Ан Грейси
Подарък от съдбата (23)

Епилог

Трябва да се примиря с по-голямо щастие от това, което заслужавам.

Джейн Остин, „Доводите на разума“

— В провинцията ли? — възкликна лейди Биатрис. — Не можеш да се омъжиш в някаква порутена сбутана църквица в провинцията, когато можеш да отидеш в „Сейнт Джордж“ на площад „Хановер“! Това е най-подходящото място за венчавка!

Аби се усмихна.

— Параклисът в Девънам Хол е идеален. Не искаме голяма сватба и ни се струва съвсем подходящо да се оженим там, да започнем новия си живот на мястото, където ще го прекараме.

Аби остана запленена от Девънам Хол от пръв поглед — от мига, в който каретата се изкачи по хълма и спряха да погледнат надолу към старинната каменна къща, сгушена в зелена долина, обкръжена от обрасла градина и полускрита от дървета, които по това време на годината започваха да се обагрят в алено, златисто, медночервено и зелено.

Аби жадно проучи несиметричната стара къща. Беше прашна, но идеална, като къща от вълшебна приказка — с кули и готически прозорци, а в огнището в залата спокойно можеше да се опече вол. Мъничкият параклис от шестнайсети век също беше идеален — точно за венчавката на двама души, които нямат голямо семейство… все още.

Лейди Биатрис се обърна към племенника си.

— Макс, ти си виновен!

Той поклати глава.

— Не съм, наистина. Ако зависеше от мен, щях да се оженя за нея без отлагане, със специално разрешително.

Леля му изсумтя отвратено.

— Предполагам, че си готов да оставиш момичето да се венчае облечено с някой парцал. Мъже!

Макс се усмихна и плъзна ръка на кръста на Аби.

— Готов съм да се оженя за нея дори да не е облечена.

Аби склони глава на рамото му. Чакането беше трудно и за двамата. Тя копнееше за свободата да легне с него в голямото му легло, да се любят така, както в онзи вълшебен мокър следобед в Бат, но това не беше възможно. Не и тук, където на всяка крачка изникваха любопитни сестри, проницателни лели и икономи.

Аби наистина не се вълнуваше какво ще облече за сватбата си, но Дейзи бе решена да й ушие специална рокля и тя не искаше да я разочарова, особено след като Макс им бе позволил неограничен достъп до склада си с коприна. Това щеше да бъде първата рокля, която Дейзи щеше да ушие от нов плат.

— Идеята е на Аби — каза Макс.

— Това е желанието ми, наистина — увери Аби възрастната дама. — Там е прекрасно, само почакайте да видите! Есента едва започва да оцветява дърветата и до сватбата ще са зашеметяващи. А когато приключим с къщата, и тя ще бъде красива. Трябва й само едно хубаво чистене и малко пренареждане.

— С Аби ще заминем предварително за Девънам Хол — обърна се Макс към леля си. Бяха планирали всичко предишната вечер. — Ще подготвим къщата и параклиса и ще наглеждаме приготовленията за сватбата.

— Бихме искали да вземем Федърби и Уилям — обади се Аби бързо, преди лейди Биатрис да може да възрази. — И една прислужница.

— За компаньонка — уточни Макс.

Лейди Биатрис вдигна вежди.

— А не някоя от сестрите ти?

Аби поклати глава. Надяваше се изчервяването й да не е прекалено очевидно.

— Не, Джейн и Дамарис искат да останат тук и да помогнат на Дейзи.

Това беше вярно, но не по-малко вярно беше и друго: тя не искаше сестрите й да й се мотаят в краката и да наблюдават скандалното и поведение спрямо годеника й. Защото в Девънам Хол тя възнамеряваше да повтори преживяното в Бат.

— Както виждам, ще отмъкнете и иконома ми — изсумтя лейди Биатрис. — Това е пладнешки обир.

— Не, просто той така умее да организира хората — подхвана Аби с предразполагащ тон. — Ще се върне след сватбата, обещавам. Не мога да си представя, че Федърби ще заживее за постоянно в провинцията. Вие можете ли?

— Е, щом трябва, значи трябва… о, я изчезвай, госпожице Крадла! — нацупи се престорено леля Биа, когато Аби я прегърна и я целуна по бузата. — Предполагам, че когато човек прелива от любов, просто трябва да целуне някого.

— Наистина преливам от любов — съгласи се тихо Аби и погледна към Макс. — И наистина трябва да целуна някого.

* * *

Сватбеният ден на Аби и Макс беше мек и слънчев. Джейн, Дейзи и Дамарис помагаха на булката да се приготви.

Сватбената й рокля беше от тежка кремава коприна, а кройката бе толкова проста и красива, че на Аби й секна дъхът. Роклята се набираше под правоъгълното деколте и се прихващаше под бюста с широка атлазена панделка — единствената украса по цялата рокля, с изключение на малките издути ръкави. Когато вървеше, пищният плат се диплеше около нея като вода.

— О, Дейзи, прекрасна е! Чувствам се като принцеса!

Дейзи се ухили и кимна.

— Знаеш ли, Аби, бях толкоз нервна, когато започнах да режа плата — това е истинска коприна и никой никога не я беше докосвал — че ми трепереха ръцете. Но се получи добре, нали?

— Прекрасна е и ти го знаеш — увери я Аби. — Оказва се, че все пак трябваше да избера „Сейнт Джордж“ на площад „Хановер“, за да може цялото общество да види тази рокля. Видят ли я веднъж, ще се наредят на опашка, за да им шиеш рокли. Само почакай и ще се убедиш.

Дейзи се ухили.

— Не се тревожи за мен, Аби. Просто тръгвай и се омъжи за своя мъж. Всичко ли е готово?

Аби провери. Носеше красивия пръстен с квадратен смарагд, който й бе подарил Макс — пръстена, който лейди Биатрис бе наследила от майка си. Докосна огърлицата от перли и диаманти, която висеше на шията й — подарък от Макс. Под атлазения колан бе пъхнала малката дантелена кърпичка, която й даде лейди Бедингтън — „Защото човек винаги плаче на сватби, дори на своята.“ Копринените й чорапи се придържаха от чифт модни жартиери от син атлаз — подарък от Федърби и Уилям, а на масата до нея бе букетчето, което щеше да носи, подредено от сръчните пръсти на Дамарис.

Всички тези подаръци бяха от хората, които я обичаха. Аби знаеше, че е щастливка. Копнееше за някакъв малък подарък от майка си или от баща си в този толкова важен ден, но бяха продали сватбения пръстен на майка й, за да платят погребението й, а нямаше нищо друго.

— Хайде, Аби, нали не искаш да закъснееш? — подкани я Джейн.

Аби погледна към сестра си и се усмихна. Разбира се! Как можа да забрави? Пред нея стоеше най-скъпият подарък от родителите й — сестра й Джейн, усмихната и красива, живо копие на майка им.

Аби приглади дългите си бели ръкавици.

— Готова съм.

* * *

Всеки сантиметър от църквата бе изтъркан и излъскан, от старинните дъбови пейки, блеснали от пчелен восък, до декоративните месингови плочи и блестящите прозорци със стъклописи. Тъй като изминалото лято бе необичайно студено и бяха останали малко цветя, църквата бе украсена с китки есенни листа. Огромните сребърни вази преливаха от пурпурни, златисти, медни и ръждивочервеникави листа и изпълваха каменната църквица със светлина, топлина и чистото, естествено благоухание на гората.

Всички пейки бяха запълнени, защото на венчавката присъстваха не само приятелите им от Лондон, но и мнозина от местните селяни и арендаторите на семейство Девънам. Аби разпозна повечето от лицата, които се обърнаха и й се усмихнаха, когато влезе в църквата, следвана от сестрите си. Всички тези хора бяха помагали в тежката задача да подготвят Девънам Хол за събитието. Макс бе настоял да наемат само местни работници, като направи изключение единствено за Федърби и Уилям. Обясни, че реколтата е била лоша и хората имат нужда от тези доходи.

Сега всички бяха дошли и срамежливо седяха на задните редове, облечени с най-хубавите си неделни дрехи, с умити лица, лъснати обувки и пригладена назад коса. Усмихваха се и кимаха, а някои дори се просълзиха, докато Аби бавно вървеше към олтара.

Тя примигна, за да прогони сълзите си. Това беше нейното бъдеще, нейните хора. Нейният дом.

Все повече и повече хора се обръщаха и й се усмихваха — членове на литературното общество, лейди Бедингтън и приятелките й, Федърби и Уилям — Федърби вече ридаеше.

А на първия ред, подпряна на бастуна си, седеше една великолепна възрастна дама, която бе прибрала една крадла в дома си и я бе провъзгласила за своя племенница. Тя кимна на Аби, усмихна й се с треперещи устни и издуха шумно нос в кърпичката си.

Нейното семейство.

А там, пред олтара, висок, сериозен и великолепен, стоеше нейният любим. Сивите му очи горяха в малката тъмна църква, докато чакаше нея, обикновената Аби Чантри, която, обляна в светлината на погледа му, се чувстваше неземно красива. Нейният любим викинг.

Той протегна ръка към нея. Очите на Аби се замъглиха.

Беше си у дома.