Ан Грейси
Подарък от съдбата (13)

Глава 12

… макар че ми трябваше много време да убедя сам себе си в собствената си правота, но не е ли основателен все пак страхът ми, че може да сгреша?

Джейн Остин, „Разум и чувства“^[1]

Денят на Макс бе преминал добре. Втората от двете къщи, които Бартлет бе намерил в Мейфеър, се оказа напълно подходяща и Макс му нареди да я купи. Пътуването до Ричмънд беше прекрасно, пътят беше хубав, времето студено, но сухо, а странноприемницата, в която спряха да обядват — чудесна. Този ден му напомни всичко онова, което му беше липсвало от Англия.

Денят се увенча с новината, че приятелят на Фреди наистина продава всичко, и Макс купи открита карета и два великолепни коня, които спокойно можеха да се съревновават с бегачите на Фреди, както и двойка дорести, които според него щяха да са идеални за кабриолета на леля му. Всички те щяха да пристигнат утре.

Смяташе да завърши деня с вечеря в клуба заедно с Фреди и някои от старите си познати и се отби само да се преоблече и да съобщи на леля си за намеренията си. Вратата й беше отворена. Той надникна вътре.

— Какво, за бога?!…

Цялата спалня бе покрита с всевъзможни цветове, платове и дрехи, като пещерата на някой Аладин в рокля. Дори повече от обичайното.

— Какво правите? — попита той и предпазливо огледа купчината платове. Предполагаше, че някъде отдолу има заровени котенца.

— Макс, скъпи!

Очите на леля му бяха леко зачервени, сякаш беше плакала.

Макс стигна до нея с две крачки и пое ръцете й в своите.

— Лельо Биа, какво има? Какво се е случило?

— Нищо, нищо. Разглеждаме старите ми рокли и, о, спомените!

Тя размаха смачкано парче дантела.

— Малко си поплаках от сантименталност, това е всичко. Но като цяло се смях така, че ми се насълзиха очите.

— Разбирам — измърмори той и погледът му се плъзна по хаоса от дрехи.

— Не, милото ми момче, не разбираш, но нищо. Спомних си младостта и ми беше много приятно. Тези момичета така ме разсмяха, че щях да се пръсна по шевовете. — Тя се изсмя. — „По шевовете“, момичета, чухте ли? Това беше игра на думи.

Всички момичета освен Дейзи бяха облечени със старомодни дрехи, които малко им висяха, като малки момиченца, които се преобличат в роклите на майка си. Но Аби не беше дете. Беше облечена — полуоблечена, забеляза той и пулсът му се ускори — с брокатена рокля с обръчи от осемнайсети век. Сега помръдна леко, отбранително.

Беше застанала с гръб към огледало с подвижна рамка и Макс веднага видя, че роклята не е завързана както трябва…

Госпожица Чанс беше гола от врата чак до кръста. Дъхът му секна, а погледът му проследи изящната линия на гръбнака й.

Без да подозира какво му разкрива огледалото, тя го погледна спокойно, убедена, че роклята, която придържаше до гърдите си, я прикрива напълно. Раменете и ръцете, както и гърбът й, бяха съвсем голи. Не носеше риза.

Ако пуснеше роклята…

По едва прикритите й гърди пропълзя лека руменина с цвят на дива роза и бавно се плъзна към бузите й. Беше забелязала, че Макс я гледа.

Той с усилие откъсна поглед от нея. От отражението й в огледалото.

— Тези умни момичета ще ушият нови рокли от старите ми дрехи. Проверяваме да видим кое е подходящо.

— Всичко — прошепна Дейзи и въздъхна. — Всички са толкова красиви!

Думите на леля му най-после проникнаха в замъгления му мозък.

— От старите ти дрехи? Милостиви боже, защо?

Леля му вдигна рамене.

— Точно това казах и аз, но те настояват. Затова ще им ги дам всичките. — И тя посочи към бъркотията от рокли, която бе покрила стаята.

Момичетата ахнаха. И госпожица Чанс ахна и се наложи да вдигне роклята си по-нагоре. Докато Макс я гледаше, тя крадешком посегна с ръка зад себе си. Дали бе усетила течение? Отново ахна и мина зад един параван, който скри от погледа му стройния й бял гръб и раменете.

Макс дочу шумолене зад паравана и си представи как зелената копринена рокля се смъква на гънки по тялото й и се събира около краката й. Представи си я как излиза гола от зелен басейн като Венера на Ботичели. Преглътна, за да прогони буцата в гърлото си, и изтласка този образ от ума си, като си каза, че всъщност чува как сивата вълнена рокля се спуска по тялото й.

— Стари дрехи? За бога, аз имам склад за коприна, лельо Биа! — каза той раздразнено. — Можеш да вземеш оттам всичко, което ти трябва.

Това предизвика нова вълна от ахкания и цял куп въодушевени възклицания, по средата на които госпожица Чанс излезе иззад паравана изчервена, както бе очаквал, и покрита до брадичката от сивата рокля. Тя погледна към него, наведе се и вдигна рижавото котенце. Макс не можеше да види изражението й.

Реши да съобщи смайващата новина сега, докато леля му беше в добро настроение.

— Хубаво е, че преглеждаш старите си вещи, лельо Биа. Ще се местим.

— Ще се местим? — повтори тя, зарови пипнешком в купчината дрехи на леглото си и намери лорнета. Вдигна го и погледна Макс с ококорени очи. — Нали няма да е в Девънам Хол? Не в провинцията? Защото ще ти кажа още сега, Макс, няма начин да ме…

— В Мейфеър.

— Мейфеър?

— Тази сутрин купих къща на площад „Бъркли“. Следващата седмица се местим там. Така че можеш да кажеш на прислужниците да започват с опаковането на багажа.

В спалнята се възцари смаяно мълчание. Най-после леля Биа попита:

— Купил си къща?

— Да.

— И ще се местим? И кога смяташе да ми го кажеш?

Макс се усмихна.

— Сега. И няма смисъл да спориш, лельо Биа. Ще се преместим в новата къща в началото на следващата седмица.

Леля му го изгледа през лорнета си.

— Ами ако ти кажа, че не искам да се местя?

Той просто я погледна.

— Както казах, ще ти се наложи до го направиш до края на седмицата. А сега ме извинете, дами, имам уговорка за вечеря в клуба. Пожелавам ви приятна вечер.

И преди някой да успее да каже нещо, той си тръгна.

Настъпи кратко мълчание. Момичетата гледаха лейди Биатрис, притеснени за чувствата й.

Тя отвърна на погледа им.

— Е, добре — каза след миг, — обичам властните мъже.

— Какво? — ахна Джейн.

— Стига да прави точно това, което искам.

— А ако не го прави? — попита Аби.

— О, тогава е непоносимо арогантен и само се меси във всичко.

Аби се усмихна.

— И в такъв случай?

— В такъв случай много се радвам, макар че, разбира се, няма да го кажа на племенника си. Поне не до края на седмицата — довери им лейди Биатрис. — Мъжете не бива да си мислят, че може да става на тяхната всеки път, без усилия.

— Значи наистина нямате нищо против да напуснете тази къща?

— Абсолютно нищо. Ако искате да знаете истината, уморих се от нея. Живея тук, откакто дойдох като млада булка — преди повече години, отколкото искам да си спомня. Това беше лондонският ми дом, единственият ми дом, след като почина съпругът ми, но никога не съм го харесвала. И Девънам Хол не харесвах — семейното имение на семейство Девънам, скъпи мои. Слава богу, от години не се е налагало да ходя там. Макс уреди нещо, преди да замине, така че нямаше нужда да се занимавам с него. Никога не съм понасяла провинцията. Толкова е шумна — патки, кучета и какво ли не. Не, не патки — пауни. Покойната ми свекърва ги обожаваше и имаше цяла дузина. Чували ли сте някога крясък на паун? — потръпна тя. — Като вик от гроба е. Смразява ти кръвта.

Аби се засмя.

— Значи нямате нищо против да се преместите в Мейфеър?

— Абсолютно нищо, скъпа моя. Крайно време беше за промяна, а в наши дни всички живеят в Мейфеър. Разбира се, ще бъде малко тясно…

— Тясно? На площад „Бъркли“?

— Именно. Всички тези модерни къщи са тесни. Предполагам, че ще има само пет-шест спални. Но какво би могло да се очаква? Вече никой в града не строи къщи с нормални размери. Предполагам, че ще се сместим.

Аби се усмихна, но не каза нищо. Беше прекалено заета да се пита дали плановете на лорд Девънам включват сестрите Чанс.

* * *

— Каза, че щял да премести леля си в Мейфеър. И той щял да се премести там. Не спомена, че и ние ще отидем с тях — каза Дамарис по-късно вечерта.

Значи не само Аби бе забелязала този пропуск. Леля Биатрис се бе оттеглила за сън и момичетата се бяха събрали в малкия уютен салон на долния етаж.

— Мислиш, че няма да ни вземе, така ли? — попита Джейн.

— Лейди Биа няма да му позволи — каза Дейзи.

Всички погледнаха към Аби.

— Дейзи е права. Лейди Биатрис няма да се откаже от нас без борба, но това променя всичко.

— Не виждам защо — възрази Джейн.

— Новата къща ще бъде негова и в нея ще се слуша неговата дума. Ако иска да се махнем…

Настъпи продължително мълчание, нарушавано само от пращенето на огъня в камината.

— Спестихме ли достатъчно, за да отидем в Бат? — попита Дамарис.

Аби поклати глава.

— С роклите, които ни даде лейди Биа, ще имаме достатъчно плат за дрехите, които ни трябват — каза Дейзи. — Но ще ми отнеме повече от седмица за да ги ушия.

— Чухте ли какво каза той за склада за коприна? — попита Джейн.

— Не се надявайте. Предложи го на леля си, не на нас — каза Аби.

— Нова коприна. Питам се какъв ли е този склад — измърмори Дейзи. — Никога не съм шила нещо от нов плат. Никога не съм рязала нещо, което да не е било носено.

— Просто ще трябва да го убедиш да си промени мнението, Аби — каза Джейн.

— Аз ли? Защо си мислиш, че ще ме послуша?

— Той те харесва.

— Глупости.

Джейн сви рамене.

— Не знаеш как те гледа, когато си мисли, че не го виждаш.

— Вярно е, Аби — подкрепи я Дамарис. — Смятам, че той те желае.

— Още по-хубаво. Когато един мъж те желае, можеш да го въртиш на пръста си.

— Джейн! Къде си чувала подобни неща?

Сякаш не знаеше!

Джейн я изгледа многозначително.

— Няма нужда да ме гледаш така. Знаех го още когато бях в „Пилбъри“.

— Е, добре, дори и лорд Девънам да ме желае, в което силно се съмнявам, нямам представа как да му повлияя. Спомнете си, че е сгоден.

А ако той наистина я желаеше… Аби знаеше накъде води тази пътека. Това беше игра с огъня — беше го научила за своя сметка.

Колкото и обиграна да изглеждаше Джейн, каквото и да говореше за желанието и как да въртиш мъжете на пръста си, тя все още беше невинна и със свободно сърце. Дори не подозираше за опасностите, за болката, която можеше да последва от такива игри.

Лорд Девънам може и да я привличаше, но Аби никога нямаше да се поддаде на тези чувства. Желанието беше нещо, което не искаше да събужда никога вече, у никой мъж. Веднъж се опари жестоко. Не искаше да изпита такава болка отново.

Но разговор, доводи, спор — с тях можеше да опита.

— Утре ще говоря с него — обеща им тя.

По-късно, докато се приготвяха да си лягат, Аби потърси сестра си. Все още беше малко притеснена от това, което Джейн беше казала за брака.

— Мислех, че си спомняш колко щастливи бяха мама и татко заедно.

— Ами, мисля, че си спомням, но най-вече помня как ти ми разказваше колко са били щастливи.

— Защото наистина бяха щастливи. И обичаха много и двете ни.

Джейн кимна.

— Знам.

— Тогава защо не искаш и ти да преживееш същото?

Джейн я изгледа печално.

— Защото това са само разкази, Аби. Всичко, което си спомням за татко, е как ме вдигаше високо във въздуха и колко защитена и висока се чувствах в ръцете му. И усмивката му. Но си спомням разказите на мама за дебюта й, за баловете и всичко останало, защото ти ми ги разказваше често, когато бяхме в „Пилето“. За мама си спомням предимно, че през цялото време беше болна и кашляше.

Аби я изгледа ужасена.

— Нищо друго ли не помниш за тях? Нищо хубаво?

Джейн вдигна рамене.

— Спомням си най-вече това, че ми беше студено, Аби, и че бях гладна и уплашена, и как няколко пъти трябваше да избягаме посред нощ от квартирата, защото татко не можеше да плати наема. И си спомням как мама постоянно се тревожеше и се опитваше да го скрие от татко, как татко правеше същото и как ти се тревожеше най-много от всички.

— Аз ли?

— О, Аби, ти прекара цялото си детство в тревоги за всички нас. И все още го правиш. И си помислих, че ако това означава да се омъжиш по любов, никога няма да го направя. Не искам децата ми да преживеят онова, което преживяхме ние.

— Никога не съм помисляла… Не осъзнавах, че си забелязвала всички лоши неща. Ти беше толкова малка.

Когато майка им умря, Джейн беше едва шестгодишна.

— Тогава не разбирах, но помнех много неща. И мисля, че когато си малък, запомняш лошите неща по-лесно от добрите. След като ти напусна Пилето, имах предостатъчно време, за да помисля за всичко това и да осъзная, макар и късно, какво означава то. Тогава реших, че никога вече няма да гладувам, да зъзна от студ или да треперя от страх.

— О, Джейн! — въздъхна Аби и прегърна сестра си. — А после те отвлякоха.

Джейн я погледна решително.

— Да, и това, че въпреки всичко успях да избягам от бордея невредима, сигурно означава нещо. И в онази таванска стая можех да умра от треската, но не умрях. Тогава реших веднъж завинаги. Човек има само един шанс в живота, Аби, и аз възнамерявам да се възползвам от всичко, което ми се удаде, за да увелича своя.

Тя сграбчи ръцете на Аби.

— Мама имаше хубаво лице, но го похаби напразно. Аз няма да похабя единственото, което Господ ми е дал. По някакъв начин ще се омъжа добре и ще заживея по-хубав живот. И, голяма сестричке, ще те взема с мен.

Аби я прегърна силно. Не беше съгласна с нея — да се подчини на любовта си към баща им беше правилното нещо за майка им, независимо от цената. Да повярва в противното бе предателство към тях и към любовта им. Тази любов беше единственото сигурно нещо в детството им и ако не вярваше в нея… значи не можеше да вярва в нищо.

Аби също не бе забравила лошите неща, но си спомняше повече от Джейн и най-важният от спомените й беше, че любовта, която родителите й изпитваха един към друг и към децата си, правеше лошите времена по-добри.

Но в друг смисъл сестра й беше права: сега, с лейди Биатрис, имаха шанс да си създадат по-добър живот и тя трябваше да го сграбчи с две ръце.

Да съблазни лорд Девънам беше изключено. Дори да беше от жените, които умеят да съблазняват мъжете и да ги подчиняват на волята си — а тя не беше, — това би било прекалено рисковано, твърде болезнено. Винаги жените плащаха цената.

Все пак можеше да се опита да говори с него. Човек никога не знае. Може би щеше да я послуша, макар че се съмняваше.

Не беше съблазнителка, но пък имаше мозък. Само ако можеше да измисли план!

* * *

След изненадващото съобщение на лорд Девънам лейди Биатрис цяла сутрин писа писма до всичките си стари приятели: съобщаваше им, че е болна, но е на път да се възстанови напълно и от следващата седмица ще заживее в новия си дом на площад „Бъркли“, където с удоволствие ще приема посетители. Последните пет думи бяха дебело подчертани и Аби подозираше, че щяха да имат тежест почти колкото кралска заповед.

Едва бяха разпратили първите писма, когато късно следобед същия ден някой позвъни на входната врата. След няколко минути Федърби влезе с визитна картичка на сребърна табличка. Лейди Биатрис я разгледа през лорнета си.

— Клара Бедингтън! — възкликна тя зарадвана. — Една от най-старите ми приятелки! Поканете я, Федърби — продължи тя и се обърна към момичетата: — Добре, че днес реших да се облека и да сляза долу. Представете си, ако Клара ме беше видяла да се излежавам в леглото. Голяма е клюкарка!

Тя оправи косата си и красивия си кашмирен шал и изправи гръб в креслото.

Федърби обяви влизането на посетителката.

— Лейди Бедингтън, милейди.

В салона с въодушевена крачка влезе дребна закръглена жена, зад която се влачеха няколко шала и една огромна кожа. Тя забързано прекоси салона и прегърна лейди Биатрис.

— Скъпа моя Биа, когато получих писмото ти, просто не можах да се стърпя! Знаеш ли, не помня колко пъти идвах у вас последната година, а онзи ужасен иконом все ми казваше, че не си си вкъщи, дори за moi^[2]. Така се радвам, че си се отървала от този неприятен човек. Новият ти иконом е много по-свестен! — И тя удостои Федърби с благосклонна усмивка, подавайки му два шала и украсен с ресни слънчобран от промазана коприна. Той ги прие с непоклатимо спокойствие. — Знаеш ли, толкова се притесних за теб, че писах на племенника ти. И виждам, че си била болна — нищо чудно, при това ужасно време! Можеш ли да повярваш, че е лято? Лято? Човек направо може да замръзне!

Тя взе един от шаловете обратно от Федърби и го преметна на врата си с драматично движение, което предизвика котенцето Макс да се хвърли към изкусителните ресни.

— Мили боже, това котенце ли е? Колко интересно! Мразя котките. Тази твоя болест — нали не е заразна? Първо за това трябваше да попитам, нали? Няма значение, сигурна съм, че няма да ме заразиш. Как си, скъпа моя?

— Добре съм, Клара, благодаря. А ти изобщо не си се променила. Не, не е заразна и благодарение на тези прекрасни момичета — моите племенници, нали разбираш — всеки ден укрепвам все повече.

Тя представи четирите момичета на лейди Бедингтън и добави:

— Знам, че съм ужасно невъзпитана, но, Клара, нали няма да имаш нищо против Аби да довърши главата, която ми четеше, когато ти дойде? Току-що започна втората глава и сме на много интересно място. Няма да отнеме повече от десет минути. — Погледна към Федърби и добави: — А междувременно икономът ми може да ни донесе чай и сладкиши.

— Книги ли си започнала да четеш, Биа? Всемогъщи небеса! Да, разбира се, че нямам нищо против, щом искаш.

Но макар че се остави да я настанят в удобно кресло до огъня, беше очевидно, че молбата й се струва странна.

И все пак, когато Аби продължи да чете, лейди Бедингтън се запремества напред в креслото, усуквайки шала си на въже, и се заслуша с интерес. В края на главата гостенката вече седеше на самия ръб на креслото и чакаше с нетърпение всяка дума. Когато Аби свърши главата, лейди Бедингтън се облегна назад и възкликна:

— Виж ти! Не съм подозирала, че може да има толкова забавна книга!

— Знам — съгласи се лейди Биатрис. — Не помня кога за последен път съм чела книга, преди тези момичета да се преместят да живеят при мен. Всички книги, които ме караха да чета, бяха ужасно скучни. Все за усъвършенстване — с поуки, уроци и проповеди или пък с факти. И това само в случаите, в които успявах да разбера за какво става въпрос в тези пусти книги. Но Аби и момичетата винаги намират интересни истории и единственото, което е усъвършенствано след четенето, е настроението ми.

— Иска ми се да бях прочела началото на тази — каза лейди Бедингтън.

Аби вдигна книгата, за да й покаже заглавието.

— Винаги можете да купите книга или да я заемете от библиотеката.

Лейди Бедингтън присви очи към заглавието. После поклати глава, размествайки шала си.

— Няма смисъл, скъпа моя. Напоследък не мога да чета нищо. Зрението ми отслабва.

— Знам — съгласи се лейди Биатрис. — Точно затова тези момичета са същински Божи дар.

— Вие четете много добре, госпожице Чанс. Беше забавно като в театъра, уверявам ви.

Федърби дойде с чая и сладкишите и Аби и момичетата се оттеглиха, за да оставят двете стари приятелки да се наприказват.

След няколко часа лейди Биатрис повика Аби в салона.

— Лейди Бедингтън ще остане за вечеря, скъпа.

Аби се усмихна на гостенката. Беше очевидно, че посещението й се отразява много благотворно на лейди Биатрис.

— Колко хубаво. Искате ли да говоря с готвачката и…

— Не, не, Федърби ще се погрижи за това. Лейди Бедингтън има специална молба към теб. Давай, Клара.

Лейди Бедингтън се поколеба, задърпа ресните на шала си и каза:

— Скъпа госпожице Чанс, имате ли нещо против да ми прочетете първата глава от тази прекрасна книга?

За един дълъг миг Аби се взира в нея, без да каже нищо. В ума й се бе зародила идея — безумна, навярно налудничава идея… Ако успееше да я осъществи… това можеше да се окаже решението на всичките им проблеми.

— Аби? — подкани я лейди Биатрис.

Аби се сепна и взе книгата.

— Извинете, бях се отнесла. Разбира се, с удоволствие ще ви я прочета, лейди Бедингтън. — Тя погледна към лейди Биатрис и каза: — Просто ми хрумна… една идея.

Лейди Биатрис беше много проницателна.

— За онова, което си говорихме онзи ден ли? За сестра ти и за обществото?

Аби кимна.

— Тогава ни кажи, скъпа моя. Клара няма да има нищо против.

Аби изложи идеята си.

— Литературно общество ли? — възкликна лейди Биатрис и сбърчи нос. — Където ще обсъждаме книги, които никой не иска да прочете, и всички ще се правят на много образовани и ще се съревновават кой ще каже най-интелигентните неща?

Тя направи отвратена физиономия. Старата й приятелка кимна в знак на съгласие.

Аби нетърпеливо се наведе напред.

— Да, но това няма да е такова литературно общество. Това ще е забавно.

— Забавно ли? — попита със съмнение лейди Биатрис.

— Ще бъде почти същото като това, което правим сега — някоя от нас ще чете една глава на глас, а после ще разговаряме, ще пием чай и ще ядем сладкиши, както обикновено.

Лейди Биатрис присви очи.

— И няма да има духовити забележки? Няма да търсим метафори, теми и скрити значения, да опустеят дано?

— Не и ако не искате — увери я Аби. — Все пак това ще бъде вашето литературно общество и вие ще определяте правилата.

На лейди Биатрис това очевидно й хареса.

— Значи ще бъде само заради историята и компанията? — попита лейди Бедингтън.

Аби кимна.

— Какво мислите?

Това нямаше да запознае Джейн с изгодни партии, но поне щеше да й позволи да общува с майките и лелите им.

— Литературно общество за хора, които не искат да се усъвършенстват — промълви замислено лейди Биатрис. — Просто интересни истории, с вино и сладкиши… Харесва ми.

Тя погледна към Аби и добави:

— Някой подходящ млад мъж спокойно може да бъде убеден да придружи майка си на подобно събитие.

Аби се усмихна на оптимизма й.

— Не съм толкова сигурна. Подобно общество няма да е по вкуса на младите мъже…

— Глупости! Трябва само да ги докараме тук първия път. След като се запознаят с тези хубави момичета, ще драпат със зъби и нокти да се върнат.

Аби се засмя.

— Много ми допада оптимизмът ви!

— И така, кога започваме? Официално, имам предвид — уточни лейди Биатрис. — За начало ще разпратя покани…

— А аз ще разпространя новината — добави лейди Бедингтън. — О, ще бъде толкова забавно, Биа!

Лейди Биатрис потри ръце.

— Да, наистина. Смятам, че идеята е чудесна, Аби. И, Клара, мисля, че не трябва да споменаваме за това на племенника ми. Той се притеснява за всичко и със сигурност ще каже, че това ще ме преумори, а то, разбира се, няма.

Тя намигна на Аби.

— Хайде, скъпа моя, Клара чака да й прочетеш първата глава, а след това е време за вечеря.

* * *

— Боже, каква приятна вечер! — възкликна лейди Бедингтън към края на вечерята. — Разбирам какво имаш предвид. Тези момичета наистина вдъхват живот на къщата. Иска ми се и аз да имах племенници с възхитителни идеи, но нямам…

Тя млъкна, замисли се и отправи озадачен поглед към лейди Биатрис.

— Мислех, че си единствено дете, Биа. Или момичетата са племенници на покойния ти съпруг?

Аби зачака отговора на лейди Биатрис. Почетна леля — така бяха решили тя и останалите да обяснят настояването на лейди Биатрис, че са й племенници. От онези лели, които са скъпи приятелки на семейството и децата ги наричат „лельо“ от обич, а не заради кръвна връзка.

Аби погледна към лорд Девънам. Той се облегна назад в стола си и изгледа леля си със саркастично изражение, което казваше: „Да те видим как ще го обясниш“.

— Не, разбира се! — отговори лейди Биатрис. — Те изобщо не са роднини на семейство Девънам, нито на скъпия ми Макс.

Лейди Бедингтън изглеждаше объркана.

— Тогава…

— Това са момичетата на моята полусестра, разбира се — Гризелда.

— Гризелда? — примигна лейди Бедингтън.

Гризелда? — спогледаха се Аби и Джейн.

Гризелда? — намръщи се Макс.

— Дъщерята на майка ми от втория й брак — обясни съвсем спокойно лейди Биатрис.

— Лельо Биа, ще си вземеш ли от тези вкусни аспержи? — прекъсна я Макс. Каква игра играеше, по дяволите?

— Не, благодаря. Мразя аспержите.

Лейди Бедингтън настоя:

— Не знаех, че майка ти се е омъжила повторно.

— Защото не е — осведоми я Макс и прикова леля си със строг поглед.

— Не, не веднага — съгласи се кротко тя. — Макар че не е редно да излагаш на показ мръсното ни бельо, милото ми момче. Е, все пак тук всички сме приятели, нали? А и накрая те се ожениха точно преди да се роди Гризелда. Беше много романтично… и съвсем почтено — завърши тя и се усмихна на госпожица Чанс.

Лейди Бедингтън поклати глава.

— Гледай ти! Не знаех. Мислех, че е умряла скоро след сватбата ти с Девънам.

— Така е — отсече Макс и се приведе напред. — Ходили ли сте скоро на опера, лейди Бедингтън? Чух, че смятат настоящата постановка по Моцарт за много добра.

Идея нямаше какво изпълняват в „Ковънт Гардън“ и не го интересуваше, стига да му помогнеше да смени темата.

— Не, Макс, скъпи, няма смисъл да продължаваме да се опитваме да прикрием фактите. Майка ми избяга с един австрийски граф — не се отказваше несломимата му леля и внимателно набоде на вилицата си едно грахово зърно. — Баща ми, разбира се, се разведе с нея и покри цялата история. Заяви, че е умряла.

Наистина беше умряла. Макс беше виждал гроба й. Той погледна намръщен леля си. Ситуацията излизаше от контрол. Тя му се усмихна сладко и изяде грахчето с триумфално изражение.

— Беше тооолкова романтично! Графът беше ужасно красив, разбира се, от онези високи златокоси австрийци с очи като син лед. Беше луд по майка ми. Гризелда приличаше на него. Джейн е наследила нейните коса и очи.

Джейн се задави.

— Така ли, госпожице Чанс? — попита лейди Бедингтън.

Госпожица Чанс се поколеба, погледна към Макс с полуразвеселено полубезпомощно изражение и се обърна към лейди Бедингтън:

— Джейн е одрала кожата на майка ни.

Погледът на леля Биа се плъзна към тъмната коса на Дамарис, а Макс се наведе напред и се опита да улови погледа й с надеждата да предотврати следващата безобразна лъжа. Тя обаче вече не можеше да бъде обуздана и препускаше в посоката, в която си бе избрала.

— Гризелда се омъжи за венецианец, един marchese — това е италианската дума за „маркиз“, скъпа моя — обясни тя на Дейзи. — Висок, мургав и също божествено красив. Жените в моето семейство открай време имат късмет в това отношение — омъжват се за невероятно красиви мъже. Милата Дамарис е наследила чертите и косата на баща си.

— Как се казваше този италиански marchese? — попита саркастично Макс и погледът му се насочи към „милата Дамарис“, която бе открила у себе си неочакван интерес към покривката от дамаска. Лицето й беше скрито от погледа му, а раменете й трепереха.

— Венециански, милото ми момче, не италиански. Там не обичат да ги бъркаш. Венеция е онова място с каналите — обясни благо леля му.

— А как се казваше той — този божествен венецианец?

Настъпи кратко мълчание. За миг в очите на леля му се изписа объркване, докато се опитваше да измисли подходящо име. А после отвърна безгрижно:

— Анджело.

— Имах предвид фамилията му — отвърна Макс с нежен, изпълнен със задоволство глас.

Тя вдигна вежди.

— Ами Чанс, разбира се.

— Типично италианско име — Чанс — отбеляза сухо Макс.

На безсрамната му роднина дори окото й не мигна.

— Е, разбира се, във Венеция го произнасят Чанселото — при което госпожица Аби се задави, — но тук ние го превръщаме в английско Чанс. Тези италиански имена са трудни за произнасяне.

— Венециански.

— Точно така, милото ми момче. Радвам се, че внимаваш.

— О, повярвай ми, аз съм направо запленен. Това е като история от някой роман — увери я Макс и забеляза, че сега и госпожица Аби е запленена от покривката. Както и сестра й, госпожица Джейн. Госпожица Дейзи наблюдаваше цялата сцена с отворена уста. „Така и трябва“ — помисли си той.

— Да, нали? Романите са нещо прекрасно, както Клара току-що установи. Вземи си още аспержи, милото ми момче. Изглеждаш малко кисел.

— Удивена съм — обади се лейди Бедингтън. — Като си помисля, че те познавам от толкова години, Биа, а дори не съм чувала за твоята полусестра Гризелда.

— Нищо чудно, тъй като…

— Тъй като татко не обичаше да говорим за нея. Разбира се, горкият Макс израсна, вярвайки в лъжите на татко — продължи леля му и добави с всеопрощаващ тон: — На клетото момче още му е трудно да приеме истината.

Устните на Макс потръпнаха против волята му. Тя наистина беше ужасна.

— Стига толкова, лельо Биа! — предупреди я той.

— Колко хубаво, че сега дъщерите й живеят с теб! — усмихна се лейди Бедингтън на момичетата. — Знам, че винаги си искала дъщери, Биа. Ще ги въведеш ли в обществото този сезон? Колко вълнуващо!

— Не — отсече категорично Макс. Точно тази глупост щеше да я пресече в корен. Още сега. — Нямаме такива планове. Изобщо.

— Ще видим — парира благо леля Биа.

— Няма да видим!

Дойде му до гуша. Не искаше да излага леля Биа пред старата й приятелка, но тя наистина прекали.

— Лейди Бедингтън, трябва да се извиня от името на леля си. Тя ни устрои шега с тези глупости, които си съчини, но мисля, че вече е достатъчно за всички ни. Майка й не се е омъжвала повторно — умряла е, точно както си мислехте, и е погребана в Англия. Няма никаква полусестра Гризелда, няма венециански marchese и няма никакъв австрийски граф.

— О! — И лейди Бедингтън погледна неуверено към леля Биа.

Леля Биа завъртя очи и вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Не му вярвай.“

— Уверявам ви, това е истината — настоя Макс. — Тези млади дами са гостенки на леля ми, но не са й роднини. Нито на мен.

Той погледна към госпожица Чанс с безмълвна заповед да потвърди неговата версия, но раздразнен видя, че тя и останалите още са крайно заинтригувани от проклетата покривка.

— И няма да ги въведе в обществото тази година. Нито когато и да било — добави Макс, когато леля му отвори уста. Той стана от мястото си. — А сега, лейди Бедингтън, вечерта беше прекрасна, но леля ми все още е под лекарско наблюдение и има нужда от сън. Мога ли да ви придружа до каретата ви?

Лейди Бедингтън се сбогува с всички и обеща да се върне на следващия ден за новата глава от книгата. И поглеждайки закачливо към Аби, добави:

— Може да доведа една приятелка.

Докато лорд Девънам съпровождаше лейди Бедингтън до каретата й, лейди Биатрис изпрати да повикат Уилям, за да я занесе веднага на горния етаж. Аби предположи, че иска да се спаси от гнева на племенника си. Възрастната дама вече можеше да изминава кратки разстояния без помощ, но стълбите още не й бяха по силите.

Но преди Уилям да успее да я вдигне, лорд Девънам влезе с отсечена стъпка в трапезарията и я вдигна без предупреждение.

— Аз ще я занеса, Уилям — каза мрачно той. — Трябва да поговоря с тази моя леля.

Тя се засмя и потупа гладко избръснатата му буза.

— Колко възхитително властен си, милото ми момче, а хабиш цялата тази мъжественост за леля си. Трябва да носиш до леглото някоя хубава млада жена, а не старица.

— Иде ми да те удуша! — каза й той.

Тя пак се засмя.

— Не беше ли смешно? Да можеше да си видиш физиономията, когато казах на Клара, че майка ми не е била в гроба си. И Гризелда и нейният италиански marchese.

— Венециански! — изръмжа той. — Венеция е онова място с каналите, нали не си забравила?

Аби и момичетата чуха веселия й смях, докато двамата се качваха по стълбите, преди да изчезнат от погледа им.

— Нали няма да й направи нещо? — попита тревожно Дейзи. Опитът й с мъжете не й вдъхваше доверие.

— Не — отговори тихо Аби. — Той я обича.

— Очевидно е, че тя изобщо не се притеснява — обади се Дамарис.

Дейзи поклати глава.

— И през ум не ми е минавало, че истинска дама като нея ще разправя таквиз опашати лъжи пред хората!

— Да. Трябва да призная, че той го прие много добре — включи се Джейн. — Не сте ли съгласни?

— Много добре — съгласи се Аби. Гласът й леко трепереше. Тя срещна погледа на Джейн. — Но наистина… Чанселото! — И избухна в смях.

Джейн се разкикоти.

— Присмял се хърбел на щърбел! Ти нали каза, че съм била одрала кожата на Гризелда.

— Не съм. Казах, че приличаш на майка ни, а това е съвсем вярно.

— Да, на майка ни, Гризелда Чанселото.

— Майка ни, Гризелда, marchese Чанселото — поправи я Дамарис и трите избухнаха в смях.

— Не виждам кое е толкоз смешно — измърмори Дейзи. — Само още лъжи и нищо друго. Само се закопаваме още повече.

— Не се тревожи, Дейзи — успокои я Аби. — Единствено лейди Бедингтън повярва, а сега и тя знае, че не е истина.

— А щом всички знаят, че не е истина, значи не е истинска лъжа, нали така, signorina^[3] Чанселото? — подметна Джейн и трите пак се разкикотиха.

Дейзи се намръщи и поклати глава.

— Това не ми харесва.

Докато се събличаше за лягане, Аби си помисли за фантастичните измислици на възрастната дама и се усмихна. Пъхна се в леглото с мисълта за литературното общество. Надяваше се, че някои млади мъже, добри партии, можеха да бъдат убедени да дойдат.

А дори и да не дойдеха, ако Джейн се запознаеше с майките, лелите и сестрите им, те можеха да я запознаят с тях в парка или някъде другаде.

Но когато духна свещта и се сгуши под завивките, си спомни как лорд Девънам носи леля си по стълбите, успял да запази чувството си за хумор и търпение въпреки скандалното й поведение.

Помисли си за историята, която й разказа лейди Биатрис — за онова момченце, което чакало предано и страдало мълчаливо и само… И този образ не можеше да прогони.

Когато чу историята, изпита безкрайно съчувствие към това дете, а сега видя ехо от момчето в мъжа — очевидната му обич към леля му, загрижеността му за нея, желанието му да я закриля.

Дори враждебността, която проявяваше към Аби и сестрите й, бе породена от нуждата му да предпази леля си. А това качество й се струваше непреодолимо привлекателно у един мъж.

Госпожица Парсли беше късметлийка.