Ан Грейси
Подарък от съдбата (20)

Глава 19

Не се оставяй на безсмислените тревоги, макар че според мен трябва да се готвиш за най-лошото. И все пак нямаме основание да смятаме, че ще е точно тъй.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

У дома го посрещна невероятна бъркотия. Сякаш половината му домакинство се бе събрало в антрето и говореше с трима напълно непознати. В центъра на тълпата стояха няколко разстроени дами.

— Какво става? — попита властно Макс.

Аби се откъсна от групичката жени.

— Някой току-що се опита да отвлече Джейн.

Групичката се раздели и Макс видя Джейн — бледа, разрошена и с леко зачервени очи.

— Кой?

От пет-шест усти заизригваха несвързани обяснения. Макс вдигна ръка.

— Един по един. Госпожице Чанс?

— Не знаем — отговори Аби. — Двама мъже изскочили от една карета и се опитали да я вкарат вътре.

— Къде се е случило това?

— Отвън, на площад „Бъркли“ — отговори Джейн с треперещ глас.

Аби добави:

— Дамарис скочила в гръб на един от похитителите и го ударила по главата, като крещяла с пълно гърло.

— И тогава успях да си отпуша устата… той беше натъпкал в устата ми един ужасен парцал…

— И тогава тези трима джентълмени им се притекли на помощ, при което злодеите избягали — завърши Аби и посочи към непознатите — трима елегантно облечени младоци.

Младите мъже се поклониха със скромно-героично изражение.

— Чухме викове — обади се първият. — Какъв позор — да се случи такова нещо на една дама! И то на площад „Бъркли“!

— Но как се съпротивлявахте, дами! Проклет да съм, за пръв път виждам такива героини.

— Най-малкото, което можехме да направим — добави третият. — Съжаляваме само, че не задържахме злодеите.

Макс стисна юмруци. Как, по дяволите, се беше случило такова нещо след всички предпазни мерки, които бе взел, за да ги защити? Но не можеше да даде воля на чувствата си пред непознати. Младежите стояха там и хвърляха любовни погледи на момичетата.

— Благодаря ви за помощта — каза той отсечено. — Много съм ви признателен. Повече няма да ви задържаме.

Той кимна на Федърби, който незабавно отвори входната врата.

Тримата млади мъже очевидно нямаха желание да си тръгват.

— Ъъъ, не трябва ли да почакаме, за да се уверим, че дамите са се съвзели? — започна единият.

Макс искаше да го хване за колосаната якичка и да го изхвърли на улицата, но това не беше подобаваща благодарност за, както трябваше да признае, забележителна услуга. Тези млади глупаци не бяха виновни, че той е бесен.

— Икономът ще ви изпрати — рече той със стържещ глас.

— Толкова е хубаво да знам, че кавалерството е още живо, господа! — пристъпи напред леля Биа, подпряна на бастуна си. — Много ви благодаря, прекрасни, прекрасни момчета, задето сте спасили милите ми племенници. — При тази похвала младежите се изпъчиха. — Но сега трябва да настоя… момичетата имат нужда от почивка след това страховито изпитание…

— О, но…

Джейн, изглежда, искаше да остане център на вниманието.

— Твоето страховито изпитание — повтори твърдо леля Биа. — Не бива да задържаме повече тези прекрасни джентълмени. Вече проявиха достатъчно доброта.

Докато говореше, тя пристъпи напред и направи леки измитащи движения към отворената врата.

— Благодаря ви — изръмжа Макс и младежите побързаха да си тръгнат.

В мига, в който вратата се затвори, Макс се нахвърли върху Аби.

— Вие бяхте ли замесена в това?

— Не, бях вътре.

— Слава богу!

Той си пое дълбоко дъх.

— Хубаво.

После се обърна към Търнър и Хан:

— А вие двамата къде бяхте, по дяволите, когато това се е случило?

— Аз… Ние не знаехме…

— Не са виновни те — намеси се Аби. — Джейн и Дамарис са се измъкнали тайно, без да кажат на никого.

— Само прекосихме пар…

Аби се обърна към сестра си:

— Изобщо не се опитвай да се оправдаваш, Джейн. Знаеш правилата. И виж какво щеше да се случи! Не говоря само за… за отвличането. Заради теб за малко да уволнят Търнър и Хач!

Джейн наведе глава.

— Съжалявам.

Аби я прегърна.

— Знам, но трябва да се научиш да мислиш, преди да действаш.

Леля Биа каза:

— Най-добре е момичетата да се качат горе. Ще го обсъдим, когато всички се успокоят.

Тя изгледа многозначително Макс, но той нямаше намерение да чака. Беше забелязал погледа, който си размениха сестрите, и той събуди подозренията му.

— Да, разбира се, заведи ги горе, но вие оставате. Искам да говоря с вас. — Хвана Аби за ръката, повлече я към малкия салон и затвори вратата. — Вие знаете кой стои зад това, нали?

— Разбира се, че не знам.

Но между веждите й имаше тревожна бръчка, която му подсказваше, че знае повече, отколкото казва. Това предизвика докрай и бездруго подложеното му на изпитание търпение. Проклятие, похитената можеше да бъде Аби! Искаше да я хване и да я разтърси, задето не искаше да му довери истината, но тъкмо се бе върнал от среща с бъдещата си съпруга и бъдещия си тъст и чувстваше, че няма право да иска нищо от Аби.

Тази мисъл само го разгневи още повече. Той я хвана за лактите.

— В какво сте се забъркали вие четирите, преди да дойдете да живеете при леля ми?

— В какво сме се забъркали! Не ми харесва тонът ви.

Аби отдръпна ръцете си, за да го накара да я пусне, но той не я освободи. Тя го изгледа сърдито, но той виждаше, че се опитва да измисли отговор.

— Не ме лъжете, Аби. Става нещо много сериозно. Вие се криете от някого или от нещо — не, не се опитвайте да го отричате, госпожице Чантри.

Тя прехапа устна.

Той остави ръцете й да се плъзнат между пръстите му, все по-надолу, докато накрая я хвана за дланите и ги стисна.

— Аби, очевидно е, че някой — някакъв опасен човек от миналото ви — ви преследва. Ако не ми кажете кой е…

— Не знам!

— Но подозирате.

На лицето й се изписа отчаяние и той разбра, че е прав.

— Не мога да ви кажа.

— Защо? Не може да е чак толкова страшно…

Вратата се отвори. На прага стояха Джейн и Дамарис.

Очевидно бяха подслушвали.

— Оставете Аби на мира — каза Джейн. — Тя не е виновна. И ще ви кажа, защото накрая така или иначе ще се разбере. Ние бяхме в един бордей!

— В бордей ли? — промълви Макс, погледна към Аби и лицето му пребледня.

Аби не можеше да понесе израза в очите му, затова отклони поглед.

— Аби не — поясни Джейн. — Аз, Дамарис и Дейзи. Аби ни измъкна…

— Дейзи ви измъкна — поправи я Аби.

— … и заради нас изгуби работата си. А сега Морт ни преследва — завърши Джейн и избухна в сълзи. Дамарис я прегърна и я изведе от стаята.

Макс се нахвърли върху Аби.

— Вие, малка глупачка такава! Защо не ми казахте?

— Не можех. Не можех! Не знаех как ще…

Възцари се тишина.

— Защото сте ми нямали доверие. — Гласът му беше равен, суров.

Тя преглътна.

— Да.

Непроницаемите му сиви очи се приковаха в нейните. Как да му обясни, че ако ставаше въпрос само за нея, че ако това беше нейната ужасна тайна, може би щеше да му каже, да признае? Може би.

Но това беше тайната на Джейн и нейната репутация щеше да бъде завинаги съсипана, а Аби беше длъжна да защити сестра си.

— Тайната не беше моя, за да я споделям с други хора.

Този път мълчанието продължи дълго.

— Леля ми знае ли?

— Да, казах й всичко, преди да…

— „Преди да“ какво?

Аби вдигна глава и го погледна в очите. Поне от това не се срамуваше.

— Преди да приема поканата й всички ние да дойдем и да заживеем с нея.

Черните му вежди се събраха.

— Знаела е, че три от вас идват от бордей? И въпреки това заяви, че сте нейни племенници и се е опитала да ви въведе в обществото?

— Да! — избухна тя и гневът й отново се надигна. — И защо не? Джейн се измъкна от онова място недокосната, не знам за Дамарис, но тя не е била там кой знае колко по-дълго от Джейн и са я отвлекли под прикритието на нощта, вързана и съпротивляваща се — жертва, също като Джейн. Защо трябваше животът й да бъде разрушен завинаги заради това?

Макс я изгледа продължително, преценяващо.

— Как успяхте да ги измъкнете?

— Дейзи ги измъкна.

— И Дейзи ли е била жертва?

Това твърдение вече беше прекалено. Той бе готов да се обзаложи, че малката наперена кокни умее да се оправя чудесно в съмнителните части на града.

— Тя е била… завели са я там като дете. Но не, беше прислужница в бордея и затова можеше да влиза и излиза, за разлика от другите.

— Прислужница в бордей! И вие заявихте, че ви е сестра?

Макс не можеше да повярва на ушите си.

— Тя наистина ми е сестра! — отвърна пламенно Аби. — Без нея щях завинаги да загубя Джейн, затова, да, Дейзи е моя сестра и винаги ще остане такава. Както и Дамарис! Никога няма да се отрека от тях.

Той не можеше да я обвинява за предаността й. Прокара пръсти през косата си.

— Пусто да остане! Вие, жените, имате много гъвкава представа за роднинството — вие с вашите „сестри“ и леля ми, която твърди, че сте й „племенници“.

— А мъжете не наричат ли някои от приятелите си „братя“? — не отстъпи тя. — Например, братя по оръжие?

Той се замисли.

— Да, и братя по нещастие. Аз самият имам няколко. Но в моя случай ги наричам „братя“ само в метафоричен смисъл. Вие с вашите литературни наклонности би трябвало да го оцените.

Тя не каза нищо.

Той отново разроши косата си.

— Трябва да пийна нещо.

Отиде до бюфета и напълни две чаши — едната голяма и тумбеста, а другата по-малка. Подаде й втората.

— Мадейра — мисля, че конякът няма да ви хареса.

— Благодаря — отговори тя, взе чашата и отпи предпазливо. Питието явно й хареса, защото след секунда отпи отново.

— Как се запознахте с леля ми?

Тя въздъхна.

— Не виждам защо да не го призная — вече научихте всичко друго.

Тя допи мадейрата и остави настрана чашата.

— Покатерих се през прозореца на спалнята й.

— Какво?!

Това беше последното, което очакваше да чуе. Спалнята на леля Биа беше поне тринайсет метра над земята. Ами ако беше паднала? И защо…?

— Надявах се да открадна нещо.

— Какво?

Тя уморено вдигна рамене.

— Каквото и да е.

— Защо?

Какво би я подтикнало към подобна крайност?

— Парите ни трябваха. Джейн беше много болна, а нямахме пари за лекар.

В салона се спусна кратко мълчание. Разбира се. Да се изложи на риск в името на някой друг. Трябваше да се досети.

— Какво откраднахте?

— Нищо.

— Защо?

— Нямаше какво да открадна.

— Но въпреки това Джейн оздравя?

— Да — потвърди тя и го погледна. — Благодарение на Дамарис и Дейзи. Те ми помагаха да се грижа за нея ден и нощ.

Макс разбра. Четирите момичета бяха преживели заедно много неща и нищо не можеше да разкъса връзката, която се бе зародила помежду им.

Също като при него, Флин и Аш.

Той замислено отпи от коняка си. Историята й още не звучеше съвсем логично.

— Нима ми казвате, че леля ми се е събудила, видяла е крадла в спалнята си, след което ви е поканила да дойдете да живеете при нея и да доведете приятелките си?

Леля Биа открай време беше ексцентрична, но това беше лудост. Навярно е била по-болна, отколкото си беше давал сметка.

— Разбира се, че не. Онази първа нощ само си поговорихме. Аз… аз я харесах. И по-късно — когато треската на Джейн отмина — започнах да се тревожа за лейди Биатрис и се опитах да й направя посещение. Икономът й отказа да ме пусне, затова му дадох бележка и му казах да й я предаде. А същата нощ се върнах…

— Върнали сте се… пак? През нощта? През прозореца?

Мили боже! Значи беше рискувала да си счупи врата, защото се е притеснявала за една възрастна жена, която бе виждала веднъж?

— Да, и това, което подозирах, се оказа вярно — не беше получила никаква бележка и не й бяха съобщавали за никакви посетители, затова трябваше да се върна и да я попитам с кого да се свържа, кой може да й помогне.

— Донесе ми супа.

На прага стоеше леля му.

— Супа ли?

— Защото прислугата ме държеше гладна. Точно тогава поканих Аби и другите момичета да дойдат да живеят с мен. Най-доброто решение, което съм вземала някога.

— Значи си знаела откъде идват?

Макс беше сигурен в отговора, но трябваше да попита.

— Разбира се. Аби ми разказа за бордея, в случай че искам да си променя решението и да оттегля поканата. Тя е честна и добра до мозъка на костите си, Макс, и ако не можеш да го разбереш…

Той я прекъсна с рязък жест. Нямаше нужда някой да му казва каква е Аби. После внезапно стана и рече:

— Трябва да помисля.

* * *

Лейди Биатрис я повика за чай. Изпиха го безмълвно. Обстановката й подейства успокоително, но нямаше да е зле вместо чай да беше изпила още една чаша мадейра.

Мислите й бушуваха. Той бе стъписан от историята й — от бордея, от кражбата най-вече, а също и от факта, че тя бе усложнила още повече всичко с лъжи — вярно, лъжи от премълчаване, но все пак лъжи.

Сега бе загубил всякакво уважение към нея. Това… това донякъде я наскърбяваше.

Федърби почука и влезе. Изглеждаше разтревожен.

— Да? Какво има, Федърби? — попита лейди Биатрис.

— Помислих си, че ще искате да знаете, милейди. Лорд Девънам разпитва Дейзи двайсетина минути, а сега я качи в каретата си и отидоха някъде.

— Дейзи ли? Защо? Къде я води?

— Не каза, но… — и Федърби стрелна Аби с многозначителен поглед — … заради нещо, което, хм, дочух случайно, мисля, че я води при магистрат.

Аби скочи на крака.

— Магистрат ли? Но защо? Дейзи нищо не е направила.

Но никой нямаше отговор.

— Седни и си изпий чая — нареди й лейди Биатрис. — От тревоги — полза никаква. Племенникът ми си има глава на раменете, има и добро сърце. Трябва просто да му вярваш, че ще постъпи правилно.

Аби обаче забеляза, че и тя не изглежда много оптимистична. О, какво правеше той с Дейзи? Къде я беше отвел? И защо?

Дейзи, която от самото начало не одобряваше измамата им. Дейзи, която се страхуваше най-много от заплахата за каторга, от това да я изпратят на другия край на света.

Част от Аби искаше да побягнат сега, докато още можеха, да измъкне Джейн и Дамарис от тази къща, но знаеше, че това би било просто малодушие. Не можеше да остави Дейзи на съдбата й.

„Лорд Девънам няма да ни навреди“ — каза си тя. Може би щеше да ги прогони от къщата — и кой можеше да го обвинява? — но не от това се страхуваше Аби. Боеше се да не види отново онзи израз, който се изписа в очите му, когато разбра, че тя не му вярва.

Ето че отново не му вярваше.

Магистрат. Аби не се сещаше за никаква причина да ходят при магистрат. Освен една: да съобщят за престъпление.

Но Дейзи не бе направила нищо лошо. Не повече от другите. Аби беше тази, която влезе без разрешение в къщата на леля му, и то неведнъж, а два пъти. Измисленото име също беше нейна идея — останалите само я последваха. Освен това тя беше най-възрастната. Трябваше да заведат при магистрата нея, а не Дейзи.

— Аби, може ли да говорим с теб?

На прага стояха Джейн и Дамарис.

— Да, какво има?

Още им се сърдеше, задето се измъкнаха тайно и предизвикаха цялата тази бъркотия, но не можеше да се гневи задълго, а те изглеждаха толкова млади, нещастни и притеснени.

— Елате — каза тя по-меко и потупа канапето.

— Става въпрос за похитителите — поде Джейн. — Много мислихме.

— Не мислим, че е бил Морт — обади се Дамарис.

Аби примигна.

— Какво? Разбира се, че е бил той.

Дамарис поклати глава.

— Ако е бил Морт, защо ще иска само Джейн? Защо не и мен?

Аби остави чашата си.

— Откъде знаеш, че не са искали да отвлекат и теб?

— Единият ме повали на земята, а другият сграбчи Джейн. Когато успях да се изправя, вече я бяха отвели на половината път до каретата — отговори Дамарис. — Очевидно е, че мен не са ме искали. Но защо?

Трите момичета се спогледаха.

„Наистина не мога да го проумея“ — помисли си Аби. Може би не бяха разпознали Дамарис под наскоро подновеното боне. Но и Джейн носеше боне. Може би искаха Джейн, защото все още беше девствена. Или може би защото Джейн беше красива, а Дамарис — просто много хубава. Кой можеше да каже какво си мислят такива зли хора?

Единственото, което можа да каже, беше:

— Това е загадка.

Единственото, което можеше да си мисли, беше: „Къде е Дейзи? Как е?“.

* * *

Дейзи се върна малко след свечеряване. Дойде сама — нямаше и следа от лорд Девънам. В мига, в който пристигна, останалите се нахвърлиха върху нея, запрегръщаха я с облекчение и я обсипаха с въпроси.

— Къде беше?

— Какво се случи?

— Добре ли си?

— Божке! Да не съм умряла и да съм се дигнала от мъртвите? — възкликна тя. — Ами добре съм си, разбира се! Че що да не съм?

— Но лорд Девънам не те ли заведе при някакъв магистрат?

— Да — ухили се Дейзи. — Къде е старата дама? И тя ще иска да чуе.

Те забързаха към малката всекидневна, където лейди Биатрис унищожаваше един пасианс.

— Крайно време беше! Ела, ела, моя мила Дейзи, и ни кажи къде беше толкова време!

Всички се струпаха във всекидневната, дори Федърби и Уилям. Около прага се въртяха две-три прислужници, но Федърби ги отпрати и затвори плътно вратата. Дейзи дръпна една табуретка с дебел пълнеж и се тръсна отгоре й. Огледа изпълнените с очакване лица и се ухили.

— Това започва да ми харесва.

— Разкажи ни всичко! — заповяда лейди Биатрис.

— Ами, след като говори с всички вас, Негово благородие дойде при мен и ми зададе цял куп въпроси за бордея. — Тя сви рамене. — Реших, че няма лошо да му кажа, щото Джейн вече беше пуснала котката от торбата. Надявам се, че постъпих правилно, Аби.

Аби кимна.

— Продължавай.

— И после той рече, че всичко туй трябвало да го разкажа на един негов приятел.

— Кой? — попита любопитно Джейн.

Дейзи вдигна рамене.

— Така и не му чух името — някакъв дебел дърт богаташ в голяма къща. Даде ми чаша чай и тортичка, а после му разказах всичко, което бях казала на лорд Ди. И проклета да съм, ако той не се оказа магистрат! Само дето не умрях, когато Негово благородие ми каза.

— А после какво стана?

— После те двамата отидоха в друга стая и приказваха, след туй ме заведоха при друг някакъв дъртак — и той беше магистрат — и той ми даде още чай и тортичка, и пак ми зададе същите въпроси, и още няколко. Казвам ви, беше започнало страшно да ми омръзва!

Тя погледна Федърби.

— А онез малки тортички изобщо не могат да те нахранят. Бях готова да убия за един пай или нещо друго.

Федърби погледна Уилям, който въздъхна тежко и излезе.

— Продължавайте, госпожице Дейзи — каза Федърби.

— Ами, имаше още много приказки по ъглите, още хора идваха и си отиваха, и още скапани въпроси — извинявай, лейди Би, — а после лорд Ди ме качи в една карета.

— Това ли е всичко? — попита лейди Биатрис, разочарована.

— Не е — обади се Аби. Въодушевлението, което Дейзи с всички сили се опитваше да прикрие, й подсказваше, че има още. — Ще се случи нещо, нали?

— Вече се случи!

На лицето на Дейзи изгря широка усмивка. Уилям се върна с пая и те зачакаха нетърпеливо, докато тя погълне няколко огромни хапки.

— О, сега е по-добре! Следобед нахлуха в бордея на Морт — съобщи тя и изяде още една хапка. — Казах им, че плаща на хора на Боу Стрийт да го предупреждават, затова повикаха някакви други, не знам какви.

Още една хапка.

— Но прибраха Морт в затвора. Негово благородие ми позволи да гледам от каретата му, когато го отведоха. Изглеждаше ска… много нещастен — засмя се тя.

Момичетата нададоха радостни възгласи и започнаха да се прегръщат. Лейди Биатрис нареди да донесат шампанско. Дейзи отново се зае да дъвче пая си.

— Значи го организира лорд Девънам? Още днес? — не вярваше на ушите си Аби.

Дейзи закима енергично.

— Трябваше да го видиш, Аби! Някои от ония дърти старчета искаха да отложат, да обмислят последствията, да създадат комисия и да разследват, но той не ги остави. Здравата ги разтърси, госпожице, не е за вярване! Попита ги какво щеше да се случи, ако бяха отвлекли тяхната племенница или дъщеря на път за училище и я бяха заключили в тази къща гола, да чака да я продадат на търг пред цяла стая похотливи дъртаци. Това наистина ги раздвижи — подсмихна се тя. — А после аз казах, много невинно, че ако изчакат до вечерта, ще хванат цял куп големи богаташи в бордея, и това наистина ги накара да се разбързат. Май не искаха да притесняват приятелите си.

— Великолепно! — отсъди лейди Биатрис и вдигна чашата си. — За героинята на днешния ден и за моя племенник!

Всички пиха в чест на Дейзи. И на отсъстващия лорд Девънам.

Дъхът на Аби секна само като си помисли за случилото се. Морт арестуван! Бордеят закрит! Всички момичета, затворени там, освободени! И то защото лорд Девънам познаваше подходящите хора.

Всички писма, които беше написала, се оказаха напразни, а сега само за един следобед бордеят беше затворен, а Морт беше за решетките и очакваше процеса и наказанието си. Истински урок за това как се случват нещата на този свят!

Трябваше да му се довери по-рано.

— Какво има, Аби? — попита Дейзи. — Мислех, че ще се зарадваш.

— О, радвам се, наистина се радвам! — усмихна й се тя. — Просто си мислех…

— За другите места, с които Морт поддържа връзки ли? — попита Дейзи. — Не се тревожи, и за тях им казах.

— Други места ли?

— Не знаеше ли? След като известно време държи момичетата, ги праща на други места. Вариетета и тъй нататък. Но аз разказах и за тях на магистратите — всичко, което знаех.

— Дейзи, това е прекрасно! Ти си истинска героиня.

Дейзи се изчерви.

— Стига де, Аби! — измърмори тя и се засмя. — Знаеш ли, едно време много се боях от магистратите, но сега… — Намигна й. — Без перуките, робите и всички други труфила. Те са просто едни дъртаци, нали така? — Тя дояде последната хапка и избърса устата си. — Знаеш ли, мислех си, че ако Морт беше оставил нещата така, както бяха, когато ни ръководеше майка му и всички момичета бяха дошли по своя воля…

— Ако беше така, щеше ли да си тръгнеш? — попита любопитно Дамарис.

Дейзи се замисли.

— Може би. Не знам. — Взе чаша шампанско. — Във всеки случай страшно се радвам, че сега съм тук. На кого би му хрумнало, че Дейзи Смит ще другарува с лордове и дами и ще пие чай, и ще яде торти с магистрати? И ще пие шампанско.

Тя се засмя и пак вдигна чашата си. Всички се засмяха с нея и отново вдигнаха тост.

Аби също отпи. Усмивката й беше искрена, но не можеше да се отпусне напълно. Къде беше лорд Девънам и какво правеше?

* * *

Макс бе прекарал много натоварен ден. Освен това получи откровение. „В живота има мигове, когато небесата сякаш се разтварят, един слънчев лъч грейва по особен начин и човек ненадейно вижда всичко по-ясно от когато и да било“ — размишляваше той.

Него самия го озари подобно прозрение, когато осъзна колко близо е била Аби до гибелта, при това неведнъж. Бордей, сестра на смъртно легло, катерене до спалнята на леля му… и то не един, а два пъти! Не можеше да й позволи да продължава по същия начин. И знаеше какво трябва да направи.

Един-единствен миг унищожи принципите на целия му живот. Нещо повече, той не изпитваше никакви угризения.

Почука на вратата на хотелската стая и зачака. Не беше късно, нямаше дори седем. Да не би двамата Парело да бяха излезли да вечерят навън?

Той вдигна ръка, за да почука отново, когато отвътре се обади женски глас:

— Кой е там?

— Лорд Девънам.

— Един момент, ако обичате.

Мина доста повече от минута, преди една прислужница да отвори вратата. Зад нея стоеше Хенриета, все още в дневни дрехи и с тревожно изражение.

— Добър вечер, госпожице Парело. Баща ви тук ли е?

— Татко отиде на някаква среща.

„Проклятие!“. Все пак това, което искаше да каже, засягаше нея дори повече, отколкото баща й.

— Мога ли да вляза? Трябва да ви кажа нещо важно.

Тя се спогледа нервно с прислужницата си.

— Аз… Да, предполагам. Но не бихте ли предпочели да дойдете утре, когато татко ще е тук?

— Ще дойда утре, но преди това трябва да говоря с вас — заяви категорично Макс и влезе в стаята. Камериерката погледна към коридора и затвори вратата.

— Какво искате?

Хенриета изглеждаше изнервена, но все пак овладяна.

— Няма лесен начин да ви го съобщя, затова ще ви го кажа направо — каза Макс. — Дойдох да отменя сватбата.

Яркосините й очи се разшириха.

— Татко каза, че вие никога не изменяте на обещанията си.

— Знам. Но установих, че трябва. Съжалявам, че ще разочаровам и вас, и баща ви, но не мога да се оженя за вас, Хенриета.

Гладкото й чело се смръщи замислено.

— Разбирам.

Макс се бе подготвил за сълзи, укори, гняв, дори истерия, но това спокойно примирение го озадачи. Каза го отново, за да се увери, че го е разбрала.

— Няма да се оженя за вас, Хенриета. Разбирате ли?

В очите й проблесна нещо — някакво изражение, което той не можа да долови докрай, но тя каза единствено:

— Разбирам. Но казахте ли вече на татко?

— Не, още не.

Какво си мислеше — че баща й някак ще успее да го накара да се ожени за нея? Затова ли прие новината без никаква реакция? Предполагаше, че в света на Хенриета за татко нямаше нищо невъзможно.

— Тогава ще ми обещаете ли нещо? — попита тя.

Сякаш обещанията му вече имаха стойност!

— Какво? — попита предпазливо той.

— Ще изчакате ли до утре, преди да кажете на татко, че няма да се ожените за мен?

Не можеше да откаже да изпълни една толкова незначителна молба.

— Да, разбира се, щом искате.

Предполагаше, че тя има нужда от време, за да се успокои. Макар че на него му се струваше доста спокойна. Всъщност прие новината извънредно добре. Дори не го попита защо.

— Да, искам. — Тя му подаде ръка. — Благодаря, лорд Девънам. Довиждане.

Сякаш й бе направил най-обикновено посещение.

Объркан, Макс излезе. Слезе тичешком по стълбището на хотела. Чувстваше се удивително безгрижен. Току-що престъпи думата си, наруши принципа, който бе поддържал цял живот. Опетни честта си, а се чувстваше… прекрасно.

Парело, разбира се, щеше да побеснее, но това не го интересуваше. От плещите му се бе смъкнало огромно бреме. Не беше редно да изменя на думата си, но някъде в най-съкровеното кътче на душата си знаеше, че е постъпил правилно.

Излезе от хотела и вдъхна дълбоко аромата на свежия вечерен бриз. Нямаше да се ожени за Хенриета Парело. Искаше да го изкрещи с пълно гърло, за да го чуят всички.

Искаше да се прибере у дома, на площад „Бъркли“, при Аби. Но не можеше да й каже, не можеше да започне да я ухажва истински, преди да е уредил нещата с Хенри Парело. Само тогава можеше да пристъпи към нея свободен и с ясни намерения.

След като получи откровението си, той бе планирал всичко — първо да съобщи на Парело, а после на Аби и да види дали ще долови в реакцията й нещо, което да му даде надежда. А после да каже на останалите. Най-напред на леля Биа — о, как щеше да ликува тя! Тази мисъл го накара да се усмихне.

Но не можеше да съобщи на Хенри Парело до следващия ден, което означаваше, че не може да каже на никого. Отиде в клуба си и завари там Фреди. За пръв път от девет години беше свободен, а не можеше да каже дори на Фреди.

Двамата приятели се напиха тихо и по другарски.