Ан Грейси
Подарък от съдбата (3)

Глава 2

Някаква си млада дама от долно потекло, напълно неизвестна, чужда на знатния ни род.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

— Изчакайте тук, докато успея да ви пусна вътре.

Треперещи, момичетата зачакаха пред входната врата на семейство Мейсън, а Аби влезе през входа за прислугата в края на страничните стъпала.

Останалите прислужници си бяха легнали. Икономът тъкмо заключваше за вечерта. Когато Аби влезе, той я погледна с любопитство, но каза само:

— Тъкмо навреме.

Докато икономът още бе зает, Аби забърза към предната врата и я отвори. Трите момичета се вмъкнаха безшумно в къщата и забързаха по стълбите към стаята й. Когато тя затвори вратата зад тях, за миг се възцари пълна тишина. А после…

— Успяхме! — възкликна Джейн и прегърна Дамарис, която се смееше и плачеше едновременно.

— Тихо, тихо! — предупреди ги Аби, докато също ги прегръщаше, смееше се и плачеше. — Не бива никой да ни чуе.

Джейн отново прегърна сестра си, после тупна на леглото й, сякаш краката й се бяха подкосили.

— В безопасност сме, Дамарис — прошепна тя. — В безопасност!

— Знам. Не мога да повярвам — прошепна в отговор приятелката й. — Все си мисля, че ей сега някой ще отвори тази врата и Морт ще дойде да ни върне обратно.

Тя погледна към вратата и потръпна.

— Нали ти казах, че сестра ми ще ни помогне.

— Да, без нея и Дейзи… Благодаря и на двете ви! — прошепна пламенно Дамарис.

— О, Дейзи, ти беше толкова смела! — Джейн скочи и отново я прегърна.

Дейзи започна да протестира и се измъкна от прегръдката веднага щом й се удаде.

У Аби напираха хиляди въпроси, но момичетата имаха нужда от баня и нещо за хапване. Не можеше да им осигури истинска вана — не и по това време, не и за една гувернантка, не и без да предизвика буря от нежелано любопитство на долния етаж. Но топла вода, за да се измият и да натопят премръзналите си мръсни крака — това можеше да им предложи.

Тя взе от детската стая кърпи и чайник с гореща вода, от която се вдигаше пара.

— Дайте ги, госпожице — обади се Дейзи и я освободи от товара й. — Накисване, точно това нареди докторът. Тез двете са премръзнали.

— Нищо чудно, щом са ги държали почти голи! И, Дейзи, моля те, наричай ме Аби.

— Има ли нещо за ядене? — попита Джейн. — Умирам от глад.

При тези думи стомахът на Аби също изкъркори и тя осъзна, че след ябълката за обяд не е хапнала нищо.

На долния етаж цареше пълна тишина. Аби се промъкна предпазливо до кухнята. В килера отряза няколко филии хляб и голямо парче сирене „Уенслидейл“ — любимото на Джейн. Наля голяма чаша прясно мляко, взе от кутията с бисквити шепа сладкиши с мед и джинджифил и пъхна в джобовете си два портокала.

На един рафт в шкафа имаше голям, прясно изпечен пай с месо, все още топъл и недокоснат. Аби отряза голямо парче. На сутринта я очакваше страшна разправия, но това не я интересуваше. Тестото беше леко и ронливо, а пълнежът се процеждаше навън уханен и апетитен. Стомахът й отново изкъркори.

— Това ли е всичко?

Аби рязко се обърна. Пред нея стоеше Блейк, икономът.

— Аз… гладна съм — заяви тя предизвикателно. Прислугата нямаше право да яде извън часовете за хранене.

Икономът се подсмихна.

— Дайте го насам.

Взе ножа от ръката й, отряза много по-голямо парче пай — почти една трета — и го сложи в чинията.

— Като ще е гарга, да е рошава.

Аби го изгледа озадачено.

Той изви вежда.

— Сестра ви няма да се зарадва, ако трябва да си поделите това жалко парченце.

— Сестра ми… — ахна Аби. — Как разбрахте?

Той изсумтя.

— Чух как семейство Мейсън ви отказа тя да пренощува тук. Чух и как отворихте входната врата, след като се прибрахте тази вечер, и събрах две и две. От колко години не сте я виждали?

— Шест.

— Значи поводът си заслужава да го отпразнувате, макар и скромно.

Той сложи на подноса бутилка вино и две чаши.

— Внимавайте, тапата е издърпана съвсем леко.

Забеляза удивлението на Аби и й смигна.

— Дъртият скъперник ви оряза надницата за цял ден, нали така? Отвърнете му със същото.

— Много мило от ваша страна, господин Блейк. Благодаря ви — прошепна Аби, развълнувана от неочакваната му доброта. Тръгна по стълбите с подноса, като се чувстваше леко виновна.

Какво щеше да си помисли той, ако знаеше, че освен сестра си бе довела и две съвсем непознати жени? И че и трите идваха право от бордей?

Когато влезе в стаята, момичетата се бяха измили и преоблекли с топлите й памучни нощници.

— Нали нямаш нищо против, че ти ползваме нещата, Аби? — попита Джейн.

— Разбира се, че нямам, глупачето ми! Ето и вечерята.

Тя остави подноса пред огъня и извади храната върху покривката като на пикник. Момичетата се нахвърлиха с наслада върху пиршеството.

— Вчера и днес не ни позволиха да хапнем нищо — обясни Джейн между две хапки пай.

— Защо, за бога?

Джейн и Дамарис се спогледаха и се разсмяха.

— Дамарис направи така, че да ми прилошее.

— Какво? Защо? — попита Аби и погледна Дамарис. С измито лице и разпусната по гърба блестяща черна коса, тя изглеждаше млада и невинна като Джейн. И може би наистина беше. Щом бяха отвлекли и упоили Джейн…

Аби се засрами от предишните си предразсъдъци.

— Точно така ме спаси тя, Аби. Свари един отвратителен чай и скоро след това се почувствах ужасно, а когато ме свалиха долу за търга, аз…

— Търг ли?

— Да, за първия ми път. Очевидно мъжете са готови да платят много за девствено момиче, затова организират търг.

В гърлото на Аби се надигна горчива, безпомощна ярост.

— И какво стана?

Джейн потръпна.

— Беше ужасно. Онези мъже ме зяпаха, а аз бях почти гола… позволиха ми да сложа само малко прозрачен муселин, като някаква гръцка статуя… но внезапно чаят на Дамарис подейства и аз повърнах — върху мъжете най-отпред — уточни тя и се подсмихна. — Зяпачите. Беше ми толкова лошо, че не забелязах, но те побесняха. Морт също. Нашиба Дамарис с камшик…

— Не беше чак толкова страшно — побърза да я увери Дамарис. — Не искаше да ми останат белези.

Аби преглътна с усилие. Колко погрешно бе преценила това момиче!

— … изведоха ме и отложиха търга за друга нощ — завърши Джейн и отново се разтрепери, но не от студ.

— За тази вечер — наруши тишината Дамарис. — След около един час.

— Значи затова… О, благодаря ти! — възкликна Аби и отново прегърна малката прислужница. — Не мога да опиша колко съм ти благодарна, Дейзи!

Дейзи се изчерви и измърмори притеснено:

— Не беше нищо особено.

— Не, ти си истинска героиня! — настоя Аби. — Спаси Джейн и Дамарис и така си загуби работата.

Дейзи изсумтя.

— И без туй щях да напусна. Мразя туй, в което се превърна онуй място. Когато госпожа Би ръководеше бордея, всички бяха доволни — никой не правеше нищо насила и всички момичета бяха там по своя воля. Никого не отвличаха, никого не заключваха и никоя не караха да става блудница, ако тя не иска. Но откакто госпожа Би се оттегли и синът й Морт пое нещата… — Тя потръпна. — Морт е лош човек.

Дейзи погледна към Дамарис и Джейн и добави горчиво:

— Вчера едно от момичетата ми каза, че Морт ме бил обещал на един от неговите джентълмени — от ония, дето обичат да нараняват момичетата. Искал да си вземе малка саката, тъй рекъл, а Морт не приема някой да му каже „не“.

Тя предпазливо докосна насинената си буза.

— Работих за госпожа Би толкова години, още от малко момиченце, и тя ни веднъж не се опита да ме продаде, а можеше, повярвайте. Веднъж ме попита, аз казах „не“ и това беше. Но Морт… не го е грижа.

Тя си отряза парче сирене и се обърна към Аби:

— Така че не ми дължите нищо, госпожице. Направих го колкото за тез двете, толкоз и заради себе си. А вие ми дадохте подслон за вечерта и ме нахранихте, тъй че според мен сме равни.

Аби не смяташе така. Дължеше на Дейзи нещо много повече, но сега искаше да научи още за сестра си.

— Джейн, как изобщо се озова там? Нали беше на път към Херефорд.

— Нямам представа какво се случи. Наистина потеглих натам.

— С дилижанса?

— Не, един от управителите на Пилето — домът „Пилбъри“ за дъщери на изпаднали в нужда дами — обясни тя на останалите. — Там ни изпратиха с Аби след смъртта на мама. Ами, сър Уолтър Грийви — той е един от управителите и винаги е толкова любезен — ми намери място при свещеника в Херефорд и изпрати карета да ме закара там. Спряхме в една странноприемница, за да сменим конете, аз пийнах и хапнах малко и после… нищо не помня. Събудих се само по риза — дори не беше моя! — и Дамарис беше в стаята с мен.

— Това е ужасно! — възкликна Аби. — А кочияшът? Защо не ги е спрял? Или и той е замесен?

Джейн поклати глава.

— Не мисля. Май че се беше напил. Всеки път, когато го погледнех, надигаше някаква бутилка.

— Заслужава да го уволнят! — отсече Аби и се извърна към Дамарис: — И теб ли отвлякоха?

Тя извърна очи.

— При мен беше различно. — Изглеждаше смутена.

Аби замълча, ядосана на себе си, че притеснява момичето, но неочаквано се обади Дейзи:

— Морт я купи от един кораб само няколко дни преди да пристигне сестра ви. Видях как я доведоха по тъмно. Бореше се, нали, госпожице?

— Сякаш имаше някаква полза! — измърмори Дамарис.

— Морт не остана доволен от нея — продължи Дейзи. — Разболя се още същия ден. Той се притесни, че е донесла някаква чуждоземна болест, но ти си хитруша, нали? — ухили се тя на Дамарис. — Нарочно се разболя, нали? С чай, както каза Джейн?

Дамарис кимна.

— Но Морт ме хвана да бера от плевелите в задния двор и събра две и две. Съблече ни с Джейн, заключи ни заедно и не ни даваше никаква храна, само вода. — Тя погледна към Аби. — Тази вечер и мен щяха да ме покажат долу. Затова ме бяха изрисували така. Златокосата девственица и китайската блудница.

— Китайска ли? Ти не си китайка — възрази Аби.

— Не, но съвсем наскоро пристигнах от Китай — обясни Дамарис. — Родителите ми бяха мисионери там. И двамата починаха — добави, изпреварвайки следващия въпрос на Аби.

— И са те закарали насила в бордей? Това е… това е злодеяние! — възкликна Аби яростно. — Трябва още утре сутрин да съобщим на Боу Стрийт^[1].

— Не! — обадиха се три гласа едновременно.

Аби ги погледна смаяна.

— Разбира се, че трябва да го съобщим, иначе тези ужасни отвличания ще продължат!

— Не! — настоя Дейзи. Джейн и Дамарис закимаха настойчиво. — Не можете, Аби! Не можете!

— Защо? Не разбирам.

За нея изглеждаше очевидно, че трябва да потърсят помощ от властите, но виждаше страха на момичетата.

— Нали ви казах, госпожице — заобяснява Дейзи. — Ако съобщите на властите, с нас е свършено. Морт има шпиони навсякъде — дори на Боу Стрийт — и още щом дочуе къде е някоя от нас, ще прати мъже да ни върнат… После ще стане страшно.

Джейн потръпна.

— Вярно е, Аби. Ти нямаш представа що за човек е той.

— Предпочитам да умра, отколкото да се върна там — добави Дамарис с тиха настойчивост.

Аби се намръщи.

— Но как би могъл да ви открие? Този Морт не знае нищо за мен и никой не знае, че имам нещо общо с някоя от вас…

Дейзи обясни:

— Всеки, който съобщи нещо на Боу Стрийт, трябва да даде името и адреса си, нали?

Аби кимна. Предполагаше, че е така. Никога не беше съобщавала за престъпление.

— Ние с теб сме с една фамилия — каза Джейн. — А фамилията Чантри не е от често срещаните.

— И тогава ще тръгнат след нас — завърши Дейзи.

— Кой?

Малката прислужница сви рамене.

— Някой. Няма да разберем. Но ще се доберат до нас и няма да са дружелюбни — допълни тя и потръпна. — Най-добре просто да изчезнем, госпожице, без да вдигаме шум.

Джейн и Дамарис кимнаха трескаво в съгласие.

Аби ги погледна безпомощно. Не беше присъщо за нея да бездейства, но не знаеше нищо за престъпния свят. Не беше преживяла това, през което бяха минали момичетата. А Дейзи бе израснала в това обкръжение. Щеше да е глупаво да пренебрегне съвета й.

— Добре тогава. Колкото и да ми е неприятно, няма да отида на Боу Стрийт — каза неохотно тя. — Но ако им изпратя анонимно писмо?

Дейзи сви рамене.

— Няма да има полза. Морт ще разбере две минути след като пристигне писмото и докато някой стигне до бордея, всичко ще е разчистено. Но ако ще се почувствате по-добре…

— Наистина ще се почувствам — каза Аби.

* * *

Уморени и емоционално изцедени, те си легнаха скоро след като се нахраниха. Джейн се сгуши в леглото до Аби, както когато бяха деца. Дейзи и Дамарис легнаха на легло на колелца, докарано от детската стая.

Трите момичета заспаха само след минути, но Аби остана да лежи будна. Имаше да мисли за толкова неща. Как беше попаднала Джейн на онова ужасно място? Защо кочияшът не бе съобщил за изчезването й? Защо свещеникът не беше съобщил, че не е пристигнала при него? Или госпожа Бодкин в „Пилбъри“ — със сигурност я бяха уведомили, защо не й беше писала? Отново и отново прехвърляше в ума си най-различни възможности, но не й хрумваше никакво обяснение.

А сега, когато сестра й вече беше в безопасност, какво трябваше да направи? Джейн не можеше да остане тук, това беше напълно ясно, но все пак Аби не искаше да я отпраща.

Трябваше да го стори. Оскъдните й спестявания нямаше да им стигнат задълго. Най-разумно беше да изпрати Джейн обратно — било в „Пилбъри“, било при свещеника в Херефорд, за да заеме мястото си на компаньонка.

Джейн се стресна в съня си и захлипа уплашено.

— Тихо, скъпа, всичко е наред — промълви утешително Аби.

Джейн се обърна към нея разтреперана.

— О, Аби, ти наистина си тук! Слава богу! Помислих си, че само съм сънувала и още съм на онова място. — Тя я прегърна здраво. — Толкова ми липсваше, голяма сестричке.

— И ти на мен, малка сестричке — отвърна Аби и заслепена от сълзи, целуна Джейн по темето. — Вече си на сигурно място, скъпа, заспивай.

Погали сестра си по косата, както когато беше малка. Дишането на Джейн стана по-равномерно и тя заспа.

* * *

— Сестра ми, компаньонката й и камериерката й са били нападнати и ограбени.

Аби стоеше в утринната стая и обясняваше на господин и госпожа Мейсън защо са открили в спалнята й три непознати жени. Госпожа Мейсън бе дошла в стаята да поиска нещо и ги беше намерила.

Джейн и Дамарис, облечени с дрехи на Аби, чакаха с Дейзи в коридора.

Аби продължи:

— Току-що са пристигнали в Лондон, без никакви пари, без багаж и без да имат къде да отидат. Какво можех да направя?

— Не сте имали право да ги водите в моя дом — отсече господин Мейсън. — Знаете моята политика за посетителите на персонала.

— Случаят беше спешен — каза Аби спокойно. Вървеше по тънък лед и работата й висеше на косъм, но нямаше да се извинява. — Освен това ще ми трябва малко свободно време тази сутрин, за да се уверя, че сестра ми е добре настанена. Още няма осемнайсет години и не познава Лондон.

— Не, вчера имахте половин ден… и закъсняхте — добави отегчено господин Мейсън и се върна към вестника си.

— Да, но това е неочаквана и спешна ситуация. Ще ми трябва поне половин ден, за да уредя…

— Не — сряза я господин Мейсън иззад вестника си. Жена му кимна в самодоволно одобрение.

— Ще ви помоля да размислите — каза тихо Аби. — Работя за вас от четири години и никога не съм ви молила за нещо допълнително. Трябва да разберете, че това е семейно задължение.

Знаеше, че времето й тук е приключило. И нямаше да им достави удоволствието да се моли.

Но мисълта, че ще остане без работа и ще трябва да издържа четирима души с оскъдните си спестявания, я ужасяваше.

— Единственото семейство, към което имате задължения, е моето — не се трогна господин Мейсън.

— Това ли е последната ви дума?

— Да.

— В такъв случай подавам оставка и напускам незабавно.

— Какво? — ахна госпожа Мейсън.

Господин Мейсън свали вестника си.

— Не можете.

— Не ми оставяте друг избор — каза Аби, удивена от спокойствието в гласа си. — Ще напусна тази сутрин. Веднага щом си събера нещата.

— Ще напуснете? Но какво ще стане с децата? Кой ще се грижи за тях? — попита госпожа Мейсън.

— Това са вашите деца. Вие се грижете за тях. Може дори да ги опознаете, горките мъничета.

Аби се обърна и излезе от стаята.

Госпожа Мейсън изкряка след нея:

— Не смейте да ми обръщате гръб — не съм приключила с вас, млада госпожице! Направи нещо, Едуин! През целия ми живот никой не е проявявал подобно безочие! Елате тук, госпожице Чантри!

Аби не спря. Децата щяха ужасно да й липсват, но нямаше избор.

* * *

— Какво ще правим?

Четирите момичета се бяха събрали в малката спалня, която бяха наели в един почтен пансион. Това беше първата им вечер като независими жени.

— Ще си намеря работа — каза Дейзи. — Ще намеря къде да живея. Не мога да си позволя да остана тук.

— Трябва да останем заедно — възрази Аби, която беше мислила много за това през нощта.

— Какво, всичките? И аз ли? — попита плахо Дейзи.

— Да, всичките — заяви твърдо Аби. — Мама казваше: „Една жена без семейство е много уязвима“ и имаше право. Сама, всяка една от нас е уязвима, но заедно можем да бъдем по-силни, като семейство.

— Четири сирачета, едно семейство — обади се Дамарис. — Харесва ми как звучи.

— И на мен — протегна ръце Джейн. — Хайде тогава да се хванем за ръце и да се закълнем, че ще бъдем като сестри.

— Сестри ли? Не мога да съм ви сестра — възрази Дейзи.

— И защо?

— Защото вие сте родени дами, а аз съм подхвърлено дете от канавките. — Поколеба се и добави: — Дори не мога да чета.

— Аз ще те науча — обадиха се едновременно Аби и Дамарис и се разсмяха.

— Да, но…

— Дейзи, скъпа, ако не беше ти, дори нямаше да сме тук — напомни й Джейн. — Затова ела и се закълни.

И така, усещайки опияняващия дъх на свободата, който изпълваше кръвта им като сладко и силно вино, четирите се заклеха да бъдат като сестри, да станат семейство. Вдигнаха тост за споразумението си със слаб чай, а после се върнаха към въпроса какво да правят.

Отговорът за всяка от тях беше един и същ: да си намери работа, да си изкарва хляба. Въпросът беше как.

Накрая Аби каза:

— Какво щяхте да правите, ако можехте да имате всичко, което искате?

— Ооо, да! — Джейн, която бе клюмнала над ръба на леглото, изправи гръб. — С Аби играехме тази игра, когато бяхме деца — какво ще поискаме, ако нещата можеха да се развият точно както желаем — обясни тя.

Аби се усмихна.

— Няма лошо човек да мечтае.

Мечтите отдавна й бяха приятели.

Джейн сключи ръце и се замисли за миг.

— Искам да дебютирам в обществото като мама — спомняш ли си историите й, Аби? Как ходела по танци, балове и пикници, пиеси и концерти… и всичко. Искам тези неща. Искам да ходя по балове, да нося хубави рокли и да танцувам с красиви мъже. И един от тях — висок, красив и богат, разбира се — ще се постарае да идва на всички балове, на които ходя аз, ще ме помоли за последния танц преди вечерята и за последния танц от вечерта… И накрая ще поиска ръката ми.

Очите на Аби се бяха замъглили.

— Точно както е постъпил татко с мама — каза тихо тя.

Джейн кимна.

— Само дето татко не беше богат. Знам, че не е възможно, разбира се, но искам точно това, Аби — това, което е имала мама. А ти какво искаш?

Аби се усмихна.

— И аз искам тези неща за теб, Джейн. — И се закле, че сестра й ще ги получи. По един или друг начин.

— Не. Имам предвид за себе си. Ти какво искаш? Не искаш ли същото?

— Искам, разбира се — отвърна тихо Аби. Никога вече да не е самотна, да се чувства обичана и желана… Да има с кого да споделя тревогите си и може би дори някой, който да я спаси от бремето на грижите… Кой не би искал това?

И деца… Изпитваше болезнено желание за свои собствени деца, които да може да обича колкото иска, деца, които никой никога няма да й отнеме.

Но Аби вече не хранеше илюзии относно шансовете си за брак. Лорънс се бе погрижил за това. Тя се обърна към Дамарис.

— Ти какво искаш?

Дамарис изобщо не се замисли.

— Искам собствен дом. Място, където да се чувствам у дома си, наистина у дома си. Малка къщичка, котка, куче, няколко пилета.

— Не искаш ли да се омъжиш? — попита Джейн.

— Сега никой мъж няма да ме иска.

— Не можеш да си сигурна — възрази Джейн. — А и как ще разбере? Не е необходимо да му казваш. Не трябва да казваш на никого. Не си виновна ти.

Аби се намръщи. Дамарис се държеше като че ли…

— Мислех, че не си била…

— Не, не в бордея. Но… — Бузите й поруменяха, тя извърна очи настрани и каза с тих, суров глас: — Не съм девствена.

На светлината на свещите лицето й сияеше, обкръжено от дългата черна коса, която падаше като водопад до кръста й.

— Ако някога отново се отдам на мъж — а се съмнявам, че това ще се случи — бих желала да му се отдам изцяло, без задръжки, без нищо, което да стои помежду ни, дори тайни. Но това няма да стане, така че… — И тя вдигна рамене.

Последва продължително мълчание. Накрая Джейн се извърна към Дейзи.

— А ти, Дейзи? Каква е твоята мечта?

— Моята ли? — попита Дейзи и преглътна. — Момичета кат’ мен си нямат мечти. — Но по лицето й бавно изби руменина.

— Имаш си, Дейзи. Кажи ни — подкани я Аби.

— Да, кажи ни, Дейзи.

— Няма. Ще си помислите, че е глупаво.

— Няма да си помислим.

Бледото луничаво лице на Дейзи вече бе червено като цвекло.

— Обещавате ли, че няма да се смеете?

— Обещаваме.

Дейзи погледна надолу и задърпа пръстите си, очевидно разкъсвана от колебание дали да каже нещо, или не. След миг стана от леглото и взе вързопа, който бе донесла със себе си от бордея.

— Точно затуй си донесох нещата.

Тя развърза външния плат и на леглото се изсипа блестяща плетеница от панделки, ленти, стара дантела, пайети, копчета, парчета атлаз, кадифе, тафта и други платове. Имаше дори няколко ивици кожа.

Дейзи измърмори тихо и намусено:

— Искам да шия рокли, наистина хубави, по мои модели. Искам да си имам магазин — място, където дамите да си купуват дрехите.

Тя ги стрелна с бърз поглед и се намръщи на обувките си.

— Виждате ли? Казах ви, че е глупаво.

— Изобщо не е глупаво — каза тихо Аби.

Джейн кимна.

— Да, това е прекрасна мечта, Дейзи. А тези неща са красиви.

— Дейзи е надарена шивачка — каза им Дамарис и Дейзи я погледна изненадано. Дамарис продължи: — Видях някои от дрехите, които е ушила за момичетата в бордея. Има усет за стил и някаква оригиналност. — Погледна към Дейзи. — За мен ще бъде удоволствие да работя с теб, за да ти помогна да изпълниш мечтата си.

— Наистина ли, госпожице? — ахна Дейзи.

— Всички ще работим — увери я сърдечно Джейн. — Нали, Аби? Аби?

Аби примигна.

— Съжалявам, бях се заплеснала. Мислех си за нещо — продължи бавно тя. — За мечтите на всяка от нас…

— Кажи ни! — подкани я Джейн и се обърна към останалите: — Аби винаги има чудесни идеи.

Аби се намръщи.

— Не знам колко са чудесни, но си мислех… Ще е трудно да срещнем красиви джентълмени — от почтените — в Лондон.

В голям град като Лондон уважаваното общество, да не говорим за изисканото общество, до което двете с Джейн трябваше да имат достъп благодарение на произхода си, бе извън обсега им. Можеха да излизат да се разхождат в парка в модните часове и нищо повече.

И ако получеха предложения от джентълмени, тези предложения нямаше да са от почтените.

— Ами ако отидем в Бат? — попита тя и се замисли за миг. — Всички могат да посещават Водната зала…

— На обществените събития там ходят какви ли не хора, от инструктори по танци до херцогини — добави Джейн.

— А всеки почтен човек, който може да си позволи цената, може да посещава обществените събития — довърши Аби. В Бат, сред старите и немощните, младежката красота на Джейн и вродената й доброта щяха да изпъкват. Там щеше да има много по-голяма възможност да се запознае с почтени господа и да получи почтено предложение.

Тя погледна към Дейзи.

— Но ако ще заслепяваме красиви господа, ще ни трябват красиви дрехи. И как по-добре да предизвикаме фурор сред обществото в Бат, освен като облечем тези две красиви млади дами… — тя махна грациозно с ръка към Джейн и Дамарис, които се поклониха изящно — … с дрехи от най-изключителната, изтънчена и оригинална шивачка?

— Прекрасно! — възкликна Джейн.

— Мога да ушия дрехите, госпожице, уверявам ви, че мога! — изрече Дейзи, останала без дъх.

Дамарис кимна.

— Но ще ни трябват пари.

— Знам — съгласи се Аби. — Ще трябва да работим, докато спечелим достатъчно, за да наемем стаи в някоя модна част на Бат. А в Лондон по-лесно ще си намерим работа.

Освен това обществото в Бат щеше да ги отблъсне безцеремонно, ако се разбереше, че Джейн или сестра й са се занимавали с нещо толкова вулгарно като работа.

— Е, как ви звучи планът? — попита тя.

Останалите кимнаха.

— Трябва да пием за това — каза Дейзи и вдигна чашата си със слаб черен чай.

Всички се чукнаха.

— За плана!

Преди да си легне, Аби написа няколко писма — до викария в Херефорд, до госпожа Бодкин, която отговаряше за „Пилбъри“, и до сър Уолтър Грийви, чийто кочияш бе така пиян и небрежен, че бе допуснал да отвлекат пътничката му.

Не спомена за бордея — не искаше името на сестра й да се свързва с никакъв скандал, затова написа само, че отсега нататък Джейн ще живее при нея в Лондон.

Освен това помоли госпожа Бодкин да й даде препоръки. Семейство Мейсън бе отказало да го стори — съкрушителен удар, защото никой почтен работодател не би я взел без препоръка. И след като имаше да издържа четирима души, спестяванията й щяха да се стопят съвсем скоро. Посочи пощенската станция в Чаринг Крос като обратен адрес. Настоящата им квартира беше толкова скъпа, че скоро трябваше да се махнат.

Накрая написа анонимно писмо до Боу Стрийт, за да им съобщи за бордея, който отвличаше момичета и ги държеше затворени. Дейзи може и да беше права — писмото вероятно нямаше да свърши работа — но човек никога не знае, а Аби трябваше да направи нещо.