Линкълн Чайлд
Забравената стая (8)

8.

Час по-късно Логан крачеше по централния коридор на третия етаж на „Лукс“, преметнал брезентова чанта през рамо. Този коридор, известен в института като Дамската пътека, беше запазил почти изцяло вида си от времето, когато сградата е била частна резиденция. Беше богато украсен, с полиран дъбов паркет, пищна ламперия, декоративни панели по таваните, позлатени стенни свещници и огромни маслени портрети в златни рамки. Освен това беше най-дългият непрекъснат коридор в замъка: простираше се по цялата дължина на главната сграда в продължение на почти три градски преки от Източното крило до Западното. Обаче въпреки неговото великолепие посетителите почти никога не го виждаха. Дължеше се отчасти на това, че третият етаж беше даден за кабинети и апартаменти на учените от мозъчния тръст. Другата причина, помисли си Логан, може би беше в прякора на коридора. Можеха да възникнат неудобни въпроси.

Въпросната дама беше Ернестин Делаву, съпругата на първия собственик на „Дарк Гейбълс“. Според всички разкази тя е била красива, фина и изискана жена, продукт на една от най-изтънчените бостънски фамилии и най-добрите европейски пансиони за момичета. Но имала също буен нрав и слаба физика. Когато единственият син на двойката умрял от дребна шарка, шокът се оказал прекалено силен за госпожа Делаву. Последвали неконтролируем плач, липса на апетит и безсъние. Лекарите, доведени от нейния съпруг Едуар, той самият с ексцентрична природа, не могли да направят каквото и да било, освен да предписват пенкилери за онова, което те наричали неврастения. Една нощ през 1898 г. Ернестин Делаву видяла или решила, че е видяла, своя мъртъв син, застанал в същия коридор с протегнати към нея ръце. Оттогава започнала всяка нощ да броди по него и неуморно зовяла сина си по име. Но никога повече не го видяла. Най-накрая в една бурна декемврийска нощ госпожа Делаву излязла от къщата, тръгнала надолу към морето и се хвърлила в Атлантика.

Едуар Делаву никога не се възстановил от двойната загуба на син и съпруга. Прекарал остатъка от живота си в усамотение, опитвайки един след друг различни начини да се свърже със семейството си в света на мъртвите. Най-накрая през 1912 г. починал и той, без да остави завещание. „Дарк Гейбълс“ останал с пуснати щори и почти ненаселен, докато „Лукс“ не се прехвърлил от Бостън в Нюпорт и го закупил. Малко след това започнали да се носят слухове, че по време на някои бурни нощи може да се види как духът на Ернестин Делаву броди по този дълъг, разточително украсен коридор, стиснала ленена носна кърпа и викаща сина си по име.

Логан никога не я беше виждал, нито пък бе разговарял с някого, който я е видял. Въпреки това легендата все още беше жива.

Логан спря пред голяма лъскава дървена врата без прозорци, монтирана в стената от лявата му страна. На нея имаше малка табелка с имена:

328

У. СТРЕЧИ

К. МИКОЛОС

Той направи малка пауза, преди да почука. Отвътре веднага се чу женски глас, който го покани:

— Влез.

Логан влезе. Стаята, в която се озова, беше сравнително малка, очевидно приемна, ако се съди по отворената врата в другия й край, през която се влизаше в много по-широко помещение. Въпреки това книжните лавици в приемната бяха натъпкани с технически списания, учебници, поставени в етикетирани кутии ръкописи. Самотното бюро беше покрито с отделни документи с математически символи и монографии. Въпреки това тясното пространство някак си успяваше да изглежда подредено, а не разхвърляно. Стаята беше без прозорци, по стените нямаше картини или снимки. Вместо това имаше няколко стъклени кутии с пеперуди: големи и малки, някои едноцветни, други шарени като пауни.

Жена на двайсет и няколко години седеше пред настолен компютър с пръсти върху клавиатурата. Имаше къса лъскава черна коса, чип нос и макар да беше слаба, брадичката й бе заоблена и с трапчинка, с което му заприлича на Бети Буп^[1]. Спомни си, че снощи, докато пресичаше трапезарията, я беше видял да говори оживено на една маса с други млади хора. Сега беше вдигнала глава и го гледаше с очакване, изписано по лицето.

— Вие ли сте Кимбърли Миколос? — попита той.

— Да — отговори тя, — но не е ли прекалено дълго? Моля, наричай ме Ким.

— Така да бъде.

Тя се усмихна.

— Боя се, че вече знам кой си.

Логан въздъхна театрално.

— В такъв случай нали нямаш нищо против да седна?

— Дори настоявам.

Логан понечи да седне, когато зърна кратък латински цитат, рамкиран в проста черна рамка и окачен на стената до бюрото. Forsan et haec olim meminisse iuvabit. Той замръзна.

— Какво има? — попита жената. — Имаш такъв вид, сякаш си видял призрак.

— Рисковете на професията в моя вид работа — обясни Логан. — Но не е това. — Той седна и посочи рамкирания цитат. — Вергилий, „Енеида“, Книга първа, 203-ти стих.

— Забележителна ерудиция и услужлива памет.

— Не съм мъдрец. Просто същият цитат виси над моето бюро. — И той го преведе. — Може би един ден ще бъде удоволствие да си спомним и това.

Миколос вдигна вежди.

— Предполагам, това означава, че ще бъдем най-добри приятели.

— Може би. Аз също харесвам пеперудите.

— Не само ги харесвам, направо съм луда по тях. Още от детските си години. Когато не работя, съм навън да ги ловя. Виж тази. — Тя посочи една сравнително малка пеперуда в близката кутия: кафява с черни „очи“ и оранжеви ивици по крилете. — Кафявопетнист сатир. Много рядка. Хванах я, когато бях на тринайсет и още не бяха обявени за застрашени.

— Красива е — обяви Логан, който отмести поглед от пеперудата и го спря върху Миколос. — Каза, че знаеш кой съм.

— Помня, че те видях в документалния филм по Обществената телевизионна мрежа за разкопките на гробницата на много древен фараон. Ако не бъркам. Отличаваше се от другите заради професията си. — Тя сбърчи лице. — Нарекоха я със странна дума… ъъъ… един…

— Енигмолог — довърши вместо нея изречението Логан. Реши, че сравнението с Бети Буп не беше честно. Брадичката й повече приличаше на тази на Клодет Колбер^[2].

— Да, точно така.

— Е, радвам се, че си гледала филма. Това ще ми спести много време да се представям.

Тя го погледна с любопитство.

— Дошъл си да изследваш Дамската пътека?

— Не, за съжаление. Управителният съвет ме помоли да проуча смъртта на Уилърд Стречи.

Очите на Миколос бавно се преместиха върху нейното бюро.

— Точно от това се страхувах — каза тя със съвсем различен тон.

— Зная, че това сигурно е трудно за теб, затова ще ти задавам колкото може по-кратки въпроси. Но ти си била по-близо до доктор Стречи от всеки друг. Надявам се, разбираш, защо е необходимо да разговаряме.

Тя кимна безмълвно.

— Първо ми разкажи малко за себе си. Как дойде в „Лукс“, как започна работа за Стречи?

Миколос направи пауза, за да отпие глътка чай от чашата, която стоеше на бюрото й.

— Не зная доколко си запознат с това как „Лукс“ набира персонал. Те са много придирчиви.

— Вероятно това е чисто омаловажаване.

— Сигурно британците така попълват МИ5 с бъдещи шпиони. „Лукс“ разполага със способни ловци на таланти в няколко от най-добрите университети. Когато забележат някого, който показва определени заложби, нужния характер и интелектуално любопитство — „Лукс“ е снабдил ловците с подробни профили — се свързват с фондацията. Организира се проучване и ако резултатите са положителни и има подходящо място, се прави предложение. Преди четири години направих магистратурата си по компютърни науки в Масачузетския технологичен институт. Планирах да продължа направо с докторат. Вместо това спечелих наградата за маскиран софтуер на Обществото за съвременна компютърна обработка. Веднага след това ме посети ловецът на „Лукс“. — Тя сви рамене. — И ето ме тук.

— Каква беше специалността ти в МТИ? — попита Логан.

— Дизайн на стратегически софтуер.

— Не съм чувал за това.

— Съвсем нова дисциплина. Занимава се с това как да предпазваш програмите от пълната със заплахи днешна цифрова среда: червеи, тунели, обратно инженерство, нахлуване на враждебни корпорации или правителства. Разбира се, човек се научава да пише свои собствени алгоритми за обратно инженерство. — Тя се усмихна почти хитровато.

— И те наеха специално за асистент на доктор Стречи?

Миколос кимна.

— Предишният му асистент напусна, за да си гледа децата. — Тя направи пауза. — Странно как омъжените жени са склонни да забременяват от време на време, нали?

— Да, често съм се чудил на това. — Логан се облегна на стола. — А вписваше ли се добре в работата? Имам предвид, че Стречи беше специалист по релационни бази данни.

Миколос се поколеба.

— Нямам представа доколко си запознат с тях. Те са много по-мощни и разностранни, отколкото йерархичните или неструктурираните бази данни. А системата на Стречи за управление на бази данни „Паралакс“ беше революционна, когато се появи. Той беше изключителен програмист. Наистина невероятен. Езикът, на който пишеше, на първо място е много оскъден, но той успяваше да накара всеки ред да върши тройна работа. И все пак „Паралакс“ беше… ами продукт от неговото време. „Лукс“ търсеше начин да го предлага на по-голям и с по-ниски изисквания пазар.

— А това означаваше вкарване на млада кръв.

— Днес програмите, за които някога големите корпорации са плащали стотици хиляди долари за лицензи на работните места, няма нужда да бъдат слагани в архива, когато остареят. Предназначението им може да се промени за използване от по-малки фирми, които ще плащат по-малко за работно място, защото нуждите им са по-ограничени. В крайна сметка това означава да пуснеш програмата в широкия свят, но тя трябва да бъде защитена и с технологии срещу нерегламентиран достъп. Това е моята задача.

— Резултатът?

— Моля? — Тя го погледна.

— Ами човек като Стречи, в края на своята кариера, може да се засегне… ако реши, че млада, слаба и гладна жена променя предназначението на делото на живота му.

Настъпи пауза, по време на която Миколос бавно започна да се променя. Както беше дружелюбна, открита и дори игрива, тя видимо се смути и се отблъсна назад от бюрото. Логан почувства, че отблъсква и него.

— Мога ли да подържа ръката ти за малко?

Тя се смръщи от изненада.

— Ако не възразяваш. Това ми помага да почувствам по-добре човека, с когото разговарям. Понякога успявам да разбера нещата на по-дълбоко равнище, отколкото само на езиковото.

След миг тя протегна ръка. Той я пое дружески в своята.

— Зная — започна той след малко. — Зная, че се опитваш да се справиш по най-добрия начин с нещо ужасно. Един от начините е да се преструваш: да действаш и говориш безгрижно, да избягваш проблема. Това е ефективен защитен механизъм. Във всеки случай за известно време.

Очите на Миколос плувнаха в сълзи. Логан издърпа ръката си. Тя се извърна, бръкна в кутия със салфетки и попи сълзите си. Прекараха в мълчание около минута. Накрая си пое дълбоко дъх, потрепери и се обърна отново към него.

— Добре съм — обяви тя. — Съжалявам.

— Няма за какво. Преживяла си нещо ужасно.

— Просто… — Тя отново замълча и Логан почувства, че всеки момент ще се разплаче. Обаче успя да се стегне.

— Просто Уилърд беше толкова мил, толкова кротък човек. Обичаше работата си. Обичаше „Лукс“. Мен също обичаше, по свой начин. Поне така си мисля.

— Значи не е бил огорчен, не е гледал на теб като на човек, който иска да му вземе работата?

— Не, нищо подобно. В началото малко ме беше страх, че може и да мисли така — щеше да е напълно естествена реакция. — Миколос подсмръкна и попи носа си с нова кърпичка. — Обаче той наистина искаше да сменим предназначението на „Паралакс“ за по-широк пазар. Мисля, че изпитваше усещането, че… ами че е постигнал достатъчно. Беше направил няколко открития в теорията на релационните бази данни, бе създал своя много успешна система за управлението им. Това е повече от достатъчно за всяка кариера. И така, макар да продължаваше да се интересува от работата и да си оставаше посветен на идеята „Паралакс“ да бъде направен възможно най-добър, участието му стана по-малко активно.

— В какво точно се състоеше работата?

Миколос отново замълча.

— Тук започват техническите подробности. Например обфускация или маскиран софтуер.

— Спомена този термин и по-рано. Какво означава?

— Това е предмет на обратното инженерство. Да направиш софтуера труден за разкодиране и разбиране. В „Лукс“ обичат да им плащат за „Паралакс“ — не им се ще да го загубят. Но в действителност по-голямата част от работата, която вършех, беше инспекция на кода. И му помагах да документира теориите си, докато се развиваха и съзряваха.

— С други думи, си играла ролята на Бозуел за своя Джонсън^[3]?

Миколос тихичко се засмя, макар очите й още да бяха зачервени.

— И двамата играехме ролята на Бозуел. Уилърд се гордееше с работата, която беше свършил. Гордееше се съвсем искрено. Затова искаше да я хроникира. Не само за себе си, но и за потомството. Или онова, което минава за потомство тук, в „Лукс“.

— Разбирам. — Логан се замисли за миг. — А другата работа, която е почнал преди няколко месеца? Да ръководи реконструкцията на Западното крило?

За миг по лицето на Миколос премина сянка.

— В началото не споменаваше нищо за нея. Във всеки случай нищо отрицателно. Не беше и характерно за него — никога не би злословил за когото и да било или за каквото и да е. Но си личеше, че никак не е доволен. По това време единственото, което искаше, беше да завърши работата си. Може би да понамали седмичното работно време, за да успява и да излиза с лодката. Но с времето тази работа започна да го интересува все повече. В нея влизаше доста архитектурно планиране и дизайн това му беше наистина приятно.

— Разбрах, че е работил в тясно сътрудничество с фирмата, построила тази сграда.

— Да, „Флуд и съдружници“.

Логан си пое дълбоко дъх. Следваше трудната част.

— Още само един въпрос. Можеш ли да ми разкажеш за събитията, които доведоха до нападението на доктор Стречи срещу теб?

Миколос не отговори.

— Не бързай. Разкажи ми всичко със свои думи.

Тя извади чиста кърпичка от кутията.

— Случи се толкова постепенно, че в началото не забелязах. Мисля, че най-напред се появи раздразнението. Обаче той никога не се беше дразнил. Никога. Беше най-милият човек, който можеш да си представиш. През тези повече от две години, докато работих с него, никога не бе повишавал тон. И после започна да се зъби на хората — секретарки, разсилните, дори на мен — веднъж. И да се държи странно.

— В какъв смисъл странно?

Махаше с ръце пред лицето си, все едно иска да прогони нещо. Взе да си тананика, както правят децата, когото някой, когото не харесват, продължава да им говори. Към това трябва да добавим и… мърморенето.

— Чух, че си е говорил сам. Долавяла ли си какво казва?

— До последните един-два дни си мърмореше под носа. Мисля, че не го съзнаваше. Каквото чувах, беше в по-голямата си част глупости.

— Опитай да си спомниш.

Миколос се замисли за момент.

— Неща като: „Спри. Спри, не го искам. Махай се. Няма да го направя и не можеш да ме накараш“.

— После? — леко я подтикна Логан.

Миколос нервно облиза устните си.

— Нещата рязко се влошиха през последните няколко дни. Затваряше вратата на кабинета си, започваше да крещи и да хвърля разни неща. Не разговаряше с мен. Виждах го да минава и рязко да стоварва длани върху ушите си. И после миналия четвъртък… изглеждаше толкова разстроен, толкова объркан, че отидох при него, сложих ръка на рамото му и попитах дали мога някак да му помогна. Изведнъж се обърна към мен… — Тя направи пауза. — О, мили боже, лицето му съвсем не приличаше на неговото — зачервено, яростно, очите широко отворени и вторачени… но не беше само ярост, а също така отчаяние и може би безпомощност… Той отблъсна ръката ми, хвана ме за раменете, бутна ме на бюрото… стисна ме за шията и започна да ме души… вдигнах клавиатурата и я запратих в лицето му…

Жената стана на крака.

— Тогава ме пусна. Минах зад бюрото си, вдигнах телефона и се обадих на рецепцията и в кабинета на доктор Олафсон. Минута по-късно трима лабораторни асистенти нахлуха тук и извлякоха Уилърд навън. Той крещеше и пищеше с пълно гърло, риташе с все сили… тогава го видях за последен път.

Тя се обърна и отново седна зад бюрото си, дишайки тежко.

— Благодаря — каза тихо Логан.

Миколос кимна. Помещението потъна за малко в мълчание.

— Моля да ми кажеш — започна Миколос. — Казват, че се е самоубил, но аз не вярвам.

Логан не отговори.

— Моля те да ми кажеш. Как го е направил?

Логан се поколеба. Знаеше, че управителният съвет не иска това да се разчува. Обаче тази жена му беше помогнала въпреки неприятното усещане, което сигурно още изпитваше.

— Не бива да се разчува.

— На никого няма да кажа.

Логан я погледна преценяващо. След това обясни:

— Използвал е един от тежките прозорци в библиотеката за посетители, за да се обезглави.

— Какво… — Миколос покри устата си с ръка. — Колко страшно! — После сви ръката си в юмрук. — Не — поклати тя глава. — Това не може да е бил Уилърд.

— Какво искаш да кажеш?

— Очевидно нещо у него не беше наред. Може да е бил болен — нямам представа. Но той никога не би се самоубил. Никога. Имаше твърде много неща, за които да живее. Той беше най-разумният и неприбързан човек, когото съм познавала. Освен това… достойнството беше нещо важно за него. Никога не би се самоубил, особено по такъв начин.

Тази кратка реч беше забележително подобна на казаното от Олафсон и бе произнесена със същата страст.

— Затова се върнах тук — обясни Логан. — За да се опитам да разбера какво се е случило.

Миколос кимна малко отнесено. След това го погледна.

— Какво искаш да кажеш с това „се върнах тук“?

— Преди около десет години изкарах в „Лукс“ шест месеца в изследвания.

— Наистина? Шест месеца са странен срок. Обикновено изследванията траят с години.

Логан отново я погледна. Нещо в тази млада жена го убеди, че може да й има доверие и че тя би му помогнала по начин, който още нямаше как да знае.

— Помолиха ме да напусна — каза той.

— Защо?

— Знаеш, че „Лукс“ се гордее с това, че е най-старият мозъчен тръст в страната. С положението си на пръв между равни.

— Искаш да кажеш, че всички сме купчина комплексари?

— Нещо подобно. Работата ми беше оценена като неподходяща. Лъжлива наука. Не достатъчно интелектуално взискателна. Някои я смятаха за измама, за най-обикновено фокусничество. Авангард от изследователи начело с доктор Карбън ме принуди да напусна.

Миколос направи гримаса.

— Карбън. Този задник.

— Е, сега отново съм тук. Като детектив, а не като изследовател.

— Доктор Логан, искам, трябва да зная, какво се е случило. Просто ми кажи, ако мога някак да помогна.

— Благодаря. Можеш да започнеш да помагаш, като ме оставиш да поразгледам кабинета на доктор Стречи. Разбира се, стига да нямаш нещо против.

— Разбира се. Обаче вътре е голяма неразбория. Ще вляза преди теб, за да поразтребя малко, защото не искам да свършиш като Алкан.

— Кой?

— Шарл Валантен Алкан. Френски композитор. Създал е най-странната музика, която можеш да си представиш. Предполага се, че е умрял, когато върху него паднала библиотека.

— Не съм чувал за него. Ти си направо ренесансова жена.

— Предполагам, че ловците на таланти от „Лукс“ са си помислили същото. — Миколос стана иззад бюрото с усмивка.

— Ела с мен.