Линкълн Чайлд
Забравената стая (25)

25.

— Това е странно — каза Ким Миколос. — Много странно. — Стоеше в средата на забравената стая и се оглеждаше със зинала уста.

Логан я въведе в тайната, разбира се, след като я накара да обещае безусловна дискретност. Първата реакция на младата жена беше пълно неверие, след това шок и накрая всепоглъщащо любопитство. Облегнат на работната маса, Логан я наблюдаваше как пристъпва насам-натам, наднича тук-там, протяга ръка да докосне нещо и бързо я дърпа назад, сякаш се страхува да не се опари.

Прожекторът стоеше в голия ъгъл и осигуряваше силно осветление, но и плискаше дълбоки, назъбени сенки по стените. Логан се обърна към работната маса и отвори мешката, от която извади видеокамерата и преносим музикален плеър. Постави го до непознатите уреди и го пусна. Спокойно синкопираните ритми на „Джаз самба“^[1] тихо се разнесоха из помещението.

— Каза, че каквито и изследвания да са провеждани тук, са прекратени рязко през 30-те години? — попита Ким.

Логан кимна.

— Тогава помещението е било запечатано и до ден-днешен е останало забравено?

— Така изглежда. И всички документи за това какво е ставало тук, очевидно са изчезнали от архива на „Лукс“.

— А доктор Стречи? Дали е открил това помещение, преди да… — Гласът й заглъхна.

— Не знам със сигурност, но е твърде възможно.

Миколос преустанови огледа и погледна Логан.

— Защо точно аз? Как бих могла да помогна?

— Ти му беше асистентка. Имаш опит в областта на компютърната логика и обратното инженерство. Имам нужда от ум като твоя, ако искам да реша проблема.

— Да го решиш?

— Да. Убеден съм, че само ако разрешим загадката, ще научим защо е умрял Стречи. Освен това от чисто практическа гледна точка имам нужда от асистент. — Той вдигна видеокамерата. — Искам да документираш всичко, което правим тук.

Миколос кимна.

— Откъде ще започнем?

— Тази нощ обмислих този въпрос. Мисля, че най-важното е да разберем предназначението на това. — Той посочи големия уред от полирано дърво с формата на ковчег, сложен в центъра на помещението.

— Точно се чудех какво е. Прилича на тайнствена машина, взимала стероиди.

— Каква машина?

— Тайнствена машина. Един от моделите стари игрални автомати. Голяма кутия от дърво или метал, цялата във въпросителни, но без очевидни характеристики: няма дръжки, лостове или копчета. Пускаш монетата и след това можеш да я риташ, блъскаш, хвърляш, докато се опитваш да разбереш как да я накараш да направи онова, което прави.

— Ясно. Моля те, не я ритай.

Миколос кимна към големите метални костюми, които висяха върху железния лост на далечната стена.

— Какво мислиш за тях?

— Мога само да предположа, че са за предпазване.

Тя отиде до най-близкия, хвана внимателно едната китка и започна да мърда ръката нагоре-надолу, докато гледаше как лакътната става се разтваря като ветрило, за да поеме движението.

— Защита от какво?

— Тук сме, за да открием точно това. — Той я накара да дойде при централния уред и й подаде видеокамерата. — Виждаш ли месинговите плочки ето там и там, завинтени на дървото? Това са наименованията на производителите.

Миколос пусна камерата и насочи обектива към двата обекта, за да ги заснеме.

— Потърсих фирмите на тези плочки. Електрофабрики „Келе“ е германска електрофирма, основана през 1911 г. в Дрезден. Оттогава се е сляла с толкова много компании, че първоначалното й предназначение е станало вече неясно. Каквото и да е било, фирменият архив е унищожен от фосфорните бомби през 1945 година. Машиностроителна компания „Роузуел“ е била един от първите производители на озвучително и радиооборудване. Престава да съществува през 50-те години. Не можах да науча нищо повече от това, че са произвеждали специализирано индустриално оборудване.

Миколос плъзна бавно видеокамерата по протежение на уреда. После замислено опипа придатъците, които стърчаха тук-там. Плочки от палисандрово дърво с нежни извивки, грижливо напасвани и заключени за централния корпус. Самите те напълно потънали в дървото. Тя отиде до удебеления край на уреда и погледна римските цифри, изсечени в пода под него. След това заобиколи тесния край и засне тежката дървена кутия, която беше заключена за него. Приближи камерата и насочи обектива към двете думи — ЛЪЧ и ПОЛЕ, гравирани на друга медна плочка точно под кожуха. Докато го правеше, погледна към Логан и повдигна вежди.

— За начало мястото е не по-лошо от всяко друго — подхвърли Логан. Приближи се и започна да оглежда дървената ключалка, вградена в корпуса точно над плочката. Измъкна фенерчето от мешката си, за да я огледа по-добре. След това извади комплект шперцове, сложи го върху корпуса и започна да работи по ключалката.

— Странно умение за един професор по история — забеляза Миколос, която продължаваше да записва случващото се.

— Не бива да забравяш, че съм също така енигмолог.

В помещението настъпи тишина, която се нарушаваше само от тихите звуци на самбата.

— Каква е целта ти със Стан Гец?

— Ще ти кажа, ако обещаеш да не се смееш.

— Обещавам.

— Аз съм екстрасенс. Емпат. Притежавам умението, може и така да го наречеш, да чувам или усещам онова, което хората чувстват или преживяват. Независимо дали в настоящето или в миналото. Това помещение е… неприятно. Чувах музика в главата си. Стан Гец ми помага да я изключа.

— Каква музика?

— Диво арпеджио, огромни сблъскващи се гроздове от ноти, вълни от звуци. Тревожни мелодии, почти нагло виртуозни.

— Сякаш описваш Алкан.

Логан замълча. После попита:

— И преди го спомена. Това не е ли любимият композитор на Стречи?

— Шарл Валантен Алкан. Може би най-странният композитор, който някога се е раждал. Да, Уилърд му беше горещ почитател. Всъщност Алкан беше единственият друг композитор освен Бах, достатъчно сложен тематично и хармонично, за да го заинтересува. Мисля, че причина за това беше математическата наклонност на съзнанието му.

Логан отново се зае с ключалката и секунда по-късно се чу щракане, когато последният щифт потъна в отвора. Той се изправи, постави двете си ръце върху кожуха от палисандрово дърво и внимателно го повдигна. Отдолу се видя редица бутони с два ключа — единия над етикета с ЛЪЧ, другият над етикета с ПОЛЕ, а към тях стари индикатори за силата на звука и комплект прекъсвачи. Макар да са били затворени под дървения капак, всички изглеждаха забележително чисти.

— Какво мислиш, че означава това? — попита Миколос, остави камерата и разтърси лъскавата си черна коса.

— Ти ми кажи. Нали си техничарят между нас.

Известно време наблюдава в мълчание контролните уреди.

— Виждаш ли нещо, което да прилича на копче за включване и изключване?

— Не. Но и не бих търсила до този контролен пулт, а отстрани, близо до онова, което захранва тази машина.

Логан се зае да търси около основата на дървения корпус и накрая откри един много по-малък защитен кожух, закрепен за долния край. Отново пусна в действие шперцовете си и след десет секунди работа върху щифтовете на ключалката успя да го свали. Под него се показаха два ключа: под единия пишеше: ЕЛ. ЗАХРАНВАНЕ, а под другия: ЗАРЕЖДАНЕ.

— В десетката — отбеляза Миколос, която надничаше иззад рамото му. Видеокамерата отново беше в ръцете й и записваше случващото се, а очите й бяха широко отворени от вълнение.

Логан протегна ръка, за да завърти ключа на захранването, но се поколеба.

— Трябва ли да го правим?

— Доникъде няма да стигнем, ако не го направим.

Предпазливо хвана ключа, след това го щракна в позиция ВКЛЮЧЕНО. В първия момент не се случи нищо. После се чу ниско бръмчене, толкова ниско, че беше почти извън диапазона на човешкия слух. Той сложи ръка на основния корпус — сега вибрираше леко.

— Става ли нещо? — попита Миколос, която продължаваше да снима.

Логан кимна.

— Какво е това? — попита тя и посочи ключа с надписа ЗАРЕЖДАНЕ.

— Вероятно е свързано със зареждане от източник на волтаж.

— С други думи, като включване първа скорост на автомобила.

— В общи линии.

Те се спогледаха, после се вторачиха в ключа. Този път Логан действаше още по-предпазливо. Протегна ръка и сложи върховете на пръстите си върху ключа.

— Не смяташ ли, че първо трябва да си сложим тези предпазни костюми? — попита Миколос, шегувайки се само наполовина.

Логан не отговори, после решително щракна ключа на етикета ЗАРЕЖДАНЕ.

Нищо не се случи.

— Машината е развалена.

— Не непременно. Не знаем предназначението на всички тези ключове и измервателни уреди по контролния панел. Вероятно те вършат същинската работа. Но нека първо се опитам да сваля останалите кожуси от корпуса.

Преди да се заеме с това, Логан щракна обратно първо ключа на захранването, после на зареждането. Едва доловимото бръмчене и вибрацията спряха. След това той се зае с двата дървени кожуха, закрепени за страните на уреда, и накрая с металната плоча, която покриваше далечния край. След като свали двата кожуха, отдолу се показаха приспособления от метал и гума. Едното му заприлича на обемиста футуристична антена, а другото на радиатор с лабиринт от два реда хоризонтални тръби.

Той поклати глава. Сякаш целият напредък, който постигаха с това странно устройство, водеше до все нови и нови загадки.

Двамата се наведоха над уреда, приличащ на антена.

— Какво, смяташ, е това? — попита Логан. — Не ти ли напомня на нещо?

— Виж този етикет — възкликна Миколос и посочи парчето хартия по уреда, на което пишеше с малки букви: ЕФГ 112-А. Патент 4 215 662. Електрическа компания „Уерхем“, Бостън. Толеранси 1–20 мГ. 1–15 мТ.

— Ем Ге — прочете на глас енигмологът. — Мислиш ли, че става въпрос за милиГаус?

— Да и смятам, че другото съкращение е за микроТесла.

— Значи това е… — започна той и замълча.

— Примитивен генератор на електромагнитно поле. А това — тя посочи към долната половина на устройството — вероятно е въртящата се бобина.

Логан отстъпи назад от машината.

— Какво има? — попита Миколос.

Енигмологът не отговори.

— Какво има? — повтори тя и се смръщи.

— Една от функциите на подобен генератор — заговори най-накрая Логан — е да открива промените в електромагнитните полета.

— Да, помня го от моя курс по електроинженерство. Е, и?

— В моята работа те се използват за откриване на специфични електромагнитни промени. Изкривявания, причинени от паранормални явления.

По лицето на Миколос се смениха изненада и неверие.

— Да не искаш да кажеш, че машината е била построена за откриване на… на призраци?

— Напълно възможно. През 30-те години интересът към спиритуализма и мистицизма е бил много силен и…

— Чакай малко. Полазват ме тръпки от тези приказки. — Сега Миколос отстъпи назад от машината. — Смяташ, че това е създадено, за да открива призраци… и са го изоставили, защото не е работило?

— Възможно е — съгласи се Логан. — А може би защото е работило твърде добре.