Ан Грейси
Подарък от съдбата (2)

Глава 1

Дайте на едно момиче образование, дайте му добър старт в живота, и се обзалагам на десет към едно, че то ще намери начин да се справи, без да изисква от никого по-нататъшни разходи.

Джейн Остин, „Менсфийлд Парк“

Лондон, август 1816

Закъсняваше. Абигейл Чантри ускори крачка. Днес беше следобедът, в който й се полагаше почивка, и макар че навън беше влажно, мръсно и студено, тя както винаги излезе, за да продължи да разглежда Лондон.

В интерес на истината, дори работодателите й да живееха в най-мрачната и затънтена част на йоркширските тресавища, Аби пак щеше да се махне от тях през свободния следобед, който й се полагаше веднъж на две седмици. Според госпожа Мейсън гувернантката трябваше да е полезна не само в обучението на децата, а и в домашната работа, така че защо през почивния си следобед госпожица Чантри да не позакърпи нещо за работодателката си, или още по-добре, да вземе децата със себе си, когато излезе на разходка.

Имаше ли изобщо една гувернантка, особено пък осиротяла, нужда от свободно време?

Госпожица Чантри не беше съгласна. Затова в дъжд, сняг и град тя излизаше от къщата на семейство Мейсън в мига, в който часовникът в преддверието удареше дванайсет, и се връщаше няколко минути преди шест, за да поеме отново задълженията си.

Аби бе прекарала почти целия си живот в провинцията и обичаше екскурзиите си из този огромен град, където непрестанно откриваше какви ли не прекрасни места. Миналата седмица намери книжарница, в която собственикът я остави да чете до насита, без да я притиска да си купи нещо — само книгите за препродажба, разбира се, а не тези с все още неразгърнати страници. Днес се върна там и така се увлече в една история — „Монахът“, великолепно, смразяващо кръвта четиво, — че сега закъсняваше.

Ако се върнеше дори една минута след шест, господин Мейсън щеше да й удържи надница за цял ден. Беше се случвало и преди и нямаше аргументи, които да го разколебаят.

Тя сви зад ъгъла към улицата на семейство Мейсън и погледна към близката часовникова кула. Господи, оставаха само три минути! Забърза още повече.

— Аби Чантри?

Една млада жена, прислужница, ако се съдеше по дрехите й, закуцука към нея с неравна походка. Чакаше я срещу къщата на семейство Мейсън.

Аби я изгледа предпазливо.

— Да?

Освен работодателите си не познаваше никого в Лондон. И никой тук не я наричаше Аби.

— Нося съобщение от сестра ви — продължи непознатата с груб лондонски акцент.

Устата й беше подута, а на бузата й тъмнееше голяма синина.

— От сестра ми?

Невъзможно. Джейн се намираше на стотици мили оттук. Току-що бе напуснала Дома за дъщери на изпаднали в нужда дами „Пилбъри“, близо до Челтнам, за да постъпи на работа като компаньонка на майката на един викарий в Херефорд.

— Тя ми каза къде да ви намеря. Аз съм Дейзи. — Момичето хвана Аби за ръката и я задърпа. — Трябва да дойдете с мене. Джейн е в беда — голяма беда — и трябва да дойдете веднага!

Аби се поколеба. Насиненото подуто лице на момичето не й вдъхваше доверие. Вестниците бяха пълни с новини за ужасните престъпления, които се случваха в Лондон: убийства, отвличания с цел проституция, джебчийства и обири с взлом. Беше чела дори за хора, удряни по главата в някоя тъмна уличка, събличани и оставени да умрат. Само заради дрехите.

Аби обаче носеше сива безлична рокля от домашно платно, която на практика крещеше „гувернантка“. Не можеше да си представи, че някой би искал да я открадне. Освен това беше слаба, обикновена и интелигентна, а не хубава, което изключваше отвличането за проституция. Нямаше нито пари, нито ценности и освен семейство Мейсън не познаваше никого в Лондон, така че едва ли би станала мишена на убиец.

А и момичето знаеше името й, както и това на Джейн. Знаеше адреса й. Аби погледна към часовника. Шест без една минута. Но какво значение имаше загубата на една надница, когато малката й сестричка беше в Лондон и се намираше в опасност? Джейн още нямаше дори осемнайсет години.

— Добре, ще дойда.

Тя се остави Дейзи да я повлече със себе си и двете забързаха по улицата.

— Къде е сестра ми?

— На лошо място — отвърна Дейзи загадъчно, куцукайки припряно с неравната си стъпка. „Дали е саката, или куца заради понесения побой?“ — зачуди се Аби. Във всеки случай това като че ли не я забавяше.

— Какво лошо място?

Дейзи не отговори, а я поведе през лабиринт от улици и задни алеи към район, който Аби никога не се бе изкушавала да проучи.

— Какво лошо място? — повтори Аби.

Дейзи й хвърли кос поглед.

— В борей, госпожице.

— В бо… — започна Аби и млъкна ужасена. — Искаш да кажеш бордей?

— Туй казах, госпожице, борей.

Аби се закова на място.

— Значи не може да е сестра ми. Джейн никога няма да стъпи в бордей!

Но още докато го изричаше, осъзна истината. Малката й сестричка се намираше в бордей.

— Да, ами… нямаше много избор. Дойде тук направо от някакво сиропиталище в провинцията. Беше упоена. Даде ми вашия адрес и ми рече да ви предам съобщение. И нямаме много време, затуй побързайте!

Аби беше толкова смаяна, че загуби ума и дума, а от картината, която й описваше Дейзи, направо й се повдигна. Тя остави момичето да я води по страничните улици и алеи. Джейн трябваше да е в дома на свещеник в Херефорд. Как би могла да се озове в лондонски бордей? „Беше упоена.“ Как?

Двете завиха по тясна улица с порутени къщи и забавиха крачка.

— Тука е — посочи Дейзи към някаква висока сграда, доста по-елегантна от останалите, с прясно боядисана черна врата и прозорци с яркочервени завеси. Прозорците на приземния етаж нямаха решетки, но всички по горните имаха. Предназначението им бе да не пускат никого да излезе, а не да влезе. „Нямаше голям избор.“

Докато гледаше нагоре, Аби долови движение зад един от най-високите прозорци. Зърна златиста коса, две притиснати до стъклото длани и лицето на млада жена, която много приличаше на майка й.

Не беше виждала сестра си от шест години, но в сърцето й нямаше и капка съмнение. Джейн!

Някой издърпа момичето назад и затвори завесите.

Сестра й беше затворничка в тази къща. Аби прекоси тичешком улицата и тръгна по стъпалата към входната врата, но Дейзи я сграбчи за полата и я дръпна назад.

— Не, госпожице!

Гласът й беше толкова настоятелен, че Аби рязко спря.

— Ако сега влезете там и започнете да разпитвате, ще стане още по-лошо. Може никога вече да не видите сестра си!

— Тогава ще повикам стражар или магистрат, за да уреди въпроса.

— Тогаз със сигурност вече няма да видите сестра си. Той… Морт… собственикът на това място и на всички момичета, които сега са вътре — посочи тя с брадичка към горните етажи, — той плаща на мъже да го предупреждават. Преди някой стражар да стигне дотук, сестра ви отдавна ще е изчезнала.

На Аби й прилоша.

— Но какво мога да направя? Трябва да я измъкна оттам!

— Казах ви, госпожице, имаме план.

По улицата изтрополи карета, Дейзи се огледа и пребледня.

— Божке, Морт иде! Бързо, тръгвайте! Ако ме хване да говоря с някой отвън, пак ще ме пребие! Ще се срещнем в алеята зад къщата. Шестата къща. Голяма порта с шипове. Тръгвайте!

Тя бутна Аби напред и се втурна по страничните стъпала към приземния етаж.

Все още стъписана — Джейн в бордей! — Аби забърза по улицата, като се насилваше да не поглежда назад, дори когато чу как каретата спря пред къщата с черната врата.

Зави зад ъгъла и откри задната алея, която Дейзи й бе описала — тясна, тъмна и затрупана с всевъзможни мръсотии, с хлъзгав калдъръм и противна воня на влага. Аби покри носа си с ръка и с мрачна решителност тръгна по алеята, като внимаваше къде стъпва. От време на време нещо изджвакваше под краката й, но тя не поглеждаше надолу. Не искаше да знае в какво е стъпила. Само едно имаше значение: да измъкне Джейн от това място.

Започна да брои къщите и стигна до шестата, разположена зад дебела тухлена стена, по чийто връх стърчаха парчета стъкло. В нея имаше солидна дървена порта, увенчана с редица метални шипове.

Зловещите шипове блестяха мътно на слабата светлина. Лед плъзна по вените на Аби. С последния си дъх майка й я бе накарала да обещае, че ще пази Джейн, че ще се погрижи и двете да са в безопасност. Не беше лесно — красотата на Джейн открай време привличаше внимание, още откакто беше малко момиченце — но Аби бе изпълнила обещанието си.

Досега. Джейн бе затворена в бордей. Аби вдигна ръка към устата си и установи, че трепери.

Цялото й тяло трепереше.

Откога Джейн беше там? Опита се да пресметне, да си спомни какво казваше сестра й в последното си писмо, но не успя. Умът й отново и отново се връщаше към въпроса как Джейн се бе озовала в бордей?

Прогони от съзнанието си този безполезен въпрос. Трябваше да помисли, да състави план как да я освободи. Ами ако Дейзи не дойдеше? Тогава Аби нямаше да има друг избор, освен да повика някой стражар.

„Тогаз със сигурност вече няма да видите сестра си.“ Аби потрепери. Зависеше изцяло от добрата воля — и способностите — на момиче, което познаваше едва от няколко минути.

Щом стражарите и магистратите не можеха да й помогнат, какво можеше да направи една дребна осакатена прислужница? И къде беше тя?

Минутите едва-едва се нижеха.

Аби бе почти готова да се откаже, когато чу някакъв шум от другата страна на портата. Сърцето й подскочи от облекчение, преди да осъзнае, че може да е всеки. Отдръпна се в сенките и зачака.

Вратата се открехна съвсем леко.

— Тук ли сте, госпожице? — разнесе се шепот от другата страна.

— Тук съм.

Момичето подаде глава.

— Нямам време да обясня, госпожице, но елате пак след час с топло наметало и някакви обувки.

— Обувки, но…

— Щях да се опитам да измъкна сестра ви сега, но не мога, докат’ Морт е тук. Но той скоро пак ще излезе.

Тя се обърна да си тръгне, но Аби я сграбчи за ръката.

— Защо? Защо правиш това за нас? За мен и Джейн?

Беше очевидно, че е опасно. Защо това момиче — тази непозната — поемаше такъв риск? Отплата ли очакваше? Аби с радост би дала всичко, което имаше, за да спаси сестра си, но нямаше почти нищо.

Момичето поклати глава.

— Щото е грешно… туй, което прави Морт. Преди не беше тъй — да крадат момичета, да ги държат заключени… — и млъкна. — Вижте, нямам време да обясня, госпожице, не и тъй, че да ме разберете. Ще трябва да ми се доверите. Просто елате пак след час с топло наметало и някакви обувки.

— Защо?

Някакво заплащане за оказаните услуги?

— Щото няма какво да обуе навън, разбира се — поясни Дейзи и посочи с брадичка към мръсотията по уличката. — Да не искате да мине боса през туй? Сега трябва да вървя.

Момичето изчезна, затвори вратата след себе си и се чу стърженето на резе.

Вцепенена, Аби се запъти към дома на семейство Мейсън.

Един час.

Много неща можеха да се случат за един час.

* * *

— Кое време е според вас?

Аби се извърна с крак на първото стъпало. Господин Мейсън стоеше в преддверието с джобен часовник в ръка и я гледаше намръщено.

— Закъсняхте!

— Знам и съжалявам, господин Мейсън, но току-що научихме…

— Ще трябва да удържа пълния ден от надницата ви, разбира се — продължи той и изду гърди като особено доволен жабок.

— Ставаше дума за неотложен въпрос от семейно естество…

Той изсумтя.

— Вие нямате семейство.

— Имам, имам сестра и тя дойде в Лондон неочаквано, и…

— Без оправдания! Знаете правилата.

— Това не е оправдание. Истина е и се надявам… питах се…

Тя преглътна, осъзнала със закъснение, че не биваше да спори с него.

— Какво се питахте, госпожице Чантри?

Госпожа Мейсън се носеше надолу по стълбите, облечена с пищна рокля от червеникавокафява коприна, с украшение с пера на главата и поръбено с кожа наметало.

— Да не би да сте забравили, господин Мейсън, че тази вечер ще ходим на опера? Не искам да закъснявам.

— Да закъсняваш, е модерно — отговори съпругът й.

— Знам това, скъпи мой. — Гласът на госпожа Мейсън стържеше от едва прикрито раздразнение. — Но ние ще закъснеем повече, отколкото е модерно — вие дори не сте си облекли палтото.

Икономът дойде в преддверието, чу забележката и отиде да донесе палтото на господин Мейсън.

Господарката на дома нахлузи на ръката си едната от дългите вечерни ръкавици от ярешка кожа и погледна към Аби.

— Е? Какво се питахте, госпожице Чантри?

Аби пое дълбоко дъх. Семейство Чантри бяха много стриктни по отношение на посетителите — тя нямаше право на такива.

— По-малката ми сестра е в Лондон, госпожо, и се питах дали може да остане при мен, само за тази нощ…

Госпожа Мейсън вдигна грижливо оскубаните си вежди.

— Тук ли? Не ставайте смешна. Не може, разбира се. А сега елате, господин Мейсън…

— Но аз не съм я виждала от години. Току-що напусна сиропиталището, а още не е навършила осемнайсет. Не мога да я оставя сама в Лондон.

— Това не ни засяга.

Госпожа Мейсън се намръщи на огледалото и намести украшението на главата си.

— Непозната жена да спи в една къща с безценните ми дечица? — попита тя и изсумтя.

— Тя не е непозната. Тя ми е сестра.

— Изключено — отсече господин Мейсън и остави иконома да му помогне с палтото. — Блейк, каретата дойде ли?

Икономът отвори вратата и надникна навън.

— Тъкмо идва от конюшните, сър.

— Това ли е последната ви дума? — попита Аби.

Госпожа Мейсън се нахвърли върху нея:

— Защо още се въртите тук? Чухте какво каза съпругът ми. Отговорът е „не“! Сега се качвайте горе и се погрижете за децата.

Аби знаеше, че нямаше смисъл да спори, и се качи на горния етаж. И без това не смяташе да се подчини.

Както всяка вечер, тя провери какво правят децата. Всички спяха дълбоко. Приличаха на малки ангелчета, каквито в никакъв случай не бяха. Двете по-големи бяха големи пакостници, но това не я интересуваше. Пак ги обичаше.

Сузан, най-малката, спеше с вирнато нагоре дупе, както обикновено. Такова сладко дете! Аби внимателно я обърна на една страна, момиченцето се сгуши в новата си позиция и се усмихна в съня си. Аби подгъна завивката около него.

Тези деца бяха радостта и агонията на работата й. Аби ги обичаше като свои. Не можеше да се въздържи, макар да знаеше, че е глупаво и че някой ден ще й разбият сърцето. Знаеше, че ще ги отделят от нея или ще я изхвърлят от дома като чифт стари обувки, които малките са надраснали.

Любовта към чужди деца щеше да й донесе само болка.

Научи този суров урок от семейство Тейлър, първите си работодатели. Прекара при тях две години и обикна малките с цялата сила на жадното си сърце. Не се замисляше за бъдещето. Дори не й хрумваше, че някой ден ще я уволнят и никога вече няма да види децата.

Сега те живееха в Ямайка.

Щеше да загуби и децата на семейство Мейсън, но нямаше — не можеше — да остави сестра си сама в някой лондонски хотел, не и след това, което беше преживяла. А дори и да не й се беше случило, дори просто да бе пристигнала неочаквано в Лондон, както Аби бе казала на семейство Мейсън, имаха да наваксват цели шест години. При последната им среща Джейн беше дете. Едва на дванайсет.

Джейн.

Аби се наведе, целуна едно по едно спящите деца и забърза да вземе наметалото и обувките за сестра си. За всеки случай сложи във вързопа и един шал.

* * *

Светлината на газените лампи още не беше стигнала до по-бедните части на града. Във вечерния мрак алеята изглеждаше дори по-противна, изпълнена със зловещи сенки. Аби крачеше предпазливо и броеше къщите, докато стигна до високата тухлена стена с дървената порта с шипове.

Застана срещу нея и зачака. Наблюдаваше прозорците като ястреб, забелязваше всяко проблясване на светлина, всяка сянка на движение. Това Джейн ли беше? Тя ли беше?

Времето едва се влачеше. В далечината някакъв часовник отброи часа. Всичко се проточваше много повече от очакваното. Беше ли се объркало нещо?

Нещо пробяга по крака й. Аби усети мимолетния допир на влажни лапички и хлъзгава опашка, подскочи и потисна писъка си. Мразеше плъховете.

Взираше се така напрегнато в прозорците горе, че скърцането на резето на портата я стресна и тя се сепна уплашено.

Портата се открехна. Показа се глава.

— Аби? — чу се тих шепот.

— Джейн?

През процепа се промъкна бледа, подобна на призрак сянка и след секунда сестра й беше в прегръдките й, притискаше се в нея, трепереше, плачеше и се смееше.

— Аби, о, Аби!

— Джейни!

Очите на Аби се замъглиха от сълзи, докато прегръщаше малката си сестричка — вече не толкова малка. Сега Джейн беше висока колкото нея.

— Джейн, миличка! Добре ли си? Как се озова в Лондон? Мислех, че Херефорд…

Едно кораво пръстче я смушка в ребрата.

— Ей! Още е опасно, тъй да знаете. Първо бягайте, после се прегръщайте! — каза Дейзи. — Бързо! Де са обувките?

— Разбира се.

Аби пусна Джейн, отстъпи крачка назад и зяпна от изумление. Сестра й беше облечена само с тънка долна риза.

— За бога, Джейн, къде са ти дрехите?

Извади наметалото и уви с него треперещото тяло на сестра си.

— За да не избягаме — отговори Джейн с тракащи зъби. — Не можем да излезем навън, облечени така.

Аби клекна и нахлузи обувките на краката й, които бяха студени и мръсни от нечистотиите по улицата. Избърса ги доколкото можа с една кърпичка. Ръцете й трепереха от ярост и тревога. Как бе възможно сестра й да е в такъв неприличен вид! Нямаше дори дрехи да се покрие! При това в този студ!

— Сложи и това — подаде й шала.

— Не, нека Дамарис го вземе.

— Дамарис?

Аби вдигна глава и видя друго момиче, което пристъпваше неспокойно пред портата. Трепереше, обвило с ръце тялото си. И то беше почти голо, но, за разлика от Джейн, изглеждаше точно като жена от бордей.

Носеше халат в червено и златно — прозрачен муселин, който едва покриваше бедрата й. Тъмната й коса беше събрана високо на главата, придържана на място от две игли. Овалното й гримирано лице беше мъртвешки бледо. Устните и бузите й бяха наплескани с руж, клепачите — потъмнени, а линията на очите — изтеглена към ъгълчетата.

— Дамарис ми е приятелка — обясни Джейн, взе шала и загърна с него треперещото момиче. — Ще дойде с нас.

Аби се намръщи. Да вземат това гримирано създание от бордея с тях?

Джейн забеляза колебанието й и прегърна закрилнически момичето през раменете.

— Трябва да дойде с нас, Аби. Тя ме спаси. Дължа й всичко.

— Да дойде с нас? Но…

Трудно щеше да вкара дори Джейн в дома на семейство Мейсън, камо ли тази… тази личност.

— Единствено благодарение на Дамарис не ме изнасилиха — продължи настойчиво Джейн. — Трябва да дойде с нас, Аби!

Смаяна, Аби впери поглед в крещящо гримираното момиче. Благодарение на нея не са изнасилили Джейн? Внезапно вече не я интересуваше как изглежда Дамарис, колко грим носи, колко скандално е облеклото й и какво е миналото й. Каквото и да беше правила преди, тя бе спасила Джейн от изнасилване.

Дейзи се размърда неспокойно.

— Цяла нощ ли ще стоите тука да приказвате?

Това накара Аби да дойде на себе си.

— Не, разбира се. Заповядай, Дамарис.

Тя свали наметалото си и уви с него треперещото момиче. Дамарис придърпа качулката, за да скрие лицето и косата си.

Аби погледна тънките крачета на Дамарис, поразително бели в черната кал на улицата.

— Нямам други обувки, но вземи — и й подаде ръкавиците си. — Сложи ги на краката си. Само това мога да ти предложа.

— Благодаря — промълви тихо Дамарис. — Не искам да те затруднявам.

Благодарността й накара Аби да изпита срам заради колебанието си.

— Не ме затрудняваш — излъга тя. — Помогнала си на сестра ми и аз съм ти длъжница. А и не искам никой да се връща на това ужасно място.

Щяха да се справят. Някак си.

Извърна се към Дейзи.

— Много ти благодаря за всичко. Имам малко пари. Не са много, но…

Тя извади малка кесия.

— Не ви искам парите! — възкликна Дейзи и отстъпи обидена назад.

— Но ти рискува толкова много…

— Не го направих за пари. Имам си пари. Е, ще тръгвате ли, или не?

Аби пристъпи към нея и я прегърна.

— Благодаря, Дейзи.

Джейн и Дамарис също прегърнаха Дейзи и й благодариха. После се сбогуваха шепнешком и забързаха по уличката.

Почти веднага след това Аби чу зад гърба си стъпки. Нима ги бяха открили? Обърна се рязко и видя Дейзи, която носеше малък вързоп.

— Това нещата на Джейн ли са?

Дейзи стисна здраво вързопа до гърдите си.

— Не, мои са си. И аз се махам.

— Махаш ли се? — възкликна Аби. — Но защо?

— Морт жива ще ме одере, когато разбере какво съм сторила.

Тя навярно забеляза ужаса, който Аби побърза да прикрие, защото добави гордо:

— Не се тревожете за мен, госпожице. Умея да се грижа за себе си. Сега побързайте! Всеки момент ще тръгнат да търсят момичетата. Те са ценна стока.

Момичетата се запрепъваха по алеята колкото можеха по-бързо и хукнаха веднага щом се озоваха на улицата. Свиха зад първия ъгъл, пробягаха няколко пресечки, свиха зад втори ъгъл и продължиха да тичат. Когато не им остана въздух, се свлякоха задъхани до оградата на някаква тиха градина.

Измина минута… две… Чуваше се само тежкото им дишане. Не откъсваха поглед от пътя, по който бяха дошли, готови да побегнат при първия признак на някакво движение.

Но никой не дойде. Никой не ги беше последвал. Бяха се измъкнали.

— Добре. Значи ще тръгвам — каза грубо Дейзи, когато си поеха въздух. — Пожелавам ви късмет.

Но Аби не можеше да я пусне така.

— Къде ще отидеш? Имаш ли роднини в Лондон?

— Не, аз съм подхвърлено дете — отговори момичето и сви рамене. — Но не се тревожете, все ще си намеря място.

Понечи да мине покрай тях, но Аби я хвана за ръкава.

— Ти си в това положение заради мен…

— Не, и без това щях да си тръгна — отсече Дейзи и издърпа ръката си.

— Аби! — извика Джейн и погледна умолително сестра си, но Аби нямаше нужда от подкана. Щом можеше да вземе под крилото си една гримирана проститутка, в никакъв случай нямаше да остави тази малка героиня да закуцука нанякъде в нощта, сама и без приятели. И насинена.

Тя хвана ръката на Дейзи и я стисна здраво.

— Идваш с нас, Дейзи, поне за тази вечер. Не, недей да спориш. След всичко, което направи за нас, няма да те пусна да скиташ сама в тъмното, без да имаш къде да отидеш. Хайде, ела. Нека заведем Джейн и Дамарис на топло.