Ан Грейси
Подарък от съдбата (4)

Глава 3

В ума й цареше хаос. Миналото, настоящето, бъдещето, всичко беше ужасно.

Джейн Остин, „Менсфийлд Парк“

Шест седмици по-късно

— Не можеш… много е опасно! — изсъска Дамарис. — Ами ако те хванат?

— Нямам избор — прошепна в отговор Аби. — Нямаме нито пени, а лекарят няма да я прегледа без пари.

Тя погледна към сестра си, която се въртеше и мяташе на един сламеник на пода на таванската им стая. Обикновено ярката й златиста коса сега изглеждаше безцветна на бледата лунна светлина. Джейн лежеше, без да забелязва нищо около себе си. Бълнуваше. Намираше се на ръба на смъртта.

На друг сламеник до нея спеше Дейзи — беше неин ред.

От два дни двете момичета и Аби се грижеха за Джейн, като спяха на смени.

Всичките им прекрасни мечти бяха разбити. Да си намерят работа се оказа по-трудно от очакваното, храната беше по-скъпа, наемът — по-висок. Само Дамарис имаше редовна работа — боядисваше чинии в една грънчарница. Щяха да й платят в края на седмицата, но Джейн бе болна точно сега…

Аби погледна към покривите на Лондон. Отново и отново, като език, опипващ болен зъб, погледът й се връщаше към прозореца на втория етаж на величествената къща зад тях.

Прозорецът беше отворен — стоеше отворен ден и нощ, откакто се бяха преместили тук.

Голяма къща от седемнайсети век на улица „Странд“. Какво можеше да има вътре? Някоя и друга ценна дреболия, чието изчезване ще остане незабелязано?

В къщата не живееше никой, имаше двама-трима души персонал. Нощем в основната част на къщата не светеше, само в помещенията за прислугата.

Този отворен прозорец беше изкушение, примамка, нескрита покана.

Цяла вечер, още откакто й хрумна тази мисъл, Аби не беше спряла да чертае наум пътя, по който можеше да мине — по водосточната тръба, отгоре по стената, до втория етаж, където щеше да се изкачи с помощта на втора водосточна тръба, а оттам трябваше само да се протегне, за да стигне до отворения прозорец.

Щом прозорецът беше отворен, щяха ли да сметнат постъпката й за влизане с взлом?

Тя поклати глава. Семантика. Както и да го наречеше, наказанието — ако я хванат — щеше да бъде каторга отвъд океана. Или още по-страшно.

Но ако не направеше нищо… Тя погледна към отсрещната стена и прошепна:

— О, татко, прости ми! — Толкова години изпитваше гняв към него, задето допусна да го убият и остави дванайсетгодишната Аби да се грижи някак за семейството, докато майка й гаснеше пред очите им от някаква ужасна изтощаваща болест, а малката Джейн беше едва на шест.

Сега Джейн се мяташе на сламеника си, бълнуваше на ръба на смъртта и Аби най-накрая разбра какво е подтикнало баща й към безразсъдството му. Отчаянието.

Защото, ако рискът се оправдаеше…

Тя отново се извърна към прозореца. Първата суха нощ от цяла седмица. Вятър гонеше малки облачета по небето. Луната хвърляше променливи сенки. Условията бяха идеални. Съдбата я зовеше.

Обратите на съдбата зависеха от такива ужасяващо тънки нишки.

Аби нахлузи панталона, който бе взела назаем по-рано днес. Трябваше само да събере смелост…

— Наистина ли ще го направиш? — попита шепнешком Дамарис.

Аби кимна.

— Скоро ще се върна. Грижи се за нея.

Когато повдигна спускащия се прозорец на таванския етаж, дланите й бяха овлажнели. Тя се покатери на покрива, спря и погледна към хоризонта. Докъдето поглед стигаше, се виждаха комини, някои от които още леко пушеха, и острите ъгли на покриви. Зад къщите можеше да види сребристия блясък на реката, усещаше аромата й във вятъра.

Колко години бяха минали, откакто за последен път се покатери на дърво? Това не се забравя, нали? Аби внимателно започна да се придвижва по наклонения покрив, докато стигна до тръбата. Беше стара, на места ръждясала. Аби се помоли да я издържи.

Вкопчена в тръбата, тя слезе до долния етаж и сантиметър по сантиметър допълзя до мястото, където задната стена на сградата се срещаше със страничната. Трябваше само да стъпи между забитите в стената стъкла. За щастие стъпалата й бяха тесни и умееше да пази равновесие.

Беше изрепетирала всичко наум. Можеше да го направи.

Пое дълбоко дъх и мина над задната стена. Нощният вятър я жилеше през тънките дрехи. Уж беше лято, а беше студено, толкова студено. Аби не обърна внимание на студа. „Уверено, стъпвай уверено! Първо единият крак, после другият. Пази се от стъклата. Не поглеждай надолу.“

Сърцето й биеше лудо. Дишаше повърхностно. „Не мисли за височината, за счупените стъкла.“ Равновесието беше всичко. Не беше кой знае колко по-различно от това да вървиш по теглена с тебешир черта. Почти стигна! Още три стъпки… още две… ето я от другата страна. Оставаше й само един малък скок до отсрещната къща. Тя скочи, олюля се и се вкопчи в стената. Ноктите й отчаяно задраскаха по камъка. „Сега се успокой. Дишай дълбоко. Видя ли? Беше съвсем лесно.“ А сега, едно последно изкачване — по тръбата, която минаваше точно край отворения прозорец на втория етаж.

Прозорецът не поддаде лесно, но Аби успя да го избута още нагоре. Наведе се, подаде глава в стаята, заслуша се и се огледа. Нито звук. Спалня. Виждаше тежките завеси на леглото, пищно украсен гардероб, тоалетна масичка. Никакви признаци на живот.

Тя преметна крак през перваза, набра се и се вмъкна вътре. За миг остана приклекнала в мрака — чакаше очите й да свикнат с тъмнината и дишаше дълбоко, докато лудо препускащото й сърце се успокои.

А сега трябваше да потърси онова, за което бе дошла. Запрокрадва се към тоалетката.

— Да ме убиеш ли си дошъл?

Дрезгавият шепот, който долетя от мрака, почти накара сърцето й да спре. Тя рязко се обърна и огледа стаята, готова да побегне.

Нищо не помръдваше. Виждаше само сенки, които бледото сияние на луната хвърляше през прозорците там, където бе дръпнала завесите. Нямаше следа от никого.

— Попитах да ме убиеш ли си дошъл?

Гласът идваше от леглото. И звучеше по-скоро подразнено, отколкото уплашено.

— Не, разбира се! — прошепна Аби в отговор, приближи се на пръсти до леглото и напрегна очите си в мрака. Това, което беше взела за купчина дрехи на леглото, се оказа възрастна жена, легнала неудобно — беше паднала между възглавниците си, сред набрани и омотани завивки.

— Момиче си. Носиш панталон, но виждам, че си момиче.

— Да — призна Аби и зачака. Ако жената изкрещеше или се опиташе да вдигне тревога, тя щеше да избяга през прозореца. Беше рисковано, но за предпочитане пред това да я обесят или да я изпратят на каторга.

— Значи не идваш да ме убиеш?

— Не.

— Жалко.

Аби примигна.

— Жалко ли?

— Ако бях куче в това състояние, щяха да ме избавят от нещастието ми с един куршум. — Замълча и добави: — Нямаш куршум, нали? — В гласа й се долавяше лека надежда.

— Не, а дори да имах, нямаше да ви застрелям.

Не би — не можеше — да застреля когото и да било.

Възрастната дама въздъхна.

— Значи си дошла само да крадеш?

— Да… ъъъ… — запъна се Аби и прехапа устна. Смути се, щом чу истината, изречена така недвусмислено.

— Не мисля, че е останало нещо, което да си струва.

Очите на Аби вече бяха свикнали с мрака. Възрастната жена беше права: в стаята имаше цял куп тежки мебели, застлани с дебел слой прах, и почти нищо друго. Нямаше изящни дреболийки от излъскано сребро, нямаше малки ценни украшения, нямаше нанизи от скъпоценни камъни. На стената висеше една-единствена картина — аматьорски акварелен портрет на младеж. Нищо, което една отчаяна млада жена да пъхне в джоба си и да избяга с него. Нямаше дори скъп килим на пода. Всъщност нямаше никакъв килим, само прах.

Отвън тази къща изглеждаше величествена, макар и стара.

Но стаята просто вонеше на занемареност. Аби сбърчи нос.

Вонята не беше само от стаята. Вонеше и възрастната жена. Очевидно от дълго време бе прикована към леглото и онзи, който се грижеше за нея… ами, ако някой си заслужаваше куршума…

— Може ли малко вода?

— Разбира се — отговори Аби и наля една чаша от каната, оставена на странична масичка.

Възрастната дама посегна с треперещата си изкривена ръка.

— Ето, нека ви помогна. — Аби плъзна ръка под раменете й, повдигна я, за да отпие, и доближи чашата до устните й. Жената беше само кожа и кости, лека и крехка като птиче.

Започна да пие жадно и пресуши цялата чаша.

— Благодаря — изохка и леко се отпусна назад. — Имах нужда.

Аби оправи възглавниците и намести по-удобно завивките. Възрастната дама я наблюдаваше с огромните си хлътнали очи, които блестяха на слабата светлина.

— Странна крадла си ти, дори като изключим панталона.

Аби не отговори. Напълни отново чашата и я сложи на масичката до леглото, като махна оттам един поднос за чай.

— За първи път ти е, нали?

Аби не каза нищо. За стара и болна жена събеседницата й беше много наблюдателна.

На подноса имаше лъжица, чаша и купа с нещо, което приличаше на блажна боя, засъхнало и втвърдено по ръба. Аби взе купата и я подуши предпазливо.

— Овесена каша — каза намръщено възрастната жена. — Пълна помия!

Определено изглеждаше и миришеше неапетитно. И на застояло.

— Откога е тук? — попита Аби.

— От тази сутрин. Утре ще донесат още — изсумтя старата дама презрително. — Пак няма да го ям.

Нищо чудно, че беше толкова слаба и крехка.

— Кой ви носи храна, семейството ви ли?

Възрастната дама се засмя безрадостно.

— Прислужниците. Трябва да ме опазят жива, нали разбираш. Иначе няма да им платят.

— Имате прислужници?

Аби не знаеше дали да й вярва. Що за прислужници биха оставили работодателката си в такова състояние?

Приближи се на пръсти до вратата, отвори я и надникна в коридора. Леденият нощен въздух не потрепваше. Никакъв звук, никакви признаци на живот. И тук подът беше покрит с дебел килим от прах. Аби се прокрадна по коридора и надникна в следващата стая. И тя миришеше на застояло. Мебелите бяха завити с прашно грубо ленено платно.

Аби провери всички стаи по коридора, чак до стълбището. Всички бяха еднакви: занемарени, прашни, необитаеми.

Невъзможно беше да има прислужници. Никой не бе чистил тук от месеци.

Тя се върна в спалнята на старата жена.

— Мога ли да ви донеса още нещо, преди да си тръгна, госпожо…?

Възрастната дама протегна ръка с елегантен жест.

— Девънам, лейди Биатрис Девънам, скъпа моя. Приятно ми е.

Аби пое ръката й и понечи да се представи.

— Госпожица… — и в последния момент си спомни в каква ситуация се намира. — Приятно ми е. Съжалявам, лейди Биатрис, но не мога да ви съобщя името си.

— Напълно разбираемо, предвид сегашната ти професия. Е, какво ще правиш?

— Да правя ли?

За миг Аби не можа да разбере какво има предвид.

— Нали не влезе през прозореца ми само за да ми дадеш чаша вода, госпожице Крадла?

— О, това ли! Не знам.

Отчаянието я стисна за гърлото. Какво щеше да прави? Джейн…

— Не си родена за такъв живот. Говориш като дама.

Аби прехапа устна.

— Защо тогава пое този риск? Сигурно си отчаяна.

Аби вдигна рамене. Не смяташе да признава или обяснява нищо. Лейди Биатрис може и да бе физически немощна, но беше много проницателна. А Аби, макар че засега не бе откраднала нищо, беше извършила сериозно престъпление.

Напразно. Нямаше какво да вземе оттук. Заля я такъв ужас, че й прилоша. Ако не можеше да намери пари за лекаря… Трябваше да се върне при Джейн.

— Лейди Биатрис, трябва да тръгвам — прошепна тя, сякаш си тръгваше след утринна визита.

Визита в три сутринта.

Поколеба се.

— Искате ли да се свържа с някого от ваше име? С лекаря може би? Кога е идвал за последно?

Един лекар със сигурност би дошъл при благородна дама, дори тя да няма пари. Нали?

Лейди Биатрис сви слабите си рамене.

— Преди няколко седмици? Няколко месеца? Не помня.

— А семейството ви? Има ли с кого да се свържа от ваше име?

— Нямам семейство. Само племенникът ми, Макс, който е в Индия или на Островите на подправките, или на някое друго далечно място.

— Мога да му пиша, ако имате адреса му.

Лейди Биатрис отписа Макс с едно махване на ръката.

— Нищо няма да се промени. Няма го от години. Дори не ми е писал от… Не знам от кога.

— Приятели тогава? Сигурно имате приятели, към които да се обърнете за помощ.

Лейди Биатрис изсумтя.

— Никой не е идвал да ме види от… не помня… месеци? Всички ме забравиха.

Лъч бледа лунна светлина улови блясъка на сълза, която бавно се плъзгаше по набръчканата й буза. Тя я избърса яростно.

— Но на мен не ми трябва никой. Много си ми е добре така.

Аби не си направи труда да й възрази. Това, че лейди Биатрис съвсем не е добре, беше очевидно и за двете, но гордостта на човек трябва да бъде уважавана.

— Все трябва да има някого, на когото мога да пиша.

— Няма. Скоро ще умра и тогава няма да създавам проблеми на никого.

Тя въздъхна тежко — по-скоро изхриптя.

— Съжалявам, че дойде напразно, госпожице Крадла.

Тя вдигна съсухрената си ръка, задържа я на слабата светлина отвън и погледна към пръстите си, сякаш бе озадачена.

— Не знам къде са отишли пръстените ми. С удоволствие щях да ти ги дам.

— Благодаря — прошепна Аби и потупа възрастната дама по ръката. — Сега наистина трябва да тръгвам. Довиждане, лейди Биатрис. Пазете се.

— Довиждане, скъпа моя, благодаря, че се отби.

Държеше се така любезно, сякаш Аби наистина й бе направила сутрешно посещение.

Сутрешно. Беше почти призори. Птиците се събуждаха и чуруликаха шумно в здрача. Казваха, че хората често умират точно преди зазоряване. Майка й умря тогава.

Гърлото на Аби се сви от ужас. Тя припряно заслиза по водосточната тръба и се прехвърли над стената. Вдигна прозореца на таванското помещение и се промъкна вътре.

Дамарис, увита в шал, за да се предпази от студа, бе приклекнала до сламеника на Джейн. Тя вече не се мяташе и не бълнуваше. Лежеше неподвижна и притихнала. Когато Аби тупна на пода, Дамарис се обърна към нея. Лицето й беше мокро от сълзи.

Някакъв юмрук стисна сърцето на Аби.

— О, не… О, Джейн…

— Треската отмина — прошепна Дамарис. — Спи. Ще се оправи.

* * *

Болестта, която бе сполетяла Джейн така внезапно, си отиде почти толкова бързо и в края на следващия ден Джейн се събуди от дълъг възстановяващ сън, след който можеше да седне в леглото, да говори и да хапне малко супа.

За съжаление Дамарис беше споменала пред Джейн и Дейзи какво бе направила Аби. Джейн беше смаяна.

— Аби! Не е възможно! Отишла си да крадеш?

Аби погледна Дамарис, която оформи с устни безмълвно извинение. Аби сви рамене.

— Ти беше толкова болна. Трябваше да направя нещо.

— Минала си по всички тез покриви? Над таз стена? В тъмното? — промълви Дейзи и поклати глава с възхищение и неодобрение. — Никога не бих го повярвала, госпожице. Мислех, че си почтена чак до костите.

Аби се изчерви. Доскоро и тя мислеше така.

— Когато имаш пари, е много по-лесно да си почтен.

— Но ако те бяха хванали? — промълви Джейн.

— Нямахме никакви пари, Джейн. Трябваше да направя нещо.

— Забрави ли какво се случи с татко? Ами ако те бяха застреляли? И то за нищо! — възкликна Джейн и избърса една сълза.

Аби прехапа устна. Не можеше да обясни колко отчаяна се чувстваше тогава. Джейн имаше само смътен спомен от болестта си, а дори за Аби сега, когато очите на сестра й бяха светли и ясни, а не замъглени от треска, това отчаяние приличаше почти на лош сън.

— Обещай ми, че никога вече няма да правиш толкова опасно нещо! — настоя Джейн. — Слава богу, че никой не те е видял.

Аби сведе поглед, но не достатъчно бързо.

Джейн ахна.

— Аби, не! Някой те видя? Кой?

— Една възрастна дама — лейди Биатрис Девънам, — но всичко е наред. Няма да каже на никого.

— Откъде знаеш? — попита Джейн.

— Видя ли те, че се връщаш тук? — попита Дамарис.

— Ще те издаде — предрече Дейзи. — Трябва се махнем оттук.

— Не, не, наистина няма да каже на никого — увери ги Аби. — Дори ми предложи пръстените си, само че нямаше пръстени.

— Значи е смахната? — попита обнадеждено Дейзи.

— Тъкмо обратното, поне така ми се стори, но колкото повече си мисля за това, толкова повече се чудя дали не е възможно все пак да страда от някакво душевно заболяване.

Тя им разказа за лейди Биатрис.

— И не мога да разбера дали живее в тази голяма стара къща сама, болна и обедняла, или наистина има прислужници, които ужасно са я занемарили. Някой й дава овесена каша, но е отвратителна и тя не я яде. Никой не чисти стаята й — цялата е потънала в прах — и със сигурност никой не я мие; тя направо вони. А ако има прислужници, значи я оставят в тъмното чак до зори, а каната с вода дори не беше на масичката до леглото, където да може да я стигне.

В стаята се възцари тишина, после Дамарис попита:

— Ти си харесала тази възрастна дама, нали?

Аби кимна.

— У нея има нещо… не знам… нещо изискано. Трябваше да я видите как се представи. — Тя погледна към сестра си. — Все едно се намираше в салона на самата кралица, Джейн — беше толкова елегантна и самоуверена. Но е ужасно нещастна. Помоли ме да я застрелям, за да я избавя от нещастието й.

Всички замълчаха. Дейзи се намръщи.

— Нали не мислиш пак да вършиш нещо глупаво, госпожице Аби? Все пак сега не можем и на себе си да помогнем.

Аби въздъхна.

— Знам. Положението е отчайващо и без да се товарим с чуждите беди. Но не мога да спра да мисля за нея. Ние поне сме заедно. Тя е сама, болна, прикована към леглото и в ужасна беда.

— Не можеш да се върнеш там — обади се бързо Джейн.

— Не мога да я оставя така, Джейн — настоя Аби. — Просто не мога. Ако я беше видяла, и ти щеше да почувстваш същото.

Джейн я изгледа тревожно.

— Но какво можеш да направиш?

— Още не знам. Утре ще я посетя и ще видя какво ще успея да разбера. После ще измисля нещо.

— Нали няма да е незаконно? — попита предупредително Дейзи.

Аби се усмихна. За момиче с такова съмнително минало Дейзи беше забележителна пуританка.

— Не, обещавам.

Веднъж й стигаше — разби си нервите.

— И какво ще правим? — попита тихо Дамарис. — Очевидно е, че планът да отидем в Бат няма да проработи. Сега сме по-бедни, отколкото преди шест седмици.

Всички се умълчаха.

— Никоя от вас не ми е длъжна — обади се Дамарис. — Ако си тръгна…

— И аз — добави Дейзи. — И аз не съм ви никаква — просто…

— Не! — прекъсна я Аби. — Вие двете ми върнахте сестрата. А след болестта на Джейн съм още по-убедена, че трябва да останем заедно. Не знам какво щях да правя без вас. Ами ако от треската се беше заразила ти, Дамарис? Или Дейзи? И ако бяхте сами?

По лицата им прочете, че разбират какво би означавало това.

Аби ги хвана за ръце.

— Знам, че положението е ужасно, но моля ви, нека въпреки всичко останем като семейство, като сестри?

Всички се спогледаха и кимнаха.

— Като сестри.

— Но не и ако ще правиш нещо незаконно — отсече категорично Дейзи. — Никога не съм била крадла и няма да ставам. Не искам да ме натоварят на някой кораб и да ме пратят на другия край на света.

Аби се засмя.

— Не се тревожи, няма такава опасност.