Ан Грейси
Подарък от съдбата (8)

Глава 7

Гневът кара човек да оглупее.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

— Значи това е „скъпият Макс“ на лейди Биатрис — каза Джейн, докато слизаха по стълбите. — Така, както говореше за него, си представях съвсем различен човек. Не е ли плашещо мрачен? И изглежда доста груб.

— Освен това не му е приятно, че сме тук. Изобщо. Не му харесва и че лейди Биа ни нарича свои племенници — добави Дейзи и погледна към Аби. — Той ще ни създаде проблеми, Аби.

— О, мисля, че просто се притесняваше за леля си — каза Джейн.

Аби кимна. Той беше нахлул в къщата така, сякаш идваше да спаси леля си от убийци. А после не спря да я гледа с неприкрита враждебност. Обвиняваше нея за състоянието на леля си.

Само че беше закъснял. Нямаше го от години, а сега идваше да мята страшни погледи и безмълвни заплахи?

Дамарис се обади:

— Той е много привлекателен, не мислиш ли, Аби?

— Привлекателен ли? — разсмя се Джейн. — Как можа да го кажеш? Не видя ли дългата му коса? Дори не си е направил труда да се обръсне! И освен че е удивително мрачен, е и доста стар!

— Стар? — обърна се Аби към нея. — Не ставай смешна! Едва на трийсет е.

Джейн сви рамене.

— На мен трийсет ми изглежда стар.

За момиче, което още нямаше осемнайсет, сигурно беше така. Виж, за жена на двайсет и четири… Освен това тя нямаше нищо против дългата коса и мъжествената челюст с набола брада. Съвсем нищо… А и не можеше да не оцени мъж с широки рамене и дълги силни бедра…

Не че мислеше за Макс Девънам по този начин.

— Той не можеше да откъсне очи от Аби — промълви Дамарис.

— Само защото искаше да ме убие — отговори сухо Аби. Онзи миг на стълбите, в който леката развеселеност в очите му се стопи и на нейно място се появи студена враждебност, още я караше да потръпва. Какво му беше казала? Че говори от името на лейди Биатрис? Това ли го вбеси?

Джейн се изсмя стреснато.

— Сигурно грешиш, Аби! Защо, за бога, ще иска да ти навреди?

— Не знам — отговори Аби. — Но от начина, по който нахлу в къщата, подозирам, че смята, че искаме да навредим на леля му. Че представляваме опасност за нея.

Беше се държал като ръмжащо куче пазач.

— Е, вече сигурно е разбрал, че това са глупости. Така че когато го видим отново, сигурно ще се държи очарователно, като „милия Макс“, за когото говори лейди Биатрис — предположи Джейн.

— Може би — съгласи се Аби. Но не би се обзаложила.

* * *

— Кои са те, по дяволите? — попита Макс, когато вратата най-после се затвори.

— Казах ти. Те са ми племенници.

— Глупости! Ти нямаш племенници. Кои са всъщност?

Тя вдигна рамене по начина, който Макс помнеше от едно време.

— Щом казвам, че са ми племенници, значи са ми племенници.

— Забравяш с кого говориш, лельо Биа. Готов съм да се закълна, че тези момичета нямат роднинска връзка дори помежду си, камо ли с теб.

Тя му се усмихна сърдечно.

— Милото ми момче, така се радвам, че се върна! А сега ми разкажи какво си правил. Какво те доведе обратно в Англия след толкова време? Да не се каниш да се ожениш за някое симпатично момиче и да ме направиш пралеля?

— Не сменяй темата.

Тя го перна по ръката.

— Не се дръж ужасно, Макс! Казах ти, че са ми племенници, и това е единственото, което трябва да знаеш. Тук са като мои гостенки.

— Гостенките не вземат пари от домакините си.

Тя изсумтя подразнено.

— Предполагам, че ти го е казал онзи проклет хлапак Пъркинс.

— Негово задължение е да ме информира.

Тя пак изсумтя.

— Той е една мързелива малка мижитурка.

— Знам. Уволних го. — И той вдигна ръка, за да спре възраженията, които потекоха от устата й. — Знам, знам, пак си позволявам прекалено много.

Леля му направи физиономия.

— Сякаш те е грижа!

Той се усмихна.

— Права си. С готовност те оставих в ръцете на Пъркинс-старши, но синът му е друго нещо. Взех счетоводните книги и ги предадох на моя собствен представител, Бартлет. Знам, че Бартлет ще се грижи чудесно за теб.

— Погрижи се да плаща хубава издръжка на Аби и сестрите й.

Макс помълча, после попита:

— Тя изнудва ли те? — Не можеше да си представи какво може да е направила леля му, за да я изнудват, но всеки си имаше тайни.

Лейди Биатрис избухна в смях.

— Не ставай глупав! Разбира се, че не!

— Тогава защо й плащаш?

— Защото няма пукната пара. Нито тя, нито другите.

— Това не е основание. Лондон е пълен с просяци, но ти не ги прибираш у дома си.

— Представа нямаш какво направиха те за мен, Макс, никаква представа. Малкото, което приемат в замяна, е нищо в сравнение с това, което им дължа. О, престани да ме гледаш така! Не съм започнала да се превръщам в оглупяла старица, ако това си мислиш. Но отношенията ми с Аби и сестрите й са си наша работа, не твоя.

— Те не са тези, за които се представят, лельо Биа.

— Знам, но момичетата имат право да запазят тайните си. Знам кои са и щом аз не се тревожа, няма причина и ти да се притесняваш.

Макс не отговори. Само я гледаше и чакаше. И продължи да чака. Без да откъсва поглед от нея. Този номер го научи в училище и го усъвършенства в чужбина. Той рядко го подвеждаше. Под хладния му нетрепващ поглед повечето хора в крайна сметка започваха да говорят.

Тя изсумтя от раздразнение.

— О, за бога! Добре де… не исках да ти казвам, защото е ужасно срамно, но позволих на глутница безполезни, мързеливи слуги да ме надвият — призна тя и подразнено махна с ръка. — Не е нужно да знаеш подробностите, но именно госпожица Аби и сестрите й ми помогнаха да се измъкна от тази ситуация. И не, не ме гледай така, защото няма да обясня докъде бях паднала. Достатъчно е да кажа — и изобщо не преувеличавам, — че тези момичета ме спасиха, спасиха ми живота. И ако ми е приятно да им отпусна малка издръжка… всъщност ще ми стане много по-приятно, ако Аби приеме по-голяма сума, но тя не иска, а е упорита почти колкото теб, Макс, затова не си мисли, че не съм опитала.

Макс си помисли друго: госпожица Чанс бе дори по-лукава, отколкото бе предполагал. О, направо можеше да я види как възразява срещу предложението за издръжка и същевременно подхранва благодарността на леля му, но не виждаше смисъл да се опитва да убеди леля Биа.

Щеше да говори лично с нея. Беше напълно способен да се справи с жена като госпожица Абигейл Чанс.

— Тя заяви, че говори от твое име! Пусто да остане! През целия ми живот никой, дори чичо, Бог да го прости, не е говорил от твое име.

Вбесяваше се, като гледаше енергичната опака леля, която помнеше, преобразена в тази… тази безпомощна, благодарна жертва.

Тя вдигна рамене.

— Бях болна, Макс. Нещата се променят, когато човек се разболее. Гледната му точка за живота се променя.

— Виждам, че не си била добре, лельо Биа. Вече възстанови ли се?

Той нежно стисна малките й ръце. Проклятие, беше толкова крехка! Заля го чувство на вина.

— Със сигурност съм по-добре, отколкото преди. Болестта, която ме повали, е отминала, според лекаря. Но вече не мога да ходя, Макс.

— Какво?

Погледът му се стрелна към очертанията на краката й под одеялото.

— Какво имаш предвид, как така не можеш да ходиш? Злополука ли си претърпяла? Да не си си счупила…

— Не, не, нищо подобно. Просто бях болна и прекарах в леглото толкова дълго време… Стига, стига, не ме гледай така, мило мое момче. Не си виновен ти. Сега бавно си възвръщам силата и момичетата ми помагат. Карат ме да се раздвижвам по няколко пъти на ден, следват стриктно инструкциите на лекаря. Да ги вземат дяволите, никак не е приятно! А когато трябва да отида някъде, Уилям ме носи.

Ненадейно причината за присъствието на якия лакей с вид на разбойник му се стори не толкова зловеща.

Макс бавно попита:

— Защо не ми съобщи за това?

Тя го изгледа озадачено.

— Че съм болна ли? Писах ти.

Той поклати глава.

— Не съм получавал писмо от теб почти цяла година — не и директно от теб, само писмата, които камериерката ти пишеше вместо теб, откакто ти си счупи китката. Само формални и учтиви празни думи. И в нито едно от тези писма не се споменаваше за болест, която те е приковала към леглото.

Леля му го погледна объркано.

— Не съм си чупила китката, нито съм я наранявала по някакъв начин. И никога не съм диктувала писма до теб. Пишех ги сама.

Тя изсумтя.

— Да позволя на прислужница да чете личната ми кореспонденция?

— Нима ми казваш, че си ми писала лично писма? И те не са били изпратени?

Тя направи безпомощен жест.

— Не знам какво се е случило, но и аз не съм получавала писма от теб от цяла вечност. Знам, разбира се, че корабите потъват и пощата невинаги пристига…

— Пишех ти всеки месец, както в училище.

Това беше навик, поддържан цял живот. Макс замислено продължи:

— Значи някой си е присвоявал писмата ни. Трябваше да се досетя. Писмата ти изобщо не бяха в твой стил, но мина известно време, преди наистина да започна да се тревожа. Едва когато получих това писмо, си дадох сметка, че нещо не е наред.

Той извади от джоба си повреденото от водата писмо и го показа на леля си.

Тя го разгледа внимателно през лорнета си.

— Виж ти! Това е почеркът на старата ми приятелка Клара Бедингтън. От години не съм я виждала. Винаги е обичала лилавото мастило. Тя е безкрайно мила, но вкусът й е ужасен. Харесва ми, че ти е писала.

Тя стисна лорнета, наклони писмото към светлината и присви очи.

— Не мога да го разчета. Какво пише?

Макс понечи да й обясни, че според писмото някой се възползва от нея — и че сега той знае кой е този някой — но размисли. Леля му проявяваше странно закрилническо отношение към тези момичета. Нямаше нужда да я дразни още повече. Щеше да стигне до дъното на тази история и да оправи нещата, без да я разстройва и замесва.

По дяволите, тя не можеше да ходи! Трябваше да се върне у дома много по-скоро. Отложи го заради… нямаше смисъл да продължава да мисли за това.

Но беше поставил собствената си свобода пред благото на леля си и нямаше да си прости, докато не оправи положението.

Той взе писмото обратно и го пъхна в джоба си.

— Подробностите нямат значение. Както видя, голяма част от написаното е размазано, но разбрах достатъчно, за да се притесня за теб. Затова дойдох.

— Много се радвам, че си дойде, мило мое момче — увери го тя и го потупа по ръката. — За щастие милата Аби пристигна преди теб и уреди всичко.

Да, сигурен беше! Нямаше нищо по-лесно от това да поемеш командването в дома на болна, самотна и прикована на легло възрастна дама.

— Е, как каза, че си се запознала с нея? — попита той с небрежен тон.

— Не съм ти казала — усмихна се леля му. — Една нощ тя просто влетя през прозореца като добра фея.

Очите й блестяха. Макс виждаше, че няма да разбере нищо от нея.

— О, не бъди толкова мрачен, мило момче! — засмя се тя и го потупа по ръката. — Дръж се като добър племенник и не го прави на въпрос. Всички си имаме своите малки тайни и няма за какво да се безпокоиш. Просто ми повярвай, че Аби и сестрите й са мили, добросърдечни момичета и не се занимавай повече.

Това не му харесваше, но знаеше, че няма смисъл да спори. Щеше да разбере истината за госпожица Аби и сестрите й по друг начин. А дотогава…

— Ще говоря с лекаря ти.

Тя махна с ръка — ръка без пръстени, както забеляза той.

— Няма нужда, милата Аби се занимава с всичко това.

— Все едно, като единствения ти роднина и глава на семейството…

Леля му се засмя.

— Като глава на семейството, така ли? Много рано изигра тази карта, милото ми момче. Тя не подейства нито за дядо ти, нито за чичо ти, затова представа нямам защо смяташ, че ще подейства за теб. Но давай, ако ще се почувстваш по-добре.

— Още днес ще посетя Бентинк.

Бентинк беше лекарят на леля му и в практиката му влизаха половината представители на висшето общество.

Тя изсумтя.

— Тая баба! Аби ми намери друг, много по-добър. Проявява повече здрав разум от всеки лекар, когото съм срещала. Предписа ми вълнения, можеш ли да си представиш?

Можеше. Очевидно ставаше дума за шарлатанин. Щеше да вземе адреса му от иконома. Нямаше нужда да замесва „милата Аби“.

— А какви са твоите планове, скъпо мое момче? На временно посещение ли си дошъл? Пак ли смяташ да преплаваш седемте морета, след като лично се увери, че съм в добри ръце, или реши най-накрая да се установиш?

— Завърнах се завинаги — осведоми я той. От време на време може би щеше да предприема по някое пътуване, по това вече нямаше да бъде центърът на живота му. А и тя не беше в добри ръце. Ни най-малко.

Леля му наклони глава.

— Ще се ожениш ли?

— Да.

Тя седна в леглото и очите й заблестяха.

— Ще устроим бал! Така ще имаш възможност да се запознаеш с всички млади дами и…

— Няма нужда — прекъсна я Макс. — Знаеш за коя ще се оженя.

Леля му издаде звук на отвращение.

— О, нали не продължаваш да настояваш да се ожениш за оная Парсли^[1]?

— Парсло. Госпожица Хенриета Парсло, както добре знаеш.

— Дъщеря на обикновен гражданин! Мислех, че си надраснал тази глупост.

— Лельо Биа, знаеш, че дадох дума.

— Да, но оттогава минаха девет години! Не е възможно се още да важи? Ти беше осемнайсетгодишно момче. Дори не беше достатъчно възрастен, за да могат законно да те държат отговорен, ако я нарушиш.

— Законът няма нищо общо. Моята дума е моето задължение — напомни й той внимателно. — И нямам намерение да го нарушавам.

Тя се облегна на възглавниците си и изпуфтя раздразнено.

— Изобщо виждал ли си това момиче през последните девет години?

— Не.

— Писал ли си й? Разменяли ли сте си писма?

— От време на време.

— Откъде знаеш, че те чака? Девет години са дълго време за едно младо момиче.

— Чака ме.

Тя изсумтя пренебрежително.

— Иска титлата.

— Значи не мислиш, че самият аз си заслужавам да ме чака? — попита Макс невъзмутимо. Знаеше много добре какво мисли леля му.

Тя го изгледа сурово.

— Не и девет години. Не е разумно. А ако я обичаше, нямаше да се налага да те чака.

Тя му се закани с пръст.

— Ако аз обичах някой мъж, нямаше да му позволя да се развява по света девет години.

Макс не се съмняваше в това. Неговото положение обаче беше различно.

— Не съм се развявал — изтъкна той. — Бях зает да възстановявам семейното състояние.

Тя нетърпеливо махна с ръка.

— Въпросът е обичаш ли това момиче? Тя обича ли те?

— Ако не си я виждал от девет години, няма как да знаеш дали още искаш да се ожениш за нея.

Желанието нямаше нищо общо с цялата работа.

— Любовта не е единствената причина за брак.

— Искаш да кажеш, че се жениш за пари? — настоя тя. — Мислех, че си възстановил семейното състояние.

— Така е.

— Тогава, щом не е нито по любов, нито за пари, каква друга причина може да имаш да се ожениш за дъщерята на обикновен гражданин?

— Дадох думата си — отговори Макс и се изправи. — Сега трябва да уредя някои неща, но по-късно ще говорим пак.

Той целуна леля си по бузата и обеща да се отбие преди вечеря. Излезе замислен от стаята й.

Оказа се, че има да свърши повече неща, отколкото очакваше. Огледа набързо другите стаи на етажа на леля си и видя избелели тапети, износени и неподдържани килими, пукнатини в мазилката и разпростиращ се мухъл в един ъгъл, да не говорим за избелелите празни места по стените, като призраци на изчезналите картини.

Разбира се, наистина ценните картини бяха продадени още преди девет години. Макс обаче беше сигурен, че тогава къщата не бе така оголена.

Едва сега го виждаше. Когато пристигна, беше изцяло концентриран върху задачата да стигне до леля си, а докато беше в спалнята й, не забеляза никакви следи от занемареността, погълнала останалата част от къщата.

Осъзна, че състоянието на стаята е прикрито с пчелен восък, цветя и растения, разпръснати из нея, както и с платове, приковани към стената вместо картини.

Къщата имаше нужда от сериозна работа. Вбесяваше се при мисълта, че леля му живее тук, в нещо почти като кочина. Даде си сметка, че е трябвало да настоява за клауза за поддържане на къщата. Ако беше тук, щеше да… но нямаше смисъл да съжалява за миналото. Отдавна бе научил колко безполезно е това. Съжаленията само изцеждаха от човек силите, нужни му да гради бъдещето.

Е, добре, отговорността за къщата нямаше да остане задълго негова. Бе загрижен единствено за леля си и сега, след като се завърна, беше време за промяна. Всъщност то отдавна бе настъпило. Кварталът се променяше.

През шестнайсети век, когато неговият предшественик бе построил Девънам Хаус, „Странд“ беше изискана улица, изпълнена с дворци и богаташки къщи. Но сега, няколко века по-късно, повечето от тези стари дворци бяха съборени, за да построят на тяхно място нови сгради, а останалите бяха порутени, някои почти напълно.

Процесът бе започнал още преди заминаването му, но когато пристигна днес, той почти не видя добре облечени хора или елегантни карети. В замяна срещна доста представители на утайката на обществото.

Спалнята на леля Биа представляваше ярък, удобен, самодостатъчен свят, създаден специално за жена, прикована към леглото. Когато я зърна, му заприлича на индийска махарани — богато облечена, седнала сред купчина пищни възглавници, заобиколена от екзотични платове и хубави млади прислужници, в стая, пълна с цветя и един Бог знае още какво.

Не се съмняваше, че това е дело на госпожица Чанс, която искаше прикованата му на легло леля да се чувства удобно и да е покорна. Но това място вече не беше подходящо за леля Биа.

Повечето представители на висшето общество отдавна бяха преместили градските си резиденции в Мейфеър и други подобни места. След смъртта на чичо си и Макс искаше да премести леля си — когато беше на осемнайсет и се готвеше да напусне Англия. Но след като откри истината за състоянието, в което чичо му бе оставил нещата, не можеше и въпрос да става за смяна на къщата. Макс едва успя да осигури на леля си покрив над главата и издръжка, за да може да продължи да живее както досега.

Все още не бе платил цената на това споразумение.

Така и не допусна леля му да разбере каква каша е оставил чичо му, какви ужасни дългове. Смяташе, че постъпва правилно, като я оставя в дома, в който бе прекарала целия си брачен живот.

Оказа се, че я е оставил в ситуация, която само е засилила изолацията и самотата й. Уязвимостта й. Безпомощна пред властта на случайността. На госпожица Чанс. Малшанс.

Искаше да извие врата на госпожица Абигейл Чанс, задето се бе възползвала от една болна и зависима възрастна жена, обвързвайки я с веригите на благодарността и самотата, болестта и уязвимостта. Но щеше да разбере какво цели тя. Той беше съвсем различен от леля си.

Девет години плава из седемте морета, сключва сделки в най-сенчестите и опасни кътчета на света… Днес никой не можеше да се възползва от Макс Девънам. Дори невинни на вид, двулични млади жени.

Но първо трябваше да се оправи с шарлатанина и да доведе при леля си истински лекар.

* * *

Аби беше в преддверието и вървеше към входната врата, когато лорд Девънам се появи на площадката. За съжаление беше стигнала толкова далеч в помещението, че не можеше да се върне, не и ако не искаше да изглежда страхливка.

Каза си, че това не е страх. Просто нямаше желание за разговор на четири очи с Негово все още враждебно благородие, не и когато той гореше от желание за спор — а беше очевидно, че гори.

Въпросът беше следният: каква част от истината знаеше? Беше ли разбрал, че тя се е покатерила през прозореца на леля му с намерението да краде? А за бордея?

Лейди Биатрис я бе уверила, че ще запази миналото й в тайна, но уверението беше ли равносилно на обещание? Сега, когато племенникът й беше тук, задаваше въпроси и изискваше отговори, щеше ли тя да продължи да мълчи? Аби не беше сигурна.

С крайчеца на окото си видя мига, в който лорд Девънам я забеляза. Той взе последните пет-шест стъпала на две крачки и тръгна към нея.

Навярно бе прекарал с леля си почти два часа. Аби неохотно призна, че това говори добре за характера му. Повечето мъже щяха да се отбият за малко при възрастната си леля и да се измъкнат с оправданието, че имат важна работа.

Тя вирна брадичка и ускори крачка. Бързаше към входната врата, надяваше се да изглежда така, сякаш не го забелязва, макар че не знаеше как някой може да не забележи висок, мургав викинг, който крачи решително към теб и блясъкът в очите му предвещава неприятности.

Едно момиче можеше само да се постарае.

— Госпожице Чанс.

Аби се престори на сепната и се обърна.

— О, лорд Девънам, мислех, че вече сте си тръгнали!

Блясъкът в очите му придоби леко саркастична нотка.

Не бе успяла да го заблуди.

— Разбрах, че сега за леля ми се грижи нов лекар. Значи сте сметнали най-търсения лекар във висшето общество за неподходящ?

Това не беше въпрос, а обвинение. „Типично по мъжки — помисли си Аби. — Появява се на сцената, след като го е нямало години наред, и веднага започва с критиките.“

— Не неподходящ. Просто не беше на разположение, когато го повикахме, и тъй като Федърби беше чувал отлични отзиви за доктор Финдли… — Тя сви рамене. — Под грижите на доктор Финдли леля ви разцъфна и е доволна от промяната.

— Сигурен съм — отговори той, показвайки пределно ясно кой е доволен и кой не. — Доколкото разбрах, й е предписал вълнения.

Гласът му беше пропит с цинизъм.

— Да. Той не е роб на условностите.

Беше ли забелязал къде постави ударението? Трудно можеше да се каже, когато човек си имаше работа с каменна статуя.

— Федърби разполага с визитната му картичка, в случай че желаете да разговаряте с него лично — продължи тя и с решителна крачка се отправи към вратата. — Имам задачи.

Черните му вежди се сключиха.

— Излизате ли? Сама?

— Отдавна преминах възрастта за придружителка — отговори тя. — Довиждане, лорд Девънам.

Навън ръмеше ситен дъждец, но Аби бе подготвена — беше грабнала на излизане един чадър от преддверието.

В бързината обаче беше взела такъв, който се отваряше трудно. Застана на стъпалата пред входната врата и започна да се бори с проклетия механизъм, като го ругаеше под нос. Разбира се, това трябваше да й се случи точно когато отчаяно искаше да тръгне по улицата, докато лорд Девънам е зает да взема адреса на лекаря от Федърби…

— Проблем ли имате?

Една голяма загоряла ръка обхвана пръстите й, стиснали чадъра. Беше гола и силна, изпъстрена със стари белези — ръка, свикнала с тежка работа. Или с битки. Или и с двете. Аби усети топлината на кожата му дори през ръкавиците си.

Той взе чадъра от ръцете й.

— Моля ви, не се безпокойте. Механизмът е счупен. Ще взема другия от поставката в пред…

Чадърът се отвори и на Аби й се прииска да натика влудяващото нещо в най-близката кофа за боклук. Вместо това благодари учтиво на лорд Девънам и посегна към дръжката.

— Позволете.

Той се извиси над нея и задържа чадъра над главата й. Ако не възнамеряваше да изтръгне чадъра от ръцете му, нямаше друг избор, освен да приеме помощта му. Ръката му я обгърна и я привлече близо до него, на сухо. Кожата му ухаеше на море и на нещо мрачно и мъжествено. Сега го разпозна: мирис на арогантен мъж.

Федърби се стрелна покрай тях и излезе на улицата, понесъл втория чадър. Извади малка сребърна свирка, наду я и помаха.

— Казах му да ми повика карета — избоботи дълбокият глас точно над ухото на Аби. — Ще ви закарам, госпожице Чанс. Ще ви спася от дъжда.

Това не беше нито въпрос, нито покана. Лорд Девънам заповядваше.

Аби не хранеше илюзии доколко е загрижен тя да не се намокри.

— Благодаря, но съм съвсем доб…

— Глупости! Няма нужда да подгизвате. Трябва само да проявите малко търпение. Каретата няма да се забави.

Големият му юмрук продължаваше да стиска здраво дръжката на чадъра.

Аби добави наум чадъри към списъка си за пазаруване. Поне десет чадъра.

Дъждът се засили. Лорд Девънам дори не я докосваше, но тя чувстваше топлината на тялото му даже през най-хубавото си сиво наметало. Усещането бе почти… интимно.

Каретата пристигна и лорд Девънам побутна Аби към тротоара, като внимаваше тя да не се подхлъзне на мокрия калдъръм и държеше чадъра над главата й. Аби, която, колкото и да беше абсурдно, се чувстваше като затворник, поведен към бесилката, му позволи да й помогне.

Той се качи след нея и малката карета ненадейно й се стори още по-тясна. Рамото на лорд Девънам докосваше нейното и тя бе сигурна, че усеща топлината на бедрото му дори през наметалото и полата си, макар че беше невъзможно. Но в каретата изведнъж стана много топло.

— Къде отивате? — попита той.

— Чаринг Крос — отговори тя. Искаше да иде до пощата, за да провери дали е пристигнало писмо с препоръки. Както и да пусне няколко писма. — Съвсем наблизо е. Наистина няма нужда…

— Кочияш, Чаринг Крос! — обърна се Макс към кочияша, каретата се разтресе и потегли.

За миг и двамата мълчаха. Аби се бе свила в ъгъла и се взираше през прозореца, за да избегне погледа му. Усещаше, че я наблюдава така, както котка гледа мишка. Голяма, отпусната котка, сигурна, че плячката няма да й избяга. Котка, която си играе с мишката.

Аби изправи гръб. Не му беше плячка. Нито негова, нито на някой друг мъж!

— Госпожице Чанс, имах и друга причина да… — започна той, но на нея й беше омръзнало да му играе по свирката. Затова пое инициативата.

— Предполагам, искате да ми благодарите, че се грижих за леля ви във ваше отсъствие, но наистина няма нужда.

— Не се съмнявам.

Какво имаше предвид? Че няма нужда да й благодари? Защо? Защото се съмняваше в мотивите й? Тя хвърли бърз, кос поглед към профила му. Безстрастен. Суров. Разбира се, че се съмняваше в мотивите й. Той беше от хората, които се съмняват в мотивите на всички.

Щеше да разбере, че е сгрешил.

— Как се запознахте с леля ми? И хич не ми ги разправяйте, че сте й племенница, знам, че не е така.

Аби го погледна предпазливо. Нямаше намерение да признава нищо, без това да е абсолютно необходимо.

— Лейди Биатрис не ви ли каза?

— О, да! — отговори той с глас, сух като шкурка. — Доколкото разбрах, сте влетели през прозореца й като добра фея.

Аби погледна навън и прехапа устна, за да сдържи усмивката си.

— Никога не бих си позволила да противореча на лейди Биатрис.

Той присви очи, но не настоя. Вместо това смени подхода.

— Спалнята на леля ми изглежда съвсем различно от преди.

Беше се насочил в някаква посока, но Аби не знаеше каква, затова реши да приеме думите му буквално.

— Опитахме се да я направим колкото се може по-весела. Когато човек е инвалид, лесно се обезсърчава. А леля ви обича да е заобиколена от хубави неща.

— Например „сестрите“ ви?

Тя наклони глава, сякаш им бе направил комплимент, макар да беше сигурна, че думите му представляват някаква завоалирана обида.

— Наистина са хубави, нали? И, разбира се, Джейн е красавица, но пък аз съм предубедена. Наистина са идеални за компания на леля ви. За инвалид, който се възстановява, е много благотворно да има край себе си млади хора с висок дух. А и те се радват на компанията й.

— Вие сте специалист по грижите и здравето на инвалидите, нали?

Този негов цинизъм започваше да я ядосва. Тя го погледна право в очите.

— Не съм специалист, но майка ми беше инвалид повече от година, когато бях малка, и аз се грижех за нея, така че имам малко опит.

— И къде е майка ви сега?

— Почина — отговори Аби и се загледа през прозореца. Изпита гордост от начина, по който изрече думите — не се запъна, гласът й не потрепери, нищо не издаде буцата, която засядаше в гърлото й всеки път щом заговореше за майка си.

— Моите съболезнования — отговори сковано той.

Отвъд тясното пространство на каретата се разрази спор — кочияшът си разменяше обиди с някакъв каруцар, чиято каруца бе препречила улицата. Каруцата се премести и когато продължиха пътуването си, лорд Девънам попита:

— А след смъртта на майка ви? Какво правехте, преди да дойдете да живеете при леля ми?

На Аби обаче й бе омръзнало от въпросите му. Тя се извърна към него, измери го с продължителен поглед и каза хладно:

— Лейди Биатрис знае всичко необходимо за миналото ми.

— Всичко?

— Естествено, не съм я обременявала с подробностите от житейската си история, но й съобщих всички съществени части.

А лейди Биатрис, изглежда, възнамеряваше да запази тайните им и Аби й беше безкрайно благодарна.

— Като заговорихме за части, обяснете ми за издръжката, която вие и сестрите ви получавате от вдовишкия доход на леля ми.

Гърбът й се скова.

— Лейди Биатрис настояваше, но ви уверявам, че си заработваме издръжката. Вие може и да не ми вярвате, но аз ръководя домакинството и макар че вече наехме готвачка, Дамарис е тази, която най-често успява да събуди апетита на леля ви. Възстановяващите се инвалиди често нямат апе…

— Да, знаем колко сте веща в грижите за инвалиди.

Тя не отговори.

— Извинете — каза той. — Не исках да кажа…

— Няма значение — отвърна Аби едва чуто. — Питахте за издръжката. Джейн е компаньонка на леля ви — е, всъщност всички изпълняваме тази роля, но Джейн може цял ден да седи, да бъбри и да чете на глас романи и списания, стига лейди Биатрис да иска. Джейн е много слънчево момиче и с нея леля ви е бодра, а денят й — интересен.

— А дребничката с куция крак?

— Дейзи? О, Дейзи напомня на леля ви, че е жена.

— Че е какво?

Тонът му я накара да се усмихне леко.

— Мъжете не могат да си представят колко приятно е за една жена да носи хубави дрехи, да се чувства женствена и желана, особено жена, която е…

— … инвалид — завърши той и горната му устна се изви едва забележимо. Аби виждаше, че той не отдава никакво значение на неща като ободряваща компания, хубави дрехи или съблазнителна храна, но те бяха важни. Тя го знаеше. Нямаше да позволи този суров поглед да я сплаши.

— Щях да кажа „жена в есента на живота си“, но да, на жените инвалиди също трябва да им се напомня, че са привлекателни.

— И как постига Дейзи този чудодеен ефект?

— Шие й дрехи, прекрасни дрехи. Нали видяхте зелено-розовата роба от прозрачен муселин и атлаз, която леля ви носеше днес?

— Тази, която е подходяща за два пъти по-млада жена? При това жена от съвсем различна класа?

Ръката я сърбеше да го зашлеви.

— Точно така. Това очевидно е неразбираемо за мъж като вас, който изобщо не се интересува от външността си. А сега, ако сте приключили с разпита…

Каретата приближаваше Чаринг Крос и Аби понечи да почука на прозореца, за да даде на кочияша знак да спре.

Макс я хвана за китката.

— Не бързайте! Не съм приключил с вас.

Тя се помъчи да се отскубне, но той я задържа без усилие — леко, но не я пускаше.

Край на опитите й да е тактична.

— Пуснете ме! — нареди тя с тих, разярен глас. Вдигна другата си ръка, но той хвана и нея и двамата се озоваха почти гърди до гърди. — Не ме интересува какво имате да кажете.

— Да, наистина не бихте искали да разберете какво мисля за харпия, която се възползва от болна, самотна стара жена! Истината е грозна, но ще я чуете.

Лицето му бе само на сантиметри от нейното, очите му — процепи, изпълнени с ледено презрение.

— Харпия ли? — възкликна Аби и опита да се освободи. — Как смеете да се съмнявате в мотивите ми! Позволете ми да ви обясня едно: лейди Биатрис покани мен и сестрите ми да живеем при нея, а не обратното! Аз не съм я молила… но бях много доволна, че дойдох. Не го отричам. Всички сме доволни. Но няма нужда да се оправдавам пред вас…

— Има, по дяволите!

— Тогава нека се изразя по друг начин: няма да се оправдавам. Сключих споразумение с леля ви, а не с вас.

— Тя не е в състояние да взема адекватни решения…

— Глупости! В момента може да не е в състояние да ходи, но с ума й всичко е наред.

— Вие сте много напориста млада жена, нали? — попита той и разтърси ръцете й. — Проправяте си път в живота на леля ми, превземате дома й, уволнявате прислугата, назначавате на тяхно място свои хора, освобождавате лекаря, който се грижи за нея от двайсет години, разпореждате се с дома и собствеността й като със свои — и не си мислете, че не съм забелязал всички неща, които са изчезнали, дори пръстените й, по дяволите! Мен не можете да ме заблудите, млада госпожице. Аз не съм немощна възрастна дама, готова да бъде оскубана и измамена!

Той се издигаше над нея, гърдите му докосваха нейните, макар и едва забележимо, а буреносният му поглед бе изпълнен с чувство, което Аби не можеше да разгадае.

— Причинявате ми болка — каза тя студено. Не беше вярно, но не я интересуваше, че лъже. Вече беше разярена.

Погледът му се спусна към устата й и за един дълъг, невероятен миг, в който дъхът й секна, тя си помисли, че ще я целуне. Но следващите му думи доказаха, че подобна представа е абсурдна.

— Искам да ви удуша! — изръмжа той, пусна я и отстъпи назад. — Заслужавате и това, и много други неща!

Тя се отърси като разярена котка и разтърка китките си. В очите й просветна гняв.

— Би трябвало да замъкна и вас, и всички други до най-близкия магистрат, но това ще разстрои леля ми. А ако ви предложа щедра сума, за да напуснете дома на леля ми и никога да не се връщате?

— Какво? И да я оставя във вашите способни ръце? — изсумтя тя презрително. — Вие сте този, който преди девет години е хукнал към Индия и я е оставил да гние тук!

— Оставил съм я да гние? — повтори той. Сивите му очи бяха изпълнени с ярост. — Нищо подобно! Когато заминах, тя беше в чудесно здраве, водеща фигура във висшето общество, с цяла дузина прислужници, които да се грижат за нея, делови представител, който да надзирава делата на домакинството й, и цял куп приятели.

— А, значи всичко е наред. Радвам се, че съвестта ви е чиста. Предполагам, няма значение, че прислужниците са били ужасни, че са ограбили до шушка една болна възрастна дама, че са я държали в ужасно състояние и не са пускали приятелите й при нея дотогава, докато не са се отказали да я посещават и тя е станала още по-безпомощна. Или че вашият така наречен делови представител не е дошъл при нея години наред и така е дал на прислугата още повече свобода да злоупотребява с доверието й. А какво да кажем за изтъкнатия доктор, който така и не си е направил труда да попита как е жената, която му е била пациентка от двайсет години, макар че последния път, когато я е видял, е била ужасно болна?

Той я гледаше с непроницаемо лице и очи, които се бяха превърнали в късчета лед.

Аби продължи да беснее:

— Всички сте я оставили да гние — всички, от първия до последния! — и точно затова не можете да понесете мисълта, че аз и сестрите ми сме там. Защото ние не я оставихме. Е, добре, лорд Девънам, не си и помисляйте, че ще успеете да ме прогоните, защото не дойдох по ваша покана и няма да си тръгна по ваша заповед. Ще напусна тогава, когато ме помоли лейди Биатрис, и няма да приема подкуп, за да го сторя. И не смейте да тълкувате това като подкана да я тормозите, докато изпълни нареждането ви. Все още съвсем не е толкова силна, колкото й се иска да мисли.

Тя прокара ръка по очите си и продължи с глас, който почти трепереше от сълзи. „Сълзи от гняв — каза си тя. — Сълзи от ярост.“

— А сега лорд Девънам, ако нямате нищо против, искам да сляза.

— Не, трябва да…

— Не ме интересува какво трябва да направите. Искам да сляза. Веднага.

Тя почука по прозореца и каретата веднага забави.

— Ще намерите доктор Финдли, лекаря на лейди Биатрис, в бялата сграда на онзи ъгъл ей там.

Тя отвори вратата, преди каретата да е спряла докрай, и скочи леко на земята.

Зад нея лорд Девънам извика нещо, но Аби не му обърна внимание и се отдалечи забързано, без да поглежда назад. Какъв противен, ужасен човек!

Макс наблюдаваше как тя си проправя път сред хората и каретите, с изправен гръб и възмутено шумолене на поли. Беше си забравила чадъра.

Той завъртя дръжката в ръцете си. Проклет да е, ако знаеше какво да мисли!

Смяташе да я застави да признае как е измамила леля му. Вместо това тя му се нахвърли като истинска кавгаджийка и започна да го обвинява, че бил пренебрегвал леля Биа. Сякаш имаше някакво право, когато и двамата знаеха, че тя е нейна племенница колкото… колкото икономът!

Нима си мислеше, че ще го баламоса със самодоволната си малка тирада?

Той се намръщи. В този изблик имаше истинско чувство. Сякаш наистина я беше грижа за леля Биа.

И дори не се опита да разбере каква сума й предлага. Странно за момиче без пукната пара. Още щом й намекна за подкупа, тя му се нахвърли и запрати предложението обратно в лицето му, без да се поколебае.

Никоя жена досега не му се бе противопоставяла точно по този начин — войнствено, без капка страх, сипейки укори като някоя дръзка малка гувернантка, дори когато я притисна към облегалката на каретата, стиснал китките й. Беше два пъти по-едър от нея, но тя позволи ли това да я сплаши? Не, нито за миг.

Макс я намираше озадачаваща. Дразнеща. Вбесяваща.

И дяволски възбуждаща, проклета да е!