Ан Грейси
Подарък от съдбата (16)

Глава 15

Най-добрият наемател в целия свят се очертаваше като човек със семейство само от жена и никакви деца.

Джейн Остин, „Доводите на разума“^[1]

— Мога ли да ви попитам нещо?

Макс вдигна глава, свали вестника си и стана от стола. Аби — госпожица Чанс, поправи се той — стоеше на прага на малката всекидневна. Погледът му веднага се насочи към устата й. Той го отклони с усилие.

Тя като че ли се бе възстановила напълно от вчерашното премеждие. По изключение не носеше една от онези нейни скучни сиви рокли. Беше облечена в пясъчно розов атлаз на тънко кремаво райе с десетки избродирани розички в същия цвят като розите на бузите й. Наситеният розов оттенък бе пълно отражение на цвета на устните й.

Отново погледна към устата й. Усещането да я държи в прегръдките си се завихри в тялото му така бързо и интензивно, сякаш от целувката бе изминала само минута, а не цял ден. И една нощ.

— Извинете, не исках да ви притеснявам.

Той осъзна, че се е втренчил в нея. Роклята й му се струваше странно позната, макар да беше сигурен, че не я е носила досега. Ако беше, щеше да забележи. По дълбокото, макар и напълно благоприлично деколте минаваше тънка ивица китки от копринени рози, които привлякоха погледа му към предизвикателния намек за бялата гръд отдолу.

Госпожица Чанс изглеждаше свежа, красива и на човек му идеше да я схруска.

Но не беше отредена за него.

Макс осъзна, че е стиснал юмруци и е смачкал вестника, затова застави пръстите си да се отпуснат.

— Моля, седнете.

Когато тя седна, той отново зае мястото си и попита:

— Напълно ли се възстановихте от премеждието вчера?

— Да, благодаря. Стигаше ми само да се наспя хубаво. А вашата рана?

Той поклати глава.

— Няма й нищо, благодаря.

Наболяваше го, но това беше нормално. Той сгъна вестника и го остави настрана.

— И така, за какво искахте да разговаряме?

Тя се поколеба, приглади нервно роклята си и за миг Макс се запита дали няма да признае, че все пак познава убиеца. Той се приведе напред.

— Джейн каза, че вчера на закуска сте питали къде съм. И че сте ме последвали до пощенската станция. Значи по някаква причина сте ме търсили? — Тя наклони глава, за да вдигне поглед към него. — Или по чиста случайност бяхте там, когато онзи човек ме нападна?

— Не, не беше случайност. Хрумна ли ви кой може да е той?

Тя поклати глава и в тона й се прокрадна лека острота:

— Вчера ви казах, че нямам представа. Не дойдох да говоря за това. Просто се питах кое е толкова спешно, че е трябвало да отидете до пощенската станция, за да ме намерите.

— О! — измърмори той и се облегна назад. — Не беше нищо спешно. Бях на път към новата къща и исках да говоря с вас за нея.

— О!

Между веждите й се очерта тревожна бръчка и тя се приведе напред.

— Какво за нея?

— За мебелите.

Тя примигна.

— Мебелите?

— В тази къща има толкова мебели, че няма да се поберат в новата. Някой трябва да огледа новата къща и да реши какво ще вземем и какво ще оставим. Ясно е, че леля ми не може да се заеме с тази задача.

Настъпи кратко мълчание.

— Искате аз да реша кои мебели да вземете в новата си къща?

Изненадата й леко го обърка.

— Не можете ли?

— Мога, разбира се. Но няма ли да е редно да го направи госпожица Парсли?

Той настръхна.

— Госпожица Парсли?

— Да, нали така се казва? Леля ви ми каза, че сте сгоден за госпожица Парсли от Манчестър.

Леля му. Как не се сети!

— Казва се госпожица Парело. Леля ми обича малките си шегички. А годежът още не е обявен официално.

Защо й го каза?

Тя се постара да изглежда разкаяна, но той виждаше, че опитва да сподави усмивката си.

— Извинете. Госпожица Парело. Повечето младоженки биха се зарадвали да им възложат подобна задача. Да превърнат новата къща в свой собствен дом.

— Госпожица Парело е в Манчестър и не е в състояние да взема подобни решения.

— Тогава не можете ли вие да решите? Все пак това ще бъде вашият дом.

Той нетърпеливо махна с ръка.

— Ако ви е толкова неприятно, просто кажете и ще го възложа на иконома. Помислих, че след като жените по принцип обичат да се занимават с подобни неща, ще ви е приятно да услужите на леля ми, но ако не…

— Не, не. Разбира се, ще го направя.

— Благодаря ви.

И двамата замълчаха. Тя гледаше право към него и това го смущаваше.

Сякаш го чакаше да каже нещо. Напомнянето за годежа му би трябвало да улесни нещата помежду им, да уточни границите. Вместо това Макс се чувстваше по-неловко от когато и да било.

Искаше да обясни за какво си мислеше, когато я целуна — сгоден мъж, целунал жена, над която нямаше право — но не можа да намери никаква причина. Не и нещо, което би могла да приеме.

Тя продължаваше да го гледа с тези нейни големи очи. Мълчаливо му задаваше въпроси, на които той не можеше да отговори.

Той стана.

— И така, може ли да…

— Ами аз и сестрите ми? — попита тя забързано и стана от стола, стиснала юмруци до хълбоците си. — И ние ли ще се преместим на площад „Бъркли“ другата седмица? Или да си вървим?

Той се намръщи. Изобщо не го интересуваше дали сестрите й ще останат — за него проблемът беше тя. Не можеше да й позволи да остане, не и за постоянно, но същевременно не искаше да си отива.

Подобна нерешителност не беше в характера му.

Ако в края на седмицата се опиташе да ги изгони, леля му щеше да вдигне голяма врява. Честно казано, не го интересуваше дали сестрите ще останат завинаги. Те правеха възрастната дама щастлива и я развличаха сега, когато подвижността й беше толкова ограничена.

Само госпожица Чанс го смущаваше.

А трябваше да помисли и за годеницата си. Вече се бе досетил, че госпожица Парело вероятно няма да се зарадва да живее в една къща с леля му. Той, разбира се, нямаше да отстъпи — леля Биа вече не беше в състояние да живее сама.

Но коя младоженка би приела с радост в дома си четири хубави, жизнерадостни млади жени, които не са роднини нито на младоженеца, нито на леля му? Дори не се налагаше да я пита.

— Много ценя помощта, която оказвате на леля ми — каза той внимателно. — И, разбира се, засега вие и сестрите ви сте добре дошли да продължите гостуването си… — наблегна на думата с цялото й значение на нещо временно — … на площад „Бъркли“.

— Но? — подкани го да продължи тя.

— Гостуването ви трябва да приключи преди сватбата ми. От този ден нататък годеницата ми ще поеме грижите за леля ми.

В очите й проблесна искрица веселост.

— Сигурна съм, че на лейди Биатрис ще й е приятно. — Преди Макс да успее да отговори, Аби попита: — И кога ще се състои сватбата ви?

— Още не е решено — отговори той. — Веднага щом се преместим на площад „Бъркли“, ще замина за Манчестър и ще уредя всичко. — Погледна я и добави: — Предполагам, през пролетта. Нали повечето жени искат да се омъжат тогава?

Самият той съвсем не очакваше събитието с нетърпение.

— Разбирам.

Сега тревожната бръчка отново разсичаше гладкото й чело. Нормално бе да се страхува за бъдещето си — тя и сестрите й, изглежда, зависеха напълно от издръжката, която им даваше леля му.

Когато си тръгнеха, Макс щеше да им прехвърли щедра сума — не подкуп, както й предложи първия ден, а възнаграждение за грижите им. Не искаше да си представя как тя — те — живеят в недоимък или се тревожат за пари. Може би една селска къщичка, както и известна сума…

Щеше ли госпожица Чанс да приеме такъв подарък от него? Спомни си как се бе разгневила, когато й предложи подобно нещо. Не, тя беше много горда. Когато настъпеше мигът, Макс щеше да се погрижи да оформи нещата така, че сумата да изглежда като подарък от леля му. А дотогава можеше да посмекчи притесненията й.

— Разбира се, ще бъдете компенсирана за труда си във връзка с мебелите.

— Няма нужда… — започна Аби.

— Има нужда — прекъсна я рязко той. — Вие сте на служба при леля ми и тази задача не влиза в обичайните ви задължения.

— Но не съм…

— Вие приемате заплата от нея, нали така?

Това не беше въпрос. Лорд Девънам подчертаваше положението й на служител. На слугиня.

Всички сърдечни чувства, които Аби хранеше към него, се стопиха. Тя не беше служителка. Но пък нямаше дума, която да опише това, което беше. Приятелите не приемаха издръжка за приятелството си. Нито пък гостите. Аби полагаше всички тези грижи за лейди Биатрис, защото я обичаше и искаше да й помогне. Не за пари. Ако имаше избор, не би приела никакво заплащане.

Само че нямаше. Беше ужасно да си толкова беден. Не можеш дори да си позволиш да бъдеш горд.

— Прав сте — отвърна Аби с отсечен глас, за който се надяваше, че не издава огорчението й. — Ако желаете да ми платите за услугата, няма да възразя.

Макар че щеше да се задави от гняв, докато приема заплащането.

— Още не знаете какво ви предлагам.

— Не ме интересува какво ми предлагате! — сряза го тя.

Той наклони глава.

— Значи не мислите да се пазарите?

Нарочно ли я предизвикваше, запита се Аби. В суровия му сив поглед проблясваше нещо, което леко я смущаваше.

— Искате ли да огледам къщата, или не искате?

— Искам — отговори той, взе кожените ръкавици, с които караше каретата, и стана. — И то веднага, ако ви е удобно. Ще идем с моята карета.

Тя се поколеба.

— Можете ли да карате с тази ръка?

— Да, разбира се — отвърна грубо той. — Да кажем, след десет минути? Ще ви стигнат ли да се приготвите?

— Разбира се.

Тя забърза към стаята си, за да си вземе връхната дреха и шапката. И да овладее гнева си. Нямаше да му позволи отново да я предизвика.

Осем минути по-късно Аби отново се отправи бързо към стълбите, като си слагаше ръкавиците. Когато мина край всекидневната, лейди Бедингтън и приятелката й госпожа Мюръл й помахаха и я поздравиха.

— Излизате ли, госпожице Чанс? Но аз си мислех…

— Да, но не се притеснявайте, лейди Бедингтън. Дамарис ще ви прочете следващата глава и според мен много ще я харесате.

Покойният баща на Дамарис беше мисионер, от онези, които постоянно говореха за Божието наказание, а Дамарис му беше помагала. Знаеше колко е важно изкуството на разказвача и можеше да насити всеки текст с драматизъм.

Аби се усмихна на себе си, докато тичаше по стълбите. Дамите наистина се наслаждаваха на романа. Това беше добро предзнаменование.

Когато стигна до преддверието, установи, че са пристигнали още три дами. Двете бяха почти връстнички на лейди Бедингтън, а третата — на възрастта на Джейн. Те подадоха на Федърби връхните си дрехи и ръкавиците си, без да спират да бъбрят оживено на очевидно измъчения лорд Девънам. Съобщиха му, че са дошли за четенето.

Аби почувства как в гърдите й се надига малка надежда. Планът й започваше да се осъществява.

Проблемът беше, че не знаеше с колко време разполагат. Госпожица Парело можеше да не пожелае да чака до пролетта. Все пак вече беше чакала цели девет години.

Въпреки всичко трябваше да опита. Лорд Девънам щеше да замине за Манчестър веднага щом се преместеха на площад „Бъркли“. Първата официална среща на литературното общество на лейди Биатрис щеше да се състои в деня след това събитие.

Аби забърза към него. Дамите я изгледаха любопитно. Аби им се усмихна, но лорд Девънам не се опита да я представи, затова тя не каза нищо.

— Е, трябва да влизаме. Клара каза, че четенето започва в два — рече най-възрастната дама, вдовица с орлов нос. — Много се радвам да ви видя пак след толкова години, Девънам.

Тя отново погледна към Аби и й кимна отсечено, но не недружелюбно.

Докато дамите се качваха след Федърби по стълбите, до тях достигна гласът на вдовицата с орловия нос.

— Това сигурно е едно от момичетата на Гризелда. Клара май се оказа права — Девънам не ги признава. Навремето покрили всичко и момчето така и не разбрало истината.

Лорд Девънам рязко обърна глава към стълбището, но дамите бяха изчезнали от погледа му.

Аби сподави смеха си.

— Не гледайте мен — каза тя, когато той се извърна към нея. — Аз не съм казала и дума.

В мрачно мълчание той я придружи по стъпалата пред къщата. Каретата чакаше отпред. Лорд Девънам й помогна да се качи и тя усети силата и топлината на ръцете му дори през ръкавиците.

Той се качи до нея, взе поводите и я погледна.

— В най-скоро време ще удуша леля Биа.

Аби се засмя.

— Няма. Много добре знаете, че няма лоши намерения.

Той изсумтя.

— Трябва да признаете, че животът с нея не е никак скучен.

Той пак изсумтя, но устните му се извиха в усмивка на съжаление и признание на правотата й. Лорд Девънам обичаше възрастната дама — Аби го знаеше — и изглежда, сега дори щеше да понесе ексцентричното й хрумване, измислянето на полусестра и цял куп лъжливи племенници. Не че имаше избор.

„Но какво — зачуди се Аби, докато каретата потегляше — ще си помисли непознатата госпожица Парело за лейди Биатрис и ексцентричните й прищевки?“

* * *

Каретата си пробиваше път по задръстените лондонски улици със забележителна бързина. Въпреки че бе прекарал години наред в чужди земи, лорд Девънан беше опитен кочияш.

Каретата, разбира се, беше елегантна, но не особено голяма. Аби усещаше топлината на тялото на лорд Девънам до себе си. Възцари се неловко мълчание.

Или може би само тя се чувстваше неловко. Той несъмнено се бе съсредоточил върху движението. Тя не можеше да проумее как се справя при наличието на коне, превозни средства, момчета с ръчни колички и пешеходци, които бързаха във всички посоки.

На пътя изскочи куче, след което тичаше момче.

— Внимавайте!

Каретата рязко спря и, неподготвена, Аби се люшна напред. Можеше да падне, но лорд Девънам я хвана с лявата си ръка и я привлече плътно към себе си, докато дясната му ръка — ранената — продължаваше да държи стреснатите коне под контрол.

— Добре ли сте? — попита той и се озърна към нея.

— Д-да, благодаря ви.

Продължиха да се носят напред. Той не я пусна. Изглежда, можеше да кара с една ръка. Другата обгръщаше раменете й, топла и тежка. Навярно бе забравил, че я държи — сигурно пак се бе съсредоточил върху движението.

Аби знаеше, че трябва да се отдръпне, да му направи някакъв знак да я пусне. Това беше почти прегръдка, и то пред хората. Не беше прилично. Но не можа да се насили да проговори или дори да помръдне.

Беше както предишния ден — когато я взе в обятията си след нападението. Аби искаше да затвори очи и да се облегне на здравото му тяло, да вдъхне аромата му. Вместо това седеше със сковано изпънат гръб. И се опитваше да не си спомня целувката му. И своя отклик.

Пикадили Съркъс гъмжеше от карети. Те забавиха ход и лорд Девънам най-накрая вдигна ръка от раменете на Аби, за да управлява по-лесно конете през движението. Или може би бе разбрал в каква неприлична поза се намират.

Или го болеше ръката? Тази сутрин Аби определено почувства синините си, а неговите наранявания бяха много по-сериозни… но той с нищо не го показваше.

Тя със закъснение осъзна, че я е държал само миг-два. Просто на нея й се беше сторило по-дълго.

След няколко минути завиха по странична уличка и влязоха в друг, много по-тих квартал. Лорд Девънам се прокашля и рече:

— За снощи. Си…

— Моля ви! Ако още веднъж ми кажете, че съжалявате, че сте ме целунали, аз… аз ще изкрещя!

За миг настъпи тишина. Аби обърна глава и го стрелна с бърз поглед. Стори й се, че се опитва да потисне усмивката си.

— Всъщност исках да кажа друго. Убеден съм, че вие и сестрите ви сте в беда, и ако само успеете да ми се доверите, съм сигурен, че мога да ви помогна.

— О!

Аби почувства, че се изчервява. Той, разбира се, не възнамеряваше да се извинява за целувката. Вероятно изобщо не бе помислял за нея.

— И тъй като сега си обясняваме кое как е, изобщо не съжалявам, че ви целунах.

— Какво? — Тя рязко извърна глава и впери поглед в него. — Но нали казахте…

— Извиних се, да. Но не съжалявам.

Това флиртуване ли беше? Закачка? Сериозност? Или може би си мислеше, че тя ще се съгласи да му стане любовница? Изражението му не й подсказваше нищо. А тя не можеше да се сети какво да каже и когато най-накрая измисли отговор — най-банална фраза, но все пак за предпочитане пред смаяното мълчание — вече беше късно.

— А, ето че пристигнахме. Площад „Бъркли“ — каза той.

Каретата спря пред елегантна бяла къща. Конярят забърза да спусне стълбичката, но лорд Девънам скочи леко на земята и преди Аби да осъзнае какво смята да прави, обви ръце на кръста й и бързо я свали от каретата. Точно като онзи ден на стълбището. Дъхът й секна.

— Пак заваля — каза той, когато тя го погледна изненадано. — Бързо, влизайте, преди да се намокрите.

* * *

Къщата на площад „Бъркли“ може и да беше малка в сравнение с господарската къща на „Странд“, но Аби никога не беше виждала по-елегантно жилище. Четириетажно, без да се броят жилищата на прислугата на тавана и кухненските помещения на долния етаж, с фронтон в гръцки стил над поддържан от коринтски колони портал, отвътре то бе едновременно величествено и просторно. От великолепното преддверие се издигаше стълбище, чиято изящна извивка прекосяваше няколко етажа, преди да завърши с елегантен таван с купол.

— Е?

Дълбокият, суров глас на лорд Девънам я изтръгна от възхитения й унес.

— Какво мислите?

Държеше се така, сякаш не бе разклатил из основи самообладанието й, като призна, че не съжалява за целувката им! Какво бе имал предвид?

И какво трябваше да мисли Аби? Той сам й каза, че е сгоден. Или може би си мислеше, че е готова да му стане любовница? Не, едва ли.

„Тази игра в стил «да се преструваме, че нищо не се е случило» може да се играе и от двама“ — реши тя.

— Прекрасно е. Никога не съм виждала толкова красива къща. Мисля, че на лейди Биатрис ще й бъде приятно да живее тук. И на госпожица Парело, разбира се.

Той кимна с удовлетворен вид.

Честно казано, Аби беше малко зашеметена. Когато бяха малки, с Джейн си играеха на домакини, слагаха в кутии измайсторени у дома мебели за куклите си и си представяха, че един ден ще обзаведат своя собствена къща. А сега тя трябваше да обзаведе тази величествена, елегантна къща.

Макар че тя нямаше да бъде нейният дом.

Аби извади от чантичката си бележник и молив. Започна да минава от стая в стая, следвана от лорд Девънам. Стъпките им ехтяха в празната къща. На приземния етаж Аби видя един голям салон, няколко по-малки, трапезария и бална зала, която водеше към терасирана градина зад къщата.

Аби никога не бе ходила на бал, но можеше да си представи всички подробности — аромата на цветя и парфюм, музиката, може би някой от великолепните нови виенски валсове, хората, които се носят по лъскавия под, дамите с красиви рокли и господата, елегантни с костюмите си в черно и бяло. Вечерта щеше да е топла и френските прозорци към терасата щяха да са отворени.

Ако лорд Девънам и съпругата му щяха да дават приеми…

— Колко представителна искате да бъде къщата? — попита тя.

— Представителна?

Аби кимна.

— Предполагам, че щом сте купили къща с бална зала, смятате да давате много приеми.

Той се намръщи.

— Госпожица Парело обича ли да дава приеми? — попита тя.

— Нямам представа.

Аби мина в следващото помещение. Лорд Девънам мълчаливо крачеше зад нея. Тя си водеше бележки, опитваше се да си представи мебелите от Девънам Хаус на това прекрасно ново място. От време на време задаваше въпроси за предпочитанията на госпожица Парело — например, дали според него госпожица Парело би предпочела да спи в задната част на къщата, или в предната? Спалнята отпред беше по-голяма и гледаше към площада, но тази отзад беше потиха.

Той обаче като че ли не знаеше нищо за вкуса на годеницата си. Дори по-лошо, това сякаш не го вълнуваше.

— Нямам представа какво предпочита — отвръщаше той безразлично.

Или:

— Няма значение.

И веднъж:

— Ако не й хареса, когато дойде, може да го промени.

— Но дотогава аз трябва да знам какво искате! — сряза го Аби, подразнена, че не й дава никакви напътствия.

— Какво искам ли? — попита той и спря. Намираха се в една всекидневна с изглед към улицата. Той отиде до прозореца и се загледа към сивата улица и пищния зелен парк в центъра на площад „Бъркли“. Аби се зачуди какво гледа. Тя виждаше единствено, че листата на дърветата са започнали да пожълтяват. Идваше есен. До пролетта той щеше да бъде женен.

Най-накрая лорд Девънам проговори:

— Федърби ми каза, че предишните прислужници са оставили къщата на леля ми в ужасно състояние и вие сте надзиравали почистването на стаите и пренареждането им. И все още го правите.

— Така е.

Защо изобщо повдигаше темата? Не бе възможно да иска от нея да почисти тази къща — тя вече беше безупречна. По блестящия паркет и мраморните полици над камините не се виждаше нито прашинка.

— Онази къща никога не е била дом. По времето на чичо ми тя беше винаги представителна, мразовита и… неуютна. Поне за едно момче. В колкото и окаяно състояние да е сега, никога не съм я виждал толкова привлекателна и уютна.

Аби почувства как в тялото й се разлива приятна топлина от удоволствие. А после осъзна: той не я беше довел тук, за да говорят за мебели. Искаше дом, искаше тя да му създаде дом.

Следващите му думи го потвърдиха.

— Не знам как сте го постигнали, но бих желал да направите същото и с това място. За леля ми.

Обърна се към нея и добави сковано:

— И за госпожица Парело, разбира се.

Аби не знаеше дали да се смее, или да плаче. Той даваше ли си сметка какво иска от нея? Да му създаде дом, който да споделя с госпожица Парело?

Веднага след признанието му… ако това изобщо беше признание. „Не съжалявам.“

Той наистина ли не разбираше? Домът се създаваше от хората, които живееха в него, за хората, които живееха в него.

Къщата се пълнеше с мебели, но домът се създаваше с любов.

Той чакаше отговора й и Аби вдигна поглед към непроницаемите му сиви очи. Не, той дори не подозираше. Някъде в този висок, сериозен мъж се криеше самотното момченце, което беше чакало… изоставено от родителите си и отпратено да израсне в едно училище. А после на осемнайсет години бе заминал за чужбина.

Също като нея, и той никога не бе имал дом, който да нарече свой.

— Да, разбира се, лорд Девънам — отговори тихо тя. — Ще се опитам да я направя възможно най-уютна и приветлива. За лейди Биатрис.

И за него.

И за себе си. Навярно никога вече нямаше да има възможност да създаде дом за когото и да било, затова трябваше да се порадва на тази, дори и само за няколко седмици. А и създаването на уютна атмосфера в тази приказна къща беше много по-хубаво от играта с кукли и стари кутии.

Но не и ако той наблюдаваше всяко нейно движение. Не можеше да мисли трезво.

— Ще се справя по-добре, ако съм сама. Сигурна съм, че имате да уреждате много по-важни неща — каза му тя делово. — Можете ли да ме вземете, да кажем, след един час?

* * *

Беше го изгонила и Макс се подчини с удоволствие.

Да си се представи женен за Хенриета Парело му беше ужасно трудно — толкова отдавна не я беше виждал. Но да разисква обзавеждането на къщата с госпожица Абигейл Чанс — това определено го изкарваше от равновесие.

И какво, по дяволите, го подтикна да каже, че не съжалява за целувката им? Наистина не съжаляваше, но беше глупаво да го признава. Беше сгоден, и толкова. Колкото по-скоро се оженеше, толкова по-добре. Това щеше да сложи край на тези… чувства.

Щеше да замине за Манчестър в мига, в който приключеха с преместването. За тази цел реши да се отбие при Фреди. Искаше да го помоли за една услуга.

— Отивам в Манчестър — каза той след малко.

— Боже мили, защо?

Макс се поколеба, но реши, че не може да продължава да пази тайната кой знае колко дълго.

— Сгоден съм.

Челюстта на Фреди увисна, после на лицето му се изписа мрачно изражение.

— Проклети пасти! Винаги успяват да си хванат мъж. Няма значение. Последната песен още не е изпята. Манчестър — каква чудесна идея! В Шотландия ще е по-добре. А още по-добре — на континента. Какво ще кажеш за Париж? Италия?

Макс го изгледа смаяно.

— За какво говориш, пусто да остане?

— Трябва бързо да се махнеш от Лондон. Остави скандала да отшуми. Повярвай ми, разбирам.

Макс се изсмя отривисто.

— Изобщо не разбираш! Не отивам в Манчестър, за да се спася от годеж.

Фреди примигна.

— Защо тогава ще ходиш?

— Защото там живее годеницата ми.

Тези думи бяха последвани от кратко, удивено мълчание, след което Фреди поклати глава. Взе от бюфета една бутилка, наля си коняк, гаврътна го на един дъх, потръпна, разтърси се като куче и се върна при Макс.

— Чакай да видя дали съм разбрал. Значи си сгоден?

— Да.

— За момиче от Манчестър?

— Да.

— И не искаш да ти помогна да избягаш в Шотландия или на континента.

— Не.

Фреди промълви бавно, невярващо:

— Значи искаш този годеж?

Макс се поколеба.

— Сгоден съм — повтори той решително.

— О! — въздъхна Фреди и го измери с проницателен поглед. — Тя е паста, нали?

— Не, разбира се, че не… поне аз не знам каква е. Не съм я виждал от девет години.

— Девет години?!… Боже милостиви!

Фреди се върна при коняка, наля две чаши и подаде едната на Макс.

Той поклати глава.

— Не искам да пия. Не искам и да обяснявам нищо. Нито пък да бягам от каквото и да било. Дойдох да ти кажа, че отивам в Манчестър на кратко посещение, и да те попитам дали в мое отсъствие ще наглеждаш леля ми и госпожиците Чанс.

— Пастите ли? — изгледа го зловещо Фреди през алкохолните изпарения, които се вдигаха от чашата с коняк. — Забрави! Достатъчно лошо е, че единият от двама ни падна в капана.

— Вчера един злодей с нож нападна госпожица Чанс на улицата.

— Мили боже! Добре ли е?

— Да, но е натъртена и уплашена. Не пострада сериозно — или още по-лошо — само защото аз бях там и спрях онзи тип. — Протегна ръка. — Той ме рани. Затова, докато ме няма, трябва някой да ги наглежда.

Фреди потъна за кратко в размисъл, после поклати глава.

— Съжалявам, но можеш да наемеш някого да се грижи за тях. Това няма да е толкова опасно.

Макс се намръщи.

— Опасно за кого?

— За мен.

— Никой няма да те нападне, това е…

— Не говоря за нападение — подсмихна се презрително Фреди. — Ножовете и убийците не ме плашат. Мога да се пазя.

— Тогава за каква опасност говориш?

— За пастите.

Макс завъртя очи, но виждаше, че каквито и аргументи да привежда, няма да убеди Фреди да промени решението си.

Имаше обаче и други начини да постигне своето.

— Довечера ще ходиш ли да играеш карти у Барни Макфий? — попита Макс.

— Разбира се — отговори Фреди.

— Кой е най-добрият маршрут до къщата на Барни? — попита Макс. — Не знам адреса.

— Не се тревожи, ще те взема с двуколката — отговори Фреди. — В седем?

— Идеално.

Час по-късно Макс взе госпожица Чанс от площад „Бъркли“. Докато пътуваха към дома, двамата си размениха само няколко думи. Когато пристигнаха обаче, Федърби го дръпна настрана.

— Наех двама лакеи, милорд — Търнър и Хач, много надеждни хора — започват днес. А господин Мортън Блек ви чака в малката всекидневна.