Ан Грейси
Подарък от съдбата (7)

Глава 6

Лакът и позлатата прикриват много петна.

Джейн Остин, „Менсфийлд Парк“

— О, Аби, разбирам какво имаш предвид! — възкликна Джейн, докато слизаха към преддверието. — Горката старица! Ужасно са я занемарили.

— Права си — тя вони! — съгласи се Дамарис. — Как са могли да я оставят да изпадне в такова състояние? Особено когато им плащат, за да се грижат за нея! Нищо чудно, че според теб са за бичуване.

— Заслужават си го, и още как! — измърмори Дейзи. — Знаете ли, макар че вони като най-окаяните просяци на кея, пак се вижда, че е истинска дама. Но тя дори ругае. Не съм си и помисляла, че благородна дама може да бъде… такава.

— Много е мила, нали? И забавна — каза Джейн и прегърна Аби. — О, беше права, че трябва да дойдем, Аби! Имам добро предчувствие.

— Надявам се, че в кухнята има яйца — каза Дамарис. — Ако няма, ще отида до пазара. Видяхте ли изражението й, когато й предложих варени яйца и хляб с масло? Ако онази жена се опита да ми попречи да вляза в кухнята…

— Не се притеснявай. Ще я уволня — отвърна Аби. — Лейди Биатрис ми позволи. Ще ги уволня всичките.

Никога не беше уволнявала никого и макар че в случая това бе повече от оправдано, не можеше да каже, че го очаква с нетърпение.

Но когато слязоха на долния етаж, нямаше и следа от прислужниците.

— Тръгнаха си — съобщи им Федърби. — Аз, ъъъ, намекнах, че скоро ще повикате властите, и… — Той махна с ръка към вратата. — Избягаха на мига. Надявам се, че нямате нищо против, госпожице Аби. Помислих си, че ще е най-добре да си тръгнат без разправии.

— Не, доволна съм. Признавам, че се притеснявах от нова битка. — Тя наклони глава и го погледна. — Джейн спомена, че и преди сте служили в голямо домакинство. Какво…

— Бях иконом на един джентълмен — отговори с достойнство Федърби. — Но се срамувам да призная, че загубих работата си заради пристрастяване към алкохолни напитки.

— Вече не пие — намеси се припряно Уилям. — Преди година и двамата се зарекохме да не слагаме и капка в уста. Оттогава не сме и близвали алкохол.

Аби пое дълбоко дъх. Щом имаше правото да уволнява прислужници, значи имаше и правото да ги наема.

— Господин Федърби, бихте ли обмислили…

— За мен ще бъде удоволствие — каза бързо той. — Стига Уилям да може да дойде с мен.

Аби се усмихна широко.

— Уилям е добре дошъл. Един едър, силен лакей е точно това, от което тази къща се нуждае.

— И армия от прислужници — обади се Джейн зад нея.

— Ще желаете ли да уредя наемането на прислуга, госпожице Аби?

Тя се поколеба. Много искаше да разполага с помощ при разчистването на тази мръсна стара къща, но…

— Дали ще можем да си го позволим, господин Федърби?

Той изсумтя.

— Тези прислужници не са страдали от недоимък, щом са се тъпчели с печено говеждо. И се обзалагам, че не са харчили от собствените си спестявания. Тук има пари, госпожице Аби, повярвайте ми. Може да не са много, но ще стигнат, за да наемем няколко момичета да почистят къщата. Според мен възрастната дама има някъде някой, който се грижи за сметките й. Някой е плащал на прислугата, а щом е можел да плаща на тях, значи ще може да плаща и на нас. И на още неколцина прислужници.

— Ами… Щом мислите така, би било чудесно. Можем да започнем веднага. Първо ще изкъпем лейди Биатрис…

— И ще почистим спалнята й — добави Дейзи.

— Да — съгласи се Джейн, — не можем да чакаме, докато наемем някого. Тя не бива да прекара още една нощ така. Ужасно е!

— Но преди да направим каквото и да било — каза Аби, — мина ми през ума, че след като е болна, преди да я преместим или да направим нещо друго, трябва да я прегледа лекар. Но как ще му платим?

— О, никой не очаква от аристократите да плащат веднага — поясни Федърби. — Изпращат им сметки. Ще ни поискат парите чак в края на месеца, ако не и по-късно. Веднага ще потърся лекар.

Но когато откриха предишния лекар на лейди Биатрис, високомерният му помощник им съобщи, че лекарят може да дойде най-рано на следващия ден. Или може би по-следващия. Все пак, надменно им съобщи той, това бил един от най-търсените лекари в кралството.

За щастие Федърби беше чувал за друг лекар — шотландец, който живееше недалеч; човек с превъзходна репутация, който ръководеше клиника за бедни.

Доктор Финдли дойде веднага и още щом зърна лейди Биатрис, заяви, че ще съобщи на властите за Аби и сестрите й. Но след като го увериха, че са възмутени от състоянието на възрастната дама не по-малко от него и са пристигнали в дома й едва днес, че виновните са избягали и отсега нататък те четирите ще осигурят на лейди Биатрис най-добрите грижи, той се успокои.

Докторът заяви, че лейди Биатрис е извънредно изтощена и омаломощена заради дългата и ненужна почивка на легло и лошото хранене. Каквато и болест да я бе повалила първоначално, от нея вече нямаше и следа, но както сподели доктор Финдли с Аби, според него Нейно благородие се е влошила впоследствие. Имаше нужда от възстановяване.

Той препоръча питателна храна, слънце, а колкото до това дали се нуждаела от тишина и почивка — глупости! Беше категоричен, че тя има нужда от толкова активност и вълнения, колкото може да понесе.

— Не е глупак като повечето шарлатани — отбеляза лейди Биатрис, когато лекарят си тръгна. Тя отпи от говеждия бульон, приготвен от Дамарис. — Никога не съм чувала лекар да предписва вълнения. Къде го намерихте?

— Федърби беше чувал за него — обясни Аби. — Това е новият ви иконом.

— Имам нов иконом? Много си бърза.

— Нали нямате нищо против? Искате ли първо да поговорите с него? — попита Аби. Чудеше се дали не е превишила правомощията си.

Лейди Биатрис уморено махна с ръка.

— Не, не, не се интересувам от икономи.

— Би трябвало да се интересувате — отвърна Аби. — Вижте в каква каша се оказахте заради лош иконом.

Лейди Биатрис изсумтя пренебрежително.

— Не съм го наела аз, а деловият ми представител Пъркинс.

— Значи най-накрая си спомнихте името му? Добре. Ще го намеря и ще му съобщя за смяната на персонала. Сега си изпийте чая. Ще ви изкъпем.

Възрастната дама въздъхна.

— Уморена съм.

— Знам — отговори тихо Аби и сложи длан върху нейната. — Днес се случиха много неща и сигурно сте изтощена. Но след една хубава гореща баня ще се почувствате много по-добре, обещавам ви.

Някой почука на вратата и Федърби влезе, понесъл голяма седяща вана. Следваше го Уилям с две големи ведра вода, от която се вдигаше пара.

Аби ги представи. Те оставиха товара си, поклониха се и зачакаха новата им работодателка да заговори. Изражението на Федърби беше сковано, а Уилям приличаше на голяма тревожна хрътка.

Въпреки заявеното си безразличие към икономите лейди Биатрис удостои двамата мъже с продължителен, спокоен оглед. Аби беше сигурна, че възрастната дама не е пропуснала нито една подробност: нито грижливо изгладения, но леко излъскан от носене костюм на Федърби, нито износените, но не и разнищени маншети. Нито овладяната тревога в стойката на двамата мъже. Аби се надяваше, че е забелязала безупречните ризи, чистите нокти и лъснатите обувки.

Тя и момичета не бяха единствените, които отчаяно се нуждаеха от втори шанс.

— Значи вие сте новият ми иконом, така ли? — попита най-сетне лейди Биатрис.

Федърби отново се поклони.

Последва продължително мълчание, после лейди Биатрис изсумтя.

— Е, добре, давайте. Предполагам, че това е ваната ми. Нали не искаме водата да изстине?

Уилям изпусна въздуха, който бе сдържал досега. По лицето на Федърби премина някакво чувство, но толкова бързо, че ако не очакваше да го види, Аби не би го забелязала. Той вдигна ваната, поколеба се и каза с тих, прочувствен глас:

— Благодаря ви, лейди Биатрис. Няма да съжалявате, обещавам ви.

Поставиха ваната в малкия будоар, в който се влизаше през спалнята на възрастната дама. Уилям забърза да донесе още гореща вода и се върна заедно с Дейзи, която носеше гъба и кърпи.

— Намерих този сапун и малко соли за вана. Много хубаво миришат — съобщи тя ведро на лейди Биатрис.

Аби я погледна изненадано. Нима Дейзи сама предлагаше да влезе в ролята на прислужница?

Дейзи навярно бе прочела мислите й.

— Реших, че може да ти потрябва помощ — обясни тя тихо. — Ще трябва да сме две, за да я сложим в таз вана. Мисля, че няма да може да върви сама, а? Освен туй — добави тя и намигна, — смятам, че съм виждала повече голи тела, отколкото ти — топли вечери.

Лейди Биатрис едва стоеше права. Беше прекарала прекалено дълго време на легло, така им каза лекарят, но физически на крайниците й им нямаше нищо. Момичетата се помъчиха да я задържат на крака, докато накрая Уилям каза:

— Моля, позволете ми. — Внимателно вдигна на ръце изненаданата възрастна дама и я занесе в будоара. Преди тя да каже нещо, той я постави грижливо на един стол и излезе.

— Докато вие се къпете, ние ще поразчистим тук, милейди, за да ви е приятно и удобно — каза Федърби и затвори вратата на будоара.

От другата страна почти незабавно се разнесе шум от тътрене и блъскане.

— Какво правят там? — измърмори възрастната дама.

— Просто разчистват — отвърна успокоително Аби, докато развързваше посивялата от мръсотия нощница — процедура, която очакваше с ужас. Трябваше да го направят, но… Добре че беше Дейзи, така делова и невъзмутима.

Те свалиха изцапаните дрехи на възрастната дама и внимателно я положиха в топлата вода. Тя приличаше на съсухрено оскубано пиле — толкова слаба и крехка, че Аби отново се ужаси.

— Това ще те накара да се почувстваш много добре — замърмори успокоително Дейзи, докато сапунисваше гъбата. — Аз ще те изтъркам добре от тази страна, а Аби ще ти измие гърба и ще ти сложи шампоан.

От спалнята се разнесе блъскане.

— Какво е това, по дяволите? Чистене ли? По-скоро ми прилича на препускащо стадо слонове! — каза раздразнено възрастната дама, но под внимателния натиск на Аби се облегна назад в горещата вода, затвори очи и се остави на грижите на двете момичета.

Аби се опита да разплете кичурите дълга стоманеносива коса. Беше ужасно сплъстена. Тя погледна смутено към Дейзи.

— Лейди Биатрис, мисля, че ще трябва да ви отрежем косата — каза Аби.

Възрастната дама рязко отвори очи.

— Да ми отрежете косата? През целия си живот не съм я рязала!

— Значи ти е време да опиташ нещо ново. — Дейзи беше потопила ръце до лактите във водата и миеше интимните части на възрастната дама, без окото й да трепне.

Аби се опита да смекчи удара.

— Сега късата коса е много модерна. И ще бъде много по-лесно да я поддържате.

— Повечето дами не могат да носят косата си къса — отсече Дейзи. — Късата коса отива само на жени с добра костна структура. — Тя огледа критично лицето на лейди Биатрис. — Ти имаш добра костна структура.

Възрастната дама я изгледа проницателно.

— Хич не се опитвай да ме ласкаеш, млада госпожице! Никога не вярвам на думата на хора, чиито ръце са върху интимните ми части. Просто правете каквото трябва.

Аби намери някакви ножици.

— Засега само ще я отрежа, а по-късно Джейн ще я подстриже както трябва. Много я бива в подстригването.

Ножиците защракаха. На пода започнаха да падат сплъстени туфи мокра сива коса. Лейди Биатрис ги загледа тъжно.

— Имах прекрасна коса. Медно кестенява, като есенни листа при изгрев-слънце. Като момиче това беше най-красивото у мен.

— Червена, тъй ли? Пак можеш да станеш червена, ако искаш — каза Дейзи, без да спира да търка енергично.

— Искаш да кажеш да я боя… Ох! Трябва ли да търкаш толкова силно, млада госпожице? Аз не съм кон, нали знаеш! Имаш предвид да си боядисам косата?

— Да я боядисаш ли? Не. Имам предвид да й върнеш естествения цвят.

Аби се усмихна на себе си. Дейзи май беше родена за търговка — полезно умение за една начинаеща модистка.

— Момичетата в… — подхвана Дейзи и погледна към Аби. — Някои от момичетата, които познавах, използваха едно нещо. Казват му къна — купува се от кейовете — и с него може да се боя… ъъъ, да се възвърнат естествените червени оттенъци на косата. Вони като подмишницата на някой моряк, но миризмата се изпарява, а цветът се получава много хубав и прави косата наистина мека и блестяща. Готово, милейди, вече свършихме. Само да те изплакнем, и ще си хубава и чиста и ще ухаеш като роза.

Двете помогнаха на възрастната дама да стане и Аби я поля с последната чиста вода. После я увиха с кърпи и я сложиха да седне на стола, докато я избършат и облекат в чиста нощница.

Аби среса мократа й коса, подсуши я с кърпа и я подстрига още малко, за да я изравни. После двете момичета изрязаха ноктите на лейди Биатрис.

— Имаш хубави крака — отбеляза Дейзи. — Повечето възрастни дами нямат такива. Трябва да си лакираш ноктите.

— За каква ме смяташ, за блудница ли? — измърмори лейди Биатрис.

Дейзи вдигна рамене.

— Кой ще ги види?

Лейди Биатрис изсумтя, но погледна критично надолу, като проследяваше действията на Дейзи.

Най-после свършиха.

— Ето. Сега не се ли чувствате по-добре? — попита Аби.

— Чувствам се уморена — измърмори намусено лейди Биатрис, но я потупа по ръката. — Вие сте добри момичета, и двете. Малко хора биха направили това за една непозната.

— Непозната ли? — попита Дейзи, която подреждаше кърпите. — Как тъй непозната? Аз съм докосвала интимните ти части, не помниш ли?

Лейди Биатрис първо се задави, а после се засмя и се смя, докато по бузите й потекоха сълзи.

— Ето това — изхриптя тя, когато най-накрая се успокои, — това ми подейства много добре. Сега обаче трябва да си легна.

С надеждата, че всичко е готово, Аби отвори вратата на будоара, надникна навън и махна на Уилям.

„Идеално“ — помисли си тя, когато огледа стаята.

Уилям влезе, взе внимателно лейди Биатрис на ръце и я отнесе до леглото й.

Новият й иконом бе отметнал завивките в очакване да я положат върху чаршафите и когато я настаниха удобно, двамата с Уилям отстъпиха назад. Лицето на Федърби бе безизразно, както подобаваше на един иконом, но Уилям се усмихваше широко. Джейн и Дамарис се въртяха наоколо с изпълнени с очакване усмивки. Дамарис държеше покрит поднос.

Възрастната дама се огледа и зяпна от изненада. Нейната спалня — нейният мрачен, мърляв затвор за последните кой знае колко месеца — беше преобразена.

Подът бе пометен и измит, мебелите лъщяха от восък, а леглото бе преместено по-близо до прозореца. Беше застлано с нови чаршафи, ярка алена кувертюра и… Тя побутна повърхността под себе си.

— Това нов дюшек ли е?

— Почти, милейди — отговори Федърби. — Намерихме го в една неизползвана стая за гости. Ще изгорим стария.

Лейди Биатрис кимна, прекалено уморена, за да проговори. На нощната й масичка имаше кана с вода, кристална чаша и синя китайска ваза с шибой и листа, донесени от избуялата градина. Стаята ухаеше на пчелен восък, чисто бельо и цветя.

Прашните стари пердета бяха заменени с временна завеса — голям розов плат, закован над прозореца. И навсякъде, из цялата стая — над камината, на тоалетката, на всяка свободна повърхност — имаше свещи, които прогонваха падащата нощ, пропъждаха мрачните мисли и къпеха стаята в меко златисто сияние.

Лицето на възрастната дама се сгърчи и очите й се наляха със сълзи. От устните й не можа да излезе нито дума. Тя успя само да протегне ръце към Аби, да стисне здраво пръстите й и да кимне на останалите в безмълвна благодарност.

Аби стисна ръцете й и каза тихо:

— Радвам се, че ви харесва.

Лейди Биатрис безпомощно кимна.

— А това е вечерята ви — каза Дамарис, приближи се, остави подноса и вдигна кърпата. — Рохки яйца и нарязан хляб с масло.

 

 

Три седмици по-късно…

Макс Девънам пристигна в Лондон на борда на „Момичето от Девън“ малко след зазоряване. Флин щеше да го последва след около месец с „Момичето от Дъблин“. Имаха правило: двама партньори никога да не пътуват с един и същи кораб, в случай на евентуално нещастие.

Макс си поръча солидна закуска в една гостилница край кейовете — яйца, хубав английски бекон, препечен хляб, мармалад и кафе — не толкова силно, както го предпочиташе, но все пак хубаво. Обичаше повечето чужди храни, но имаше нещо специално в това да се прибере у дома и да го посрещне чиния цвърчащ английски бекон. Никоя друга закуска не можеше да се мери с това.

Все още беше рано за посещение при леля му, но не изпитваше никакви скрупули да посети Пъркинс, деловия представител, когото бе натоварил с отговорността за финансите й. Жилището на Пъркинс се намираше над кабинета му, а самият той, облечен с крещящ халат, тъкмо закусваше. При появата на Макс очите му едва не изскочиха.

Макс не познаваше този Пъркинс. В миналото винаги си беше имал работа с Пъркинс-старши, който, както разбра сега, бе починал преди пет години.

Макс изказа съболезнованията си, но преди да повдигне въпроса за леля си, от устата на Пъркинс се изля порой обвинения към някаква жена, която очевидно бе успяла с измама да се настани в дома на лейди Биатрис и да поеме контрола над всичко.

Да се възползва от нея, точно както пишеше в писмото.

— Казвате, че е уволнила целия персонал?

— До последния човек, милорд, като се започне от иконома. Пратила ги да си съберат багажа.

— Жена, която не сте виждали никога преди?

— Да, милорд.

— Без дори да се посъветва с вас?

— Тя, ъъъ, разговаря с мен за това. Но след свършен факт. Вече беше уволнила персонала. — Пъркинс настръхна от възмущение. — И когато изразих съмнения доколко е било уместно от нейна страна, тя изказа доста, ъъъ, силно мнение за качествата на персонала, който бях наел, а, уверявам ви, милорд, всички имаха отлични препоръки.

— Проглушила ви е ушите, така ли? Доколкото разбирам, става дума за същинска харпия — каза Макс с безразличен тон. Този Пъркинс не беше и наполовина мъж колкото баща си. Старият Пъркинс никога не би оставил една жена да го надвие.

— Наистина, милорд, прав сте. Никоя жена не ми е говорила по този начин. Съобщи ми най-безочливо, че е наела съвсем нова прислуга…

Макс вдигна вежди.

— За своя сметка?

Пъркинс потръпна извинително.

— Не, дойде, за да се увери, че ще получават заплати от същия източник, както предишната прислуга — от издръжката на лейди Биатрис. Освен това уговори заплата за себе си и за сестрите си.

— О, така ли? За каква сума говорим?

Пъркинс спомена цифра, която накара Макс да присвие очи.

— Това ли е всичко?

Сумата беше съвсем скромна. Той очакваше три или дори четири пъти по-голяма.

— Каква е целта й?

— Не мога да кажа, милорд — отговори Пъркинс и погледна с копнеж към чинията с изстиващи яйца.

Макс забеляза погледа му. Искаше да завре тлъстото му лице в проклетите яйца.

— И твърди, че е някаква роднина на леля ми?

— Племенница на лейди Биатрис, да.

Макс изсумтя.

— Леля ми няма никакви племенници. Аз съм единственият й роднина.

— Знам, сър.

Угодничеството му накара Макс да стисне зъби.

— И все пак не сте направили нищо, за да попречите на тази измамница да поеме контрола в дома на леля ми, да уволни прислугата й и да ги замени с Бог знае какви хора?

Пъркинс преглътна.

— Тя имаше бележка от лейди Биатрис.

— Покажете ми тази бележка.

Пъркинс забързано излезе от стаята и след миг се върна с бележката. Макс я прочете. Не беше като другите писма — онези, прекалено учтивите. Почеркът наистина приличаше на този на леля му, макар и малко разкривен и несигурен. Макс не помнеше леля му някога да е била несигурна за каквото и да било.

— Вие уверихте ли се от леля ми, че наистина е написала тази бележка? И че всичко с нея е наред? — В гласа му имаше стоманена нотка.

Пъркинс заразмества приборите си.

— Признавам, че когато преди три седмици отидох там, не успях да вляза в къщата. Този… този така наречен иконом, когото тя назначи, прояви наглостта да ми каже, че лейди Биатрис била неразположена и не приемала посетители. До него стоеше един лакей — същински Голиат. Е, разбира се, аз нямах намерение да започвам вулгарна караница на прага на Нейно благородие…

— И това е било кога? Преди три седмици? И оттогава не сте се отбивали, така ли? — попита студено Макс.

Пъркинс се размърда и замърмори някакво немощно извинение.

Макс го прекъсна:

— Значи сте оставили моята възрастна и може би болна леля в ръцете на жена, за която сте сигурен, че е лъжкиня, и наетите от нея помощници?

Пъркинс се размърда смутено.

— Ами, какво можех да направя? Нямам правомо…

— Правомощия ли? По дяволите, в мое отсъствие разполагате с пълни правомощия над персонала в Девънам Хаус!

Макс стовари юмрук на масата, при което съдовете — и Пъркинс — подскочиха.

— Според споразумението, което сключих с тази фирма, баща ви трябваше да съдейства на леля ми по всички финансови и други въпроси, включително надзираването на домакинските въпроси от нейно име. А след неговата смърт тази отговорност премина към вас. Как, по дяволите, сте допуснали някаква измамница да влезе и да поеме управлението на делата на леля ми?

— Тя е жена с много мъчен характер — измърмори Пъркинс и вдигна безпомощно рамене.

На Макс му се прииска отново да удари с юмрук по масата.

— Да, сигурен съм!

Този човек беше абсолютен глупак. Тепърва щеше да се разбере дали е мошеник.

— Донесете ми счетоводните книги.

Пъркинс го изгледа с ужас.

— Но, милорд, те ще ми трябват…

— Отсега нататък няма — отвърна рязко Макс. — От този момент прекратявам договора си с вашата фирма. Ще изпратя човек да уреди подробностите. След като прегледам най-подробно книгите.

Пъркинс задърдори молби и извинения; без да им обръща внимание, Макс излезе от къщата и спря една карета. Остави счетоводните книги в лондонската кантора на „Флин и съдружници“ с бележка до местния ръководител, Бартлет, че ще се върне по-късно.

Намерението да изчака по-приличен час се разби на пух и прах. Щеше да отиде при леля си веднага. Както и при така наречената й племенница.

Жена с мъчен характер наистина!

Макс знаеше как да се оправя с жените, били те с мъчен характер или сговорчиви. Твърда ръка, само това им трябваше и нищо повече.

* * *

Аби тъкмо бе излязла от стаята на лейди Биатрис и слизаше по стълбището, когато чу как звънецът на входната врата отеква в преддверието. Посетител? Толкова рано?

Федърби отвори.

Един дълбок глас каза:

— Искам да видя лейди Биатрис Девънам.

Аби надникна над ръба на балкона, но различи единствено висока тъмна сянка на вратата.

Федърби каза нещо, навярно отказ, защото часът беше наистина абсурдно ранен за сутрешно посещение, но посетителят отвърна троснато:

— Не, не желая да се върна в по-удобен час, да го вземат дяволите!

Последва шум от боричкане. Аби взе тичешком последните няколко стъпала и когато стигна долу, видя как Федърби падна на пода, а един висок тъмнокос непознат мина покрай него и влезе в къщата. Преди да се е съвзела, той прекоси преддверието и хукна по стълбите към нея, вземайки стъпалата по две с дългите си силни крака.

— Спрете! — извика Аби и разпери ръце, за да му препречи пътя. — Не можете да се качите!

Очакваше да я блъсне грубо настрана, както бе изблъскал Федърби, но за нейно удивление той спря.

Тя видя пред себе си сурова изваяна челюст, остър нос и решителни, здраво стиснати устни. И беше висок — дори застанал три стъпала по-надолу, пак беше по-висок от нея. Сърцето й биеше лудо. Що за мъж би нахлул толкова безцеремонно в дома на една дама? По това време?

Беше облечен обикновено — с широк тъмносин жакет, бяла риза, светло бежови панталони и високи черни ботуши. Шалчето му бе небрежно завързано на силна загоряла шия. Въпреки почти цивилизованото си облекло приличаше на някакъв… на някакъв разбойник! Челюстта му беше покрита с тъмна набола брада, гъстата му тъмна коса бе старомодно дълга и нехайно прихваната с кожена лента. На загорялото му лице блестяха ясни сиви очи.

Мургав викинг — положително никой англичанин не можеше да има такава мургава кожа, потъмняла от годините под слънцето на далечни земи кожа.

— Кой ще ме спре? — попита той и се качи едно стъпало по-нагоре.

Аби не помръдна.

— Аз.

Ъгълът на високите му, леко викингски скули се подчертаваше от тънък белег на лявата буза, който блестеше на фона на загара му. Погледът му се плъзна по Аби — лениво мъжко проучване, което проникна под кожата й като огън, макар че тази сутрин носеше една от дебелите си сиви рокли на гувернантка.

По гръбнака й пробяга тръпка.

Той приличаше на мъж, който знае точно кой е, знае какво иска и го взема, без да се извинява.

— Наистина ли? Вие?

Изглеждаше развеселен. Изкачи още едно стъпало. Една стъпка по-близо. Една стъпка по-висок.

— Д-да. Аз.

Сега ги разделяше само едно стъпало. Аби се стегна. Цялата трепереше, но нямаше да му позволи да разбере колко страховит й се струва. Нямаше да отстъпи. Лейди Биатрис разчиташе на нея. Уилям скоро щеше да дойде — Федърби със сигурност бе отишъл да го доведе.

Стори й се, че в сивите очи се спотайва усмивка, сякаш бе развеселен, че според нея е способна да го спре. В погледа му имаше и неприкрито мъжко предизвикателство.

Още едно стъпало. Вече почти се докосваха.

Аби инстинктивно сложи ръце на широките му гърди и се опита да го отблъсне. Дланите й пареха. Под фината ленена риза тялото му беше топло, кораво и могъщо.

Погледът му стана още по-развеселен. Чиста мъжка арогантност — той просто не я смяташе за никаква заплаха. Беше толкова близо, че тя можеше да види всяко косъмче на наболата му брада. Миришеше на море, на нещо мрачно и мъжествено.

Бутна го. Той не помръдна.

— Кой сте вие? — попита Аби. Нямаше никаква представа. Какво можеше да иска такъв опасен на вид — и на дело — бандит от лейди Биатрис?

— Вие коя сте?

Гласът му беше дълбок и изпълнен с тлееща заплаха. През тялото й премина тръпка.

Контактът помежду им бе твърде смущаващ. Аби направи крачка назад, за да го прекъсне. Приготви се за отбрана и попита властно:

— Как смеете да нахлувате в дома ми като…

— Вашият дом? — Сивите очи станаха по-сурови. — Мислех, че тази къща принадлежи на лейди Биатрис Девънам.

Той направи още една крачка. Аби се чувстваше така, сякаш я дебнеше голяма черна пантера.

Все пак не отстъпи.

— Говоря от името на лейди Биатрис. Какво искате от нея?

Кой можеше да е той?

— Това си е моя работа.

Сивите му очи се присвиха и се превърнаха в тънки ивици лед на загорялото му лице. Еднакви ивици. Блеснали заплашително.

Аби вдигна брадичка.

— Не. Моя работа е.

Викинг или не, нямаше да допусне да я сплаши.

— Махнете… се… от… пътя… ми… госпожо.

Всяка дума сякаш излизаше от устата на разярен англичанин. Викингът се владееше, макар и с усилие… засега.

Той понечи да мине покрай нея и да продължи нагоре по стълбището, но Аби отново застана пред него и го блъсна силно в гърдите, за да му попречи.

— Казах да спрете!

Сивите му очи се взираха в нея, изпълнени със затаен гняв. Черните му вежди се смръщиха.

— Настоявам да разбера… ох! За кого се мислите…

Силни ръце я сграбчиха през кръста. В същия миг Уилям и Федърби излязоха от помещенията на прислугата.

— Уилям! Помощ! — изпищя тя и чу как той затрополи по стълбите.

Викингът я стисна още по-силно. Без предупреждение я вдигна така, сякаш бе лека като перце, обърна се и я тикна в ръцете на приближаващия се Уилям.

Уилям я хвана, залитна и слезе заднишком няколко стъпала, за да си възвърне равновесието. На Аби й трябваха няколко секунди, за да се освободи от ръцете му, а през това време непознатият вече се бе изкачил до края на стълбището и крачеше по коридора към спалнята на лейди Биатрис.

Аби хукна след него.

Настигна го точно когато той отвори със замах вратата, влезе и се закова на място.

Джейн и Дамарис скочиха на крака и застанаха от двете страни на леглото на лейди Биатрис. Дейзи, която лакираше ноктите на краката на възрастната дама, замръзна и зяпна непознатия с отворена уста.

Аби влезе в стаята и застана между него и лейди Биатрис. После каза през рамо:

— Съжалявам, лейди Биатрис, не знам кой… Той просто нахлу в…

Уилям стигна до вратата, следван от задъхания Федърби.

— Макс! Милото ми момче!

Засияла, лейди Биатрис протегна ръце към викинга точно когато Уилям и Федърби посягаха да го сграбчат.

— Най-после си дойде!

Уилям и Федърби замръзнаха.

— Макс? — възкликна Аби и премести поглед от лейди Биатрис към викинга. — Макс, вашият племенник?

Тя погледна към акварела. Нима чувствителното момче се бе превърнало в този едър, брутален викинг?

Без да й обръща внимание, викингът се наведе, хвана ръцете на лейди Биатрис и нежно я целуна по бузата.

— Лельо Биа. Как си, скъпа?

Гласът му беше тих, пропит с грубовата привързаност. Аби почувства как в гърлото й засяда буца. Начинът, по който говореше на леля си, бе затрогващ. В същото време й се искаше да грабне някоя ваза и да я разбие в главата му, задето я уплаши така.

Лейди Биатрис го потупа по брадичката.

— Скъпо момче, да не си си забравил бръснача в Индия?

Думите й бяха наполовина ласка, наполовина укор.

Той се изправи и я удостои с несиметрична усмивка — странно привлекателно проблясване на бели зъби на загорялото лице. После каза без следа от извинение:

— Корабът ми току-що пусна котва и нямах търпение да те видя.

— За бога, защо просто не казахте, че сте племенникът на лейди Биатрис? — попита Аби.

Той се обърна и я изгледа сурово. Всякакъв чар бе изчезнал от лицето му.

— За вас съм лорд Девънам. А сега ни оставете. Искам да говоря с леля си… насаме.

— Но, Макс, скъпи, ти не си се запознал с тези прекрасни момичета. Това е…

— По-късно, лельо Биа — прекъсна я той рязко.

— Нима си забравил не само бръснача си, но и маниерите, скъпи? — попита лейди Биатрис.

— Със сигурност. Нахлу като някакъв… като някакъв викинг и ни уплаши всичките! — обади се Аби и се обърна към лорд Девънам: — Горкият Федърби откъде да знае кой сте, когато дори не си казахте името? И наистина ли трябваше да го блъскате на пода?

— Той се спъна — отговори викингът, без дори да се престори, че съжалява.

— Един джентълмен щеше да му даде визитната си картичка и да изчака — не му остана длъжна Аби.

Една тъмна извита вежда се повдигна саркастично насреща й.

— Вие май имате богат опит с джентълмените, а?

Аби му се усмихна с оголени зъби.

— Не толкова богат, колкото бих искала.

Докато той осмисляше значението на тези думи, тя сладко добави:

— А засега в Лондон нямам никакъв.

— Кавгаджийка! — измърмори Макс под нос.

Леля Биатрис с интерес следеше разговора им.

— Стига, стига, деца! Дръжте се възпитано! Макс, Аби е права — наистина трябваше да дадеш картичката си на скъпия Федърби.

Макс можеше да се закълне, че икономът не е помръднал и мускул, но все пак успя да създаде у него впечатлението за поглед, изпълнен с дълбоко неодобрение. И леко самодоволство.

Непочтителност! Прислужниците на леля му също имаха нужда от твърда ръка.

Лейди Биатрис щракна с пръсти.

— Макс, чуй ме! Искам да те запозная с тези чаровни момичета. Това е госпожица Абигейл Чанс…

Макс знаеше коя е тя, с тези големи невинни очи и дръзката хубава уста. Жената, която се бе възползвала от леля му. Беше по-млада, отколкото очакваше от описанието на Пъркинс. И по-хубава. Но харпиите се срещаха в какви ли не разновидности. Стройна като върба, но упорита, ако се съдеше по издадената брадичка. Е, това вече го беше разбрал — от сблъсъка им на стълбището. Как само му се противопостави! Отначало остана развеселен, дори очарован. Докато не осъзна коя е. В тази бозава рокля я беше взел за прислужница или компаньонка, а не за коварната малка измамница, каквато знаеше, че е.

— Госпожице Чанс — каза Макс и я удостои с рязък поклон. Искаше да я удуши. И ако се съдеше по предизвикателството, блеснало в тези сиво-зелени очи, когато срещнаха неговите, тя напълно го осъзнаваше.

Един поглед към леля Биа му показа, че въпреки привидния лукс в спалнята тя е страдала много. И то не за кратко време. Беше смайващо състарена. Лицето й бе слабо, измъчено и носеше следи от мъките и недохранването, каквито беше виждал и преди у просяците в Азия. Просяците в Азия! Неговата великолепна, арогантна, скъпа леля! Беше се превърнала в сянка на предишното си аз.

И тази хубава, спокойна млада жена с гладка бяла кожа и ясни сиво-зелени очи беше причината за това. Госпожица Чанс? По-скоро Малшанс.

Тя му направи реверанс — упражнение по непочтителност и безразличие.

— Сестра й — госпожица Джейн Чанс.

Едно момиче, едва излязло от класната стая — красива блондинка, която се изчерви и се усмихна, докато правеше реверанс и го питаше как е. Макс й отвърна с кратък поклон. Не се интересуваше от ученички.

— Госпожица Дамарис Чанс — още една сестра.

Макс се поклони. Госпожица Дамарис направи реверанс и измърмори някакъв поздрав, но не го погледна в очите. Овално лице, тъмни очи и дълга черна коса. Потайно изражение. Сестра на синеоката блондинка? Едва ли.

— И госпожица Дейзи Чанс.

Дребничкото момиче, което лакираше ноктите на леля му в златисто. Имаше ъгловато сърцевидно лице и бледата кожа на човек, който никога не е дишал въздуха на село.

Тя направи непохватен реверанс и каза с отчетлив кокни акцент:

— Радвам се да се запознаем, милорд.

Макс не си направи труда да прикрие скептичността си. Мисълта, че това момиче е сестра на останалите, бе абсурдна. Те поне говореха като дами, макар да бяха скрити харпии. Той вдигна вежда.

— Сестра?

— Незаконородена — погледна го лукаво Дейзи, сякаш го предизвикваше да оспори твърдението й.

Малшанс я прегърна през раменете.

— Въпреки това ни е сестра.

Блондинката и брюнетката също пристъпиха напред и го изгледаха сърдито. Обединен фронт.

— Моите племенници, Макс — каза леля Биатрис с усмивка, която много приличаше на изражението на дребното момиче с кокни акцент и също бе изпълнена с предизвикателство.

Но защо?

— По дяволите, лельо Биа…

— По-късно, Макс — отвърна тя с безгрижен тон. — Благодаря ви, момичета. С племенника ми имаме много да си говорим. Федърби, може би е добре да ни поднесеш чай след половин час.

Макс скръсти ръце на гърдите си и изчака, докато момичетата приключиха със суетенето около прибирането на разни неща — цялото легло бе покрито със списания и късчета дантели, кожи и платове, — като го наблюдаваха скришом изпод мигли.

Малшанс не му отправяше тайни погледи. Срещна очите му с нагла самоувереност. Ни лук яла, ни лук мирисала.

Макс се зарече да я изхвърли от къщата до края на деня.

Тя подаде на иконома подноса, който лежеше на коленете на леля му с остатъците от закуската й: сладкиши и горещ шоколад. Обичайната й закуска. Поне това не се беше променило, колкото и малка утеха да представляваше тази мисъл.

Изпита вина. Леля Биа изглеждаше толкова стара и уморена. Защо не се бе вслушал по-рано в тревожното си предчувствие?

Икономът подаде подноса на лакея, който не приличаше на лакеите, които Макс бе виждал досега. Повече приличаше на застаряващ боксьор, при това не от най-успелите, ако се съдеше по пораженията по лицето му. От онези хулигани, които човек не би искал да срещне в някоя тъмна уличка. А сега работеше като лакей на една дама — на леля му — благодарение на Малшанс.

Каква разнородна групичка! С какво държаха леля му?

Той отново погледна към Малшанс. Сега нямаше и следа от малката кавгаджийка, която се бе изправила срещу него на стълбището. С леля му цялата се разтапяше — само красиви думи от мека, красива уста. Благи маниери на истинска дама, прикриващи безмилостно сърце.

Ако вече не знаеше, че има пред себе си жена, готова да се възползва от една възрастна, слаба и безпомощна дама…

Защо, по дяволите, леля му твърдеше, че са й племенници? За изнудване ли ставаше дума? Или за заплаха?

Жените все още се суетяха и подреждаха платовете, явно с цел да го вбесят.

— Стига толкова! — изръмжа Макс. — Ще ги вземете по-късно.

Той се приближи до леглото на леля си и понечи да седне.

Пет жени и един иконом нададоха вик.

— Какво, по…

Лейди Биатрис грабна едно мъничко бяло котенце от мястото, на което Макс се канеше да седне, и го притисна към гърдите си.

— Макс, можеше да го убиеш!

— Откъде да знам, че си започнала да гледаш котки? Реших, че е парче кожа.

— Тя е… част от котенце. Това е Снежинко, а ей там е братчето му, Мармадюк.

Изпод едно списание се измъкна пъстро коте, погледна Макс и се прозя широко.

— Кажи „здравей“, Макс.

Макс впери поглед в нея. Нямаше намерение да говори на едно коте пред група кикотещи се момичета. Не че се кикотеха, но по израженията им личеше, че всеки момент ще започнат. Той посегна и потупа топчицата бяла козина. Отнякъде се изстреля един черен снаряд и се вкопчи в ръкава му. Стискаше решително и ръмжеше.

— Какво, по… — започна Макс и откъсна нападателчето от ръкава си. Черно като въглен, малкото пухкаво същество се намести на дланта му и на свой ред го погледна, невъзмутимо, след което заби остри като иглички зъби в палеца му.

— Ох!

— Това е Макс — представи го леля му и за негова изненада добави: — Стига, Макс! Това е много лош навик!

Макс я погледна и се намръщи.

— Моля?

Малшанс, потискайки — не особено успешно — усмивката си, се приближи и взе котенцето от ръката му.

— Да, Макс — заяви твърдо тя на животинчето, като го гледаше в очите. — Много лош навик.

Котенцето я побутна няколко пъти с лапичка по носа.

— Кръстила си това коте Макс? — попита Макс невярващо.

— Да — потвърди леля му и се усмихна.

— Защо? — попита той и погледна проскубаното котенце, сгушено до меката гръд на една измамница. Беше още много малко и не разбираше колко опасно е това.

— Защото е смело, дръзко и красиво, разбира се — обясни леля му.

— Защото вечно търси приключения и никога не е там, където трябва да бъде — отговори госпожица Абигейл Чанс заедно с нея. И то с многозначителен поглед, проклета да е тази нейна наглост! Какво знаеше тя за неговите дела?

Тя притисна малкото черно котенце до гърдите си и го погали зад ушите. Котенцето Макс измърка блажено, като ръждясала кафемелачка.

Мъжът Макс я изгледа свирепо.