Ан Грейси
Подарък от съдбата (18)

Глава 17

Много е трудно за щастливците да бъдат смирени.

Джейн Остин, „Ема“^[1]

Без лорд Девънам къщата изглеждаше необичайно тиха. „Или може би — помисли си Аби — защото сега, когато живеем близо до всички модни магазини на улица «Оксфорд», момичетата излизат по-често.“ Не пазаруваха, защото нямаха почти никакви пари за харчене, но черпеха вдъхновение за тоалетите, които Дейзи замисляше за всички тях. Или пък господин Монктън-Кумс ги водеше на разходка с двуколката в парка.

Ограниченията на лорд Девънам не допаднаха и на останалите. Разбира се, нямаха нищо против да излизат, придружавани от господин Монктън-Кумс — кой не би желал да го придружава един толкова красив, забавен и облечен по последна мода светски мъж? — но скоро започнаха да възразяват срещу новите лакеи, Търнър и Хач, които ги следваха навсякъде, облечени в ливреи.

— Толкова е глупаво! — измърмори Джейн, когато Аби ги хвана двете с Дамарис да се завръщат за пореден път без ескорт. — Не ни трябва охрана.

— Заради сигурността ви е — напомни й Аби, макар че и тя тайничко си мислеше, че е прекалено.

— Да, но нападнаха теб, не мен, Дамарис или Дейзи. И нали ти самата каза, че сигурно е бил някой джебчия! Защо трябва да ни следят на всяка крачка? Все едно сме в затвор!

— В затвора човек не може да ходи никъде — напомни й сухо Аби. — А сега престани да се оплакваш. Много добре знаеш, че обещахме на лорд Девънам да не ходим никъде без ескорт, и тъй като живеем в неговата къща, той определя правилата.

— Аз нищо не съм обещавала.

— Аз обещах от името на всички ни — отсече Аби решително. — Затова, моля те, никога повече не го прави.

— Отидохме само до другия край на парка, за да си купим сладолед — намеси се Дамарис с успокоителен тон. Близостта на „Гънтър“ представляваше постоянно изкушение. — През цялото време човек можеше да ни види от къщата.

— О, и, Аби? — възкликна Джейн, която се беше сетила за нещо. — Никога няма да познаеш кого видяхме пред „Гънтър“ — поне аз кого видях, защото Дамарис не го познава.

И без да изчака сестра й да предположи, продължи:

— Сър Уолтър Грийви!

Аби не се сети веднага.

— О, човекът, който ти е намерил онази работа в Херефорд? Говори ли с него?

— Не, защото тъкмо се качваше в каретата си и жена му беше с него — поне си мисля, че беше жена му, защото беше стара. Помахах му, но мисля, че той не ме позна, защото подкара, без дори да ми направи знак. Иска ми се да ми беше отвърнал, защото винаги се държи толкова мило. Сигурна съм, че щеше да купи сладолед и на мен, и на Дамарис — в Пилето винаги носеше на момичетата разни вкуснотийки.

— Е, добре, побързай. Дамите от литературното общество скоро ще пристигнат.

Литературното общество се развиваше много добре. Лейди Бедингтън бе разпространила новината сред приятелките и познатите си и с всеки изминал ден броят на посетителите се увеличаваше. Все още нямаше млади мъже, с изключение на Фреди Монктън-Кумс, който бе дошъл на последната сбирка, но лейди Биатрис хранеше надежди.

Обществото се срещаше три пъти седмично, следобед. През този сезон в Лондон беше скучно, затова светските дами, които не обичаха провинциалния живот, с готовност се възползваха от възможността за следобедно развлечение — нещо, което приятно се различаваше от обичайните сутрешни посещения.

Аби бе решила да започне с много популярна книга, която беше на мода, и макар че повечето дами в литературното общество бяха чували за нея и можеха да я обсъждат в най-общи линии, бе учудващо колко много от тях не я бяха чели. Някои твърдяха, че шрифтът бил прекалено ситен и ги заболявала главата, но както повечето по-късно й признаха, в действителност не си бяха направили този труд, защото книгите никога не им се бяха стрували забавни.

Беше много приятно да вижда как големият салон се пълни при всяка среща. Дори се наложи да поръчат още столове. И всеки път все повече хора водеха някоя приятелка или роднина и лейди Биатрис и Аби се надяваха, че скоро ще започнат да водят и млади мъже.

— Племенникът ми много ще се ядоса — заяви ликуващо лейди Биатрис, — но няма да може да каже нищо, защото аз не ви въвеждам в обществото — нещо, което той строго ми забрани да правя. Не, обществото идва при мен.

* * *

Няколко дни по-късно дойдоха представители на едно друго общество. Аби и лейди Биатрис седяха тихо в уютната задна всекидневна и се наслаждаваха на предобедното слънце, когато Федърби се появи на прага и се прокашля.

Лейди Биатрис вдигна поглед от пасианса си.

— Да, Федърби, какво има?

— Извинете, милейди, но на прага има една… една особа, която иска да види лорд Девънам.

— Както знаете, той замина за Манчестър — отговори тя.

Федърби не помръдна.

Лейди Биатрис вдигна лорнета си и изгледа иконома.

— Особа, казахте?

— Да, милейди.

— Знаете, че аз не приемам особи. Само дами и джентълмени. Отпратете го.

Федърби остана на мястото си. Лейди Биатрис го изгледа с присвити очи.

— Значи предлагате да приема тази особа?

— Да, милейди. — И Федърби й поднесе сребърната табличка, на която лежеше визитна картичка с пищна релефна украса.

Лейди Биатрис вдигна картичката с два пръста, огледа я, обърна я и я пусна обратно на сребърната табличка.

— Съобщихте ли му, че лорд Девънам замина за Манчестър?

— Да, милейди. Той като че ли го намери за много забавно.

Лейди Биатрис и икономът си размениха дълъг поглед. Тя въздъхна.

— Тогава предполагам, че ще трябва да приемем тази противна особа. Доведете я и ни поднесете чай. Би ли го изнесъл? — Тя му подаде едно котенце, което той пое с апломб.

Аби сгъна бродерията си.

— Искате ли да ви оставя насаме?

— Милостиви боже, не! Стой си на мястото. Проклетите Парсли са дошли в града.

Само след минута Федърби обяви пристигането на посетителите. Един набит мъж на средна възраст огледа салона с поглед на аукционер — така поне се стори на Аби. Изчисляваше стойността на всичко, което виждаше, и тя усети, че не одобрява част от мебелите.

Беше облечен с жакет от ленен туид, просто завързано шалче, раирана жилетка и кафяв панталон. Облеклото му не беше по модата, но очевидно беше скъпо. Платовете бяха от най-високо качество, както и тежката златна верижка на джобния му часовник.

„Човек, който си знае цената — помисли си Аби — и няма нужда да го демонстрира. Не се подчинява на модата.“

Но младата жена, която го придружаваше, сякаш бе слязла от страниците на La Belle Assemblee^[2]. Хубава като кукла, с очи като яркосин порцелан, тя бе облечена с бяла муселинена рокля, над която имаше жакет с кройка редингот на бели и тъмнорозови ивици. Над буйните си руси къдрици бе сложила прекрасно сламено боне, украсено с тъмнорозови панделки и бледорозови изкуствени рози. Тя нервно приглади розовите си ръкавици от ярешка кожа и погледна към лейди Биатрис така, сякаш виждаше пепелянка.

Лейди Биатрис любезно протегна ръка.

— Моля да ме извините, че не ставам. Напоследък не се чувствам добре.

Господин Парело пое предложената ръка, стисна я и каза:

— За мен е чест да се запознаем, милейди. Дъщеря ми, госпожица Парело.

Младата дама направи реверанс и нервно измърмори някакъв поздрав.

Лейди Биатрис я измери с хладен поглед и посочи към Аби.

— Моята племенница, госпожица Чанс.

Аби направи реверанс.

— Как сте, господин Парело, госпожице Парело?

Федърби донесе подноса с чая и Аби се зае да го налее в чашите.

— А къде е другата ви дъщеря, господин Парело? — попита лейди Биатрис, след като им сервираха.

Той изглеждаше озадачен.

— Друга дъщеря ли? — попита с подчертан северняшки акцент.

— Госпожица Хенриета Парело.

Той я погледна объркан.

— Това е Хенриета. Аз нямам друга дъщеря, милейди.

Веждите на лейди Биатрис рязко се смръщиха. За един дълъг миг тя не каза нищо. После отправи красноречив поглед към Аби.

Аби можеше да прочете мислите й — и тя самата бе стъписана. Как бе възможно лорд Девънам да е сгоден за това младо момиче от девет години? Тя изглеждаше на не повече от осемнайсет.

Гостите и домакините изпиха чая си, без да кажат нищо. В стаята се чуваше единствено неловкото дрънчене на порцелан и сребро. Лейди Биатрис дори не се опита да предразположи господин и госпожица Парело — беше се вживяла в ролята на la grande dame^[3]. Аби не я познаваше в тази светлина.

Господин Парело обаче сякаш не забелязваше нищо нередно.

— Като си помисля, че лорд Девънам е заминал за Манчестър, за да ни посети, а ние дойдохме тук, за да го посетим! — Той се подсмихна. — Може да сме се разминали по пътя, но не сме го видели, нали, котенце?

— Да, татко.

— Той ни писа и ни каза да го очакваме, а после писа пак, че ще се забави, защото вие имате посетители, милейди.

„Звучи почти като обвинение“ — помисли си Аби.

— Нима? — попита лейди Биатрис с леден тон.

— Да.

Той сякаш не разбираше, че домакинята току-що го е срязала. Сега огледа Аби критично.

— Предполагам, че вие сте един от тези посетители, госпожице Чанс.

— Да, аз и сестрите ми.

— По-големи или по-малки? — поинтересува се той, сякаш не осъзнаваше, че не е учтиво да пита. Или може би просто не го беше грижа.

— По-малки.

Той стисна недоволно устни.

— Е, добре. Сега Хенриета е тук.

В салона отново се възцари продължително неловко мълчание, нарушавано само от тракането на чашите за чай.

— Виждам, че времето при вас в Лондон е също толкова лошо, колкото при нас в Манчестър.

Лейди Биатрис въздъхна с отегчение.

— Наистина ли? — каза Аби, за да поддържа разговора. Беше малко стъписана от презрителното отношение на лейди Биатрис — тя обикновено се държеше толкова мило.

Господин Парело като че ли не забелязваше.

— Не. Така и не видяхме нищо, което да може да се нарече лято. Моето момиче беше принудено да вземе зимните си дрехи, нали, котенце?

— Да, татко — измърмори госпожица Парело, без да спира да усуква розовите си ръкавици. Забеляза, че Аби я гледа, и веднага ги приглади.

Отново настъпи дълго мълчание.

— Да, сякаш е мека зима, а не лято — каза господин Парело. — Помнете ми думата, ще си платим за това.

— Нима? — попита отново лейди Биатрис.

— О, да, при такова време посевите ще изгният и ще настане дефицит.

Той потри ръце, макар че Аби не можеше да каже дали е заради мразовитата атмосфера в салона, или при мисълта за дефицит.

— Умните хора ще направят добре, ако изкупят колкото зърно могат — цената ще се покачи главоломно, след като започне дефицитът. Точно това ще посъветвам племенника ви.

— Да извлече печалба от човешкото нещастие? — попита лейди Биатрис с леден тон.

Господин Парело не се засегна.

— И таз хубава, милейди! Така се прави бизнес. Но аз не би трябвало да обсъждам подобни въпроси с мекосърдечни дами. Представителките на вашия пол просто нямат глава за бизнес, но на нас, мъжете, точно това ни харесва, нали така, Хенриета?

— Да, татко — измърмори момичето.

Аби не можеше да реши какво да мисли за нея. От една страна, Хенриета изглеждаше спокойна и се оглеждаше наоколо без всякакъв интерес, но от друга, не спираше да мачка и усуква тези ръкавици.

Господин Парело се подсмихна, а когато пак настъпи мълчание, се огледа в търсене на нова тема.

— Тук е по-добре. Преди да дойдем, разгледах Девънам Хаус — от девет години искам да видя тази къща.

Лейди Биатрис настръхна.

— Предполагам, че навремето е била величествена стара къща, но за съжаление сега е доста западнала — продължи той.

— Нима? — попита лейди Биатрис със смразяващ тон.

Господин Парело кимна, сякаш не си даваше сметка колко обидни са коментарите му. Очевидно беше от мъжете, които се гордеят с безцеремонния си изказ.

— Вие няма как да го забележите, милейди, след като сте прекарали целия си живот там, но младите хора очакват нещата да са по последна мода. Нали това очакваш, котенце?

— Да, татко — съгласи се Хенриета.

„Ще съсипе ръкавиците“ — помисли си Аби, докато я гледаше.

По принцип ли ставаше нервна пред хората, или поведението й беше отговор на ледената любезност на лейди Биатрис, която едва-едва прикриваше враждебността й? Хенриета изглеждаше далеч по-чувствителна от баща си. Сякаш бик бе станал баща на кошута.

Аби изпита съжаление към момичето. Първото посещение при бъдещите свекър и свекърва — или при изисканата леля по брачна линия — можеше да постави на изпитание нервите на всяко момиче, дори без очевидното класово различие. А освен това беше налице и разликата във възрастта, както и деветгодишният годеж, уреден, когато Хенриета е била още дете.

Всичко беше толкова странно.

Господин Парело отново се засмя.

— Моето момиче обича всичко ново и ярко. На баща си се е метнала. — Огледа се и добави: — Не се съмнявам, че в мига, в който стане господарка на тази къща, ще помоли татко си да й купи скъпи модни мебели.

Лейди Биатрис се изду и сякаш до пръсване, затова Аби бързо каза:

— Повечето от тези мебели са собственост на семейството от много години. Те са ценни антики.

— Ценни ли? — присви със съмнение устни господин Парело. — Е, щом казвате. Моето момиче си е наумило да направи сензация в Лондон, щом стане лейди Девънам, и една модерно обзаведена къща на площад „Бъркли“ е точно това, което й трябва. Ще ти бъде приятно да живееш тук, нали, котенце?

— Да, татко.

„Не изглежда много въодушевена“ — помисли си Аби. Но горкото момиче несъмнено се чувстваше унизено от безграничното невежество на баща си.

— Идвали ли сте друг път в Лондон, госпожице Парело? — попита Аби, колкото от съжаление към нея, толкова от желание да спаси всички в салона от катастрофалните опити на господин Парело да поведе разговор.

— Не, идвам за първи път.

Аби се усмихна.

— Помня, че когато дойдох за първи път в Лондон, бях толкова развълнувана, че си направих списък с всички неща, които исках да направя и да видя. Вие имате ли списък?

— Не й трябва списък — заяви категорично господин Парело. — Лорд Девънам ще й покаже всичко, което трябва да…

— Аби, излизаме! Искаш ли да… о! — възкликна Джейн и закова на прага. — Извинявам се, лейди Биатрис, не знаех, че имате гости.

— Сестра ми, госпожица Джейн Чанс — каза Аби и представи двамата Парело.

— Съжалявам, че нахлух така — извини се е усмивка Джейн. — Но тъй като за пръв път виждаме слънце от дни насам, ще излезем да се поразходим и си помислих, че може би Аби ще поиска да дойде.

— Благодаря, но мисля, че трябва да остана тук — отговори Аби. Знаеше, че не може да остави лейди Биатрис насаме с господин Парело.

Възрастната дама се смъкна елегантно в креслото си.

— Боже, колко съм уморена! — промълви тя и затвори очи. — Аби, позвъни на Федърби, за да изпрати тези хора. Пожелавам ви приятен ден, Парело, госпожице Парело — завърши тя, без да отваря очи.

Поведението й беше грубо, но ефикасно. Господин Парело веднага каза, че разбира, след като милейди е била болна и тъй нататък, стана и нареди на Хенриета да се сбогува.

Нито Аби, нито лейди Биатрис казаха нещо, докато вратата не се затвори плътно след гостите. Тогава лейди Биатрис седна изправена и всички признаци на изтощение изчезнаха.

— Сгодена на девет години, проклет да е! Надушвам амбициозната ръка на татко Парело, макар че как, по дяволите, е успял… Единственият начин Макс да се съгласи на нещо толкова скандално е ако Парело го е хванал в някакъв капан, с някакво чувство за дълг. И така, какво е било? Защо Макс се е съгласил да си провали бъдещето заради деветгодишната дъщеря на обикновен гражданин? Милостиви боже, та самият той тогава беше само на осемнайсет!

Тя размаха пръст към Аби.

— Не ми казвай, че едно осемнайсетгодишно момче, току-що завършило училище, си мисли за брак, а какво остава за брак с деветгодишно дете!

— Значи вие нищо не сте подозирали?

— Не, ако знаех, щях да го спра. Толкова години мислех, че госпожица Парело е по-възрастна жена — от онези, които могат да се възползват от хлапашката любов на едно осемнайсетгодишно момче и да го впримчат с обещание за брак. А тя е била дете! Но тогава защо? Защо?

Аби не знаеше отговора.

Лейди Биатрис дълго мълча. Само се взираше през прозореца с мрачно изражение.

— Можете ли да си спомните дали някъде по това време с племенника ви не се е случило нещо? — попита Аби. — Нещо, което може да го е подтикнало да… не знам… да се забърка в някакви неприятности? Може би залагания? Един младеж може да…

— Не, Макс никога не се е интересувал от такива неща — отговори лейди Биатрис. — Предпочиташе конете. И машините. Беше луд по всякакви машинарии.

Аби не виждаше как машинариите могат да вкарат едно осемнайсетгодишно момче в неприятности.

— Значи не се сещате преди девет години да се е случило нещо, което може да го е подтикнало към това… споразумение?

— Преди девет години ли? Не, не се е случило нищо. Само дето съпругът ми почина и Макс насле…

Тя млъкна и на лицето й се изписа смайване, проумяване.

— Разбира се!

Тя отново се смъкна надолу в креслото. Неочаквано заприлича на стара, изпита, грохнала жена.

— Каква глупачка съм била…

Аби зачака, но лейди Биатрис не обясни нищо. След няколко мига тишина тя отвори очи и уморено се надигна в креслото. Повика Федърби и поръча коняк. Когато питието пристигна, го гаврътна на един дъх и потръпна. Цветът бавно се върна по бузите й.

Най-накрая тя въздъхна и промълви:

— Трябва да уредим нещата, Аби. Няма да допусна това момче да направи такава саможертва.

— Саможертва ли? — попита Аби, но лейди Биатрис не я слушаше. Или може би не искаше да отговори.

— Макар че не мога да си представя как бихме могли да го предотвратим, освен като удавим това проклето момиче в океана! Макс е дал дума, а когато той даде дума, цяло хергеле диви коне, стада слонове и самият архангел Гавраил не могат да го накарат да я наруши, да го вземат дяволите!

— Пробвали ли са?

Но лейди Биатрис не беше в настроение за закачки.

— Знаеш какво имам предвид. Макс по-скоро би умрял, отколкото да наруши обещание. — Тя поклати глава. — Тези мъже с проклетото им чувство за чест!

— Вие бихте ли искали да бъде по-различен? — попита тихо Аби.

Възрастната дама въздъхна.

— Разбира се, че не. Просто не искам щастието му да бъде разрушено.

— Може би ще са щастливи заедно — каза Аби. — Никой не може да каже предварително как ще се развие един брак.

Лейди Биатрис изпръхтя презрително.

— С тъст като този? Той ще се меси във всичко — даже сляп просяк може да види, че е от тези, които ще се месят! Не видя ли как навири нос, когато видя мебелите ми? Ами как искаше да събори Девънам Хаус и да построи на нейно място някаква отвратителна модерна къща? Проклет гражданин!

— Господин Парело е решителен човек, който е свикнал да налага волята си, признавам, но не мисля, че ще успее да сплаши лорд Девънам. Не знам какъв е бил като момче, но мъжът, когото познавам, спокойно може да се мери с всички господин Парсловци на този свят. Всъщност с всички на света.

Лейди Биатрис сви вяло рамене, което може би означаваше, че е съгласна.

— А Хенриета е хубава, изглежда много мила и послушна, освен това е млада и скоро ще се научи да му доставя…

Лейди Биатрис я прекъсна:

— Наистина ли мислиш, че племенникът ми ще бъде щастлив, ако се ожени за една безхарактерна малка глупачка, която не може и един разговор да проведе? Дъщеря на гражданин, която може само да блее: „Да, татко, не, татко, както искаш, татко!“?

Аби не го мислеше. Или по-скоро не искаше да мисли за това. Но според нейния — вярно, ограничен — опит мъжете обикновено харесваха жени, които бяха мили, хубави и се съгласяваха с всяка тяхна дума.

Аби не беше хубавица и имаше навика да спори.

— Е, в крайна сметка не зависи от нас, нали така? — каза тя. — Лорд Девънам ще постъпи както желае.

Лейди Биатрис въздъхна и промълви съкрушено:

— Не, лорд Девънам ще постъпи така, както смята, че е правилно. Има разлика. А сега, госпожице Крадла, позвъни за Уилям и камериерката ми. Уморена съм и имам нужда да полегна.

* * *

След малко повече от седмица Макс се върна в Лондон след пътуване, което се оказа напразно. Когато започна да си проправя път през оживените улици, беше ранен следобед, но щом излезе на площад „Бъркли“, с изненада видя колона от карети, подредени от едната му страна. Предположи, че някой дава прием. Странно по това време на годината — Лондон обикновено беше доста пуст през лятото. От друга страна, сегашното лято не беше от обичайните.

Изнервен от бавното движение, той скочи леко от каретата и прекоси площада. Нямаше търпение да се прибере у дома. У дома? Тази мисъл го стресна.

Беше прекарал в тази къща само една нощ. Защо мислеше за нея като за свой дом? Предположи, че заради леля си.

Но това, което го караше да бърза, не беше мисълта да види леля Биа. И той си напомни най-решително, че трябва да сложи край на това.

Икономката в дома на семейство Парело в Манчестър му каза, че след като чули за завръщането му в Англия, господин и госпожица Парело потеглили с пощенската карета за Лондон, за да се подготвят за сватбата. Искали венчавката да е от онези, които в момента били на мода — в църквата „Сейнт Джордж“ на площад „Хановер“, а госпожица Парело била решена да поръча сватбения си тоалет при най-прочутите лондонски модистки.

Значи уговорката беше в сила и нямаше да се промени. Макс беше дал думата си. Беше сгоден и не биваше — не можеше — да поглежда към никоя друга жена.

Ако го стореше, щеше да опетни честта си, както и нейната.

Докато прекосяваше парка в центъра на площада, видя две облечени по последна мода дами да влизат в неговата къща. След минута още две слязоха от каретата си и се качиха по стъпалата към новия му дом. И тях ги пуснаха да влязат.

Сутрешни посетители при леля Биа. Чудесно! Точно на това се надяваше: на новия адрес нямаше да е така изолирана.

Макс ускори крачка. Когато стигна до къщата, още две карети бяха доставили пътниците си, а вътре бяха влезли още половин дузина хора. Какво ставаше, по дяволите?

Озадачен, той се заизкачва по стъпалата.

— Лорд Девънам, нали така? — обади се глас зад него.

Макс се обърна. Един стар приятел на леля му стоеше насреща и му се усмихваше — дребен, натруфено облечен белокос джентълмен. Как се казваше? Сър някой си.

— Предполагам, че не ме помните, нали, Макс, момчето ми? — попита възрастният джентълмен. — При последната ни среща бяхте още юноша.

— Разбира се, че ви помня, сър. Как сте?

Макс стисна ръката му. Надяваше се да си спомни името. Сър Едуард? Сър Оливър?

Вратата се отвори и двамата влязоха.

— О, сър Осуалд! — поздрави госта Федърби.

„Сър Осуалд Меридю — помисли си Макс. — Разбира се.“

Сър Осуалд се обърна към Макс:

— Литературното общество на леля ви май ще се окаже голям успех.

— Литературно общество ли? — повтори Макс, нищо не разбираше. От заминаването му не бяха изминали дори десет дни. Как бе успяла леля му да създаде литературно общество за толкова кратко време? При това… литературно общество? Леля Биа?

Възрастният джентълмен грейна в широка усмивка.

— О, да, при това не като обикновените литературни общества — с алюзии, метафорични глупости, епиграми и как му се викаше… тез’ неща са страховито скучни. Прекалено умни са за мен. Но това общество…

Той потри ръце.

— С нетърпение очаквам всяко четене. Все едно съм на театър. Тези нейни хубави племенници — момичетата на Гризелда — четат великолепно, просто великолепно.

— Три… това не са момичетата на Гризелда. Гризелда е просто една измислица, която леля ми си съчини. Младите дами са нейни гостенки, нищо повече.

Две дами, които току-що бяха влезли, се спогледаха красноречиво, докато минаваха покрай тях в преддверието.

— Нали ти казах! — обърна се едната към другата и измери Макс със съжалителен поглед. Втората му изцъка укорително с език.

Сър Осуалд дръпна Макс настрана и му каза поверително:

— Дано да нямате нищо против, че ви го казвам, момчето ми, но ви познавам още откак’ ви обуха за пръв път панталонки и ви го казвам като човек, който познаваше и баща ви, и чичо ви: време е да приемете истината за тези момичета. Трябва мъжки да постъпите.

— Но…

— Вярно, наистина е скандал — кое семейство обича разводите? — а този са го прикрили добре навремето. Не знаех нищо за това, а обикновено научавам последните клюки още преди да се раз…

Макс стисна зъби.

— Не е имало какво да се знае…

— Жалко, че сте израснали, без да знаете. В качеството ви на наследник е трябвало да ви го съобщят, но това, което правите — да отричате кои са тези момичета сега, когат’ вече са пристигнали — не е от полза нито за вас, нито за леля ви. Вижте, обществото прие от все сърце тези млади дами, а освен това е очевидно, че милата ви леля е много привързана към тях и те към нея.

Той потупа Макс бащински по ръката.

— Затова е най-добре просто да приемете момичетата, нали така? А сега по-добре да влизам. Не искам да закъснявам. Може да пропусна нещо вълнуващо.

Той забърза към големия салон, а Макс остана в преддверието да клати глава.

— Надявам се, че пътуването ви до Манчестър е било приятно, милорд.

Федърби стоеше до него.

— Абсолютна загуба на време — отговори Макс.

— Да, милорд, и ние така си помислихме, когато господин и госпожица Парело дойдоха тук по-малко от два дни след като заминахте. Мога ли да ви донеса нещо за освежаване?

— Значи са дошли? Тук?

— Да, милорд. И господин Парело проведе дълъг приятен разговор с леля ви.

— По дяволите!

— Сигурен ли сте, че не искате нещо освежително, милорд?

— Не, искам да видя какво се случва. Литературно общество? Основано от жена, която през целия си живот не е прочела и една книга? По дяволите, какво става, Федърби?

— Не е работа на един прост иконом да говори за това, милорд — измърмори Федърби, поклони се и се отдалечи с плавна походка. И самодоволно изражение.

Прост иконом, как пък не! Макс стисна зъби и се запъти към големия салон.