Ан Грейси
Подарък от съдбата (17)

Глава 16

Днес е ден на чудесата!

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

— Открих мястото — обърна се Мортън Блек към Макс. — Домът „Пилбъри“ за дъщери на изпаднали в нужда дами, в Челтнам. Госпожа Бодкин, която го ръководи, не познава момичета на име Чанс, но добре познава сестрите Абигейл и Джейн Чантри. Изказа се много ласкаво и за двете — всъщност особено за госпожица Абигейл Чантри. Според нея през последните шест години госпожица Чантри е работила като гувернантка. Започнала е веднага щом е напуснала „Пилбъри“, работила е у две различни семейства. Първото я освободило, защото се преместило в Ямайка. Второто било в Лондон. Госпожа Бодкин каза, че напуснала службата си при тях много внезапно.

— Защо? — попита Макс.

Мортън Блек поклати глава.

— Госпожа Бодкин каза, че госпожица Джейн Чантри напуснала сиропиталището, за да стане компаньонка на една дама в Херефорд, но по някаква причина вместо това отишла при сестра си в Лондон.

Гувернантка и компаньонка на дама — звучеше съвсем честно и почтено. Не от жените, които биха предизвикали някого да тръгне след тях с нож.

— А другите две момичета?

Мортън Блек поклати глава.

— Не е чувала за момиче на име Дамарис и макар че познава няколко с име Дейзи, никое от тях не е с един по-къс крак, нито пък говори с кокни акцент. — Устата на Мортън Блек се изкриви в иронична усмивка. — Обясни ми пределно ясно, че приемат само дъщерите на дами в нужда.

Макс кимна. Така си и мислеше.

— Значи двете госпожици Чанс — или по-скоро Чантри — нямат други роднини.

— Всъщност имат, милорд, макар че това не са госпожица Дамарис и госпожица Дейзи.

— Продължавайте.

— Госпожа Бодкин ми разказа историята на госпожица Абигейл и госпожица Джейн. Изглежда, майка им и баща им е трябвало да се оженят за други хора, но вместо това избягали заедно и това предизвикало нещо като скандал. И двете семейства ги прогонили и се отказали от тях.

Макс се наведе напред.

— Значи има живи роднини, които могат да вземат момичетата?

Мортън Блек направи гримаса.

— Не е много вероятно, милорд. Когато довели двете момичета в „Пилбъри“ — госпожица Абигейл била само на дванайсет, а сестра й на шест, — госпожа Бодкин направила проучване и писала на главите на двете семейства, Чантри и Далримпъл. — Той подаде на Макс къс хартия, на който бяха написани имената и адресите. — И двете семейства заявили, че не искат и да чуват за момичетата.

Семейство Чантри и семейство Далримпъл. Макс познаваше и двете по име. Те бяха сред онези десет хиляди рода, от които се състоеше каймакът на обществото, богати и напълно в състояние да приберат две момиченца и да им дадат възпитание, достойно за произхода им. Но не го бяха сторили.

Макс смачка хартията в юмрука си.

— Аби… искам да кажа, момичетата знаят ли за това?

Мортън Блек поклати глава.

— Госпожа Бодкин не им казала. Не искала да им създава напразни надежди.

— Защо някой би отблъснал две законородени момичета?

Макс не осъзна, че е говорил на глас, преди Мортън Блек да отговори:

— Скандалът.

— Но това е било преди много години.

Мортън Блек печално поклати глава.

— Не приставането. Бащата на момичетата бил застрелян при опит да ограби карета на Големия северен път.

— Мили боже!

— Доколкото разбрах, че това бил първият път, в който е прибягнал до грабеж. Говори се, че бил отчаян, защото жена му била много болна, а нямал пари за лекарства. Но някои хора не се интересуват каква причина е подтикнала човек към престъпление. Интересува ги единствено самото престъпление… и скандалът.

— Тогава, щом бащата е бил убит, а майката — болна, кой се е грижел за Аби и сестра й? Тя е била дете.

— Всичко, което разбрах, сочи, че госпожица Абигейл сама се е грижила за семейството си.

— Как? — Въпросът прозвуча като грачене.

— Не е това, от което се страхувате — увери го Мортън Блек. — С тежък, честен труд. Помагала в една пекарна в замяна на хляб и място за спане за трите. Работела неуморно, като малък демон, до смъртта на майка й, когато ги взели в онова сиропиталище.

Мортън Блек погледна към Макс.

— Била е на дванайсет, а се е грижила за майка си, за себе си и за сестричката си.

„И все още го прави — помисли си Макс. — Грижи се за хората.“

— Разбирам. Успяхте ли да научите нещо за другите две момичета?

— Не, милорд. Пробвах всички начини, за които се сетих. Откъде са дошли — това е загадка, макар че когато госпожица Абигейл напуснала дома на семейство Мейсън, с нея имало други три млади жени. Прислужницата, с която говорих, не знаеше нито кои са, нито откъде са дошли — само, че една от тях е сестра на госпожица Абигейл.

„Само една“ — помисли си Макс.

— Значи след като Джейн е напуснала сиропиталището, а Аби — дома на семейство Мейсън, са се сдобили с другите две. Но как?

— Искате ли да продължа с проучването?

— Изникна нов проблем. Онзи ден един мъж нападна с нож госпожица Чанс на улицата. Можете ли да се сетите за някаква причина?

Мортън Блек поклати глава.

— Всички, с които говорих, казаха само хубави неща за нея. Разбира се, семейство Мейсън, последните й работодатели, бяха ядосани, че е напуснала така внезапно, но като цяло бих казал, че тя няма врагове.

— Нищо странно или съмнително?

Мортън Блек се замисли за миг.

— Странно е, че госпожица Джейн се е качила в карета за Херефорд, а се е озовала в Лондон, без да каже нищо нито на госпожа Бодкин, нито, изглежда, на сестра си — каза той и добави: — Неочакваното й пристигане в дома на семейство Мейсън довело до уволняването на госпожица Абигейл. И доколкото разбрах, тогава другите две момичета са били с нея.

Макс поклати глава.

— Това не ми се струва особен повод за враждебност, но не го пропускайте, Блек. Дълбайте толкова дълбоко, колкото трябва. Не пестете разходите. Искам да знам кой има зъб на госпожица Абигейл. Онзи тип с ножа беше съвсем сериозен.

Болката в ръката му го доказваше.

* * *

Вечерта лорд Девънам слезе на долния етаж, облечен за излизане, и според Аби изглеждаше ненатрапчиво великолепен. Той надникна във всекидневната, където лейди Биатрис и момичетата пиеха шери преди вечеря, и за учудване на Аби прие една чашка и седна до леля си.

— Радвам се да видя, че пак си на крака, лельо Биа.

— Не бих казала точно „на крака“ — намуси се тя. — Но с всеки ден ставам все по-силна.

Тя пусна ръката на племенника си и го измери с критичен поглед.

— Изглеждаш ослепително, милото ми момче. Предполагам, че ще вечеряш навън.

— Да, госпожо — потвърди той и на свой ред я огледа много сериозно. Аби и останалите прикриха усмивките си, когато той продължи: — И ти изглеждаш ослепително, лельо Биа. Особено косата ти изглежда много…

— Естествена — прекъсна го тя с решителен тон.

Той наклони глава.

— Щях да кажа „ярка“.

— Медно кестенява, каквато винаги е била.

Дейзи и камериерката на лейди Биатрис бяха посветили почти целия следобед на това, което Дейзи наричаше „възстановяваща терапия“ — прилагаха я върху стоманеносивата коса на лейди Биатрис. Сега тя блестеше от живот… и яркочервена къна.

— Благодарение на тези момичета здравето ми се подобрява и косата ми започва да расте с естествения си цвят.

Тя го изгледа с присвити очи, сякаш го предизвикваше да оспори твърдението й.

Устните му потрепнаха.

— Радвам се да видя, че здравето ти е претърпяло такова огромно подобрение от сутринта насам. Сигурен съм, че всичките ти посетители са помогнали — каза той, но Аби видя, че той гледа леля си с обич, а не със сарказъм.

— Харесва ли ти прическата ми? По последна мода е. Момичетата настояха да се откажа от шапчицата.

Никой не беше настоявал за нищо подобно. Тя стеснително погали късите си червени къдрици.

— Казаха ми, че имам костна структура, на която отива такава прическа. — Тя огледа одобрително лорд Девънам. — Ти също, Макс.

Лорд Девънам, който тъкмо отпиваше от шерито си, се задави.

Точно тогава се чу почукване на входната врата. Лорд Девънам остави чашата си.

— Сигурно е Фреди. Ще спомена, че го каниш на вечеря, но дали ще дойде…

— Стой тук! — изкомандва лейди Биатрис и го хвана за ръкава. — Виждам, че изобщо нямаш намерение да накараш младия Монктън-Кумс да влезе. Федърби, излезте навън и се огледайте за едно младо светлокосо конте в опасен на вид екипаж. Предайте му почитанията на лейди Биатрис Девънам и му кажете, че го очаквам за вечеря. Ако се поколебае, кажете му, че много искам да попитам за майка му. — Тя намигна на Аби. — Това би трябвало да свърши работа.

Аби погледна лорд Девънам. Очакваше да е подразнен от властното поведение на леля си, но той ни най-малко не изглеждаше притеснен.

„Какво е намислил?“ — зачуди се Аби. Изобщо не се бе опитал да излезе, дори не беше станал. А сега се облегна назад с изражение на лениво очакване. Изглеждаше почти развеселен.

В коридора прозвучаха бързи стъпки и в стаята влезе висок, елегантно облечен млад джентълмен с шапка и ръкавици в ръка. Без дори да погледне към останалите в стаята, той се запъти право към лейди Биатрис и подхвана:

— Лейди Биатрис, приемете най-смирените ми извинения. Много се радвам пак да ви видя. Майка ми, разбира се, ви изпраща поздрави. Толкова се радвам, че сте се възстановили — нали сте се възстановили? Трябва да кажа, че изглеждате прекрасно. Много, ааа, ъъъ, по модата.

И окото му не мигна при вида на червените къдрици.

Почитаемият Фредерик Монктън-Кумс беше великолепен представител на породата на красивите светски мъже, помисли си Аби. Лицето му беше дълго, но много привлекателно, очите — яркосини, а косата — гъста и златна, внимателно подредена на къдрици, които изглеждаха разрошени от вятъра. При влизането му Джейн беше ахнала съвсем очевидно и бе изправила гръб. Дамарис също се бе вцепенила и не сваляше поглед от него, а Дейзи направо го зяпна с отворена уста.

Без да спре да си поеме дъх, господин Монктън-Кумс продължи:

— Безкрайно съм благодарен за вашата импровизирана покана, но се боя, че имам ангажимент, който не мога да отменя. Трагично, знам, но това е положението. Не мога да си представя нищо по-прекрасно от вечеря с вас и вашите очарователни компа…

Погледът му се отклони настрани и потокът от думи изведнъж секна. Той примигна. По лицето му бавно премина смаяно изражение.

Той безмълвно се загледа в Джейн и Дамарис, седнали една до друга на дивана. Изглеждаха много хубави, Джейн със светлокехлибарена рокля, която подчертаваше златистата й коса, а Дамарис — овладяна и ведра с рокля на светлолилави шарки. В очите на Аби — вярно, предубедени — те приличаха на слънцето и луната.

Господин Монктън-Кумс не откъсваше поглед от тях. Очите му се изцъклиха, а ченето му увисна. Сякаш не можеше да си поеме дъх.

Аби се запита дали ще се задави и стана, защото си помисли, че може би ще му трябва вода.

Движението й го накара да подскочи, сякаш го бе смушкала в ребрата, и да затвори уста, при което зъбите му изтракаха така, че всички ги чуха. Той я погледна със странно изражение. Погледна към Дейзи, много красива с набраната си синя рокля, преглътна, обърна се към лорд Девънам и с тих възмутен глас, който изглежда бе предназначен само за неговите уши, попита:

— Пасти?

Аби, която беше достатъчно близо и чу, примигна. Пасти ли? За какво говореше?

Лорд Девънам му отговори с лека усмивка и вдигане на рамене. Аби видя, че сивите му очи блестят дяволито. Това смекчаваше суровото му лице по един великолепен начин.

Господин Монктън-Кумс го измери с присвити очи и изражение, което казваше: „По-късно ще се разправям с теб“. После отново се извърна към лейди Биатрис.

— Като си помисля, ангажиментът ми всъщност не е толкова неотложен — заяви той без никакво смущение.

— О, сигурен ли сте? — измърка лейди Биатрис, безкрайно доволна от успеха на малкия си план. — Не искам да пропуснете уговорката си.

— О, няма нищо. Бях се уговорил да се видя с един тъжен окаян тип, който обича да разправя смайващи неистини — призна господин Монктън-Кумс. — От онези, които стискат кокала, макар че не го искат. Изобщо не заслужава компанията ми, камо ли вечеря в клуба.

Лейди Биатрис се усмихна доволно.

— Проявявате чудесна способност за преценка, мило момче. Ние с момичетата ще се радваме да вечеряме с двама толкова красиви джентълмени. Федърби, сложете на масата прибори за още един и кажете на коняря на господин Монктън-Кумс да се върне в девет часа.

Федърби се поклони и дискретно излезе от стаята.

— Фреди, мило момче, вие не познавате племенниците ми, затова позволете да ви ги представя.

Макс проследи с ироничен поглед как Фреди се привежда в елегантен поклон над ръката на всяка една от госпожиците Чанс. Не знаеше кой се радва повече на запознанството, Фреди или момичетата. Той буквално потръпваше като хрътка, надушила гореща следа.

Приятелят на Макс имаше телосложение на хрътка за надбягване — повече източен и слаб, отколкото мускулест, — но жените постоянно се тълпяха около него като пчели край гърне с мед. Макс нямаше представа защо. Фреди твърдеше, че било заради сините му очи и фаталния чар, но Макс смяташе, че се дължи по-скоро на факта, че старият му приятел винаги е облечен по последна мода. Това допадаше на жените.

Допадаха им, разбира се, и глупостите, които дрънкаше. Фреди разполагаше с бездънен запас от глупости и знаеше всички най-нови клюки, а жените сякаш обожаваха това. Дори леля Биа се смееше. Докато имаше жени за очароване, Макс нямаше да измъкне от Фреди и една смислена дума тази вечер.

Е, може би все пак една. Макс се ухили на себе си. „Пасти.“

Така му се падаше на Фреди. Сега нямаше да е трудно да го накара да наглежда госпожиците Чанс, докато той беше в Манчестър.

Икономът се появи на прага и леля Биа протегна ръце към Макс.

— Макс, милото ми момче, подай ми ръка, ако обичаш.

Тя взе един абаносов бастун със сребърна дръжка и измери племенника си с поглед, който му показа, че не иска да прилича на инвалид пред госта.

— Макс ще ме придружи на вечеря — оповести тя. — Фреди, скъпи мой, ще придружите ли Аби и останалите момичета? Съжалявам, следващия път ще го организираме по-добре и ще имаме повече джентълмени и равен брой господа и дами на масата.

Макс й помогна да стане, взе ръката й и й позволи да се облегне тежко на здравата му ръка. Ранената го болеше, както и рамото, но беше търпял и по-големи болки.

Той проследи с поглед как Фреди ужасно фамилиарно пъха ръката на госпожица Абигейл в сгъвката на лакътя си, казва й нещо тихо — не чу какво — и тя се засмя; тих, задушевен смях, като вода, която ромоли по камъните в планински поток.

— Макс, подкрепата е хубаво нещо, но ако ми стиснеш малко по-силно ръката, ще я счупиш! — обади се недоволно леля Биа.

С негова помощ и с бастуна си тя успя да влезе в трапезарията, без дори да залитне. Макс я настани начело на масата, после се обърна да настани госпожица Абигейл. Фреди обаче го изпревари, затова той настани Джейн и Дамарис, а Фреди — Дейзи.

Докато минаваше край Макс, за да заеме мястото си от другата страна на масата, Фреди леко го потупа между лопатките и измърмори:

— Пасти, как не!

— Пасти ли? — Леля Биа го бе чула. — Пасти ли казахте?

Фреди примигна, както никога онемял. И за огромно удоволствие на Макс започна да се изчервява. Макс не мислеше, че го е правил, откакто навърши тринайсет.

— Да, лельо Биа. Напоследък Фреди е развил… ъъъ, почти мания по отношение на пастите. Клетият Фреди! Тук няма да намериш пасти.

— Виждам — измърмори Фреди и му отправи мрачен поглед.

— Не сме сигурни — успокои го леля Биа. — Федърби, попитай готвачката дали имаме пасти. Господин Монктън-Кумс иска да ги опита.

— Не, не, всичко е на… — започна Фреди, но Федърби, съвършен иконом до мозъка на костите си, вече се бе отправил на мисия за пасти.

* * *

Фреди се качи в двуколката до Макс, взе поводите и го удари силно по рамото. Макс се ухили, макар че това беше ранената му ръка.

— Това пък защо?

Много добре знаеше защо, но усещаше, че това е възможност да започне разговор.

— Каза, че били пасти.

Конярят освободи оглавниците на конете и скочи отзад, докато двуколката потегляше с бърза скорост.

— Не, ти го каза — отговори Макс. — Аз само казах, че много четат.

Фреди го изгледа възмутено и пак го удари.

— Скучни и сериозни, така каза. Скучни и сериозни? Тези момичета преливат от живот! Беше чудесно да съм в тяхната компания.

— Е, аз дори не знам какво точно е паста.

— Тогава не си позволявай да съсипваш репутацията на чаровните момичета. Пастите са скучни, сериозни, обикновено безлични — макар че от време на време ще откриеш някоя скрита зад красиво лице — и са твърдо решени да си намерят мъж и да превърнат живота му в ад. Да го поправят. Да го заставят да се занимава с Добри дела и да ходи на Беседи за усъвършенстване. — Той потръпна.

— О! Значи не са пасти.

— Не са — потвърди Фреди, после си спомни още нещо и добави с изпълнен с огорчение глас: — Проклятие, трябва да те халосам право в носа от тяхно име. Освен това ми каза, че са безлични като жаби. Жаби?!…

— При пътуванията си съм виждал няколко невероятно красиви жаби… — започна Макс, а после избухна в смях и вдигна ръце в знак на поражение. — Добре, вземам си думите назад. И се извинявам. Най-покорно и смирено — добави той без капка покорство и смирение.

Фреди изсумтя. Конете продължиха да препускат по нощните улици.

Макс се засмя.

— Само да се беше видял… — За кратко се възцари мълчание. — А когато леля Биа изпрати иконома в кухнята за пасти…

— Още една дума, и те изхвърлям от каретата — предупреди го с достойнство Фреди.

Известно време пътуваха в мълчание, след което Макс попита:

— Значи ще ги наглеждаш, докато аз съм в Манчестър?

— Наистина ли са в опасност?

— Така мисля.

— Тогава, разбира се, ще ги наглеждам.

И двамата не казаха нищо повече. След малко, когато приближиха къщата на Барни Макфий, Фреди добави:

— Знаеш, че щях да ги наглеждам, дори да бяха пасти.

— Знам — успокои го Макс, ухили се и добави: — Но щеше да доведеш по-възрастна придружителка да те пази.

— Много си прав! Наистина щях — увери го най-искрено приятелят му.

* * *

В края на седмицата преместването в новата къща на площад „Бъркли“ завърши. Макс, Аби и Федърби бяха надзиравали малка армия от усърдни прислужници и Аби бе работила най-много от всички. Толкова много искаше да превърне къщата в уютен дом! „За лейди Биатрис — казваше си тя. — И за него.“

За да не се тревожи възрастната дама, Фреди я заведе заедно с Джейн, Дамарис и Дейзи на разходка с двуколка в парка, а после ядоха сладолед в „Гънтър“. След това трите момичета и един лакей пресякоха площада и влязоха в новата къща, а Фреди заведе лейди Биатрис да пие чай с майка му. Когато се върна, всичко беше подредено и обитателите на къщата бяха готови да я посрещнат.

„Уморена е“ — помисли си Аби, когато видя как лейди Биатрис се обляга тежко на ръката на племенника си, докато той я въвеждаше в къщата. Но блясъкът на удовлетворение в очите на възрастната дама, когато се огледа наоколо, не можеше да се сбърка с нищо друго.

Всичките й любими мебели, блестящи от восък, бяха тук. Във всички стаи имаше цветя, което беше сериозно постижение предвид студеното лято. Фактът, че цветята бяха дело на лорд Девънам, беше друга изненада. Аби бе споменала, че би било хубаво да има цветя, и той очевидно бе поръчал цели купища.

Лейди Биатрис влизаше от стая в стая и проницателните й стари очи поглъщаха всичко.

— Толкова е вълнуващо! Съвсем ново и различно — промълви тя, — но всичките ми любими неща са тук. Чувствам се напълно у дома си.

Тя се тръшна в любимото си кресло и се усмихна на Аби.

— Усещам финия ти допир, госпожице Кра…

— Всички помогнаха — прекъсна я припряно Аби. Надяваше се, че лорд Девънам не е забелязал. Лейди Биатрис явно беше много уморена, за да допусне такава грешка. — Харесва ли ви?

Възрастната дама се огледа и кимна.

— Тук ще бъда щастлива, усещам го. Федърби, мисля, че събитието изисква…

— Шампанско ли, милейди? — попита съвършеният иконом и поднесе бутилката и чашите с елегантен жест.

* * *

На другия ден Макс замина за Манчестър. Преди да потегли, говори с леля си, която току-що бе закусила в спалнята си.

— Фреди се съгласи да наглежда нещата тук, докато ме няма.

Тя махна с ръка.

— Нямам нужда от грижите на един елегантен безделник. Може да извежда момичетата и да им показва това-онова. До момента не са видели почти нищо от Лондон.

— Не, казах му, че засега не бива да се отдалечават от къщи. Могат да се разхождат в парка, стига Фреди или някой лакей да е с тях. Нищо друго.

До ушите му достигна пронизително мяукане. Макс се огледа, но не видя нищо.

— Не бива да се отдалечават от къщи ли? Могат да се разхождат в парка? — повтори тя и присви очи. — Защо го правиш, защото искам да представя тези момичета в обществото ли? Защото ако е така, Макс Девънам, ако си мислиш, че ще държа момичета скрити само защото ти не знаеш кои са роднините им…

— Не е заради това.

Мяукането се разнесе отново, по-високо и по-тревожно.

— Какво е тогава?

Проклятие! За да не тревожи леля си, не й беше казал нищо за нападението над Аби. Сега потърси спасение във властността.

— Просто направи това, което ти казах, лельо Биа. Знам, че искаш да представиш тези момичета в обществото, но повярвай ми, не бива. — Той вдигна ръка. — Недей да спориш. Взел съм решение.

Наведе се и я целуна по бузата.

— Пази се. Връщам се след седмица, най-много десет дни.

Тя се нацупи.

— Семейство Парсли, предполагам.

Той наклони глава.

— Семейство Парело, да.

— Надявам се, че когато стигнеш там, няма да установиш, че скъпата госпожица Парсли е паднала от някоя скала.

Макс не й обърна внимание.

— Докато ме няма, можеш да се обръщаш към Фреди за всичко, от което имаш нужда. Надявам се, когато се върна, да те заваря по-здрава от всякога.

Сега разбра откъде идва мяукането.

Лейди Биатрис изсумтя.

— По-здрава от всякога? Затворена в къщата през цялото време? Нали имам нужда от вълнения! Така каза докторът.

Макс се изправи.

— До завръщането ми ще трябва да черпиш вълнения от романите, които толкова обичаш. И от този малък демон.

Той протегна ръце и внимателно свали котенцето Макс от горния край на завесите.

— Невъзпитаните котенца редовно стават на жилетки от котешка кожа — съобщи му той строго.

— О, да, романите! Почти бях забравила.

Сега тонът на леля му беше толкова различен, че веднага събуди подозренията му. Той остави котенцето на земята.

— Какво си забравила?

— Че единствените вълнения, които преживявам тези дни, идват от книгите. А, изглежда, и от момичетата. Е, добре, просто ще трябва да се справим, нали така? Довиждане, Макс, скъпи. Пази се.

Изражението й беше притеснително кротко, но той бе оставил строги нареждания на Фреди, Федърби и Аби и му предстоеше дълго пътуване.

— Довиждане, лельо Биа.

* * *

— Не ми говори за племенника ми — нареди лейди Биатрис. — Толкова е вбесяващ!

— Знам — отвърна Аби с успокоителен тон. Можеше да се досети какво е сторил лорд Девънам, за да ядоса леля си. Същото, с което ядоса и нея.

— Той ми заповяда — заповяда ми, забележи! — да не въвеждам теб и момичетата в обществото! Когато току-що се преместихме тук именно за да бъдем близо до обществото! — Тя изсумтя. — Станал е непоносимо властен — смята, че мъжете управляват света! Е, може и наистина да управляват света, но мен — в никакъв случай!

— Не, разбира се — съгласи се Аби.

— Мисли си, че е достатъчно само да издаде заповед и аз ще му се подчиня!

— Не е възможно — отговори Аби и прикри усмивката си. Лорд Девънам едва ли беше толкова наивен.

— О, възможно е! Смята, че само защото ме накара да се преместя на това място, може да ми казва как да живея.

Аби издаде поредния успокоителен звук и лейди Биатрис насочи гнева си към нея.

— А ти защо ми хъмкаш така? Знаеш ли колко е дразнещо? Аз не съм кокошка, че да ме успокояваш така! Нали не вярваш, че племенникът ми е прав? Защо и ти не го критикуваш?

— Не мисля, че е редно да критикувам някого зад гърба му, докато живея в къщата му.

Вече беше провела — и загубила — този спор с лорд Девънам.

Лейди Биатрис изсумтя.

— Каква абсурдна идея! Аз мога.

— Да, но вие сте му леля.

Лейди Биатрис вдигна лорнета си и изгледа Аби.

— Значи не го смяташ за дразнещ?

— Смятам го за упорит, подозрителен и властен.

И мил, и… прекалено привлекателен за душевното й спокойствие.

Лейди Биатрис се облегна на възглавниците си.

— А това не е ли критика?

Аби се усмихна.

— Не, госпожо, просто… наблюдения.

Очите им се срещнаха и двете се разсмяха.

— Е, добре — призна Аби, — понякога наистина ме дразни, но си има причина. Ние може и да не сме такива авантюристки, за каквито ни мисли, но все пак сме авантюристки. Не сме тези, за които се представяме, и той иска да ви предпази от нас.

— Глупости! Вие сте прекрасни, добри момичета и дълбоко в себе си Макс го знае, в противен случай никога нямаше да позволи да се пренесете в къщата му. Но като всички мъже от рода Девънам, и той все иска да става на неговото. Запомни го от мен, скъпа моя, пренебрежението му се отразява добре. Полезно е за характера му.

— Ще го запомня.