Линкълн Чайлд
Забравената стая (40)

40.

Хосписът „Тонтън Ривър“ се помещаваше в триетажна кремава сграда на улица „Мидъл“ във Фол Ривър, Масачузетс. Логан остави колата на паркинга зад сградата, след това, наведен срещу виещия вятър, влезе през главния вход и се зае да събира сведения.

— Ето го там — му каза пет минути по-късно една от сестрите на втория етаж. — До прозореца.

— Благодаря — кимна енигмологът.

— Каква казахте, че е роднинската ви връзка?

— Далечна — отговори Логан. — Всичко е много сложно.

— Каквато и да е връзката ви, много мило, че се отбихте да го видите, особено като се има предвид наближаващата буря. Двете му деца са покойници, а внуците не идват. Безобразие, защото умът му, ако не друго, още е остър.

— Още веднъж много ви благодаря.

Сестрата кимна към кутията шоколадови бонбони, която Логан носеше.

— Съжалявам, но му е забранено.

— Ще ги оставя в сестринската стая на излизане.

Той прекоси голямото общо помещение покрай ужасно възрастни мъже и жени, които гледаха телевизия, играеха карти, редяха пъзели, говореха си сами, а някои просто си седяха с безизразни лица. Той се спря пред голям панорамен прозорец в другия край на помещението. От него се откриваше гледка към Кенеди Парк и отвъд железопътните релси — военноморския музей „Батълшип Коув“. Пред прозореца беше разположена инвалидна количка, на която седеше може би най-възрастният човек, когото Логан някога беше виждал. Лицето му беше жълтеникаво и покрито с невероятна плетеница от бръчки. Кокалестите бели стави сякаш всеки момент щяха да изскочат през пергаментовата кожа на стисналите подлакътниците ръце. Дълбоката старост бе изкривила и свила тялото му във формата на питанка. В долната част на инвалидната количка имаше бутилка с кислород, а към носа му бе закрепена носна канюла. Но избелелите сини очи, които се стрелнаха към Логан, когато наближи, бяха весели като на птица.

— Доктор Сорел? — попита Логан.

Мъжът продължи още малко да го гледа, най-накрая кимна едва доловимо.

— Казвам се Логан.

Погледът на възрастния човек се плъзна надолу към бонбоните.

— Не мога да ям шоколад — обяви той. Гласът му беше като шумоленето на изсъхнали листа по настилка от натрошени павета.

— Знам.

Взорът на Сорел отново се плъзна нагоре.

— Какво искате?

— Може ли? — Логан придърпа стол до количката на възрастния мъж. — Бих искал да поговоря с вас.

— Говори колкото искаш.

Логан седна.

— Всъщност бих искал да чуя вие какво имате да казвате.

— За какво?

Макар никой да не слушаше, Логан леко сниши глас:

— Проектът „Грях“.

Възрастният мъж сякаш застина. Кокалчетата, които стискаха стола, побеляха още повече. Погледът му бавно се отдели от Логан и се отнесе някъде в далечината. Отне му доста време, преди да отговори. Накрая крайчецът на розов език се показа от устата му, за да навлажни устните. След това се изкашля, за да прочисти гърло.

— Голяма буря се мъти.

Логан стрелна поглед към панорамния прозорец. Предният край на урагана Барбара наближаваше града. Дърветата в парка се гърчеха гротескно под вятъра, клонки и зелени листа отлитаха на облаци под заплашителното небе. Улиците бяха призрачно пусти.

— Така е — съгласи се енигмологът.

— Какво каза преди малко?

— Казах, че търся информация за Проекта „Грях“.

— Не мога да ти помогна.

— Доктор Сорел, аз мисля, че можете.

Очите на Сорел се извъртяха в орбитите си, сякаш се оглеждаше за помощ.

— Не се притеснявайте — тихо го успокои Логан. — Посещението ми е официално одобрено.

— Аз съм на деветдесет и три. Вече съм възрастен човек и паметта ми не е добра.

— Съмнявам се, че точно този проект сте забравили. Както и да е, нека освежа паметта ви. Проектът „Синестезия“ е започнат в мозъчния тръст в Нюпорт, известен като „Лукс“. Спрян е през 30-те години твърде неочаквано от тогавашния директор на „Лукс“ Чарлз Рансъм. Вие сте били един от тримата участващи учени заедно с Мартин Уоткинс и Едуин Рамзи. И двамата са починали. Останали сте само вие.

Единственият отговор на Сорел беше леко поклащане на глава. Логан не знаеше дали означава отричане, или е просто паралитично треперене.

— Аз… може би трябва да кажа, че след като работя по поръчка на „Лукс“, зная за тайната стая. Бях в нея. Видях оборудването. Освен това знам защо работата ви е била спряна: имало е страхове, че може да бъде използвана по начини, вредни за човечеството.

Главата на Сорел трепна в неволен спазъм. Той затвори очи. Клепачите му бяха толкова тънки, че Логан почти можеше да види ирисите му под тях.

— Някой — не сме сигурни кой, наскоро е проникнал в помещението. Смятаме, че се опитват да подновят старите експерименти. Въз основа на техните действия мога само да предполагам, че те не се интересуват от ползата, които тези изследвания могат да донесат, а от вредата, която могат да причинят. Откраднали са целия архив, всички бележки. Искам да ми кажете върху какво сте работили.

Нямаше отговор.

Логан бръкна в единия от джобовете на якето си и извади плик за писма. От него измъкна сгънат лист и го показа на Сорел. Беше писмо от Олафсон на хартия с главата на „Лукс“, с което той му разрешаваше да отговори без ограничения на всички Логанови въпроси. Възрастният човек плъзна очи по редовете, докато ръцете му оставаха вкопчени в инвалидната количка. След минута извърна глава.

— Как ме намери? — най-накрая попита Сорел.

— Не беше лесно — призна Логан.

Настъпи мълчание, докато устните на стареца помръдваха.

— Дадох клетва — успя да произнесе най-накрая.

— Както и Олафсон, сегашният директор, който я наруши по основателна причина.

— Аз спазих клетвата — каза Сорел по-скоро на себе си, отколкото на своя посетител. — През всички тези години я спазвах.

Логан се наведе още по-близо до стареца.

— Доктор Сорел — започна той, — откакто някой е проникнал в тайната стая, двама души умряха. На други беше въздействано в по-голяма или по-малка степен неблагоприятно. Някои са преживели синестезия, усещайки вкуса на гласове или миризмата на музика. Трябва да разбера върху какво сте работили и причината изследванията да бъдат прекратени. Само вие може да ми помогнете. Няма кой друг.

Докато говореше, възрастният човек отново замря.

— Доктор Сорел? — попита Логан.

Мълчание.

— Помощта ви е жизненоважна. Критична.

Все още нямаше отговор.

— Доктор Сорел?

Най-накрая мъжът заговори.

— Двеста и осемнайсет.

— Моля?

— Двеста и осемнайсет. Това е моята стая. — За първи път Сорел вдигна една от ръцете си и посочи коридора. — Надолу по него. Там можем да поговорим.