Ан Грейси
Подарък от съдбата (5)

Глава 4

Един ден мислиш едно, а на следващия — друго. Появяват се нови обстоятелства и мненията се променят.

Джейн Остин, „Абатството Нортангър“^[1]

Малака, бивша територия на Холандски Източни Индии

— Колкото и да му се мръщиш, по-четливо няма да стане. — Патрик Флин отпи от пунша с ром и добави: — Но може би се опитваш да го накараш да се възпламени. В такъв случай… — Той удостои приятеля си със саркастичен поглед.

Макс, лорд Девънам, дори не го забеляза. Той гледаше намръщено писмото. Хвърли го на масата, отново му се намръщи, грабна го и го вдигна към светлината, опитвайки се за пореден път да разгадае думите, които не се разчитаха, защото някой проклет глупак беше допуснал писмото да падне в морската вода по пътя от Лондон. Само половината от писмото се беше намокрила, поради което половината от него беше четливо, а от думите в другата половина бяха останали само бледолилави петна и следи от солената вода. И понеже писмото беше сгънато, четливите части се редяха на ивици — всяко трето изречение представляваше лилаво петно, което се разпростираше на няколко реда, преди следващия четлив участък, в който обаче вече ставаше дума за друго.

— Проклятие, това е първото писмо, което получавам от месеци! И не мога да прочета нищо.

— Ако е нещо делово…

— Не е.

— Аха.

Флин се наведе напред и бутна все още недокоснатата чаша на приятеля си към него.

— По дяволите, днес е страшно лепкаво!

Третият партньор в Компанията за търговия с Ориента „Флин и съдружници“, Блейк Аштън, седна лениво на един удобен стол с плетена седалка, обърна го, за да усеща по-добре морския бриз, и направи знак на един прислужник да му донесе питие.

— Свиквай. Дъждовен сезон.

Питието му пристигна. Той пресуши чашата, поръча си още една и погледна към купчината писма пред Макс.

— Нещо интересно?

Макс изръмжа нещо неразбираемо, взе отново размазаното от водата писмо, пак го вдигна към светлината и дълго се взира намръщено в него.

Блейк Аштън погледна към Флин и вдигна вежда.

— От Лондон — каза Флин. — От някаква дама. Но някой го е изтървал във водата и макар че сега е сухо, всички интересни части са размазани. Или поне така предполагам. — Той кимна към Макс. — Нищо не ми каза.

Веждите на Блейк се вдигнаха още по-високо.

— Дама, а? Ти си бил голям потайник, Макс!

Макс захвърли писмото на масата с отвратено възклицание.

— Не ставай смешен. Това писмо не е такова.

— Откъде знаеш? — измърмори Флин, за да го предизвика. — След като не можеш да прочетеш почти нищо. — Извърна се към Блейк: — Почеркът определено е на дама, а този оттенък на лилавото наистина е много красив.

Блейк се подсмихна. Макс стрелна Флин с мрачен поглед.

— Тя не е от тези дами.

Зелените очи на Флин светнаха. Той завъртя в ръцете си чашата с пунш.

— Откъде знаеш? Не си се прибирал у дома от години. Вече може да е вдовица и да мечтае за онзи красив младеж, който е запленил пръв сърцето й, или пък е млада дама, която храни tendre^[2] към теб, откакто е била сладко малко момиченце с плитки.

— Няма такава жена — прекъсна го грубо Макс.

Блейк го погледна остро.

— Но аз мислех…

Макс го прекъсна. Веднъж бе изтървал нещо и оттогава Блейк не спираше да рови. Но за тези девет години Макс така и не разказа на никого цялата история за сделката си с дявола. Нямаше намерение да го направи сега.

— От възрастна дама е. Някаква приятелка на леля ми.

— О!

Флин незабавно загуби интерес. Наведе се напред и бутна към Макс купчината делова кореспонденция.

— И така, готови ли сме да започваме?

Макс кимна, макар че писмото още тревожеше ума му. Особено изречението: Страхувам се, че се възползват най-безсрамно от вашата…

Вашата коя? Леля му? Не знаеше — думите бяха прекалено размазани. Но успя да прочете достатъчно, за да разбере, че писмото е от лейди Бедингтън, дългогодишна приятелка на леля му. За кого можеше да му пише лейди Бедингтън, ако не за леля му?

И така, кой се възползваше най-безсрамно от леля му? И как?

Той се помъчи да прочете зацапаното от водата послание. Между петната имаше още фрази, които му направиха впечатление: много притеснена… стои далеч от обществото…

Какъвто и да беше проблемът, той бе притеснил лейди Бедингтън достатъчно, за да я накара да му пише чак на другия край на света.

— Макс?

Другите двама чакаха.

Макс насочи вниманието си към належащите въпроси.

— Първо е докладът от кантората ни в Китай.

Два пъти годишно тримата се срещаха на предварително уговорено място, известно само на тях. Смяната на това място беше добър начин да държат под око оперативните си бази, пръснати из Източна Азия. Както обикновено, Макс председателстваше срещите.

Флин се бе изтегнал в стола си. Притворените му зелени очи се взираха в морето, сякаш мислите му се намираха безкрайно далеч, но Макс не се излъга. Патрик Флин имаше ум като бръснач. Този ум го бе отвел от канавките на Дъблин до придобиването на първия му кораб, когато беше едва двайсет и три годишен. Но не го биваше с документацията.

Блейк водеше бележки. И тримата ги биваше с числата — това беше задължително условие за успех в търговията — но Блейк беше нещо особено. Макс наблюдаваше как приятелят му изчислява проценти, разлики, печалби и загуби, без дори да спира да участва в разговора им. Удивително.

Навремето с Блейк бяха съученици, но тогава Макс изобщо не подозираше, че той притежава такива умения. Разбира се, в онези години Блейк беше по-див. Комарджия, дори в училище, и жънеше голям успех на това поприще… за известно време. Тогава всички смятаха, че е късмет. Никой не подозираше, че Блейк Аштън има афинитет към числата.

Чак когато късметът му се свърши, Блейк замина на изток… където Макс го намери, накара го да изтрезнее и го впрегна на работа.

А Макс? С какво допринасяше той в компанията? С нищо особено. Основно връзки с хора у дома, в Англия, които имаха пари за инвестиране. И с това, че виждаше голямата картина, умееше да вижда нещата от гледна точка на дългосрочната стратегия. Неизбежно развиваш това умение, когато чичо ти и баща ти са профукали състояние, трупано от поколения.

И, разбира се, Макс беше причина тримата да се съберат — четиримата, ако включеха партньора си в сянка в Лондон. Тази комбинация се оказа изключително успешна.

За малко повече от четири часа те разрешиха всички належащи въпроси, Флин се прозя, протегна се и попита:

— И така, Аш, момко, какво е сегашното състояние на компанията?

Блейк нанесе няколко бележки, провери ги, после прочете цифра, от която и тримата примигнаха.

Блейк се ухили.

— Проверих три пъти. Вярно е. Годината беше успешна.

— Дяволски успешна — измърмори Флин замислено.

Прибраха документите и Макс даде знак да поднесат обяда. Прислужниците забързаха с чинии с пресни, сочни скариди и раци, сварени и поднесени с лек пикантен сос за Блейк и Флин и опечени в черупките и поднесени с лютиво чили за Макс. Имаше и пилешки шишчета с орехи, най-различни кнедли, парчета патешко месо, което се топеше в устата, пикантна салата от зелено манго с билки, златиста юфка в пресен сос и цели планини уханен ориз.

И шампанско, защото Макс очакваше добър резултат, макар и не така впечатляващ. И навярно способен да промени целия му живот.

Обядваха на терасата с изглед към залива. Без да обръщат внимание на великолепното синьо море и на корабите, които се полюшваха на котвите си, те се нахраниха почти мълчаливо, разделяйки вниманието си между ястията и изключителния резултат от срещата.

Компанията беше в по-добро състояние от когато и да било и имаха печалба. Огромна печалба. Миналата година Макс бе изплатил и последния дълг. Сега му оставаше да покрие само лихвата. И фунта плът.

Навремето му дадоха десет години. Той го постигна за девет.

Беше дошъл моментът да вземе някои важни решения.

Но макар и въодушевен от доклада за компанията и макар че се наслаждаваше на храната и шампанското, умът му постоянно се връщаше към писмото и това, което пишеше в него за леля му. Или каквото предполагаше, че пише в него.

Много притеснена…

Леля Биа беше единствената му близка роднина — той изобщо не броеше майка си, която не беше виждал от десетгодишен. Така или иначе вече беше мъртва. Леля му го бе отгледала, повече или по-малко, а възрастта й вече напредваше. На колко години беше? На седемдесет? Или на повече? Никога не би му казала възрастта си.

Почти чуваше гласа й: „Ако някой е така нагъл да попита, напълно заслужава да го излъжат.“

Макс бе напуснал Англия отдавна. Преди години. И ако за него леля му беше единствената близка роднина, за нея той бе единственото, което имаше.

А лейди Бедингтън беше толкова притеснена за нея, че му беше писала.

Миналото лято леля му беше паднала… Боже, нима бе минала почти цяла година? Беше си счупила китката и оттогава диктуваше писмата си до него на прислужница. Тогава това не го притесни. Ставаха злополуки.

Напоследък обаче… Последните й няколко писма бяха странни. Малко монотонни. По-официални от обикновено. Не можеше да каже какво точно го притеснява. Но сега…

— Обядът беше великолепен — каза Флин и бутна настрана чинията си. Оригна се и въздъхна със задоволство. — Прекалих с тези великолепни кнедли с… как му викаха?

Ненадейно Макс осъзна какво в последните писма на леля му го безпокоеше. Бяха твърде безцветни, прекалено благоприлични. Леля му никога не се държеше благоприлично. Не че се оригваше след хранене, но разговорите с нея винаги бяха съдържателни и непочтителни, пълни със забавни клюки и унищожителни коментари.

Последното й писмо беше изключително любезно, направо монотонно. Дори завършваше със съвет да се грижи за себе си и да „се облича топло“.

Да се облича топло? Леля му никога не се суетеше така. Дори когато Макс беше още мърляв ученик.

Лелята, която познаваше, по-скоро би умряла, отколкото да напише такива глупости.

Много притеснена…

— И така — попита Флин, — сега накъде?

Имаше предвид компанията, но Макс ненадейно каза:

— Аз се връщам в Лондон.

До планираното му завръщане оставаше цяла година — цяла една година от свободата, на която се радваше през последните девет години — но нямаше друг начин.

Очите на Флин заблестяха заинтригувано, но той не каза нищо.

— В Лондон! — възкликна Блейк. — Защо?

— Притеснявам се за леля си.

— Защо? Какво има?

— Писмата й са прекалено любезни.

Макс огледа корабите в залива. Пет от общо осемте, които стояха на котва, бяха негови.

— Някой от тях ще тръгва ли за Лондон?

Блейк кимна.

— „Момичето от Девън“. И „Момичето от Дъблин“, но той е по-бавен.

— Въпреки това е прекрасна малка дама — обади се Флин. „Момичето от Дъблин“ беше първият му кораб и той много го обичаше.

— Значи „Момичето от Девън“ — каза Макс. — Довечера ли ще отплава, с отлива?

Блейк кимна. Изглеждаше объркан.

— Да, но… Тръгваш довечера? Защото писмото от леля ти е прекалено любезно? — Той погледна празната бутилка от шампанско. — Сигурен ли си, че не са сложили нещо в това вино?

Блейк не беше вкусвал алкохол от години.

Макс го изгледа иронично.

— Ти си виждал леля ми, Блейк. Би ли я описал като любезна?

— Не — призна Блейк и погледна към Флин. — Лейди Биатрис е страшно саркастична. Говори такива неща, че чак ушите ти се изчервяват. Възхитителна старица.

Макс продължи:

— Последното й писмо беше пълно с учтиви глупости и завършваше със съвета да се обличам топло. Да се обличам топло?

Блейк се намръщи.

— Тя не знае ли, че се намираш в тропиците?

— Не е диктувала това писмо. Нещо не е наред! Затова отивам в Лондон, за да разбера какво е. И да го поправя.

— Склонен съм да дойда с теб — каза Флин.

— Ти ли? — загледа го Макс изумен. — Мили боже, защо?

— От известно време си мисля, че след като компанията тръгне както трябва, бих искал да се установя, преди да навърша трийсет. — Той разпери ръце. — Компанията върви превъзходно. А през юли навършвам трийсет.

Челюстта на Блейк увисна.

— Имаш предвид брак?

Флин му се усмихна кротко.

— Да.

Макс попита нехайно:

— С англичанка?

Флин го погледна косо.

— Защо не?

Макс сви рамене.

— Просто си помислих… нали си ирландец…

— Вече нищо не ме задържа в Ирландия — каза тихо Флин. Другите двама знаеха, че всичките му близки са умрели от холера, когато е бил на единайсет. — Една англичанка би била идеална за мен. Някоя изискана дама.

— Може да се окаже трудно — предупреди го безцеремонно Макс. — Много англичани не обичат ирландците.

— Значи няма да се оженя за някоя от тях — отвърна невъзмутимо Флин. — Успях да стигна дотук, защото винаги съм се стремил към най-доброто, и не виждам защо да променям навиците си, когато си търся съпруга. Искам най-изисканата дама, която успея да намеря. Англичанка. Със синя кръв. И с титла — или с баща с титла.

Той погледна към останалите.

— Мислиш, че не мога да си го позволя ли? Младият Аштън не ни ли каза току-що, че и тримата сме богати?

Макс сви рамене.

— Знам, че имаш достатъчно суха пара. Но английските аристократи не обичат богати мъже без потекло да се въртят около деликатните им дъщери. Още по-малко богати ирландци.

— Значи мислиш, че не съм достатъчно добър. Това ли казваш? — В гласа на Флин се промъкна войнствена нотка.

Макс изсумтя.

— Не ставай глупав. Ако имах сестра, с удоволствие щях да ти дам ръката й. Сигурен съм, че ще бъдеш чудесен съпруг на всяка жена… на всяка дама. Но аз знам що за човек си. Никой в Англия не го знае. Как си представяш, че ще се запознаеш с изискани дами?

Флин се подсмихна.

— Мисля да помоля моя добър приятел лорд Девънам да ме представи тук-таме. Освен това да не забравяме нашия партньор в сянка. Как се казваше? Почитаемият Фреди Еди-Кой си?

— Монктън-Кумс.

Още един приятел на Макс от училище.

— Да. Изискан джентълмен от старо семейство, по твоите думи. Значи ставате двама. Разбира се, може да се наложи от време на време да ми подсказваш как да се държа като джентълмен — как да се обличам и тъй нататък.

Макс изгледа приятеля си с, както се надяваше, сериозно изражение. Когато се постегнеше, Флин изглеждаше доста добре. В момента обаче приличаше повече на пират, отколкото на джентълмен, чак до златната халка на ухото. Гъстата му черна коса бе паднала над очите, а брадичката му бе покрита с черна четина, която караше хубавите му зъби да блестят, когато се усмихнеше — крива бяла линия.

Облеклото на Флин в никакъв случай не можеше да мине за строго елегантно. Той предпочиташе крещящото пред… ами, пред всичко, помисли си Макс. Днес носеше тесен черен панталон, риза от червен муселин със свободни ръкави и смарагдовозелена жилетка със зашеметяваща бродерия в червено и черно. Някъде в моряшкия си сандък дори държеше пурпурен жакет, който вадеше при специални случаи.

— Убеден съм, че Фреди с удоволствие ще те представи на шивача си — съгласи се бързо Макс.

Блейк се задави и се опита да го прикрие с кашлица. И той беше ходил на училище с Фреди.

— Чудесно — отговори Флин и се обърна към Блейк: — А ти, Аш? Искаш ли да станем трима? Ела с нас в Англия, разбери защо лелята на Макс изведнъж е станала толкова любезна — очевидно любезността у лелите е ужасно заболяване — и ми помогни да си намеря изискана съпруга. Искаш ли?

— Благодаря, но никога няма да се върна в Англия — отговори Аш и рязко се извърна настрани. — Няма какво да търся там.

Макс се намръщи.

— Но майка ти и сес…

Блейк го накара да замълчи с унищожителен поглед.

— Няма какво да търся там.

— Е, добре — каза Флин с вид на човек, който сменя темата. — Значи ни остава само да решим къде и кога ще се срещнем следващия път. Тъй като с теб ще сме в Англия, Макс, да не говорим за четвъртия ни партньор, почитаемия еди-кой си, нека бъде в Лондон през октомври.

— Проклятие! Току-що ви казах…

Макс го прекъсна:

— Предложението е да се срещнем в Лондон през октомври. Всички ли сме съгласни?

— Да — каза Флин.

— Да — повтори Макс и погледна към Блейк, който не бе гласувал. — Решено с мнозинство от двама на един. Ще се срещнем в Лондон през октомври.

* * *

— Дейзи, имаш ли воал, който да взема назаем? — попита Аби следващия следобед. Беше работила целия ден в една кръчма наблизо — миеше кухнята — и трябваше да се върне вечерта, но дотогава можеше да отдели час-два за себе си.

Дейзи зарови из колекцията си и извади от купчината парче тъмносив прозрачен муселин.

— Това става ли?

— Идеално е. Дори е по-хубаво от черното, защото отива на роклята ми.

Аби бе сменила дрехите, които носеше в кръчмата, с проста рокля от сива вълна и палто с три четвърти дължина, в по-тъмен оттенък на сивото. Беше съвсем обикновено и я караше да прилича на гувернантка, но това беше най-доброто, с което разполагаше.

Тя леко уви сивия муселин около шапката си, пусна го да се надипли отпред и когато остана доволна, го прикрепи с карфици на мястото му. Сложи шапката и се обърна към Дейзи:

— Добре ли изглежда?

Дейзи кимна.

— Къде отиваш?

— Ще посетя възрастната дама, с която се запознах онази вечер.

Дейзи я изгледа с присвити очи.

— Надявам се, че ще влезеш през вратата.

Аби се засмя.

— Да, този път ще се държа съвсем прилично, обещавам.

Тя взе бележката, която бе написала по-рано, и я пъхна в чантичката си.

На връщане от кръчмата се беше отклонила, за да мине покрай къщата на лейди Биатрис. Наведе се до оградата, която отделяше имота от тротоара, близо до стълбището към крилото за прислугата, и започна да побутва обувката си, сякаш я оправяше.

Не можеше да види какво става в къщата, но денят беше хубав и един прозорец беше отворен, за да влезе чист въздух. Аби чу гласове — и смях — освен това готвеха нещо вкусно… печено говеждо, ако не се лъжеше. Вдъхна с наслада аромата. Кога за последно беше яла печено говеждо? Изобщо някакво говеждо? Коремът й изкъркори. Прекалено отдавна.

Зад гърба й се разнесоха стъпки и тя продължи по пътя си. Възрастната дама не беше сама в къщата. Имаше прислужници — поне трима, ако се съдеше по гласовете, които беше чула — а щом готвеха печено говеждо по обяд в средата на седмицата, значи нямаха проблеми с парите.

Сега, облечена с най-хубавата си рокля и забулена като вдовица в траур, Аби отново тръгна на разузнаване.

Изкачи стъпалата пред дома на лейди Биатрис и позвъни на вратата. Чу как звънът се разнесе в преддверието и само след секунди вратата се отвори.

Един иконом я огледа с лениво безразличие. Официалният му черен жакет се опъваше над изпъкнал корем. Плътта му се издуваше над стегнатата, леко замърсена бяла якичка. Косата му беше мазна и пригладена над олисяващото теме. Лицето му беше румено, очите — зачервени, а носът с големи пори лъщеше.

„Пияница — помисли си Аби — и се занемарява все повече.“ Тя вдигна брадичка и зачака.

— Да, госпожо? С какво мога да ви помогна?

Той гледаше в някаква точка над главата й, леко вдясно, и оставяше у нея впечатлението, че я смята за горе-долу три нива по-важна от някоя хлебарка.

— Дойдох да видя лейди Биатрис — съобщи му тя отсечено.

Акцентът й беше по-добър от дрехите. Малките кървясали очички на иконома се опитаха да проникнат под воала. Той се поклони едва-едва.

— Лейди Биатрис не може да ви приеме.

— Моля ви, консултирайте се с нея, преди да направите подобно изявление. Тя ще иска да ме види.

— Лейди Биатрис не си е у дома — каза той и понечи да затвори вратата.

Аби пъхна крак в процепа.

— В такъв случай, когато се върне, бихте ли й дали тази бележка, ако обичате?

Икономът дори не понечи да я вземе. Миришеше на непрани дрехи. И на немит иконом.

Аби промени подхода си и добави доверително:

— Лейди Биатрис ми е стара приятелка. Ще остана в Лондон само за ден-два и бих искала да се видя с нея. От цяла вечност не ми е писала и със съжаление трябва да призная, че след като покойният ми съпруг се разболя, престанах да поддържам връзка с приятелите си така, както подобава. Но лейди Биатрис ще се зарадва да научи, че не съм я забравила.

Тя му подаде бележката.

Той я хвана с отвращение между два облечени в ръкавица пръста — изцапана ръкавица, която някога е била бяла.

— Когато Нейно благородие се върне, ще се погрижа да я получи. Макар че не мога да кажа кога ще се случи това.

Той отново се поклони и затвори вратата.

* * *

— Ще се върна в онази къща през прозореца — каза Аби, докато обуваше панталона, който бе носила преди две вечери.

— Не! Не бива! Опасно е! — възкликна Джейн.

— Трябва да отида, Джейн. Убедена съм, че възрастната дама е в голяма беда.

И Аби обясни как се бе опитала да посети лейди Биатрис, а икономът заявил, че тя не си е вкъщи.

— Вярно, че може да не иска да приема посетители, докато е болна, но се притеснявам. Там има трима или четирима прислужници, ако не и повече, които пируват за нейна сметка и са я оставили в ужасно състояние.

— Но какво можеш да направиш ти?

— Дадох бележка на иконома и му казах да й я предаде.

— Защо?

— Просто за да видя дали ще я получи. Тя ми каза, че всичките й приятели са я забравили и никой не идва при нея, но след начина, по който се държа онзи ужасен иконом, не вярвам да е така. Мисля, че той отпраща всички. Затова ще отида там и ще проверя дали е получила бележката ми.

Тя взе един буркан.

— И понеже ни остана малко от вкусната супа на Дамарис, реших да й занеса. Макар и студена, пак ще е по-хубава от онази ужасна каша.

— Ще я стопля — каза тихо Дамарис. Благодарение на находчивостта й момичетата се бяха сдобили с малък огън, забранен в порутената сграда с евтини квартири. Всъщност ставаше въпрос за стара саксия, напукана и захвърлена, която Дамарис донесе един ден. Пред погледите на останалите тя запали в нея малък огън с помощта на няколко трески и хартия. Сега разполагаха с малка преносима камина, а Дамарис готвеше така бързо, в една тенджера, в която нарязваше всичко, че успяваха да се заситят, макар и да не можеха да се стоплят.

Тревожните пръсти на Джейн стиснаха ръката на Аби.

— Ами ако този път те хванат?

— Няма никаква опасност. Наистина. Онази вечер го направих без проблем, а втория път ще е още по-лесно. — Аби стисна ръката на сестра си. — Не се сърди, Джейн, скъпа. Само ако беше видяла в какво отчайващо състояние е лейди Биатрис…

— Но какво можеш да направиш ти? — попита Дейзи. — Не можеш всяка вечер да минаваш по покрива и да й носиш супа.

— Знам — съгласи се Аби. — Но след като се уверя каква е ситуацията, мога да съобщя…

— Не! — възкликнаха в един глас Дейзи, Дамарис и Джейн. — Не и на Боу Стрийт!

— Не, не на Боу Стрийт. Вече ви обещах, че няма да отида там.

Тя взе буркана с претоплената супа, който Дамарис й подаде.

— Но трябва да направя нещо, затова сега ще й занеса тази супа и ще проверя дали е получила бележката ми.

— И ако не я е получила? Какво ще направиш?

Аби вдигна рамене.

— Не знам, но все трябва да има някой — някой приятел или далечен роднина — с когото можем да се свържем от нейно име. Тя казва, че има племенник в Индия или някъде там, но все трябва да има някой, който живее по-близо и ще е по-полезен.

Джейн я погледна отчаяно.

Аби вдигна рамене.

— Имаш ли по-добра идея?

— Не, но ще внимаваш, нали?

— Да, разбира се — увери я Аби и бързо я прегърна. — Веднага се връщам.

* * *

— Върна се, а, госпожице Крадла? — изстърга гласът от прашните сенки на леглото. — Този път носиш ли ми куршум?

— Не, супа — отговори Аби.

— Супа ли?

— Реших, че ще е приятно разнообразие след овесената каша.

Лейди Биатрис изсумтя.

— Със сигурност.

Подносът с вечерята беше на същото място на тоалетката. Както и преди, купата с овесена каша беше недокосната, сгъстена и неапетитна. Повърхността й бе изсъхнала и покрита с кора. До нея имаше лъжица и чаша, и двете неизползвани.

Никого ли не го беше грижа дали възрастната дама се храни?

Аби разви буркана със супа и го сложи на масичката до леглото.

— Боя се, че не е много топла, но е вкусна. С нея вечеряхме.

— „Ние“ ли? Кои сте „вие“?

— Аз и сестрите ми.

— Сестри ли? Разкажи ми за тях.

— Нека ви помогна да седнете — подкани я Аби, подложи ръка под раменете й и пъхна зад гърба й няколко възглавници. — Ето, така е по-добре.

— Въпрос на гледна точка — измърмори лейди Биатрис.

— Откога сте тук? Искам да кажа, на легло?

— От седмици. От месеци. Не знам. Има ли значение? — попита сприхаво възрастната дама.

Аби отвори буркана и наля супа в чашата. Лейди Биатрис погледна подозрително чашата.

— Какво има вътре?

— Предимно зеленчуци. — Не можеха да си позволят месо. — Дамарис я направи. Вкусна е, питателна и ще ви се отрази добре.

— Дамарис? Тя готвачката ти ли е? — Ръката на възрастната дама трепереше неудържимо.

— Не, сестра ми — обясни Аби и вдигна чашата към устните й. — Всъщност ми е приятелка, но се заклехме да станем сестри.

— Не обичам зеленчуци — отсече лейди Биатрис и стисна устни като дете.

Аби замислено отдръпна чашата.

— Може би Джейн беше права.

— Джейн ли? Коя е Джейн?

— Сестра ми — истинската ми сестра. Каза, че не бива да се излагам на риск само за да донеса супа на една непозната.

— Непозната ли? Аз не съм непозната — снощи се представихме една на друга. Или поне аз се представих — добави многозначително възрастната дама. — Освен това не аз имам измислени сестри.

— Тогава изпийте супата и ще ви кажа името си — истинското си име — и как Дамарис се превърна в сестра за мен и за Джейн.

Ненапразно бе прекарала последните шест години като гувернантка.

Възрастната дама я изгледа накриво и с изражение на огромна неохота отпи от супата. Завъртя я внимателно в устата си и преглътна.

— Хмм. Не е зле като за зеленчуци. Е, как се казваш, госпожице?

— Абигейл Чантри — отговори Аби и й даде още една глътка.

— От рода Чантри в Хъртфордшър?

— Не знам много за рода на татко — отвърна уклончиво Аби и продължи да я храни.

— Къде е баща ти? Знае ли, че дъщеря му обикаля нощем с мъжки панталони и прониква в чуждите къщи?

— Татко е покойник. Почина, когато бях на дванайсет. Мама умря следващата година — добави тя, предвиждайки следващия въпрос. — С Джейн сме сами на този свят.

— Освен тази Дамарис, която готви супа. Измислената ви сестра.

— Да, освен Дамарис и Дейзи, които сега са ни сестри. И те са сирачета.

Докато хранеше възрастната дама със супата, Аби отговори на въпросите й. Разказа й по малко за всяка от тях, макар че пропусна начина, по който се бяха запознали.

— Ето, това беше последната глътка. Не се ли чувствате по-добре?

— Наистина. Благодаря ти, скъпа моя. Но компанията ме ободри не по-малко от супата. Като те слушам как говориш за тези момичета, те ми харесват. Бих искала да се запознаем.

— Така стигаме до другата причина за визитата ми. Днес следобед имахте ли посетители?

Лейди Биатрис отвърна уморено:

— Нали ти казах: вече никой не идва при мен.

— Дори бележка ли не получихте?

— Бележка ли? Разбира се, че не. Кой ще ми изпрати бележка?

— Аз — отговори Аби. — Аз ви изпратих.

Възрастната дама се намръщи.

— Кога?

— Днес следобед. Дадох я на иконома ви.

Възрастната дама я погледна удивено.

— На Кодъл? На моя иконом, Кодъл?

— Един такъв едър и надут, с лъщящ червен нос?

Лейди Биатрис се разсмя дрезгаво и едва не се задави.

— Това е Кодъл. — Смехът изчезна от очите й. — Но той не ми е давал нищо. Дори не е споменавал, че някой е идвал. Никой никога не идва.

— Има ли заповед да отпраща всички посетители?

— Не, разбира се.

Лейди Биатрис погледна надолу и сякаш едва сега забеляза мърлявата нощница и смачканите завивки.

— Не мога да приема посетители в това състояние, но с кратко предизвестие бих могла да се приведа в приличен вид… А колкото до бележките, винаги мога да приема бележка.

— Така си и мислех — измърмори Аби. — Затова дойдох следобед — за да проверя. Вашият иконом е причината да нямате никакви посетители. Той отпраща всички — казва, че не сте си вкъщи. И не ви предава кореспонденцията ви.

— Но защо би направил подобно нещо?

Аби нито знаеше, нито се интересуваше. По нейно мнение цялата прислуга на лейди Биатрис се държеше чудовищно и очевидно проблемът започваше от иконома. Във всяка къща тонът се задаваше от иконома.

— Кой надзирава прислужниците ви, докато сте болна?

Лейди Биатрис поклати глава.

— Кой им плаща?

— Един делови представител. Забравих му името — призна тя и махна неопределено с ръка. — Един дебел дребосък с пенсне. Преди се занимаваше баща му, но той умря.

— Помислете! — подкани я Аби. — Не мога да продължавам да идвам при вас нощем, а вие няма да издържите още дълго така.

— Защо не можеш да се върнеш?

— Защото е опасно. И защото мястото, в което живеем — къщата зад вашата — ще бъде съборено след няколко седмици и ще трябва да се преместим. Затова помислете. Все трябва да има някого, с когото да се свържа и да му съобщя, че прислугата ви пренебрегва и имате нужда от по-добри грижи.

Последва продължително мълчание.

— Теб какво те е грижа?

— Просто ме е грижа, това е всичко. Затова помислете! Трябва ми само адрес. Можете ли да си спомните къде живее този делови представител?

Лейди Биатрис внимателно я отблъсна с пръсти.

— Струва ми се, че и сама си имаш достатъчно грижи, без да се тревожиш за една непозната.

— Вие не сте непозната — поправи я Аби с усмивка. — Запознахме се, не помните ли?

Лейди Биатрис отново се разсмя дрезгаво.

— Хитруша!

— Вашият делови представител, оня дребосък с пенснето — настоя Аби след още една продължителна пауза. — Сетихте ли се как се казва? Или къде е кантората му?

— Не — отговори възрастната дама и се вгледа замислено в нея. — Винаги можете да дойдете да живеете с мен — ти и сестра ти, и другите две. Тук има предостатъчно стаи.

Аби примигна.

— Да живеем с вас? — повтори тя, като се мъчеше да го проумее.

Лейди Биатрис кимна.

— Защо не? Тази къща е празна.

— Но…

Лейди Биатрис размаха костеливата си ръка.

— Стига дивотии, глупаво момиче! Идеята е адски добра. На вас ви трябва дом. Аз винаги съм искала дъщери. — Тя въздъхна. — Бог така и не ме благослови с деца…

— Но вие не знаете нищо за нас.

Възрастната дама изсумтя.

— Опитвате ли да се възползвате от мен?

Аби я погледна тревожно.

— Ами, да, ако заживеем тук, това наистина ще означава, че се възползваме от вас.

Лейди Биатрис изсумтя отново.

— По-скоро трябваше да попитам дали искате да ми навредите.

— Не, разбира се — отвърна Аби и огледа презрително мръсната стая. — Като за начало, ще се грижим много по-добре за вас от тези прислужници.

— Знам. И това ще устройва и двете страни. Е, ще дойдете ли?

— Сериозно ли го мислите?

Това беше отговорът на всичките й молитви.

— Никога не казвам нещо, което не мисля сериозно — отговори лейди Биатрис.

Аби си пое дълбоко дъх и затвори очи. За миг се помъчи да се пребори със съвестта си, но не успя. Не можеше да приеме това чудодейно предложение, без да бъде напълно откровена. Отпусна се пак на леглото.

— Не мога да приема предложението ви…

— Глупости!

— … без да съм ви обяснила как се запознах с Дамарис и Дейзи… и къде бяха те и Джейн, преди със сестра ми да се съберем отново.

— Пфу! Да не мислиш, че за мен има значение откъде идват?

— Мисля, че ще има — отговори Аби.

Лейди Биатрис я изгледа замислено.

— Щом трябва, госпожице Крадла, давай. Разкажи ми историята си.

Възрастната дама изслуша внимателно цялата история, от смъртта на майката на Аби нататък. Аби не спести нищо — нито Дома за дъщерите на изпаднали в нужда благородни дами „Пилбъри“, нито как стана гувернантка, нито как се запозна с Дейзи на улицата, нито бягството от бордея, нито плана да заминат за Бат, нито борбата да свързват двата края, нито болестта на Джейн, която я подтикна към отчаяния й опит за кражба.

Докато тя разказваше, лейди Биатрис я обсипваше с въпроси, а накрая каза:

— Значи със сестра ти нямате и пени, но въпреки това сте прибрали готвачката с чуждоземното име…

— Дамарис.

— … и една прислужница от бордей.

— Да, разбира се! Ако не бяха те, щях да загубя Джейн завинаги. Четирите си помагаме, както правят истинските семейства. Но, разбирате ли, не сме толкова порядъчни, колкото може би сте си помислили…

Лейди Биатрис отметна глава назад и избухна в смях.

— Мили боже, за колко порядъчно според теб съм сметнала едно момиче, което влезе през прозореца ми, за да ме ограби? — И тя отново се подсмихна. — Порядъчното никога не ми е харесвало. Не те виня за положението ти и ми се струва, че си проявила голяма смелост и преданост въпреки трудностите. За мен това е много по-важно от каквато и да било представа за порядъчност. Сега съм убедена повече от всякога, че трябва да се преместите при мен. Всичките.

Какво великодушие! Гърлото на Аби се сви под напора на чувствата.

— Сигурна ли сте?

— Напълно сигурна. А сега тръгвай, госпожице Крадла. Уморена съм. Ела утре. И ела като истинска млада дама. Без панталон. През входната врата. Доведи сестра си и другите две момичета.

— Но икономът ви…

Лейди Биатрис се подсмихна сънено.

— Ако не можеш да се справиш с Кодъл, значи не си изобретателната млада дама, за която те мисля.