Линкълн Чайлд
Забравената стая (39)

39.

Беше вече два и половина следобед, когато по вратата на Логан се чу тихо почукване.

Той вдигна поглед от писалището си и подвикна:

— Влез.

Вратата се отвори и влезе Ким Миколос. През едното си рамо беше преметнала чанта и държеше чиния, покрита с ленена салфетка.

— Не те видях на обяд, така че реших да ти донеса сандвич — обясни тя и остави чинията на бюрото. — Печено пиле с авокадо, лютеница с праскови и кресон. Аз ядох същото — не е лошо.

Логан се облегна и разтърка очи.

— Благодаря.

Тя седна на близкия стол и известно време го наблюдава внимателно.

— Исках да ти кажа колко съжалявам. Разбира се, имам предвид Памела.

Логан кимна.

— Беше ми неприятно, че говорих пред теб за нея по този начин. Сега се чувствам дори по-зле.

— Не си могла да знаеш.

Двамата поседяха минута в мълчание.

— Чу ли нещо? — попита тя с леко неудобство. — Имам предвид пожара.

— Предварителното следствие го определя като нещастен случай. Остаряло окабеляване, претоварени бушони. Поне такива се предположенията.

— Май не го вярваш.

— Не. Бях там. Не съм виждал огън да бушува така. — Той преглътна. — Не е имала никакъв шанс.

Разговорът замря. Логан чуваше чукане и вой на банциг — замъкът се подготвяше за урагана Барбара. За няколко часа бурята пред полуостров Делмарва беше увеличила силата си до ураган втора категория. Ако се задържеше в същата посока, синоптиците предсказваха, че късно през нощта щеше да стигне до сушата някъде по южното крайбрежие на Нова Англия. В „Лукс“ вече се съставяха евакуационни планове.

— Върху какво работиш? — попита Ким, като махна с ръка към листовете, пръснати по бюрото му.

— Нещо, за което имах намерение да ти кажа. — Той накратко описа тайния сейф на Олафсон, стогодишното замразяване на проекта и как беше успял да убеди директора да му даде документите. Докато говореше, изражението на Ким Миколос, което до момента представляваше странна смесица от съжаление и неловкост, бавно се промени в силна заинтересуваност.

— Какъв пробив — отбеляза тя, когато той свърши. — И какво откри?

— Не толкова много, колкото бих желал. За съжаление документите в сейфа не навлизат в никакви подробности за естеството на работата. Предположението е било, че в 2035 г. директорът ще може да прегледа внимателно архива в тайната лаборатория. Вече знаем, че той е бил преместен нарочно.

— Какво откри в тези документи?

— Как да влезем в лабораторията, което вече знаехме благодарение на Пам. Имената на тримата учени, които пряко са участвали в изследванията. А, и името на авантюрата: Проект „Синестезия“.

Ким се смръщи.

— Синестезия?

— Термин в неврологията за един необичаен феномен, при който стимулирането на един сензорен път предизвиква стимулирането на втори. Например да вкусваш цветове или да виждаш звуци. В началото на двайсети век феноменът е бил предмет на голям интерес, но той отдавна изчезна.

— Интересно — Ким се замисли, вторачена някъде в далечината. После се обърна отново към Логан. — Какво общо има това с хващането на призраци?

— Сам си задавах този въпрос. Започвам да се чудя дали не съм сбъркал за предназначението на Машината. — Той се размърда на стола. — Сега поне знаем откъде идва името на Проекта „Грях“. Очевидно е било прякор или кодово наименование за изследванията.

— Да, прякор — кимна Ким. — Спомена за имената на учените. Има ли между тях някой, когото може да съм чувала?

— Съмнявам се. — Логан плъзна поглед по бюрото си, след това взе лист хартия, на който имаше три пасажа. — Мартин Уоткинс е бил старши изследователят в този проект. От онова, което успях да разбера, той е ръководил работата. Специалист по физика. Починал е доста отдавна — в началото на 50-те години. Изглежда се е самоубил. Негов сътрудник е бил Едуин Рамзи, машинен инженер. Починал е преди четири години. Третият е назован като Чарлз Сорел — младши изследовател в този проект. Доктор по медицина, специализирал в областта, която днес бихме нарекли неврология. Не зная какво се е случило с него, защото не успях да го открия.

— И това е всичко, което си научил? — Ким изглеждаше разочарована.

— Да, като се изключи онова, което успях да прочета между редовете. Изследването очевидно е било противоречиво и модерно, затова се е провеждало в тайно помещение. Но в това досие няма нищо за причините то да бъде прекратено. Защо е било сметнато за опасно.

В помещението отново настъпи мълчание. Ким се загледа през прозореца, докато разсеяно гризеше устната си. После се обърна.

— Едва не забравих. Постигнах известен напредък в проучването на онези малки уреди, които намерихме в тайната стая. Така или иначе, малък напредък.

Логан се изправи на стола.

— Разказвай.

— Като изхождам от съставните им части, смятам, че това са звукови генератори. Или поне частично.

Логан се вторачи в нея.

— Какво? С каква цел?

Тя вдигна рамене.

— Е, дотам още не съм стигнала.

— И аз не мога да кажа. Съжалявам.

Логан махна салфетката от сандвича.

— Не звучи много заплашително.

— Знам, но може и да бъркам. Ще продължа да работя по въпроса.

Логан взе половинката от сандвича.

— Звуков генератор. — Той се приготви да отхапе парче, но в този момент му хрумна нещо и остави храната. — Като стана дума, се сетих. Можеш ли да ми дадеш назаем няколко диска на Алкан?

— Великите умове мислят еднакво — тя зарови из чантата си. — Мисля, че дори имам един в чантата. — Тя му подаде кутийката с диска.

Той погледна етикета.

Grande Sonata „Les quatre âges“ от Шарл Валантен Алкан.

— Соната за пиано в четири части. Наистина трудна. Беше любима на Уилърд.

Логан взе диска и тръгна към спалнята, а Ким го последва. На нощното шкафче до леглото имаше будилник с вграден сиди плеър. Той сложи диска на подноса и регулира звука. Миг по-късно стаята се изпълни със същата музика, която беше чул в гостната на Стречи: чувствена и романтична, въпреки това създаваше впечатлението, че е обсебена от демони. Пълна със сложни пасажи, които се колебаеха между мажорен и минорен лад, безбожно трудни, пронизани от усилващите се арпеджиа и акорди, които толкова живо си спомняше. Затова инстинктивно отстъпи.

— Какво има? — попита Ким. — Изглеждаш така, сякаш си видял призрак, както се казва в клишето.

— Това е — отговори й той. — Музиката, която чувах в главата си.

— Какво означава това? — попита Ким. — Не мисля, че Машината е виновна.

Той бързо изключи плеъра.

— Не — отговори, докато се връщаше в кабинета си и се настани зад бюрото. — Не, не мисля, че е виновна. Нали си спомняш, че съм емпат? Първото място, където чух тази музика, беше кабинетът на Стречи. Ако се реша на предположение, ще кажа, че емпатът у мен е доловил онова, което сам Стречи е слушал, когато е започнал да се разболява. — Той направи пауза. — Има обаче и още нещо.

— Какво?

— Когато за първи път чух музиката в кабинета на Стречи, аз също така подуших нещо. Беше ужасно, подобно на изгоряла плът.

— Музиката на Алкан действа странно на някои хора. Някои твърдят, че са подушили дим, докато са я слушали.

Логан едва ли чу думите й, защото се беше замислил.

— Малко преди да умре, Стречи казва, че е преследван от гласове. Гласове с вкус на отрова. След това доктор Уилкокс онази сутрин. Той беснееше заради гласове в главата. Гласове, които причиняват болка, които са твърде остри.

— Аз не бях там — вметна Ким. — И слава богу!

— В този момент предположих, че Уилкокс иска да каже, че гласовете причиняват болка, защото са твърде пронизителни, твърде високи. Обаче не мисля, че е имал предвид „пронизителни“ в този смисъл. Мисля, че е могъл да усеща гласовете.

Ким го изгледа.

— Говориш за синестезията, нали?

Енигмологът кимна.

— Да подушиш музиката, да вкусиш гласовете, да усетиш гласовете.

Ким дълго остана права пред бюрото, заета да обмисля чутото.

— По-добре да се връщам и да се залавям за работа — тихо каза тя най-накрая.

— Благодаря за сандвича — отговори Логан. Гледаше как си тръгва и затваря вратата на излизане. Очите му се насочиха към сандвича, който лежеше на бялата порцеланова чиния. След това се плъзнаха към листа с трите пасажа, съдържащи кратки сведения за тримата учени, стоящи зад Проекта „Грях“. След минутка взе листа и се зае внимателно да го препрочита.