Ан Грейси
Подарък от съдбата (21)

Глава 20

Ще бъда много спокойна, ще бъда господарка на чувствата си.

Джейн Остин, „Разум и чувства“^[1]

— Писмо за вас, госпожице Аби! — съобщи Федърби и й поднесе сребърната табличка.

— За мен ли?

Аби погледна към вратата. Лорд Девънам скоро щеше да слезе за закуска. Нервите й бяха опънати до крайност, докато чакаше да види как ще се държи той с нея след разкритията от предишния ден.

Тя взе писмото без особено любопитство. Предположи, че й пише някой от литературното общество. Хартията беше от високо качество, а адресът — изписан с калиграфски почерк. И беше до… мили боже! Писмото беше адресирано до госпожица Абигейл Чантри, на адреса на площад „Бъркли“. Тя беше виждала и преди този почерк — върху писмо, което се оказа празно.

— Как се е озовало тук? — обърна се тя към Федърби.

— Някой го е пъхнал под вратата тази сутрин, госпожице. Когато видях как е адресирано, се учудих. Никой друг не го е виждал.

Аби разчупи кръглото печатче^[2]. Това писмо не беше празно. Съвсем не.

До госпожица Абигейл Чантри и блудниците, които нарича свои сестри…

— Добро утро, госпожице Чанс, Аби — обади се дълбок глас от вратата. — Извинете. Стреснах ли ви?

— Не… добро утро, лорд Девънам.

Аби побърза да сгъне писмото и да го пъхне в ръкава си.

— Дейзи ни каза какво сте направили вчера. Прекрасна новина.

— Дейзи ли? А, това. Да.

Федърби влезе с кана димящо кафе.

— И той — Морт — наистина ли е в затвора?

Федърби се задържа в стаята и започна да подрежда съдовете на бюфета.

— Да, освен това започнаха разследвания за системата, чрез която са отвличали момичета като Джейн. Бъдете сигурна, че ще увисне на бесилото.

Аби си помисли за всички момичета, чийто живот Морт бе разбил.

— Хубаво.

Лорд Девънам погледна към Федърби, който сега подравняваше препечените филийки.

— Това е всичко, Федърби.

— Да, милорд.

Икономът погледна извинително към Аби и излезе.

Известно време и двамата мълчаха. Лорд Девънам се занимаваше със солницата — не спираше да я върти в едрите си ръце. Аби пък не спираше да мисли за ужасното писмо в ръкава си. Кой би й изпратил подобно нещо?

— Имате ли планове за днес следобед, Аби?

За втори път я наричаше Аби. Какво означаваше това? Дружелюбност или загуба на уважение?

Тя преглътна мъчително.

— Днес няма литературна сбирка, ако това имате предвид.

— В такъв случай ще съм ви задължен, ако можем да, ъъъ, да обсъдим някои неща в три часа следобед.

Да обсъдят някои неща ли? Какво означаваше това? Да не би да искаше и тя да говори с магистратите? Да даде показания? Но защо тя, а не Джейн?

— Да, разбира се.

Чукчето на входната врата издрънча и Аби подскочи нервно. Кой можеше да идва по това време? Писмото в ръкава й… Стана й студено, прилоша й.

Лорд Девънам я погледна изпитателно.

— Зле ли се чувствате?

Тя се насили да се усмихне.

— Само леко главоболие.

— Аби…

Той протегна ръка към нея, огледа се и попита със съвсем различен тон:

— Да? Какво има, Федърби?

— Един човек иска да ви види, милорд.

— Разкарайте го — нареди той и се извърна пак към Аби.

— Това е господин Парело, милорд, и бих добавил, че не изглежда особено доволен.

— По дяволите! — измърмори лорд Девънам и отправи извинителен поглед към Аби. — Трябва да говоря с него. Значи в три часа?

Аби кимна.

Веднага след излизането му тя извади писмото от ръкава си и започна да чете:

До госпожица Абигейл Чантри и блудниците, които нарича свои сестри…

По някаква причина елегантният обработен почерк правеше думите още по-ужасни.

Нима си мислехте, че можете да се представите в обществото като порядъчни жени? Когато сте блудници от най-мръсния бордей в цял Лондон?

Как мислите, какво ще кажат хората за лейди Биатрис Девънам, когато се разбере, че е обявила за свои племенници едни блудници? Ще я обругаят, ще я презрат. В най-добрия случай ще се превърне в посмешище, а в най-лошия — в парий. Хората от висшето общество не обичат да ги правят на глупаци. Всички тези дами, които идват на сбирките на вашето така наречено литературно общество — да не мислите, че ще простят на старата дама, задето ги накара да се прехласват по едни блудници? За това, че заради нея техните невинни дъщери са се сприятелили с вас, а синовете им кръжат около вас като мухи около развалено месо? А какво ще кажат за лорд Девънам, който държи под покрива си блудници? Кой може да каже какви долни страсти е прихванал през всички тези години в Изтока?

Имате време до утре да се махнете от Лондон и никога повече да не се мернете в града. Ако останете, цялото общество ще научи кои и какви сте. Гордата лейди Биатрис няма да посмее повече да се покаже пред хората, а от честта на лорд Девънам няма да остане нищо.

Редовете се размиха пред очите й, но Аби продължи да се взира невиждащо в писмото. Кой би могъл да й изпрати подобно злостно послание? Някой, който познаваше нея, сестрите й и живота, който водеха тук с лейди Биатрис. Някой, който посещаваше сбирките на литературното им общество? Мисълта, че може да е някой, който се преструва на техен приятел, накара стомаха й да кипне.

Тя откъсна поглед от елегантния почерк и с треперещи ръце сгъна писмото. Гадеше й се, чувстваше се смразена… вцепенена.

Чашата беше до лакътя й. Чаят вече беше студен, но тя го изпи и си наля втора чаша. И тази беше студена, и подобаващо горчива. Вцепенението бавно отстъпи място на нещо, което наподобяваше спокойствие. Да, писмото беше отвратително с противния начин, по който тълкуваше събитията, но какво променяше всъщност?

Нима не знаеше, че този ден рано или късно ще дойде? Те живееха под фалшиви имена, преструваха се пред обществото на племенници на лейди Биатрис и криеха миналото си. И както при всички маскаради, рано или късно маските трябваше да паднат. Нямаше смисъл да се заблуждава.

Краят дойде по-рано от очакваното и се случи по ужасен начин, но в настъпването му имаше неизбежност, която Аби не можеше да отрече. Колкото и да й се искаше.

И бездруго смятаха да напуснат площад „Бъркли“ преди сватбата на лорд Девънам. И може би щеше да е по-лесно да си тръгнат сега. Поне нямаше да е принудена да гледа и дори да помага за приготовленията за сватбата.

Лейди Биатрис щеше да се разстрои и със сигурност щеше да настоява да останат, но тя беше проницателна и дълбоко в себе си знаеше, че измамата им не може да продължи дълго и че в най-добрия случай е просто приятна преструвка — игра, на която всички се радваха.

И понеже тези седмици на преструвки на голямо щастливо семейство бяха толкова прекрасни, Аби трябваше да се погрижи времето им заедно да не бъде отровено от последствията. Лейди Биатрис прояви към нея и сестрите й безкрайна доброта, както накрая постъпи и племенникът й, и Аби нямаше… не можеше да се отплати за великодушието им със скандал, унижение и позор.

От самото начало мислеха да отидат в Бат. Нямаха достатъчно пари за дебют, както се бяха надявали, и разнообразен гардероб, с чиято помощ Джейн да направи сензация, но когато си спомнеше за бедността, в която живееха, преди да се покатери през прозореца на лейди Биатрис, Аби почти се срамуваше от дребнавите си оплаквания.

Сега бяха много по-добре — и в материално отношение, и в много други. Животът с лейди Биатрис и общуването с нейните светски приятелки им бяха придали известна социална шлифовка, която не биха могли да получат по друг начин.

Разбира се, възрастната дама щеше да им липсва ужасно. А Аби щеше да усеща липсата и на… „Не, по-добре изобщо да не мисля за това!“ — заповяда си тя яростно. Никак нямаше да съжалява, че ще пропусне да види сватбата му с Хенриета Парело.

При тази мисъл усети в гърдите си студена желязна буца.

Нямаше избор. Трябваше някак да събере смелост да си тръгне, да се стегне и да направи необходимото. В името на всички тях трябваше да бъде силна.

Докато отчаяно се опитваше да преодолее ледената безнадеждност, която я изпълваше, тя постепенно осъзна, че от преддверието се носят повишени гласове. Приближи се с омекнали крака до вратата и погледна навън.

— Вие сте виновен, казвам ви!

Господин Парело размахваше едно писмо към лорд Девънам. Гърлото на Аби се сви, когато го зърна. Нима вече бе започнало? Не, който и да беше авторът на нейното писмо, нямаше никаква причина да пише на господин Парело. Но трябваше да се увери. Промъкна се по-близо.

— Избягала! Пусто да остане! Избягала със собствения ми проклет секретар! Та той е по-малък син на пастор! Какво може да й даде, питам ви? Беден е като църковна мишка!

Слава богу! Сцената нямаше нищо общо с тях.

Лорд Девънам се опитваше да успокои господин Парело и говореше нещо тихо, което Аби не успяваше да чуе.

Господин Парело обаче отказваше да се успокои.

— Джентълмен ли? Ха! И каква полза от това? Има ли титла? Бъдеще? Връзки? Не мога да повярвам, че моята Хенриета може да е такава глупачка! Вие сте виновен, пусто да остане! Това, което сте й казали вчера, я е накарало да избяга! Всичко е ясно!

Лорд Девънам отново измърмори нещо.

— Какво искате да кажете, как така го е планирала? Как би могла да го планира? — запелтечи от яд господин Парело.

Аби се приближи още повече.

„Разбира се, че го е планирала — помисли си Макс. — Не може да е организирала бягство от Лондон с момче, което живее в Манчестър, без да е подредила предварително нещата.“ И го беше замислила много добре. Когато снощи отиде при нея, е била готова за тръгване — беше с дрехи за път, докато баща й отсъстваше — и пристигането му я е изнервило, защото всеки момент е очаквала любовника си. А Макс бе толкова погълнат от собствените си мисли, че не забеляза нищо. Нищо чудно, че Хенриета не искаше той да говори с баща й същата вечер.

— Да се омъжи за един млад, образован джентълмен не е чак толкова лошо — обърна се Макс към Хенри Парело.

— Да се омъжи ли? Ако се е омъжила за този млад никаквец, аз ще я… ще я лиша от наследство! Ще я оставя без нищо!

Макс чу как някой ахна зад гърба му. Беше Аби. Лицето й беше пребледняло и изопнато, а очите й блестяха.

Без да осъзнава, че си има публика, Парело продължи да беснее.

— Ще се разкайват за деня, в който са тръгнали против желанията на Хенри Парело! — И той сърдито перна бележката от Хенриета. — Любовта била по-важна от парите? Ха! Тогава от сърце им пожелавам да се радват на бедността си! Да просят на улицата! Да гладуват в колибата си! Да ги видим как ще се оправят без парите на Хенри Парело. Скоро ще долазят обратно на четири крака, но ще е много…

— Как смеете!

Гласът на Аби трепереше от гняв. Тя пристъпи напред.

— Ха! — възкликна Парело, завъртя се и погледна към нея.

— Как смеете да говорите така за единствената си дъщеря! Как смеете да й желаете злото! За един баща е… за един баща е недопустимо да говори така!

Парело я изгледа надменно.

— А! Вас какво ви засяга?

Аби обаче продължи да излива гнева си:

— Мислех, че обичате дъщеря си! — Смушка го сърдито с пръст в гърдите. — Когато дойдохте миналия път, толкова се гордеехте с нея! Или и това е било лъжа? Наистина ли сте такъв жалък смешник, дребнав лицемер, чиято любов е само при определени условия, като някакъв манчестърски крал Лир…

— Крал кой? — попита той и погледна към Макс.

— … чиято суета е по-важна от щастието и благоденствието на дъщеря му — единственото му дете? Как не ви е срам, господин Парело? Как не ви е срам?

— Слушайте, девойче…

Но Аби не беше свършила.

— И как смеете да обвинявате лорд Девънам? Никакъв морал ли нямате? Не се ли замисляте как се чувства той — изоставен от една глупава кукличка, която дори не умее да води разговор?

— Изоставен ли?

Хенри Парело погледна към Макс. В очите му се четеше безмълвен въпрос и Макс поклати глава. Беше съобщил на Парело за решението си преди броени минути и, разбира се, все още не бе говорил с Аби. Но нямаше да се намесва — твърде много му харесваше да наблюдава сцената. „Глупава кукличка, която дори не умее да води разговор?“. Той прикри усмивката си.

— Да, изоставен! Дори не помислихте за неговите чувства, нали? Защото сте толкова себичен, че мислите само за себе си.

— Така ли?

— Да! Затова помислете, господин Парело: как ще се чувствате, когато остареете, а дъщеря ви няма да се грижи за вас и внуците ви няма да внасят радост в последните ви дни?

— Внуци ли?

— Дори не сте помислили за това, нали? — Гневът бе започнал да изчезва от гласа й. Тонът й стана по-предразполагащ. — Нали не искате внуците ви да живеят в бедност? Човек с вашата гордост и обществено положение?

Макс вече разбираше откъде идва гневът й.

Тя продължи:

— Ако този млад мъж, любимият на Хенриета, е джентълмен, при това образован, не бихте ли могли да го научите да движи бизнеса ви? Той вече работи за вас. Със сигурност има ум за бизнес, иначе нямаше да го наемете.

Парело цинично изхъмка, но я слушаше.

— Няма ли да се почувствате удовлетворен? Всеки велик човек има нужда от чирак, на когото да предаде знанията и мъдростта си. Какво като няма титла — знам, че се стремяхте към титла.

Парело изглеждаше смутен.

— И какво лошо има в това?

— Нищо, но за бога, вие ми приличате на способен човек! Щом сте успели да изградите големи фабрики и да натрупате цяло състояние, сигурна съм, че стига да си наумите, можете да получите рицарска титла. Няма ли да е по-хубаво вие да станете сър Хенри Парело, отколкото родната ви дъщеря да е с по-висок ранг от вас?

Рунтавите вежди на Парело се стрелнаха нагоре и почти изчезнаха в сивата линия на оредяващата му коса. Погледът му стана замислен.

Макс се усмихна. Аби бе улучила право в целта.

— Сър Хенри Парело — повтори търговецът. — Да ме поласкаете ли се опитвате, млада госпожице?

— Малко, но това е истината — потвърди Аби и добави настойчиво: — Господин Парело, ако обичате Хенриета, ако наистина я обичате, ще й позволите да последва сърцето си и да бъде щастлива, а с вашата подкрепа тя може да бъде още по-щастлива. Но ако я отблъснете… — В очите й заблестяха сълзи. — Дори не подозирате до какво нещастие може да доведе това.

— Така ли?

— Знам, че е така. — В очите й се четеше едновременно знание и отчаяние. Тя примигна, за да прогони сълзите си. — Точно това се случи с майка ми и баща ми. — Тя погледна към възрастния мъж. Цялата й страст се бе стопила.

Думите й бяха последвани от кратко мълчание.

— По-добре да тръгвам след моята хитруша — наруши го най-накрая Парело. — Трябва да я намеря.

— Но не за да я прогоните?

Той не отговори веднага.

— Не, не за да я прогоня.

— Или да я лишите от наследство?

— Не — повтори той и въздъхна. — Това, което видяхте, малка госпожичке, беше един стар човек в пристъп на глупашка, породена от страх ярост. Обичам момичето си и искам единствено да е щастливо.

— Много се радвам — промълви тя със замъглени очи и го целуна по бузата.

Той се обърна към Макс:

— Ще дойдете ли с мен, момчето ми?

Макар и с усилие, Макс успя да откъсне поглед от Аби.

— Да, сър.

— Тогава довиждане, господин Парело. Желая ви късмет — каза тя и отново го целуна по бузата.

После се обърна и подаде ръка на Макс със странна официалност.

— Довиждане, лорд Девънам. Желая ви всичко най-хубаво.

Изглеждаше толкова бледа и измъчена, че Макс искаше да я вземе в прегръдките си още там, веднага.

Но трябваше да стори още едно последно нещо, за да оправи нещата с Хенри Парело — да му помогне да намери дъщеря си. Само тогава можеше да дойде при Аби свободен и с ясни намерения и да й предложи сърцето си.

Беше я чакал цял живот. Какво значение имаха още няколко дни?

Той пое ръката, която тя му бе подала, и я целуна. После я обърна и нежно докосна с устни центъра на дланта й. Надяваше се, че този жест ще изрази онова, което не можеше да изрече в преддверието, пред заинтригувания поглед на Парело и иконома. Пръстите й леко се извиха и нежно притиснаха лицето му към целувката — неволен отклик или кратка милувка?

Той вдигна поглед към нея. Надяваше се да прочете в очите й някакво послание, но те отново се бяха налели със сълзи.

— Довиждане — прошепна тя. — Пазете се.

Макс се поколеба, но Парело вече беше до вратата.

— Идвайте, момко! Сигурно вече са на половината път към Шотландия.

— Ще се върна скоро — обърна се Макс към Аби.

Тя кимна.

Макс хукна по стъпалата и се качи в каретата си, където Хенри Парело вече бе заел мястото си.

— Надявам се, че няма да оставите това девойче да ви се изплъзне — каза Парело, докато потегляха.

— Не се тревожете, сър. Нямам такова намерение.

— Чудесно девойче. Какъв език само!

Макс се ухили.

— Отсега виждам, че ще трябва много да внимавам!

Парело се засмя.

Докато се носеха към Големия северен път, търговецът измърмори:

— Сър Хенри Парело, тъй ли? Що за глупост е това? — И погледна предпазливо Макс.

— Не е никаква глупост — отвърна нехайно Макс. Знаеше, че възрастният мъж поглъща жадно всяка дума. — Според мен ви е напълно по силите. Може обаче да отнеме четири-пет години.

— Чак толкова? — изсумтя Парело. — Добре де, може да помисля.

Макс се усмихна на себе си и си каза: „Най-много две години.“

 

 

Аби стоеше в подножието на стълбището и гледаше как лорд Девънам се отдалечава. Бе вдигнала ръка до гърдите си и пръстите й още бяха свити около целувката му.

Остана там дълго след като Федърби затвори вратата. Той спря до нея.

— Добре ли сте, госпожице?

Тя кимна и той се отдалечи.

— Аби, добре ли си?

Беше Джейн.

Когато чу гласа на сестра си, коленете на Аби поддадоха. Тя се отпусна на стъпалата и избухна в плач.

* * *

Макс се върна у дома след пет дни. Отне им два дни да настигнат бегълците, но влюбените поне не бяха успели да стигнат до границата. Когато Макс се раздели с тях, Хенриета и татко Парело ентусиазирано планираха зрелищна, разточителна сватба в Манчестър, а не в Лондон, и не през пролетта, а доста по-скоро. Младата двойка бе консумирала любовта си, без да изчака венчавката. Също като баща си, Хенриета Парело не оставяше нищо на случайността.

Макс изкачи стъпалата по две наведнъж.

— Къде е Аби? — попита той в момента, в който Федърби отвори вратата.

— Няма я, милорд.

— О!

„Проклятие!“. Не беше мислил за нищо друго, освен как ще я вземе в прегръдките си в мига, в който я зърне. На масата в преддверието имаше писмо, адресирано до него. Той го взе, хвърли му небрежен поглед и попита:

— Излязла е, така ли? Кога ще се върне?

— Мисля, че е по-добре да поговорите с леля си, милорд.

Нещо в тона на иконома накара Макс да се обърне и да го погледне.

— Какво има? Къде е отишла?

— Леля ви е в малката всекидневна.

Макс напъха писмото в джоба си и тръгна да търси леля си. Завари я да прелиства вяло страниците на някакво списание. Когато го видя, тя захвърли списанието и изпъна гръб.

— Крайно време беше! Къде се запиля, по дяволите? Предполагам, че си бил зает да предотвратяваш женитба.

— Да, но…

Тя изсумтя с отвращение.

— Глупаво момче! Трябваше да си тук, а не да тичаш след оная проклета Парсли.

Той не отвърна на това, а попита:

— Къде е Аби?

— Тръгна си.

— Какво? Как така си е тръгнала?

— Тази дума повече от едно значение ли има? — попита грубо леля Биа. — Имам предвид, че си тръгна. Отиде си. Замина.

„Тръгнала си е?“. Макс се взираше неразбиращо в леля си.

— Къде е отишла?

Тя вдигна рамене и го изгледа обвинително.

— Не знам. Ти ми кажи.

— Искаш да кажеш, че си е отишла завинаги?

Не можеше да повярва. Прокара пръсти през косата си и попита:

— Но защо си е отишла? При това без да каже нищо?

— Може би защото ти тръгна да гониш онова момиче Парело.

Той я погледна смаяно.

— Но тя знаеше защо тръгнах след Хенриета. Нямах друг избор.

Леля му изсумтя. Той направи няколко неспокойни крачки из стаята, мислеше трескаво. Спря, когато си спомни колко странно официално се сбогува с него Аби.

— Кога си тръгна?

— В деня, в който ти замина.

— Всичките ли? Без предупреждение?

Тя кимна.

— Значи трябва да се е случило нещо — нещо, което ги е накарало да си тръгнат. Не може да е защото аз потеглих след Хенриета Парело. Но защо?

Той започна да кръстосва стаята и да премисля всички събития преди заминаването на момичетата.

— Заради арестите във връзка с бордея ли? Да не се е страхувала, че сестрите й ще трябва да дадат показания в съда, пред публика? Но сигурно е знаела, че аз няма да го допусна. Защо според нея взех Дейзи, а не Джейн или Дамарис? Никой няма да се учуди, че една прислужница, коренячка лондончанка, дава показания, освен това тя използва истинското си име — Дейзи Смит, а не Дейзи Чанс.

Той крачеше напред-назад, а леля му го наблюдаваше с гневен поглед и мълчеше. Очевидно го обвиняваше, че е допуснал Аби да си отиде, макар че как би могъл да го предотврати, когато дори не беше тук при заминаването й…

Вече бе изчерпал всички възможности, когато леля Биа каза:

— Тръгнаха си заради това.

Тя взе от облегалката на креслото си сгънат лист хартия, като го хвана с отвращение с два пръста.

Той го отвори, прочете началото и изруга.

— Кой е пратил тази отровна смрад?

Тя поклати глава.

— Анонимно е, разбира се. Такива страхливи писма винаги са анонимни.

Той отново прочете писмото, този път по-бавно.

— Това копеле! Това мръсно копеле! — Той погледна към леля си. — Заминала е, за да те предпази.

— Както и теб.

— Пет пари не давам какво говорят хората за мен.

— Да не мислиш, че аз давам? — изпухтя презрително тя. — Аби обаче дава.

— Знам — съгласи се тихо той. — Такава е тя — наистина я е грижа.

Отчаян, той се отпусна в един фотьойл.

— Трябваше да ми каже. Пусто да остане, защо не ми е казала?

— Ти се носеше към Шотландия, за да гониш онази малка глупава…

Острият му поглед я накара да млъкне. Раменете й се отпуснаха и тя каза:

— Не можеше да чака. Писмото й даваше срок един ден.

— Значи си е тръгнала, без да каже на никого?

— Не. Разбира се, че ми каза. Показа ми това отвратително нещо и не искаше да чуе и дума от това, което й говорех. Беше твърдо решена да ме предпази от последствията от измамата си. — Тя изсумтя. — Измама! Никога не ме е мамила. Но това момиче е инатливо. Науми ли си веднъж, че постъпва правилно…

Макс кимна. Знаеше за какво говори леля му. Но думата „инатливо“ не беше подходяща. Аби беше силна, непоколебима.

— Когато я видях за последен път, се опитваше да не заплаче. Тогава сигурно е знаела. По дяволите, иска ми се да ми беше вярвала достатъчно и да ми признае какво става. Нямаше да й позволя да се огъне под тези жалки гнусотии.

Той заби юмрук в отворената си длан.

— Помислих — голям съм глупак! — че плаче заради нещо друго, нещо свързано с миналото й.

Леля му кимна и с глас, който се прекърши под напора на чувствата, промълви:

— Само ако я беше видял, Макс! Знаеше, че това, което прави, ще й разбие сърцето, но беше толкова смела — опитваше се да не го показва, казваше, че през цялото време е знаела, че всичко е било само една красива фантазия. Аз обаче не съм никаква фантазия и отказвам да бъда! Беше истинско. — Тя избърса една сълза и добави: — Обичам това момиче и сестрите му, Макс.

— Знам.

— Наистина ли? Наистина ли знаеш?

Той отвърна нетърпеливо:

— Знам, разбира се! Изобщо не ме вълнуват фалшивите имена и кражбата, интересува ме само това, че тя не трябва да живее по толкова несигурен начин. Само като си я представя някъде сама, кръвта ми изстива. Защо не ми е казала, че е в беда? Не е ли знаела, че ще й помогна?

— Откъде би могла да знае, милото ми момче?

— Ами, защото…

— Тя изобщо подозира ли какво чувстваш? Ти казал ли си й какво чувстваш?

— Не можех, не и преди да уредя всичко с…

— О, за бога, спести ми мъжките си мисли! — прекъсна го язвително леля му.

— Не разбирам.

— Естествено, че не разбираш, дръвник такъв! Беше толкова зает да търчиш наоколо и да се правиш на галантния рицар, да разгромяваш врагове и да се биеш с дракони, че забрави за героинята.

— Не съм забравил! — отвърна Макс разпалено. — Аби беше в основата на всичко, което правех — на всичко! Нито за миг не съм преставал да мисля за нея.

Изражението й омекна.

— Може би трябваше да кажа, че си забравил да говориш с героинята.

— Да говоря ли?

— Да, милото ми момче, да говориш.

— Но… тя сигурно е знаела…

— Откъде?

Той я изгледа с празен поглед. Мислеше си… Предполагаше…

— Помисли си как се развиха събитията в онзи ден: първо някой се опита да отвлече Джейн, след това Аби ти е признала всичко, което се опитваше да скрие толкова време — за бордея, за фалшивите имена, за обира…

— Да, да, и какво? — прекъсна я нетърпеливо Макс. Знаеше всичко това и то нямаше значение.

— Когато ти разказа всичко, ти какво направи?

— Как какво? Заех се да пратя онзи негодник зад решетките, това направих.

— Преди това.

Макс не разбираше накъде бие леля му.

— Когато Аби ти разказа за най-ужасните неща, които е извършила през живота си…

— Най-ужасните неща ли? Това момиче е героиня, лельо Биа, не разбираш ли? Всичко, което е направила, безнадеждните обстоятелства, при които е живяла — колко смелост се иска за това! Ако не можеш да видиш, че тя е най-прекрасното, най-смелото, най-чудесното момиче на света…

— О, аз го виждам, милото ми момче, но тя дали го вижда? А ти каза ли й го тогава, когато е имала най-голяма нужда да го чуе от теб — единствения човек, от чието мнение се интересува? Или й каза: „Трябва да помисля“ и изхвърча от стаята, сякаш си отвратен?

— Отвратен ли? — повтори той, ужасен от това тълкуване. — Но аз отидох…

— … да убиваш дракони, знам. Но Аби знае ли го?

Той я погледна потресен. Не бе възможно Аби да мисли, че е отвратен, нали? Отвращението бе толкова противоположно на истинските му чувства към нея, че изобщо не можеше да си го представи. Но в думите на леля му имаше логика — ужасяваща логика.

— После не се прибра цяла нощ, а на сутринта какво трябваше да направиш? Естествено, да хукнеш да гониш онази твоя глупава годеница.

— Тя не ми е годеница.

— Е, да, разбира се, след като избяга…

— Развалих годежа още същия ден.

— Какво си направил? — ахна леля му. Очите й като че ли щяха да изскочат.

Той й се усмихна уморено.

— Би трябвало да се радваш, лельо Биа. Точно затова Хенри Парело ми се ядоса толкова. Реши, че Хенриета е избягала, защото съм я изоставил.

Тя нетърпеливо махна с ръка.

— Изобщо не ме интересуват Парсли! Макс, ти си изменил на думата си? Заради Аби?

Той кимна.

— Обичаш ли я?

— Естествено, че я обичам.

Как би могъл някой да не я обича?

— А тя знае ли го?

— Не — отговори с усилие той. — Исках да й кажа, но първо трябваше да уредя всичко, за да мога да отида при нея свободен и с ясни намерения. Трябваше да…

— Да убиваш дракони.

Той кимна.

— Мислех, че знае какво чувствам.

Той се отпусна във фотьойла и с отчаяние си помисли как е объркал всичко.

— Милото ми момче — каза леля му внимателно, — жените имат нужда да чуят думите. Не им трябва мъжът да покорява света заради тях, но изпитват нужда да го чуят как изрича думите, които се таят в сърцето му.

— Ще я намеря — отсече Макс. — Не ме интересува къде е отишла и колко време ще ми трябва — ще я намеря. Сигурно са тръгнали с дилижанса. Едва ли ще е толкова трудно да намеря четири хубави момичета, които пътуват заедно.

— Не тръгнаха с дилижанса.

— Какво? — възкликна той и я стрелна с остър поглед. — Откъде знаеш?

Тя изсумтя.

— Мислиш ли, че ще оставя племенниците си просто да изчезнат? — Отново изсумтя. — Качих ги на кабриолета и изпратих Търнър и Хач с тях, разбира се.

Макс я погледна невярващо.

— Тогава защо, по дяволите, ме остави да преживея всичко това?

Тя сви рамене.

— Откъде можех да знам дали още не си сгоден за единствената и неповторима Парсли?

Той стисна юмруци и със забележително спокоен глас за човек, който едва се сдържа да не удуши скъпа, но вбесяваща роднина, попита:

— Къде… е… Аби?

— Накара ме да обещая, че няма да кажа на никого.

Макс не вярваше на ушите си.

— Лельо Биа!

Тя се засмя.

— О, стига, стига! Не ме гледай така, милото ми момче. Знаеш какво мисля за глупавите обещания, а това е много глупаво. Федърби знае адреса.

— Бог да те благослови, лельо Биа! — Той я целуна по челото.

— Значи ще върнеш Аби при мен?

— Не, ще я върна при мен.

— Тогава по-добре вземи това. — Тя пусна в ръката му един пръстен.

Макс се вгледа в сияещия смарагд.

— Един от пръстените ти? Мислех, че са ги откраднали.

— Явно когато се разболях, съм ги скрила в кухата колона на леглото си. Федърби и Уилям ги намериха при преместването — обясни тя и кимна. — Този ми е любимият. За Аби е. Не ме гледай така. Нали още не си й купил пръстен?

Той се ухили и прибра пръстена в джоба си.

— Лельо Биа, ти си цяло съкровище! Добре, тръгвам. Федърби! — изкрещя той.

— Да, милорд? — изникна Федърби точно до вратата. — Позволих си да ви поръчам пощенска карета под наем, милорд. Отвън е.

— От ония жълтите, с кочияш?

— Да, милорд, тъй като вече карате вашата дни наред. Ще стане бързо и няма да сте толкова уморен, когато стигнете в Бат.

— В Бат? Тя в Бат ли е?

— Да, милорд, жива и здрава.

Федърби пъхна в ръката му парченце хартия.

— Адресът на госпожица Аби.

— Добър човек сте вие. Напомнете ми да ви увелича заплатата.

Федърби му подаде шапката и палтото и добави:

— Приготвил съм ви чанта с чисти дрехи и тя ви чака в каретата, заедно с храната. На добър път, милорд, и доведете госпожица Аби у дома.

Но Макс вече тичаше по стъпалата.