Абигейл Чанс и сестрите й.

След като напусна Боу Стрийт, изминаха цели петнайсет минути, преди да намери друга карета. Започваше да му писва. Трябваше да си купи карета. За целта се налагаше да отиде до „Тетърсолс“^[2].

Но преди това щеше да посети най-стария си приятел, Фреди Монктън-Кумс.

* * *

— Нарекъл те е харпия? И те е обвинил, че се възползваш от леля му? — възкликна Джейн. — Как смее?

Четирите момичета се бяха събрали в спалнята на Аби и тя им разказваше за кавгата си с лорд Девънам в каретата. И трите бяха подобаващо възмутени.

— А после каза, че ще ми предложи щедра сума, за да напусна дома на леля му и никога да не се върна.

Настъпи внезапна тишина.

— Колко? — попита Дейзи.

Въпросът накара Аби да примигне.

— Не знам. Не се сетих да попитам.

— Но каза, че сумата била щедра — напомни й Джейн.

— Да, точно това бяха думите му. Не спомена конкретна цифра. — Тя зачака изблика на възмущение, който щеше да последва. Нима не разбираха как са ги оскърбили? — Беше подкуп! — помогна им тя. — Отвратително!

В стаята се възцари неловко мълчание. Аби ги изгледа една по една и бавно осъзна истината.

— Смятате, че е трябвало да приема? Да приема подкупа му? Да призная, че наистина сме направили нещо нередно? Да потвърдя ужасното му мнение за нас?

Тишината се проточи и Аби прочете срамната истина в очите им.

— Знам, че не е много мило от негова страна, Аби, но… парите ни трябват — промълви Джейн. — Все още смятаме да заминем за Бат, нали?

Аби се вгледа съкрушена в нея. Те смятаха, че е постъпила неправилно. Мислеха, че е трябвало да преглътне обидата и да приеме парите. Вместо това тя запрати предложението обратно в лицето му, без дори да се замисли какво й предлага. Без дори да се замисли за тях.

Една „щедра сума“ можеше да купи къщичка за Дамарис, да помогне на Дейзи да започне бизнеса си, да финансира сезона на Аби и Джейн в Бат.

— Все пак лейди Биатрис вече няма да има нужда от нас. Сега племенникът й е тук и ще се грижи за нея — каза Дамарис. — И ако не ни иска… Това е неговата къща.

— А и лейди Биа не може да ни въведе в обществото — добави Джейн. — Всички знаят, че няма племенници.

— Освен това използваме фалшиво име — напомни им Дейзи. От самото начало не го одобряваше, макар да бе приела, че е необходимо.

— Така че навярно и бездруго ще трябва скоро да си тръгнем — завърши Джейн. — И една щедра сума щеше да ни помогне. Не е трябвало да мислиш за това като за подкуп, Аби. Защо не го приемеш като прощален подарък — благодарност, задето помогнахме на лейди Биатрис?

„Защото беше подкуп“ — помисли си Аби, но не го каза. Нелоялността на сестрите й я смаза. „Не, не нелоялност — реши тя. — Лекомислието им.“ Те бяха млади и жадуваха да продължат живота си. Джейн, по-конкретно, отчаяно копнееше да срещне някой млад мъж и да се влюби, и Аби не можеше да я вини за това. Радваше се, че се бе измъкнала непокътната от онова ужасно място.

Нито една от трите не се интересуваше какво мисли за тях лорд Девънам. Мислеха единствено за бъдещето си. А бяха живели на косъм от гибелта толкова дълго, че бяха готови да се вкопчат във всяка възможност. Точно както тя рискува всичко, за да ограби тази къща.

— Е, вече е късно — отговори тя. — Отхвърлих предложението му и се изразих пределно ясно.

Освен това го и обиди. Хрумна й неприятната мисъл, че ако се опита пак да я подкупи, тя ще му отвърне със същата ярост. Дори по-голяма.

Каквото и да искаха сестрите й.

Защото, осъзна бавно тя, я интересуваше какво мисли лорд Девънам за нея.

И това бе най-неприятната мисъл от всички. Нямаше причини да се вълнува от мнението му. Той беше само един груб, оскърбителен, арогантен викинг!

* * *

— Мили боже! Пират ли виждам? — възкликна Фреди Монктън-Кумс вместо поздрав, ухили се, стисна здраво ръката на Макс и го потупа го гърба.

Макс на свой ред се усмихна и отвърна на потупването.

— Ако мислиш, че приличам на пират, само почакай да се запознаеш с Флин. Ще загубиш дар слово. Той пристига в Лондон след около месец, ако времето е хубаво.

Фреди изсумтя.

— Флин не ме интересува. Ти обаче!

Огледа го с престорено критично изражение и поклати глава.

— Съвсем си пропаднал през последните девет години.

Макс вдигна вежди и сведе поглед да се погледне.

— Странно! А аз си мислех, че съм впечатляващ екземпляр.

— За пират може би — отвърна Фреди пренебрежително. — На корабите вече няма ли бръсначи или ножици? И какво е това, с което си завързал тая твоя рошава коса, кожена лента ли? — И той потръпна.

Макс дръпна лентата. Косата му се разпиля около лицето. Той огледа лентата.

— Да, наистина е кожена. Много си наблюдателен.

Хвърли я на Фреди, който сръчно я улови и презрително я пусна на пода. После огледа дългата коса на Макс и отбеляза сухо:

— Пристигаш точно навреме! Ако беше пораснала още малко, щеше да приличаш не на пират, а на русалка!

Макс се засмя.

— Не е смешно. Едно време беше почти елегантен — съобщи му Фреди. — Почти. Така и не можа да се издигнеш до моите стандарти.

Макс отстъпи назад и огледа облеклото му.

— Ти това ли носиш? Това ли са стандартите ти?

Беше час или два след пладне и Фреди току-що се бе събудил. Беше се облякъл за закуска с черен копринен халат, избродиран с алени дракони. Краката му бяха обути в червени ориенталски пантофи.

— Създавам нова мода — осведоми го Фреди с огромно достойнство.

Макс дръпна един стол и седна.

— Храниш се сам и никой не може да те види.

— Боже господи, нали не мислиш, че бих носил това пред хората? Подарък ми е от една дама. Освен това не се храня сам. Ти си тук. Какво ще искаш? Мога да препоръчам наденичките — свинско с малко копър и съвсем мъничко люта подправка. Един италиански месар ги приготвя специално за мен.

— Нямам нищо против — отговори Макс и седна на мястото, припряно сервирано от прислужника на Фреди. От първата му закуска насам се бяха случили много неща и той умираше от глад. Наля си бира от каната на масата.

— Ооох! Хубава английска бира! Колко ми липсваше!

— И така, завинаги ли се връщаш в Англия? — попита Фреди, докато Макс нагъваше.

— Да — потвърди Макс, дъвчейки с огромно удоволствие. Наденичките наистина бяха такива, каквито ги описа Фреди.

— И какво те доведе у дома по-рано? Когато замина, каза, че ще отсъстваш десет години, нали така? Или не си спомням правилно?

— Не. Подраних с почти цяла година. Леля ми. Не беше добре.

— Съжалявам да го чуя. Как е сега?

— Извън опасност и се подобрява.

Докато се хранеха, Макс разказа на Фреди всичко случило се.

— Значи сега за нея се грижат тази млада жена и сестрите й? Преструват се, че са й племенници, но не са й роднини, казваш? Странно.

— Да, но ще стигна до дъното на тази малка загадка.

— Хубави ли са?

Макс вдигна глава.

— Какво?

— Някоя от тях хубава ли е?

— Това какво общо има?

Фреди печално поклати глава.

— Макс, Макс, Макс! На какво са те научили там, в дивата пустош, освен как да станеш — да станем и двамата — възхитително богати, че не можеш да разбереш колко е важно дали момичетата, които е прибрала леля ти, са хубави? Това е от първостепенна важност.

— Защо?

— Защото може да поискам да се запозная с тях.

Макс си представи как красивият му, очарователен и елегантен приятел се запознава с госпожица Чанс и реши, че не иска Фреди да припарва до нея. Или до сестрите й.

— Няма да поискаш.

Лицето на Фреди помръкна.

— Скучни ли са?

— Много.

„За негово добро е“ — каза си Макс.

— Грозни?

— Безлични като жаби — отговори Макс и продължи, вече с въодушевление: — Но мили. Много добродушни. Много… — Опита се да измисли нещо, което да пресече интереса на Фреди веднъж завинаги. — Много сериозни. Четат много.

Вярно беше. Доколкото разбра, четяха на леля му цял куп скандални романи.

Лицето на Фреди се разкриви в гримаса.

— В такъв случай са твой проблем.

— Значи няма да ми помогнеш? — престори се на леко възмутен Макс.

— Не и с купчина безлични интелектуални пасти — отвърна коравосърдечно Фреди. — И преди съм срещал този тип. По някаква причина все искат да ми помогнат да се поправя. Чрез брак. — Той потръпна. — Каква ужасна мисъл!

Намаза филия хляб с масло и мармалад, погледна към Макс и каза:

— Майка ми започна да опява.

— За женитба ли?

Фреди кимна.

— Иска да улегна и да се установя с някое мило сериозно момиче. Сериозно! Какво ще правя със сериозно момиче, питам те аз? Аз съм несериозен до мозъка на костите си.

Огледа изпитателно филията си и отхапа.

— И майка ми иска да ме поправи. Говори с копнеж за наследник и как й се щяло да дундурка бебета, преди да умре. А е само на петдесет! Не че някога ще го признае.

— Променил си се.

— В какъв смисъл?

— Откога започна да забелязваш желанията на майка си?

Фреди отново направи гримаса.

— Знам, но започна малко по малко да преодолява съпротивата ми. Жените много ги бива в това. Изтощително е. — И той отпи от бирата си, за да се съвземе. — Е, къде ще отседнеш?

— Засега в Девънам Хаус. При леля ми.

— С цяла къща пасти? — промълви стъписан Фреди. — Не можеш! Някоя сутрин ще излезеш от стаята си по гащи и халат и в следващия миг една от тях ще опищи къщата, че си я компрометирал. И ще настоява да се ожениш за нея.

Макс се засмя.

— Май говориш от опит.

— О, да! — увери го приятелят му. — На едно увеселение в провинциално имение миналата година. Прекарах много приятна вечер в прегръдките на дама, която ще остане безименна — омъжена, разбира се, и ужасно пренебрегвана от глупавия си съпруг — и тъкмо се оттеглях в стаята си в часовете след полунощ, когато една паста, да опустее дано, ме видя. Макар че много бих искал да знам защо една уж почтена стара мома се промъкваше по коридорите посред нощ!

Той помисли по въпроса и направи физиономия.

— Всъщност не искам. Все едно, тя така се разпищя, че всеки би си помислил, че я убивам в леглото й.

— Но успя да избегнеш брачното блаженство с тази, ъъъ, паста?

Фреди се ухили.

— Баща й беше от ония, дето бълват огън и жупел. Остана ужасен при мисълта един всеизвестен женкар — оказа се, че съм всеизвестен — да се ожени за безценната му девствена дъщеря. Проглуши ми ушите на тема морала ми и ми заповяда веднага да се махам. Е, нямаше нужда да повтаря, нали разбираш. Метнах се на двуколката си и подкарах с пълна скорост. Току-що си бях купил сивите жребци. Много са красиви и бързи! Ще позеленееш от завист. Двайсет и пет километра в час.

Макс отметна глава назад и се разсмя. Колко хубаво беше пак да види Фреди!

— Това ми напомня, че ми трябват карета и два коня. Нямам никакво превозно средство. Искаш ли утре да дойдеш с мен в „Тетърсолс“?

— С удоволствие, но щом искаш двойка, Симпсън продава двата си дорести. Клетникът е принуден да разпродаде всичко, за да покрие дълговете си. Много са бързи, почти колкото моите. Със сигурност по-добри от всичко, което предлагат в „Тетърсолс“. Ако искаш, утре ще те заведа да ги видиш. Ще отделя целия ден. Те са в конюшните му в Ричмънд.

— Чудесно — отговори Макс.

— И така, защо не отидеш да спиш в клуба?

— Не мога. От десет години не съм член.

На лицето на Фреди се изписа ужас.

— Не можеш да останеш с леля си и пастите! Остани да пренощуваш тук. Ще спиш на дивана. Ще вечеряме в клуба и веднага ще те предложа за членство.

— Не мога. Казах на леля, че ще се върна за вечеря.

— Тя нали е инвалид? Ще й занесат супа и препечен хляб в стаята й, така че няма да вечеряш там, освен ако не държиш на компанията на глутница пасти. Защо не се отбиеш само за малко при лейди Биатрис? Бъди мил, дръж се чаровно за пет минути и после ще излезем двамата. Какво ще кажеш?

Макс се замисли. Все пак леля му нямаше да остане сама. А мисълта да прекара вечерта в компанията на Фреди и да се наслади на хубава английска храна в клуба беше примамлива.

— Чудесна идея.

Фреди скочи и дръпна звънеца, за да повика прислужника си.

— Но преди да отидеш където и да било, прислужникът ми ще те избръсне и ще те подстриже като хората. Не мога да заведа в клуба някакъв си пират. Веднага ще откажат да те приемат. Къде са ти дрехите? Още ли са на кораба? Ще пратя някого да ги донесе. Но предполагам, че няма да са подходящи. Ще ти уговоря час при шивача си.

Макс се ухили.

— Нямам търпение да се запознаеш с Флин.